Владимир Колин
Бабел (2)

Идомар

БЛАГОРОДНА ГИЛДА НА УБИЙЦИТЕ

ОРИАЛАТ АРИТ

ЧРЕЗ ВЪРХОВЕН И НЕОТМЕНИМ ФЕРУНАДАРЕН ДЕКРЕТ

АСП АВ ТАЛД СУ АРИТ

ЩЕ ПОГЛЕДНЕТЕ СЪДБАТА СИ В ЛИЦЕТО.

МЪЛЧАНИЕТО НА БРАТ ИДОМАР АВ СОЛГ СУ САРО

ЩЕ ПРИЕМЕ ЗА НЕГО ОБРАЗА НА СЪДБАТА.

С лице, както обикновено каменно, Идомар сложи съобщението на масата. Ръката му не трепереше. В малкото помещение беше тихо, но той не чу бръмченето на привлечената от последните лъчи на залеза муха, която се блъскаше яростно в стъклото, както не чу и новото мълчание, настъпило, когато в тъмното, мухата се успокои. Не запали светлината. Продължаваше неподвижно да разглежда жълтия правоъгълник на съобщението.

То, разбира се не беше първото. В малкото скривалище в стената, с чийто ключ той не се разделяше, съобщенията, засягащи всички онези, за които мълчанието му приемаше образа на съдбата, бяха наредени грижливо по цветове, в хронологически ред. Всеки цвят носеше някаква информация, черното — в срок от шест месеца, червеното — до три, зеленото — до два, синьото — до един месец, виолетовото — до две седмици. Жълтото заповядваше: Незабавно.

В скривалището в стената се намираха имена на жени и на мъже, на младежи и старци, дори и името на едно дете. Сега към тях се прибавяше и Асп. Незабавно.

Не се запита защо. Както винаги беше по-добре да не знае, беше научен да стои настрана от биографията на този, който трябваше да остане за него само име, да игнорира мотивите, които стояха в основата на Върховния и Неотменим Ферунадарен Декрет. Асп беше положил усилия да насади в него равнодушието, неотменно условие, за да може да изпълнява ролята на съдбата. Асп. Незабавно.

Бавно вдигна дясната си ръка. Това беше движение наложено от необходимостта да провери живото оръдие, което пускаше в ход механизма на съдбата. Едва тогава усети тъмнината, а когато натисна с лявата ръка ключа, живото оръдие порази погледа му и той го запрати надалеч, замахна с ръка с такава сила, че почувствува болка в рамото. Опита се да го захвърли, сякаш беше забравил, че е част от неговото същество, но вярното оръдие се връщаше, искаше да бъде пуснато в действие. Незабавно.

И ако…? Спомни си за Сират ав Лир, който беше отказал да приеме образа на съдбата за любимата жена; за Озар ав Желт, предпочел да приеме образа на съдбата за себе си, отколкото да го наложи на един посредствен поет, за когото вече никой не си спомня. Разбира се, Върховните и Неотменими Ферунадарни Декрети бяха изпълнени от други двама братя и името на показалите се неспособни да изиграят ролята си предизвикваше отвращение сред членовете на Благородната Гилда. Но какво са мислили те? — запита се Идомар, учуден, че никога досега не си беше поставял този въпрос. И без да осъзнава свиваше и разтваряше машинално юмрука си в едно от подготвителните движения. Говори се, че в момента, когато определеният Убиец му се е представил, Сират бил въздъхнал: Най-после! — доказателство, че се отвращава от себе си. Обезпокоен, Идомар откри, че това не е единственото възможно тълкуване.

Тогава като стана от масата, отвори шкафа, разгледа колекцията си от оръжие и избра червения пистолет, подарен от Асп, а устните му се разтвориха в мъртвата усмивка, която не озаряваше повехналата му маска. Така се беше усмихнал и тогава, отдавна, когато получи подаръка.

— Никога не съм бил в състояние да се усмихвам така, беше казал Асп. Ще стигнеш далече.

Провери оръжието и го пъхна в предвидения от устава джоб на черния комбинезон, но забрави на масата съобщението. Щеше да се опитва по-късно да пресъздаде вечерта, полагайки усилия да извика отново в паметта си жестовете и звуците, поне пътя, по който беше тръгнал, но винаги успяваше да възстанови спомена от мига, в който Асп му отвори вратата, без да показва учудване или радост.

Държеше в ръката си чаша. Вдигна я вместо поздрав.

— Влизай. Ще се намери още една чаша, имам и две бутилки порал.

— Знаеш, че не пия. Вече съм ти казвал, че ти пиеш прекалено.

За това ли? Обикновено мълчалив, Асп говореше, когато поралът замъгляваше погледа му и на челото му започваха да избиват капки пот. Но прогони тая мисъл. И като се вгледа в черните очи, чиято втренченост не изглеждаше променена, установи, че високото поради плешивостта чело беше сухо.

Както очакваше, всичко в малкия апартамент беше в безпорядък. Дрехи, захвърлени по пода, по столовете — празни бутилки, запокитени върху ролките по рафтовете, листове магнетопласт, покрити с бележки и смачкани на топки лежаха там, където са били хвърлени седмици преди това (виждаше се, че Асп е стъпвал по тях), прах навсякъде и фасове сред остатъци от амбалаж.

— Седни — подкани го Асп, като наклони нисък стол, за да събори от него един чорап, две ролки и един нож, с извито блестящо острие.

След това тръшна огромното си тяло върху стола, от който навярно беше станал, за да му отвори. Между тях имаше ниска маса. Асп поднесе чашата към устните си, но спря движението и, с чаша в ръка, добави:

— Дошъл си, за да мълчиш?… И така е добре.

Отпи. Сложи чашата на масата и поглади с длан мустаците и брадата с повече бели, отколкото черни косми.

— Дойдох да те питам нещо — каза Идомар. — Не си ми казвал никога… Защо влезе в Гилдата?

— От отвращение. Но не само от другите. А и от себе си.

Капки пот все пак се появиха на челото му. Притеснен, Идомар не можеше да не ги види.

— Защо не си ми казвал никога?

И в този момент чу гласа си и гласът му на дете му се стори странен, като че ли никога дотогава не беше го чувал.

— Вероятно не си ме питал… (Асп сви рамене). Обръщам ти внимание, че всъщност и не би трябвало да питаш. Добре е, че не си питал.

— Лошото е, че питам.

Асп напълни чашата си. Очите на месестото му лице се присвиха, синкавите торбички под тях заприличаха неочаквано на надиплените крила на малка завеса на сцена.

— Пъпната връв между нас е срязана отдавна — припомни той. — И се усмихваш така, както аз не съм могъл да се усмихвам никога.

Думите казани тогава. Идомар го погледна изпитателно. Някъде, отвъд стената или отвъд няколко стени, някой чукаше тихо и нарядко.

— Защо ме вкара в Гилдата, Асп?

— Доста въпроси за човек, който иска да мълчи.

— Защо, Асп?

Брадатият погледна чашата, която държеше в ръка. Отпи. Сложи чашата на масата, после мълчаливо сви и разтвори няколко пъти пръстите си в упражнението, препоръчано, за да не оставя живото оръдие да ръждясва. Неочаквано чукането секна.

— Защо? — прошепна той с поглед върху дебелите си пръсти, с изпъкнали стави. — Защото беше слаб и изплашен от бъдещето и ми беше жал… или пък защото те мразех. Какво те засяга?

Идомар не виждаше погледа му, но беше сигурен, че се замъглява.

— Жал, омраза — каза той също шепнешком. — Асп ав Талд су Арит, съвършеният Убиец. Безразличен и свободен.

Всичко беше лъжа. Сградата издигната с цената на толкова години се рушеше.

— Научих те да не задаваш въпроси.

Гласът на Асп прозвуча лениво, с чуждо за него добродушие.

Идомар извади червения пистолет и стреля. Огромното тяло пред очите му трепна.

— Най-после! — изхриптя Асп.

И, като си спомни известното възклицание на Сират, Идомар прие поръчението на последния поглед на умиращия.

— Знаел си — извика той и катурна стола като скочи. Пръстите му изпуснаха пистолета и той улови с две ръце реверите на халата на Асп, и като разтърсваше огромното тяло закрещя с отчаяние пълно с омраза: — Затова… Искал си да ми помогнеш, така ли е?… Кажи! Кажи! Кажи!

Но Асп не отговори и когато ръцете на Идомар се отпуснаха и се отдръпнаха назад с мудността на пипала, тялото на човека видял в лице съдбата си, се наклони на една страна и се строполи върху червения пистолет, който беше подарил преди години на ученика си.

Извлечение от „Биографията на Идомар ав Солг су Саро“

 

 

Първото нещо, което видя при кацането на Бабел беше необичайната сграда на космодрума, напомняща щам от плесен, разглеждана под микроскоп. Наведените под различен ъгъл конусовидни кули с различна височина и дебелина, всичките с пресечен връх, водеха началото си от една масивна основа. Всяка кула имаше различен цвят и стъклата на безбройните кръгли, триъгълни или квадратни прозорци отразяваха залеза в разкошна последователност от гербове оцветени в пурпур или позлатени. Над централната кула, най-високата и единствено права, се въртеше сфера, сменяйки цветовете си при всяко завъртане, а под нея два реда букви съобщаваха спокойно:

— Иде ми да повярвам на честната му дума — каза Идомар, и оголи зъбите си на хомяк в стереотипната си усмивка.

Ралт се задоволи да кимне с глава. За да си позволи да ги доведе от различни светове, Скат Мор трябваше при всяко положение да бъде в състояние да прави много.

— Никакъв друг кораб на пистата — забеляза Ор-алда.

Двамата членове на екипажа, с които Ралт не размени дума и които упорито мълчаха дори и тогава, когато Ор-алда и Идомар се опитваха да ги накарат да проговорят, отвориха шлюза. Пресният въздух донесе в кабината възбуждащия мирис на непознато цвете, после двойната ивица анти-Ге на една транспортна лента тръгна от един от триъгълните отвори на главната кула и спря пред входа на кораба. Страничните части на лентата бяха бели и от тях изникнаха два ниски парапета. Щом като Ор-алда протегна крак към червената лента между тях, тротоарът се задвижи и следвана от двамата мъже, джерлата се понесе към странната постройка на космодрума. Един черен куфар се беше появил до краката на Идомар.

Мълчаливи, те изминаха по въздуха разстоянието между кораба и триъгълната врата, като се опитваха да добият някаква представа за външния вид на местността, но отвъд бетонната писта, синкава мъгла скриваше всичко, а сградата, към която се насочваха им пречеше да видят какво се крие зад нея. Впрочем вече се смрачаваше и светлините, лумнали изведнъж зад всички прозорци, направиха нощта още по-дълбока.

Озоваха се в голяма зала със светещи стени, в средата на която имаше друга неподвижна лента със зелен цвят, сякаш ги очакваше. Те бяха единствените пътници. Триъгълният вход се затвори зад тях и двамата мълчаливи членове на екипажа изчезнаха.

Като сви рамене, Идомар сложи куфара си върху зелената лента и тя се задвижи. Другите го последваха, но Ралт обърна глава и хвърли поглед към кръглите прозорци, които заобикаляха триъгълната врата. За негово учудване, през прозорците не се виждаше нощта навън. Те отразяваха като огледала светещата стена срещу тях.

Тъй като Идомар и Ор-алда бяха стигнали до средата на залата той побърза да ги настигне, обаче непрозрачните прозорци му направиха неприятно впечатление: на няколко пъти обръща глава и трепна, когато, най-накрая, видя себе си в светещия диск.

Друга врата с цвета на стената се отвори и тримата сега се плъзнаха в асансьора, който се спусна стремително, и ги остави на края на един коридор. Той изглеждаше като тунел издълбан в черния камък на стените. Една-единствена зелена светлина мъждееше някъде по средата на коридора и сочеше мястото на една кабина, издълбана в същия черен камък. Подвижната лента спря пред кабината. И:

— Здравейте — прозвуча дразнещият глас на Фарт Аверол — добре дошли на Бабел. Всичко е наред, започва митническата проверка.

Ралт побледня и стисна юмруци, а Ор-алда и Идомар размениха недоумяващи погледи.

— Какво означава митническа проверка? — попита марсианецът.

— Една малка формалност. Нищо особено — избъбри Аверол. — Багажите ви вече са проверени. Сега имате възможността да зарегистрирате предметите, с които сте дебаркирали и да отворите ръчния си багаж.

— Не знам от колко века, на нито един свят… — разбунтува се Идомар, но Фарт Аверол се разсмя от сърце и го прекъсна:

— На този, да.

— Отказвам — каза просто Ор-алда.

В този момент светлината угасна. Тъмнината беше дотолкова пълна, че Ралт не можеше да различава лицата на спътниците си. Неспособен да мисли, той си повтаряше наум Фарт Аверол, Фарт Аверол, а мракът вече не принадлежеше на света, в който едва пристигаше, а се превръщаше в мрака на апартамента, от който мислеше, че се е спасил. Тогава чу проклятието на Идомар и по шума от падането му разбра, че напразно се е опитвал да се върне към изхода на тунела. Транспортната лента се беше задвижила и го беше повалила.

— И нито един „специален талант“? — изсъска марсианецът.

— Не един талант — прошепна Ор-алда — но неефикасни в дадения случай. Не разбирам… Очертанията на местността се промениха.

Несигурен, гласът на Ралт потрепери в мрака:

— Какво искаш да кажеш?

Защо Фарт Аверол? Всичко отначало ли?

— Коридорът няма никакъв изход. Или пък чисто и просто изходите в двата му края са блокирани.

— Затворили са вратите.

Уловка?

— Не, Идомар. Вече не съществуват врати. Доколкото мога да проникна, стените са равномерно масивни, като че ли… като че ли се намираме в сърцето на планина.

Възможно ли е? На кораба всичко вървеше добре. И ми беше обещано. Но джерлата беше признателна на мъжете, които, научили, че може да проникне в стените (с поглед? благодарение на някакво особено чувство? — се запита все пак Идомар) не се учудиха и не поставиха под съмнение твърдението й.

— Тогава… — каза той примирен и по тона му, толкова сигурен сякаш го виждаше, Ралт усети, че вдига рамене.

Събра кураж и извика:

— Хей, Аверол!

Зелената светлина светна. Гласът, изпълнен с фалшива бодрост, отново прозвуча:

— Здравейте, добре дошли на Бабел. Всичко е наред, започна митническата проверка.

— Какво трябва да направим? — попита провлечено Идомар.

— Почти нищо, влезте един по един в кабината.

Тримата размениха поглед, после Идомар направи крачка напред. Стените на кабината започнаха да вибрират.

— Нищо незаконно — установи Фарт Аверол — плюс два одушевени предмета, които не са забранени от никаква наредба. Моля, отворете куфара.

Марсианецът се поколеба за миг, но се наведе и пръстите му докоснаха биоелектричната ключалка.

— Пълно въоръжение — установи Аверол. — Дезинтегратори, парализиращи и хипнотизиращи пистолети, капсули с отрова, с вируси, ножове… Съжалявам, правилникът ви дава право само на последния артикул.

— Това са инструменти за работа — каза навъсен Идомар.

— Ножове! Следващият?

Идомар загуби търпение и не се знае какво би направил, ако стената в дъното на кабината не беше пронизана от светкавици, толкова ярки, че и тримата заслепени закриха очите си. Светещите експлозии траяха няколко мига, а когато смъкнаха ръце от очите си, те видяха, че забранените оръжия бяха изчезнали от куфара.

— Следващият? — повтори Фарт Аверол, а Идомар усмихнат, както само той умееше, се наведе, затвори куфара и отстъпи мястото си на Ор-алда, която отвори чантата си.

— Същите два одушевени предмета. Иначе нищо незаконно, освен проверяваната личност, която е получила все пак разрешение да дебаркира на Бабел. Както се вижда объркано положение. Защото е непредвидено. Превишава компетентността на митницата… — Гласът на Аверол угасна унило, за да избухне веднага, със същата престорена бодрост: — Следващият?

Ралт влезе в кабината. Движеше се отсечено и чувствуваше дори и мислите си вцепенени, като че ли под челото му всичко се беше вкаменило.

— Същите два… — започна Аверол, спря се, после констатира: — В цялата група, особено предпочитание към одушевени предмети. Не казах незаконно, казах особено. Забележка от личен характер, превишаваща задълженията на контрола. Да не се регистрира. Извинете.

— Познаваш ли ме? — попита сподавено Ралт, но Аверол възрази веднага:

— Не познавам никого, аз съм познат на всички. Приятно прекарване на Бабел.

Зелената светлина угасна, в същия момент светна друга, в края на коридора, срещуположен на този откъдето бяха дошли, и транспортната лента ги понесе отново между мрачните стени. Там, където камъкът изглеждаше също така масивен, както и в останалата част на тунела, нов триъгълен изход зина към нощта на планетата.

— Възхитително — каза Ор-алда и Ралт не разбра дали беше казано с ирония.

Всъщност тя беше уплашена. Не усетих изхода. Велика Госпожо, смили се. Но нямаше право да се обърне към онази, която беше обидила и още по-малко да си присвоява високото звание, което беше загубила, така че прекъсна мисълта си и заедно с двамата мъже, се задоволи да наблюдава огньовете, горящи във вдлъбнати тепсии, разположени върху триножници, които заобикаляха на равни интервали кръгъл площад, ограден от дървета с бледи дънери и листа, сякаш направени от восък, зад които не се виждаше нищо. Странни звезди, групирани в безименни съзвездия, очертаваха едно толкова чуждо небе, че изглеждаше произволно. Никаква Луна.

Разпознавайки аромата блъснал го при първия контакт с въздуха на забранената планета, Идомар разбра, че пушекът, издигащ се от огньовете разнасяше упоителната миризма, която беше сметнал за дъх на непознато цвете. Никакво движение — освен полъха, който раздвижваше хвърлящите кървави отблясъци огньове и караше да шумолят бледите листа — не нарушаваше тишината, като че ли джерлата и двамата мъже бяха единствените живи същества на Бабел.

Те потрепериха при тази мисъл и като по сигнал обърнаха глави наляво, откъдето някакво многократно ритмично чукане се усилваше. И тъй като нямаха време да разменят предположения относно произхода му ги обхвана еднакво изумление, когато причината на шума се появи пред очите им: теглена от два еднороги коня, разкошна каляска (на чиято врата блестеше инициалът М) се спря пред тях.

Толкова неочаквано изникна из мрака, че Ор-алда със закъснение сподави писъка си и се скри зад мъжете.

— Скат Мор може всичко — каза Идомар без маската на лицето да издаде мислите му, но гласът му на дете се извиси пресипнал, като мутиращ глас на юноша.

Еднорогите коне пръхтяха спокойно. Ор-алда направи крачка. И изведнъж се усмихна, въпреки че на Идомар се стори, че тялото на джерлата се прилепи за част от секундата до него, сякаш търсеше закрила. Но допирът беше толкова кратък, че дори не беше сигурен, че го е имало. Мълчалив, той погледна гладките рога, изникнали хоризонтално от челата на двата бели коня — те им придаваха достойнство, което не се нарушаваше от факта, че са впрегнати. Среброто, нанесено по хармоничните скулптури на каляската я превръщаха в необичайна ракла, предназначена да скъта гигантски накит. Накит-девица? Затова се усмихва Ор-алда, каза си Идомар като стрелна с крайчеца на окото джерлата, която продължаваше да се усмихва.

Кочияшът беше скочил от капрата. Сребърни багри играеха по ливреята му от бял сатен, украсена със златни гайтани, изящно засукани, за да очертаят на гърдите му неизбежната главна буква М. Беше млад и Ралт си каза, че брадата и русите къдрици, както и спокойните черти го правеха подобен на човек слязъл от прастара предренесансова картина.

Мълчалив, с ангелски поглед, човекът отвори вратата на каляската и ги покани да се качат, като сведе глава.

— Накъде? — попита Идомар.

И отново тримата не повярваха на ушите си, когато ангелски красивият кочияш отговори с пресипнал бас:

— Като че ли не знаете… Качвайте се, по дяволите и не ме задържайте напразно!

Марсианецът се напрегна вътрешно като лък, готов да се опъне, но Ор-алда, предусещайки озъбването на Идомар сложи ръка върху неговата и Ралт побърза да го побутне откъм гърба. Качиха се тримата и седнаха върху недокоснатите възглавници, а кочияшът междувременно затвори вратичката. После скочи на капрата, цъкна с език и еднорогите коне потеглиха в луд тръс.

Обиколиха площада, завиха наляво по пътя, по който бяха дошли и като си припомни нещо смътно, Ралт обърна глава. Огньовете на площада бяха угаснали.

* * *

Леко смекчен от слабия блясък на звездите, мракът пазеше тайните на планетата, а може би пътят минаваше само през пусти пространства. Кочияшът нямаше нужда да подканя еднорогите коне. Като механични, призраци, белите тела, едва загатнати в нощта, поддържаха с лекота дяволския тръс, в който се бяха впуснали от тръгването. Също така призрачен, кочияшът изглеждаше вкаменен, а юздите блестяха бледо в протегнатите му ръце.

Пътуването в архаичното превозно средство и огньовете на площада контрастираха прекалено силно с модернизма на космодрума, за да могат Ор-алда, Ралт и Идомар да си изградят някаква представа за това, което ги очакваше на Бабел.

— Възхитително! Всичко е възхитително! — повтори джерлата, — но еднорогите коне ме вълнуват най-много от всичко.

В мрака, който го скриваше, Ралт си позволи да се усмихне.

— Не те нападнаха — пошегува се той като си припомни една много стара легенда за отношенията между еднорог кон и провинилите се Евини дъщери.

Защо каза това? Ор-алда се извърна към него.

— Изглежда Скат Мор не само може всичко — каза тя. Би могло да се каже, че и знае всичко.

Говореха шепнешком, пазеха се да не стигнат думите им до ушите на кочияша.

— Питам се дали еднорогите коне са израз на почит или са обикновен начин на проверка — намеси се грубо Идомар.

— И това ли са ти казали на Джерл? — изсъска Ор-алда.

Така Ралт разбра, че земната легенда си имаше реално съответствие в света на джерлите, където еднорогите коне живеят по поляните около селищата на тези, които се наричат Арфи на Великата Госпожа. „Специалните таланти“ на джерлата бяха свойствени за тях докато те бяха девици. Видът, погледът, даже и държанието на Ор-алда бяха според Ралт в противоречие с идеята за целомъдрие, но си каза, че еднорогите коне навярно са по-вещи съдии от него, непознаващият обичаите на Венера. Джерлата всъщност беше дала на два пъти доказателство, че притежава необичайни способности. Дали и аз не съм бил проверяван? запита се той, мислейки си за Фарт Аверол, когото не можеше да забрави. Развълнуван, сметна за уместно да не скрива от другарите си по приключение начина, по който Фарт Аверол се беше намесил в живота му.

— Не изглеждаше, че те познава — отбеляза Идомар. — Или проверката не е била убедителна, или не е сметнал за необходимо да се издаде…

— Да не би да искаш да ме убедиш, че не знаят кой съм?

Раздразнението на Ралт предизвика вяла усмивка върху лицето на Убиеца.

— И Идомар беше проверен — припомни Ор-алда. — Само той можеше да носи арсенал като този, който му беше конфискуван. И аз бях проверена — добави тя наум.

Миговете, прекарани в черния тунел я преследваха, тя избягваше да мисли за тях, но знаеше, че те представляват един въпрос, въпреки че беше опроверган на два пъти. На три. Изведнъж се почувствува невъобразимо лека и й идваше да пее, мелодията започна да кристализира акордите си в ума й, но се овладя. Идомар произнасяше думи, които зъбите му на хомяк сякаш предъвкваха:

— Като не можеш вече да избираш дори средствата… Ножове! Като в желязна ера…

— Може би не си издържал изпита — каза Ралт, придавайки си невинен вид. — Установи се, че ти не си ти, така че ти иззеха оръжията, с които искаше да минеш за Идомар.

Знае ли? Какво знае? Идомар потрепери и го прониза с поглед. Но Ор-алда започна да се смее.

— Изглежда единствено аз съм извън съмнение.

Възможно ли е? Ето, че е възможно! Думите пееха, скачаха и се премятаха, а Великата Госпожа ги наблюдаваше със снизхождение.

В този момент каляската описа голяма дъга и се спря. Неочаквано светнаха множество прозорци на фасадата на сградата, изникнала в мрака. Формата и детайлите оставаха невидими, въпреки че беше ясно, че еднорогите коне са спрели пред сграда с големи размери.

От старинния фенер, окачен над вратата се разливаше кървавочервена светлина и лъчите й се лееха върху черните стъпала на монументалната стълба. Беше невъзможно да разбереш дали се намираш на алеята на парк или първото стъпало започва направо от улицата. Честно казано, не се виждаше нито растителността на парка, нито алеята, нито улицата, кървавочервената ивица на светлината завършваше като прерязана под първото стъпало на стълбата. Само предполагаемият вид на постройката, извлечен от размерите й, внушаваше идеята за парк, в средата на който се очаква да я откриеш, всъщност (Ралт осъзна новата странност, но се задоволи само да я отбележи, като че ли редицата от странности беше притъпила способността му да се учудва) всъщност, сградата сякаш започваше от нищото и се рееше в неизвестното. Ако не знаеше, че има път, макар и скрит от мрака, свързващ постройката с космодрума, би могъл да се закълне, че забранената планета е само една огромна пустиня, един мираж.

Ангелски красивият кочияш с глас на пиян безделник слезе отново от капрата, отвори вратата, и като сведе глава ги покани с лявата ръка. Помогна почтително най-напред на Ор-алда да слезе, после протегна дясната си ръка към Идомар, който се направи, че не я вижда. Ралт побърза да сложи за миг своята длан в неговата грапава като стъргало длан и неприятният допир го накара да настръхне. Човекът плю, след това скочи на капрата, хвана юздите и цъкна с език, а еднорогите коне, миг преди това вкаменени, потеглиха внезапно в тръс, като че ли неподвижността и тръсът са единствените състояния, които познават. Шумът от копитата се стопи за част от секундата и тримата останаха сами.

— Можеш ли да проникнеш през вратата? — попита Идомар.

— Направих го отдавна.

И за да им покаже, Ор-алда изкачи черните стъпала, оцветени от червените лъчи. И тримата, впрочем, изглеждаха преминали като през зловеща баня. И лицата им дори бяха покрити с пурпурни маски, а ръцете им бяха като окървавени. Не бяха принудени да действуват. Дълга ръка с бронзова става, обхваната от бронзова дантела, държеше в дланта си топка, предназначена да удари също такава топка прикрепена за дървената врата. Двете крила, украсени с множество глави, сред които растяха ластарите на главната буква М, се отдръпнаха и откриха голяма зала с бели и червени плочи.

Пространството беше обградено от множество знамена от всички времена и от всички планети, знамена, в които се преливаха избледнелите от времето цветове, и изглеждаха до стените като огромни крила на пеперуди. Други знамена, опънати от тежестта на големите си пискюли със златни ресни, висяха от втория етаж през перилото на галерията, която заобикаляше залата. В дъното й от едната и от другата страна на стълба от червен мрамор, развита в две възходящи крила, стоеше на стража по един манекен-конник в броня, с копие в дясната ръка и опряна на хълбока лява ръка. Един огромен полилей с много ръце, човешки ръце, поставени в четири реда, в чийто длани горяха червени и черни свещи, осветяваше празната зала. Димът от свещите имаше приятна миризма, напомняща аромат на непознато цвете.

От момента на спирането пред сградата Ралт се чувствуваше завладян от надежда и страх. Арла. Там горе. Арла. Чака ме. Арла ме чака. Опита се да се подготви за евентуалното разочарование. (Всъщност, е невъзможно, знаеш добре, че Арла не може да бъде там, остави се да бъдеш повлечен в едно абсурдно пътуване, не си прави илюзии) и тогава ужасът го обля в студена пот и той отново се почувствува пред черната пустота, лице в лице с непоправимото.

— Качваме ли се? — попита той стараейки се да овладее треперенето на коленете си.

— Качваме се — съгласи се Ор-алда.

В галерията на втория етаж видяха доста затворени врати и ги провериха поред, но всичките бяха заключени. Една-единствена се отвори преди Идомар да почука по златистото дърво с червени жилки, разкошно като стар брокат. На Ралт му се стори, че факлите закрепени към стените на помещението се запалиха за част от секундата след отварянето на вратата, но нямаше време да си обясни странното впечатление. Вниманието му беше привлечено от някак неопределените контури на помещението и отначало си каза, че светлината на факлите предизвиква трептенето на стените, приближава ги и ги отдалечава, като че ли пространството се колебае, неопределило още границите, които ще си наложи.

Помещението все пак бързо се оформи и Ралт мина напред, отбелязвайки грабващото присъствие на някои мебели с необичайно закръглена форма, напомнящи вкаменени свити зверове, готови да скочат въпреки нашийниците с бронзова украса, въпреки веригите и синджирите, предназначени да пресекат устрема им. Дървото ставаше червеникаво там, където патинираните заоблености добиваха блясъка на огледало. Помещението беше продълговато, просторно и от двете страни, като се започне от вратата се точеха маси и скринове, лавици с вази от злато и сребро се редуваха с неизменни шкафове, с тумбести бюфети. Един огромен килим поглъщаше шума от стъпките. А в дъното, на кресло с размери на трон (беше наистина трон, как не забелязах от самото начало червения балдахин и подиума с три стъпала? запита се Ралт) чакаше един старец.

В старинното кресло, чиито облегалки за ръцете представляваха според стара земна традиция два лъва с широко отворени уста, в помещението със злокобната атмосфера поради пращенето на факлите, хилавото тяло изглеждаше необикновено дребно. Мантия от златиста кожа, закопчана на гърдите с копчета с матов блясък, го скриваше целия. Само главата се показваше над широката яка и Ралт дълго гледа лицето с хлътналите страни и ситно сбърчената кожа като кожицата на гнила ябълка, вдлъбнатите слепоочия, тънкия нос и очите с мътен черен цвят под разперените като крила гъсти бели вежди, до които се спускаше калпак от същата златиста кожа.

Старецът не правеше никакви движения, а в мъртвите му очи не можеше да се прочете дали следи приближаването на тримата.

— Да не би да е Скат Мор? — прошепна Ралт.

— Господин Скат Мор, извиси се тогава един треперещ, хриплив глас, все още рязък въпреки възрастта, един упорит глас, безпощаден, такъв, какъвто само древните биха могли да си представят, ако биха се опитали да дадат глас на Смъртта. Тук, на Бабел, още пазим формите на вежливост… И така, бъдете добре дошли на моята планета. Да, краткото ми слово за посрещането е записано. Това, което виждате, е само имитация, манекен, но видът ми е възпроизведен грижливо. Така изглежда днес Скат Мор… Това е всичко, което сметнах за нужно да ви кажа засега. Три стаи са ви приготвени, ще ги намерите. Може би утре пак ще си поговорим, но няма защо да чакате вест от мене: знам къде мога да ви намеря. Лека нощ, госпожице. Лека нощ, господа.

Въпреки че гласът престана да хрипти, тримата продължаваха да гледат облечената в кожи кукла, която представяше Скат Мор. След като приемът приключи, факлите, прикрепени с поставки към стените, започнаха да гаснат поред, първо пред трона, като че ли да ги прогонят. Завеса от мрак се спусна върху образа на господаря на забранената планета.

Мълчаливо те се върнаха в галерията, към която водеха всички врати, и не казаха нищо, дори когато видяха, че три от тях сега са отворени. По един поглед от прага им беше достатъчен, за да разберат, че помещенията са съвсем еднакви. Разделиха се и всеки се усамоти със съмненията и надеждите си.

Палатът беше безмълвен като мавзолей.