Владимир Колин
Бабел (7)

Гномон

Надежда

Решенията са балони, с които жонглирам, докато престана да разбирам в какъв ред се издигат към тавана с две срещуположни пукнатини, нито кое от тях би трябвало да се издигне над другите и да ги анулира, или кое ще експлодира безшумно, за да освободи нищожното количество озон, в което е живял зародишът на надеждата, толкова неопределен, че дори не е успял да уточни контурите си.

Легнал по гръб гледам, непрекъснатото плъзгане на дребните същества, които прозорецът проектира от подвижния тротоар на тавана. А ако следващото същество се спре пред една от пукнатините станала пропаст?

Непоправимо

И утрините са все по-бели. В банята от мъгла заскрежените дървета наивно са се вцепенили (напудрени с брашно полярници, стъклени ракети) като че ли светът е само необятна гипсова детинщина, над която изгрява станиолово слънце и снежните хора растат много бързо, но сирените рушат невидимата корица на въздушното пространство (кой не е узнал? как още не е узнал?) и черепите са отново пръснати и цялата гипсова измама се скрива в мрачния ден, като попива воала на мъглата, а дърветата са само траурни останки, мокри скелети на една вселена, опожарена от възмъжалото слънце.

— Добро утро, Ралт.

Извлечения от „Гномон“, поезия в проза от Ралт Мога

 

 

Ураган. Морето се диплеше и върховете на дюните сякаш димяха. Неспокоен, еднорогият кон разравяше ритмично пясъка с дясното си копито и наостряше уши. Вятърът се засилваше, целият бял свят от шумолящ пясък предвещаваше опасност, доскоро немислима в белия декор.

— Край на приятелската среща — каза Асп.

Откакто го видя да се появява на плажа, Идомар се питаше дали той знае, че е бил убит за втори път, но нищо в поведението и думите на възкръсналия не му даваше възможност да разбере това. Затова сега го изгледа продължително и се опита да открие двусмислие в думите му. Дори не знаеше дали той помни първата си смърт на Марс. Държеше се естествено, равнодушен към двете жени, без да показва някакъв особен интерес към Ралт и дори да беше познал Идомар, той беше резервиран към него, което не хармонираше с предишното му сърдечно появяване. Единствено еднорогият кон изглежда събуди любопитството му. (Никой не знае дали породата се е появила на Джерл, — каза той, — или джерлите са го внесли отнякъде, Ор-алда се усмихна и разтвори ръце в жест, който можеше да означава всичко и Асп не настоя), но фактът, че дори не чувствува нужда да поставя въпроси и приема спокойно присъствието си в пейзажа, който не може да бъде в никакъв случай марсиански, будеше съмнение. И като си припомни отново колко близък го беше почувствувал по време на последното му появяване, Идомар си направи извода, че за новия Асп е запазена нова роля в необикновената система за изтезания, прилагана от Скат Мор. Ядосан, той виждаше в разминаването между сдържаността на Асп и желанието си да го срещне отново такъв, какъвто беше в спомените му, първите още слаби белези на бъдещото страдание.

— Тук сме на Бабел — уточни той с надежда, че Асп ще се издаде, но брадатият само каза:

— На Бабел, разбира се, че на Бабел.

После, отегчен, подритна една бяла мида.

Значи знае, че се намира на Бабел. Изненадан, Идомар реши повече да не се измъчва. Впрочем, без да може да си обясни как, в главата му избухна тревожен сигнал. Не можеше да разбере в какво се състои, беше смесица от страх и отвращение, сякаш в него изведнъж е била проектирана някаква сянка и тя прегражда вътрешното му слънце, чиято сила не беше съзнавал и чиято реалност се разкриваше сега чрез неговото отсъствие. Една колеблива, неопределена сянка, против която се надигаше цялата му същност. Една чужда сянка разпръскваше някакъв едва доловим хлад.

Поривите на вятъра се засилиха изведнъж и Ор-алда го хвана за ръката, опитвайки се да запази равновесие. Неспокоен, еднорогият кон въртеше глава. Ноздрите му тръпнеха и душеха въздуха и морето, което запращаше към плажа зашеметяващи вълни. Прегърнал Арла през раменете, Ралт се приближаваше, като се бореше с вятъра.

После пред очите им една дюна се премести като изтласкана от страхотна сила, видяха я как се отдалечава към сушата, скрита от други пясъчни хълмове и изведнъж от бялата маса бликна силна струя и се разнесе по небето. Една след друга дюните експлодираха, превърнати в прах. Съскането стана тътен и петимата бяха принудени да закрият лице с ръце, за да го запазят от ситната градушка на пясъка. Плажът се разлюля под краката им. Виковете на Арла вече не се чуваха. В полуда еднорогият кон препусна, шибан в гърба от вятъра, и изчезна.

Идомар повдигна за миг поглед и видя как небето се пропуква. Като слепи светкавици черни линии цепеха свода, ширеха се на зигзаг, образуваха пукнатини. След малко небето започна да пада на парчета в морето, после матовопрозрачните късове се заудряха в плажа и оставяха дупки с назъбени краища — лъскаво черни отвори, толкова лъскавочерни, че цветът им изглеждаше много по-плътен от белотата на самите късове, които се сгромолясваха и разголваха плажа. Вълнението нарастваше. Сега цялото млечно море се надигаше, превръщаше се в огромна стена, може би мрачните цепнатини на небето го притегляха или това беше само последната конвулсия на водите преди да се стоварят върху сушата. Течната стена се люлееше, а пясъкът се скриваше под краката на петимата, зина широка яма и те политнаха, търкаляха се, блъскаха се, притискаха се един към друг във вихрушката на съскащия и хрущящ пясък. После суматохата неочаквано секна, те още се търкалят, но всички като че ли са оглушали. Мълчание, а стената от бяла сгурия, о която се бяха жулили, сега е гладка, пясъкът е отстъпил мястото си на дребни еластични топчета, всред които те се валят по инерция, всъщност те вече не са топчета, топчетата се превръщат в пух; после усещат едва доловимото вълнение на някакви бели вълни, сред които се въртят все по-бавно, докато подгонени от вятъра (но те не чувствуват вятъра), вълните се надигат и те минават през тях, а когато ходилата им опират на гладката и твърда повърхност, те се озовават в помещението, където Идомар разпознава масата, от която е изчезнал бутонът с образа на Асп и Ор-алда — огледалото, със знака на Арфата в единия ъгъл. Петимата се поглеждат слисани.

— Кацане — каза Асп, но никой не е склонен да се усмихне.

Изнемощял, с изпокъсани дрехи, със следи от кръв по ръцете и лицето, те се клатеха още замаяни. Ралт, който така стискаше в ръцете си тялото на Арла, че трябваше да направи мъчително усилие, за да ги разтвори, едва тогава разбра, че Арла е загубила съзнание. Тя се отпусна плавно и се опъна на паркета, но се съвзе веднага щом той докосна челото й.

— Радвам се, че се завърнахте — каза Скат Мор и Идомар свърза със закъснение прегракналия глас с неприятното усещане, което изпитваше в белия свят, преди неговите стихии да се развихрят.

— Стига си ровил из мозъците ни — изсъска той.

Не загуби все пак самообладание до такава степен, че да не забележи, че Асп го гледа любопитно. Нима той не го чува?

— Смятайте, че не съм казал нищо — възрази Скат Мор. — Но, господин Идомар и пр., и пр., знайте, че не понасям липсата на вежливост. Привикнал съм към обичаите на едно друго време…

— Защо ни измъчвате? — избухна Ралт.

Погледът на Арла пробягваше ужасен от единия до другия.

— Надявам се никога да не научите — любезно отговори Скат Мор — и да… Извинете, че казах добре дошли, но наистина се радвам да ви видя отново тук.

— С кого говорите? — попита Асп.

Златистото лице на Ор-алда сега беше пепеляво под петната пясък и кръв, защото гласът на тъмничаря беше прозвучал и в нейната глава. Настръхнала тя каза мрачно:

— Да не повярваш — и добави — както и да е, време е да заличим следите от пътешествието.

После даде пример като напусна помещението. Един по един другите я последваха в галерията, към която сега имаше много отворени врати. Ор-алда, Идомар и Ралт се отправиха машинално към помещенията, в които вече бяха спали. Арла не се отделяше от Ралт. И Асп намери едно приготвено за него помещение.

* * *

Денят и нощта капризно се редуваха в палата на Скат Мор, светлината избухваше неочаквано в прозорците, които не се отваряха и не позволяваха на погледа да зарегистрира пейзажа вън, нощта се спускаше също тъй неочаквано и само пламтенето на свещите и факлите, които сякаш се палеха от само себе си, я прогонваше. Смяната на декора допринасяше за относителността на времето, все по-неопределено с отдалечаването на родните светове на новодошлите на Бабел, чиято продължителност все по-трудно можеше да бъде оценена. От колко време съм тук? — се запита Ралт като слушаше шума на течащата вода във ваната, която Арла беше обсебила. Разсъдъкът му казваше, че става дума за не повече от няколко дни, (и той си спомни изведнъж думите на един древен френски изследовател, които го бяха поразили на младини „Човекът може да открие в действителността само това, което си е представял и измислил предварително“), но трябваше да признае неспособността си да прецени продължителността, в която събитията се редяха независимо от него и в която непредвиденото изглеждаше закон.

Беше принуден, естествено, да обясни на Арла как да манипулира с крановете (в палата на Скат Мор нямаше слънчеви душове нито автоматичен умивалник), и веднъж преодоляла първото учудване, Арла беше избъбрила няколко думи, в които отново се повтаряше името на Еа („дом на водата“, Владетелят над Апсу, на течната пропаст, в която плува светът, спомни си Ралт), след което възхитена се беше заиграла с двата крана на чешмата, пускаше душа и пръскаше синия фаянс на стените и мозайката на пода. Радваше се като дете и Ралт гледаше със смесица от умиление и горчивина образа на неговата Арла оживена от примитивните реакции на другата. И сега, това беше болка, но сърцераздирателно скъпа, от която за нищо на света вече не би се лишил. Арла ли е тя или е нейна толкова далечна прабаба, че дори и споменът за спомена се е загубил? С тревожното съзнание за невероятна вина той се стараеше да прогони мисълта, че изневерява на Арла с една идентична, но друга Арла, извлечена от нейното пространство и време, за да запечата вечното й изгнание в небитието на единствената Арла, жива само в него и в мъртвите вещи от черната ракла. Не можеш да ми искаш. Но Арла можеше да иска всичко. Ужасна несправедливост към Арла. Почакай помоли той все пак, Ор-алда каза: една илюзия. Така че тя не е друго същество, жена, която е живяла наистина преди хиляди години, а само видение, въображение, твое копие, Арла, надарено с манталитета на вавилонянка, за да бъде всичко по-заплетено и да увеличи болката ми. И ако тя е жива, жива си и ти.

Засмяна, Арла започна да го пръска, за да го изгони от банята и Ралт излезе и затвори вратата. Изводът, до който беше стигнал не разсейваше чувството за вина, но фактът, че я усещаше до себе си, му носеше нещо като спокойствие (като му позволяваше да съществува едновременно със собствените си угризения) сродно с покоя в дните, когато знаеше, че навън е слънчево. Навън? Тогава той се запита откога е на Бабел.

Всичко беше несвързано (и не се съмняваше, че тази несвързаност е съзнателна). Макар че изясняването на изумителната ситуация, създадена от злонамерената фантазия на Скат Мор, със сигурност не обещаваше нищо добро, той прие с виновна (отново) признателност претекста, който го отдалечаваше от излишните угризения, свързани с присъствието на „Арла“. Началото несъмнено трябваше да се търси в кантората с покрити с холограми стени (за първи път се запита какво представляваха холограмите и се постара да си спомни, но не успя, като че ли изображенията не бяха оставили отпечатък върху ретината му и той беше запазил само спомена за съществуването им, без фактически да ги е видял), в кантората, където пътешествието до Бабел му беше представено като единствена надежда да срещне отново Арла.

— Но Арла…

— Знаем — беше се усмихнал андроидът, който току-що беше признал, че го е очаквал (по-точно беше го привлякъл там, си каза Ралт, видял отново лицето на Арла във витрината и му се виждаше очевиден фактът, че е попаднал в капан специално и само за него заложен, така както на Венера той беше заложен само за Ор-алда, а на Марс — само за Идомар) — но нашата тайна е именно осъществяване на невъзможното. Чувствувам се все пак длъжен да ви предупредя, че операцията е още в експериментална фаза и че можем да използуваме само доброволци.

Приказки, беше му дошло до гуша от приказки.

— И има ли наистина някакъв шанс…?

— Някакъв? — протестира андроидът. — Как можете да си представите, че ще рискуваме заради някакъв шанс живота на тези, които биха искали да ни се доверят?… Резултатите от нашите изследвания практически не оставят никакво съмнение щом се потвърждават в 93% от случаите. Само отрицателният коефициент от 7% ни кара да прибягваме все още към доброволци и смятаме, Ралт Мога, че във вашия случай, предложението да ви се предостави нашето откритие без да претендираме — за заплащане (позволете ми да не пренебрегвам и този аспект на проблема, отбелязвам това мимоходом, защото от момента, в който пуснем в търговско обръщение осъществяването на невъзможното, стойността на нашите услуги ще се изравни почти напълно с цената на едно пътешествие до края на нашата слънчева система), във вашия случай следователно това предложение е безусловно един хуманен жест. Вие сте стигнали предела на възможностите си и извинете за бруталността, без нашата помощ сте само развалина.

(Стоп! Думата развалина. Как не беше се сетил? Значи Идомар беше прав. Но тогава нямаше защо да се стряска, и в състоянието, в което се намираше, съвсем не му се стори странно, че един робот му говори с такъв тон).

Неспокоен, той беше попитал само:

— Какво става със седемте процента?

— Не достигат до местоназначението си. Както виждате не може дори да става дума за риск. Но ще разберете, че не можем все още да пуснем в търговско обръщение един похват, чиято липса на ефикасност дори и от порядъка на седем процента, в случая може да доведе клиентите, които са платили високата костуема цена на операцията до иск за изплащането на законни щети и така да се компрометира едно откритие с жизнено значение. Ето в настоящата фаза, мотивировката за използуване на доброволци, ето смисълът на предложението, в резултат от което имате 93% шанс да сполучите напълно и 7% да не загубите нищо.

— Освен последната надежда.

— Имате ли още някаква надежда?

Той го изгледа продължително. Андроидът се усмихваше самоуверено. Самоубийство като всяко друго. И ако, все пак. Невъзможно. Осъществяване на невъзможното?

— Приемам.

— Естествено решение. Благодаря. — После андроидът, появил се толкова неочаквано в живота на Ралт извади от чекмеджето на бюрото един лист магнетопласт с гравиран текст и го побутна към него като добави. — Една последна формалност. Потвърждение на факта, че се подлагате доброволно на експеримента.

Той му поднесе и стиломагнета и Ралт подписа едва хвърлил поглед на текста, редактиран в трудноразбираеми юридически термини.

Все пак е странно, че си спомням всяка дума, без да мога да си спомня изображението дори на една-единствена холограма, си каза той, докато слушаше разсеяно веселото шуртене на водата. А може би защото си ги повтарях непрекъснато на кораба, преди появата на Идомар? Наистина не беше мислил твърде за холограмите. Но странен беше и фактът, че помнеше само как андроидът бе станал от бюрото и го бе изпратил до друга врата, а не до онази, през която беше влязъл. Всичко, което се беше случило от момента на излизането от кантората до озоваването му в кабината на космическия кораб на път към Бабел беше окончателно изтрито от паметта му. Същото ли се е случило и с Ор-алда и Идомар? Да не забравя да ги попитам.

От друга страна за първи път го порази фактът, че андроидът е употребил по отношение на него думата развалина. Нима Идомар имаше наистина право? Както и да е, андроидът, който го беше накарал да подпише бе излъгал съзнателно, като използува за примамка Арла. В това отношение нещата не бяха ясни, но трябваше да признае, че една фантастична невъзможност е осъществена във факта, че той срещна Арла (една Арла) във Вавилон. Отвъд отвлечените разсъждения на Идомар и теориите на Ор-алда, той не разбираше дали Вавилон е бил възкресен, дали той, Ралт се е озовал там, отпратен хиляди години назад или всичко е било илюзия, но си каза, че това е може би единственият начин, по който андроидът е бил в състояние да осъществи, в случая с Арла, невъзможното. Защо обаче го изпрати в затвора на Скат Мор? Защото е развалина? И изведнъж разбра, че хипотезата на Идомар има всички шансове да се окаже вярна, ако Бюрото е поело инициативата да изолира „разваляните“, с оглед на евентуалното им възстановяване. За постигането на такава цел може да се осъществи дори и невъзможното (ето защо андроидът го беше отпратил на Бабел) само едно изменение следва да се внесе в хипотезата на Идомар: затворът на Скат Мор трябва да бъде смятан по-скоро за център за превъзпитание. Ралт не беше човекът, който можеше да оцени средствата, с които на Бабел се правеха опити за превъзпитание на развалините, колкото и странни да изглеждаха използуваните методи. Както и първата хипотеза на Идомар (която можеше да има на своя страна само абсурда, властвуващ на планетата, иначе кой и защо би изтезавал някакви развалини?), изменението, внесено от Ралт обясняваше причините, поради които изкуствената планета е забранена. Оставаха още доста неясни места и Ралт искаше да се спре върху тях, но вратата на банята се отвори и Арла се появи на прага.

Откачила беше пердето, което закриваше слепия прозорец на банята и се беше увила в платното на големи сини цветя, щамповани на пепеляв фон. Арла замръзна за миг в позата на жрица, изправена с вирната брадичка, като придържаше с лявата си ръка пердето, преметнато през дясното й рамо и Ралт изведнъж пребледня, почувствувал с цялото си същество присъствието на любимата жена. Колебанията и угризенията бяха разпръснати от кипналата кръв. Скочи протегнал ръце. За да не я изплаши, все пак остана на мястото си. Тогава Арла се разсмя и изрече въпросително:

— Ра-лит? — повдигна ръце и остави пердето на сини цветя да се свлече на пода.

— Призовавам в тебе появата на Ищар — прошепна той сподавено, без да съзнава, че повтаря на галактически прастарата формула научена от Набу-баллит.

Веждите на Арла се извиха, а лицето й прие замечтан и вглъбен израз. В огромното пълно мълчание на стаята, тя идваше към Ралт, вперила очи в очите му.

* * *

Добър вечер — каза тя малко по-късно на галактически, като влизаше заедно с него в трапезарията с мебели с опалов блясък, по които огромните цветни очи мигаха последователно.

Всички останали бяха вече там, около масата, покрита с безукорна ленена покривка в кремав цвят, пред безброй блюда, в които чакаха закуските. Изненадани, те се любуваха на Арла, облечена в удивителна вечерна рокля, намерена в един от шкафовете на помещението, което делеше с Ралт — дълга рокля от небесносин плат с втъкани стъклени нишки. Възхитена Ор-алда се втурна към Арла, прегърна я и я заля с порой въпроси, но Ралт охлади ентусиазма им.

— Подготвих една изненада за вас, приятели. Няма никакво чудо и Арла все още не може да ви разбира.

— Мисля, че се лъжеш — каза Идомар. — Ясно е, че роклята е била ушита специално за Арла и това е едно малко чудо… което не би трябвало обаче да ни учудва. Без това не страдаме от липса на чудеса.

Макар и съпроводени от усмивката, която все по-малко приличаше на старата му мимика, думите на Идомар върнаха всички в потискащия свят, който им беше наложен. Арла и Ралт седнаха.

— Сигурен съм, че роклята я нямаше в шкафа миналия път… искам да кажа в първата нощ, когато спах там — призна Ралт.

Гласът му беше загубил много от увереността, с която преди малко говореше.

— Маневрирането с нас продължава — обяви Идомар и повдигна рамене, но Асп, който беше мълчал, каза спокойно:

— Докато е в този си вид нямам нищо против това маневриране — и вдигнал чаша добави. — Порал от най-добро качество. За ваше здраве.

Кой си ти, Асп?, запита се Идомар. Арла неспокойно местеше поглед от един на друг, почувствувала промяна в атмосферата, без да разбира какво се е случило. Ралт погали ръката й, после усмихвайки се й показа как да си служи с приборите.

— Подозирам, че специалните таланти са изчезнали — добави Идомар, без да придава на думите си въпросителен тон.

Устните на Ор-алда трепнаха.

— Нека не замесваме Скат Мор — произнесе тя и прекара пръсти из сините си коси. — Не искате ли да разговаряме, сякаш нищо не е станало, сякаш шепа приятели сме се събрали на вечеря на един от нашите светове?

Гласът й секна и с изключение на Асп и Арла всички пребледняха. Някакъв смях, пресечен от суха кашлица, се заби като свредел в мозъците им.

— Съгласен съм — отговори Асп — още повече, че не виждам защо трябва да ни смущава фактът, че на Арла й е подарена рокля, а на мене — порал.

Ор-алда и Ралт го погледнаха недоверчиво, а Идомар си каза в миг на светкавично прозрение, че този Асп, който стои на масата идва от времето, в което истинският Асп не е открил онова, което щеше да предизвика вземането на Върховния и Неотменим Ферунадарен Декрет, времето, в което Асп беше все още уверен в себе си. Реакциите му следователно можеха да се предвидят. Скоро на челото му ще избият капки пот. И като си спомни за другия Асп, свързан с него чрез разочарования и кръв, неочаквано почувствува отвращение към този, който спокойно си пиеше порала.

— Само още един въпрос — сети се Ралт. — Помните ли какво изобразяваха холограмите в кантората…? Разбирате за какво мисля, нали?

И не се учуди, когато Ор-алда и Идомар признаха, че не помнят. Случайността беше изключена в тяхното приключение, дори и присъствието на Арла на тази вечеря беше предвидено и й беше приготвена рокля по мярка, както и за Асп имаше бутилка порал. „Непрекъснато маневрирани“ — каза Идомар. Наистина маневрирани от самото начало И само ние, изведнъж му мина през ума. Затвор или център за превъзпитание, трудно беше да се предположи, че цяла една планета е пригодена само за няколко „развалини“, събрани от три от десетте интегрирани свята. Само те ли бяха грешка в цялата система? Опитната фаза, за която стана дума в кантората със забравените холограми, може би означаваше, че се експериментира върху тях, че за сега те са първите пансионери на забранената планета и че широкото внедряване на метода зависи от получените в техния случай резултати. Спомни си за хората в странни одежди на площада до фонтана, през който се беше втурнал във Вавилон, спомни си за Набу-баллит и Кидинну. Безкрайно учуден той насочи вниманието си към хората около масата.

— … никога — каза натъртено Асп и Ралт разбра, че потънал в мислите си е пропуснал началото на фразата или на фразите на брадатия приятел на Идомар. Постара се да хване нишката, но чу само — Затова ви казах, че нямам нищо против такива маневри, от които печелим рокля, трапеза и порал. Радвайте се като мене на подарения миг, свободни от мъртвото минало и безразлични към несъществуващото бъдеще. И пийте — заключи той и избърса от челото си първите капки пот.

Другите мълчаливо го гледаха. Огромните очи непрекъснато мигаха около тях и им напомняха едно присъствие, за което те и без това не можеха да забравят.

 

 

Ралт се събуди късно. Тъй като беше спуснал пердетата преди лягане, помещението се къпеше в полумрака на тиха вечер. Почувствувал до бедрото си тялото на Арла той се вслуша в очакване да чуе гласа на Фарт Аверол, пожелаващ добро утро, но мълчанието се спускаше от стените, надигаше се от паркета, падаше от тавана, едно мълчание, различно от онова в апартамента и така тревожно компактно — без никакви пукнатини — като че ли въздухът е станал гъста безцветна материя, през която не можеше да проникне дори и споменът за звук. Необикновеното качество на тишината ускори биенето на сърцето му и му припомни, че е в палата на Скат Мор. И гореща вълна проникна до върха на пръстите му, когато присъствието на Арла доби значението си. Затворил очи той си повтаряше с обожание Арла, отново. Тук. Арла. И всяка фибра разцъфна като цвете и кръвта му стана червена вода, в която Арла плуваше.

Усмихнат, той се обърна да я погледне. Арла спеше по гръб и той отначало не разбра какво има на гърдите й. После се разтрепери.

С жест, който беше само поредица от тръпки, той протегна ръка. Хладината на камата го накара да изстене. Като тракаше със зъби, той скочи от леглото и дръпна в страни пердетата. Извитата дръжка на камата излизаше от гърдите на Арла като змийска глава и Ралт се втурна да я изтръгне, но писнаха хиляди сирени, хиляди нощи избухнаха в очите му и всички цветя, разцъфнали в мускулите му, се сгърчиха, когато кръвта му се превърна в безжизнена невъобразимо тежка лавина.

* * *

Камата с бяла дръжка и червено острие беше пронизала сърцето. По гърдите на Арла нито капчица кръв. Друг път Идомар би оценил ловкостта на онзи, който беше забил камата така, че да не причини страдание: Арла беше умряла в съня си, със затворени очи. Сега обаче, пред Ралт, който, откакто беше дошъл на себе си, не продумваше дума и не отделяше погледа си от лика на жената, която губеше за втори път, мислите на Идомар не бяха вече на Убиец.

Разбира се, беше разпознал камата и не се съмняваше, че Асп има в джоба си известие, навярно жълто, съдържащо Върховния и Неотменим Ферунадарен Декрет, чрез което се призоваваше да приеме образа на съдбата за Арла. Скат Мор зачиташе конвенциите и ако този път беше решил да отстрани Арла чрез Благородната Гилда, беше я възкресил само за да може да бъде убита от някогашния Асп, съвършеният инструмент, който можеше да убие невъзмутимо както Ралт, така и Идомар. Целта на присъствието му (не знаеше, че е бил убит, но знаеше, че се намира на Бабел, за да приведе в изпълнение един Върховен и Неотменим Ферунадарен Декрет и се беше държал съобразно инструкциите) стана ясна едва сега, когато вече не можеше да промени нищо. Но бих ли могъл да направя нещо?, запита се той. Скат Мор си знаеше твърде добре работата и разполагаше с възможности, надвишаващи предвидимото. Всичко, което планираше, се осъществяваше точно и увеличаваше страданията на онези, които му бяха поверени. Докъде? Човешката същност налага ограничения и на Идомар му беше достатъчно да погледне към трагичната маска на Ралт, за да си каже, че съществува праг, отвъд който всичко се свежда до нула. Дори и изтезанието чрез надежда? Спомни си за червеното и черното познание. Разколебан, той погледна Ор-алда.

Тя отново беше само обикновена жена с тъмни кръгове под очите, които придаваха на нейната матовозлатиста кожа землист оттенък. Заела се с прастарата женска участ, господствуваща над живота и смъртта, тя приготвяше Арла за последния й път — понятие също така неопределено на Бабел, както всяко друго.

— Къде ли е Асп? — попита тя.

— Изчезна.

Тъй като Ор-алда не беше направила връзка между появата на Асп и смъртта на Арла, Идомар не почувствува нужда да й отвори очите. Като всеки опитен Убиец, Асп се беше постарал да остане невидим след изпълнението на мисията си, но Идомар се съмняваше, че наистина е могъл да замине. Впрочем дали може да се замине от Бабел? Струваше му се по-правдоподобно да допусне, че Асп е бил оттеглен от сцената. А ако беше останал тук, в палата? Отговорът дойде веднага: Бих го убил.

Забравената злобна усмивка се появи на устните му щом си каза, че Скат Мор е загубил възможността да го види как убива Асп за трети път. Тази мисъл го ободри и за миг той се зарадва, че е открил пукнатина в съжденията на главния тъмничар, но после неспокойно се поправи. Скат Мор не грешеше и сега. Асп беше само пресъздадено оръдие, една илюзия. Сега, когато знаеше, нямаше смисъл да го убива и в края на краищата дори не би го убил. Скат Мор беше разбрал това и не се опитваше излишно да ги изправи един срещу друг, тъй като последната поява на Асп е замислена изключително за изтезание на Ралт.

Като че ли за да потвърдят предположението на Идомар, двама мъже в траурни дрехи влязоха, понесли един предмет, който стоящите край Арла загледаха с ужас, понеже ковчегът от стотици години не беше част от погребалния реквизит на интегрираните светове. Обаче там, в палата на Скат Мор, където всичко напомняше XVIII век на Земята (с изключение на санитарните инсталации, заети от XX век и на някои елементи без точно предназначение, които очевидно бяха от по-нова техника), би трябвало да се очаква, че Арла ще бъде погребана с някаква варварска церемония, създадена преди хиляди години за получаване възможно най-мъчителен ефект върху онези, от които е отнето скъпото същество.

Ралт имаше вид на отсъствуващ, но Ор-алда се надигна, като че ли искаше да се противопостави, но тогава се появи и едно ново лице и джерлата се загледа, пленена в одеждите му, върху които разпозна прастария знак на една от земните религии — кръста. Всичко толкова приличаше на историческите реконструкции, с които космовизията по едно време бе прекалила и Ор-алда се поколеба. Двамата гробари хванаха тялото на Арла и го положиха в ковчега. Огромно учудване се появи на лицето на Ралт. Тогава свещеникът започна опелото и никой от присъствуващите не осъзна колко странно звучаха неговите думи, произнасяни на галактически (език, на който никога не се беше извършвала погребална служба).

Гробарите сложиха капака, вдигнаха на рамене ковчега и следвани от свещеника се отправиха към вратата.

— Дупшарру Кидинну — прошепна Ралт, като разпозна едва сега в свещеника, носещ одеждите на едно друго време, забравения писар от Вавилон.

Тъй като свещеникът продължаваше да крачи след ковчега, Ралт се втурна към онези, които му отнемаха Арла.

— Успокой се — помоли го Идомар и го хвана за ръката.

— Но Арла — извика той — не виждаш ли… Затвориха я, вземат ми я… и я носят… къде?

Пеенето на свещеника отекваше в безмълвния палат на Скат Мор.

Ор-алда мина от другата страна и също хвана под ръка Ралт, който бърбореше:

— Кидинну, убиха моята Арла… Ти не вярваш, но това е Арла, Кидинну, Набу-баллит знае…

После млъкна. Едва се държеше на краката си. Идомар и Ор-алда почти го носеха. Сълзите му капеха непрекъснато. И Ор-алда се разплака, Идомар стискаше зъби и гледаше пред себе си. Така слязоха по червените мраморни стъпала, прекосиха голямата зала, украсена със знамена. Вратата се отвори пред тях и Идомар не се учуди като видя, че този път черните стъпала спират на алеята на гробище, както не се учуди, когато почувствува присъствието на Скат Мор в мозъка си.

Трапът беше изкопан. Гробарите оставиха ковчега долу и отново вдигнаха капака. Ралт направи две крачки, после, като ударен от гръм падна върху тялото на Арла и долепи устни до нейните, но свещеникът пееше невъзмутимо псалмите си и думите му витаеха над кръстовете със забравени имена (или измислени?, запита се Идомар), над цветята красящи гробовете. Една птичка пееше. Гробарите се размърдаха и вдигнаха Ралт, който се мяташе, ридаеше и викаше все по-недоловимо Арла. На края на силите си, когато двамата гробари го повериха на Ор-алда и Идомар, той можеше само да стене.

Затвореният ковчег беше спуснат в гроба. Ако първите буци земя, хвърлени върху дървения капак, са вълнували винаги хората край някой гроб, то сега глухият тропот откри така неочаквано на тримата свидетели от един късен свят проклятието да се завърнеш в земята, че Ор-алда загуби съзнание и Ралт падна едновременно с нея, а Идомар не беше в състояние да подкрепи и двамата. Впрочем, дори и не се опита. Прегради, издигани с усилие се срутваха в него и чувствата, потискали в годините, отдадени на Благородната Гилда го брулеха със силата на стихия. Задъхан той се мъчеше да се задържи прав. Бледосините му очи проследиха до края заравянето на гроба, който двамата гробари после отъпкаха, за да слегне земята.

След като свещеника и гробарите сведоха глави към него, той отговори на поздрава им и не ги загуби от погледа си, докато не изчезнаха в края на алеята, където имаше завой. Птицата отново запя. И сякаш чуруликането й даде знак — започна да вали.

Застанал неподвижно, Идомар гледаше сега гроба в черната земя, по която първите капки дъжд падаха глухо, като уморено повторение на още живия в слуха му тропот, след който знаеше, че никога няма да може да бъде същият.

И досега с дъжда Ор-алда и Ралт се свестиха. Идомар трепна, наведе се и каза тихо със своя глас на дете:

— Знаете ли, аз…

Но тъй като нито един от тях не можеше още да го разбере, замълча, отметна назад глава и затвори очи, като остави дъжда дълго да мие умъртвеното му лице. А птицата запя отново.