Включено в книгата
Оригинално заглавие
Babel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2011 г.)

Издание:

Владимир Колин

Бабел

 

Библиотека „Фантастика“ №8

 

Vladimir Colin

Babel

1978 Bucureşti, Editura „Albatros“

 

Книгата е наградена през 1975 г. със златен медал на конгреса на европейските фантасти.

 

Преведе от румънски: Марина Младенова, 1981

 

Външен редактор: Гергана Стратиева

Редактор на издателството: Стоянка Поланова

Художник: Кирил Прашков

Художествен редактор: Александър Стефанов

Технически редактор: Гинка Григорова

Коректор: Виолета Славчева

 

Румънска. Първо издание. ЛГ VI.

Тематичен № 23 9536412211/5627-34-81

Дадена за набор на 4. VIII. 1981 година.

Подписана за печат на 20. XI. 1981 година.

Излязла от печат на 10. XII. 1981 година.

Поръчка № 129.

Формат 1/16 60×84. Печатни коли 9.

Издателски коли 8,40. У.И.К. 7,86.

 

Цена 0,94 лева.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДИ „Димитър Найденов“ — В. Търново

София — 1981


Ралт

Стигнал до площадката, той се олюля в пустотата в себе си и извън себе си; разсеяни в пространството гласове пищяха, мучаха; спуснаха се въртящи се форми с изгубена самоличност, цветове завинаги увехнали в мъртвия свят.

Сега.

С отметната назад глава той пое дълбоко въздух. Вратата го позна и се отвори, прозвуча и гласът веднага щом светлината бликна от стените:

— Здравей, Ралт!… Всичко е наред. Никой не се е обаждал.

Ох, мълчи, мълчи… Удари главата си с юмрук и пристъпи напред. Вратата се плъзна след него, той се облегна на нея и тя услужливо се огъна и прие формата на притискащите я рамене. Всички съдове бяха украсени с току-що изфабрикувани цветя, подът блестеше.

Затвори очи. Силата, срещу която не искаше да се бори, теглеше надолу ъглите на устните му и той стисна зъби докато ехото на гласа звучеше между гладките стени. Неподвижен, с глава отпусната на гърдите, той зачака.

… Тогава при преместването би могъл да си избере апартамент от женски пол, преминал първа младост, дискретен и ефикасен; или един юношески, вежлив и послушен, но и двамата млади, те избраха апартамента, в който се беше наложила личността на Фарт Аверол, инициатор на едно от най-популярните предавания на космовизията. Домашното използуване на знаменитости все още беше ново изобретение. Всъщност те не съжаляваха, фалшивата бодрост, предвзетостта и липсата на хумор на апартамента ги забавляваше, още повече, че обслужването му — съобразно договора — беше безукорно. Подробностите му придаваха своеобразие и приятелите им се превиваха от смях, когато биваха посрещани със звънкото Здравей! на Фарт Аверол, излъчвано години наред по каналите на космовизията, една смесица от бодрост и благоволение, удивително точно дозирани за постигане на очаквания психологически ефект или пък когато апартаментът им предлагаше да изберат между напитките водски и аклатейл, сякаш трябваше да направят своя избор за председателството на Бюрото или за премията Сол Инвиктус…

Невиждащият поглед на Ралт се плъзна по мъртвото време. Бюрото, естествено, не се намесваше пряко; то уважаваше свободата на личността и се задоволяваше да посочва това, което все пак представляваше само отклонение в епохата, която официално се намираше отвъд ерата на престъпленията. Но като познаваше личната вълна на тринадесетте милиона жители на града, то се намесваше час по час в къщи, сред приятелите им, навсякъде. Дискретно, (съобщението се чуваше само от адресанта) учтиво (позволяваме си да ви припомним…) и ефикасно. Преди един месец, останал съвсем без сили, Ралт беше помолил да бъде изтрито от паметта на апартамента името на Арла.

Това негово нареждане го рани по-болезнено, отколкото фактът, че в първите дни апартаментът трябваше да поздравява една отсъствуваща Арла. По този начин последната врата беше затворена. Като престана да бъде само субективно, отсъствието й сега беше признато, зарегистрирано. Легализирането утвърждаваше необратимия му характер, премълчаването на името на Арла отричаше съществуването на усмивката, на жестовете, на мълчанието, на годините в слънце. Потъваха в небитието грижите, миговете на привилегирован пароксизъм, шепотът, рамото на Арла до неговото рамо. Чезнеха споделените страхове, дребното съучастничество и големите надежди. Плъзгаща се назад във времето, невидимата гума внимателно изтриваше всяка следа: Арла нямаше вече право да оставя спомени.

Последователно апартаментът събра вещите й, дори и изображенията й, и ги изхвърли. Ралт намери черната ракла на площадката. Намирайки се сега отвъд възмущението, скиташ, между призраци денем и нощем, той я загледа мълчаливо, без да забележи, че се свлича бавно по стената, прегръща я и прилепя лице до траурния капак.

Обиден, апартаментът затвори вратата, но мъжът прекара нощта в пробуждане на шумоленето на роклите, от които се надигаха призраците на угасналите часове, галеше кутиите с грим, гривните. Изображенията на Арла се усмихваха, учудваха се. Може би дори не знае. Ти знаеш ли?… Изображенията не отговаряха и Ралт се опита да се увери, че всичко е станало толкова бързо, че Арла дори не е успяла да почувствува. Това беше първата утешителна мисъл, след дългата безнадеждност, за която се улови и тя премахваше болката от повърхностния слой на страданието, но отдолу тя оставаше все така черна, завинаги отровна.

Тъй като знаеше, че анулирането на собственото му разпореждане, взето по принуждение, би довело само до повторната намеса на Бюрото, той се опита рано сутринта да се откаже от каквато и да било форма на поздрав, но апартаментът не забравяше обидата, която му беше нанесена и се оплака на блока. И така Ралт беше помолен да слезе в помещението със стени, покрити с циферблати и с крушки във всички цветове, мигащи в синкопния ритъм на живота на двестате етажа на фабриката за живеене.

— Спрели сте напълно съзнателно избора си върху личността на апартамента — припомни блокът с гласа на един прочут адвокат, глас, който преминаваше невероятно бързо от сладникави модулации към тон, който не допуска възражения. — Можете ли да си представите Фарт Аверол да жертвува традиционното начало на своето предаване?… Осмелявам се да твърдя, че подобно изискване може да се сметне за морална жестокост. Всъщност искате някакво умишлено самоосакатяване, промяна на един напълно установен характер.

— Не бих ли… могъл да се преместя?

Всички крушки едновременно премигнаха като по сигнал. Или като при земетресение.

— Имате ли някакво оплакване? Провинил ли се е апартаментът в несъблюдаване на някоя от клаузите на договора?

— Съвсем не, не бих искал да мислиш такова нещо. Само че… знаеш ли…[1]

— Вие би трябвало да знаете, че нашето общество се отвращава от капризите — каза студено блокът. — Разрешете на апартамента да действува според закона и не забравяйте, повреждането на индивидуализираната структура на една-единствена подсистема поради неизбежните взаимовръзки, води до нарушаване дейността на цялото. Надявам се, че не възнамерявате да причините неприятности на никого.

Предварително победен, Ралт замълча, не започна да се мярка в къщи само, когато замаен от часове безцелно скитане започваше да се олюлява объркан в пустотата, в която вече не проникваше никакъв знак от вън. Всичко, което постигна в жалкия диалог беше разрешението раклата със спомените да не бъде пратена в Крематориума (И обръщам вниманието ви върху изключителния характер на отклонението от повсеместния обичай, държеше да подчертае блокът), а да бъде приютена в една от нишите на последния подземен етаж. Последният подземен етаж, в който нито един наемател нямаше достъп, принадлежеше на машините.

… откъсна се от вратата и се отправи залитайки към спалнята. След като я беше избягвал известно време и спеше във фотьойла в другата стая, той за пръв път от няколко дни се строполяса в твърде широкото легло. Не можеше да се надява да умре там, с глава на възглавницата, която вече не пазеше аромата на Арла (апартаментът би се намесил и разбира се би го върнал към живота), но не знаеше вече на какво да се надява.

Вратата се отвори и Арла се появи на прага.

— Кое време е, Ралт? Да беше поне съобщил…

Гледаше я от края на пустотата, от много далече:

Разтревожена. Арла.

Ръцете му се протегнаха към нея, преди да знае какво прави, преди да разбере. Почувствува в гърлото си експлозията на бучката, която му пречеше да диша и, като се хвана с две ръце за раменете й, люшкан между недоверие и страх, тъй като светът не се беше възстановил нито в него, нито извън него и тялото му блуждаеше още в нощта, която траеше от толкова безжизнени, еднообразни седмици, Ралт избухна в плач, хълцайки докосна с устни нежната й кожа между рамото и врата. Тогава, почувствувал топлината на Арла и солта на собствените си сълзи, промълви несвързано:

— Но, ти… умря…

И веднага осъзна чудовищността на думите, усети, че не бяха истински и че е сънувал злополуката. Нищо не беше се променило. Усещаше пръстите й да разрошват косите му, пръстите на Арла в своите коси, ноздрите му разпознаваха дъха й и понеже не беше мъртва, понеже беше там, в прегръдките му, той плачеше с глас, измъчван от едно толкова червено щастие, че във вените му вече не течеше кръв, а щастие, и без да разбира как се е излъгал, как е могъл да повярва, че си е отишла завинаги, като си мислеше, че тя, все пак не знае или не трябва да знае, поиска й прошка, шепнейки:

— Какъв идиот съм бил!

Събуди се на мократа от сълзи възглавница.

— Здравей, Ралт — каза апартаментът.

Извлечение от „Биографията на Ралт Мога“

 

 

Не пътуваше за първи път и не искаше да знае нищо за това, което ставаше около него. Веднъж завинаги беше спуснал пердетата. Затворен в кабината така, както се беше затворил в себе си (двамата членове на екипажа изглеждаха неми и той им беше благодарен, при все че нищо не каза), възстановяваше непрестанно в ума си абсурдния разговор, изследваше всяка произнесена дума, вслушваше се в мълчанието между фразите, претегляше ги и се опитваше да изтръгне истината от тях. Беше подхващал толкова пъти нишката на разговора, толкова пъти я беше накъсвал, подреждал откъсите в неочаквани комбинации, че откровено казано, вече в нищо не можеше да бъде сигурен. Кой беше казал, например, освен последната надежда, той или другият? Всичко се объркваше, думите, (но бяха ли те произнесени наистина или той се заблуждаваше, измисляше ги, докато се опитваше да оправдае присъствието си на малкия космически кораб, носещ като единствен отличителен знак буквата М?), думите губеха значението си, свеждаха се до прости звуци. Изкълчени, те вече не можеха да се уловят, дори и като звуци, превръщаха се в бучене, сливаха се с бръмченето на моторите и той потъваше в сън, измъчван от кошмари, които се присмиваха на ума и на сърцето му, като продължаваха с още по-объркващи форми анализа на разговора, завършил в обективното време, но подхващан отново и отново в субективното време до изтощаване, което насън се проявява в събуждане.

Затова не беше чудно, че не усети кацането на Марс, не видя светлините на космодрума, не забеляза замлъкването на моторите, само с периферията на съзнанието си почувствува (без да прави каквито и да е било изводи), че безсмислено подеманите приказки запазват значенията си и не се разтапят вече в оглушителния шум на моторите, който дотогава те успяваха да превъзмогнат за все по-кратко време, пропорционално на все по-малката енергия, с която той разполагаше. Освен това отначало не забеляза дори и появата на новия пътник.

Слаб, без възраст, човекът носеше нещо като черен работен комбинезон. Проникна безшумно в кабината и се настани, загледа продължително ръцете си, като раздвижваше дългите си гъвкави пръсти с квадратни нокти.

— Ралт Мога?

Не повдигна очи. Гласът, тънък като глас на дете не подхождаше на каменното му лице и достигна трудно до слуха на другия.

— Ти ме познаваш…?

Новодошлият почувствува, че въпросът идва отдалече. Мъжът пред него трябваше да бъде оставен да се съвземе след вглъбяването в себе си, което траеше кой знае от кога. Беше излишно да му казва, че човекът от екипажа му е съобщил името. Зачака го да се върне сред тапицираните стени, зачака развитието на неизбежния процес, започнал заедно с умишлено рязкото установяване на контакт. Едва когато забеляза първите признаци на любопитство в угасналия му поглед, който търсеше неговия, той се представи:

— Идомар ав Солг су Саро. — И като откри предните си зъби, бели, наклонени, като зъбите на хомяк, добави с усмивка, лишена от жизнерадост — Убиец.

Студени като две стъклени топчета, бледосините му очи не съответствуваха на детския глас, установи сега Ралт. Срещнал погледа му той се размърда неспокойно в креслото, после каза без желание:

— Говори се, че… на Марс… тази професия е… хм… (Не успя да добави, както си беше наумил: достойна за уважение).

— Със стари традиции — взе Идомар думата от устата му. — Но не съм дошъл да те убия.

— Все едно, напълно ми е безразлично… — и като повдигна рамене, продължи на ум: Какво иска от мене? Ще се прибера в койката си.

— Че съм убиец? Че не съм дошъл да те убия?

— Всичко — каза Ралт уморено.

Старите думи се преплитаха в главата му все още криейки смисъла си и той трябваше да тича подире им докато успее да изтръгне от тях истината. Нима другият не съзнаваше, че присъствието му го притеснява?

Но Идомар се усмихна отново. Устните му се раздалечиха точно колкото при предишната усмивка, зъбите също така проблеснаха и Ралт имаше впечатлението, че Убиеца разполага с една-единствена мимика, с която маркира всички усмивки. Каменното лице не вземаше никакво участие.

— Да са ни събрали от два свята именно за това? Безразличието е първото условие за един Убиец.

— Аз имам професия — каза Ралт — или имах. Поет.

— Говори се, че… на Земята… тази професия е… хм…

— Със стари традиции — усмихна се вяло той, почувствувал се задължен да прояви учтивост, както другият имитираше усмивка.

— Не си добър за последовател — продължи марсианецът. — Безразличен, може би… но твърде малко свободен.

Последната дума беше изръмжана, произнесена с очевидно неудоволствие.

— Знаеш май множко за мене — установи недоволен Ралт, като се питаше дали Идомар знае причината (причината ли? безумие, поправи се сам на ум, но не беше причина или трябваше да бъде), поради която се намираше на малкия космически кораб.

— Напразно се измъчваш. Още не си разбрал. Миналото и бъдещето не съществуват… — (Сега Идомар говореше шепнешком. Ралт трепна, искаше да протестира — причина, безумие, наречи го както щеш, но причина или безумие трябва да съществува иначе… иначе? — не можа да си отговори и не успя да протестира, защото гласът на маската от повехналата кожа, като изрязана от приказен пергамент, тоя детски глас му се стори изведнъж ужасен и той сви глава между раменете си в очакване). — Ние сме една поредица от настояще, земни човече, една безкрайност, последователност от настояще. Докато се очовечавахме, забравихме това, преструвахме се, че забравяме, пожелахме да забравим… Колко хилядолетия усилия! Нашият ужас е изходната ни точка. С всички средства, табута, религии, държави, целяхме да се отдалечим от нашите първи братовчеди. Те бяха космати. Ние правихме-струвахме и очистихме кожата си от косми. Те бяха естествени, ние се постарахме да станем изкуствени и се татуирахме, боядисвахме, обличахме. Те живееха в настоящето, ние си измислихме минало и бъдеще… Нима сме по-щастливи?

Неочаквано гласът беше преминал от шепот във вик. Като че ли иска да убеди преди всичко себе си… Аз съм само минало и бъдеще, искаше да изкрещи и Ралт, но Идомар снижи отново глас:

— Мълчи… — не изглеждаше сърдит. — Ще си отговоря сам. Не сме по-щастливи, Ралт. Защо? Защото вече не сме свободни. Миналото и бъдещето, ето веригите, в които напълно съзнателно се оковаваме. Що се отнася до мен, в момента, в който разбрах това станах отново свободен.

— Като животно — ужаси се Ралт — и стана Убиец.

Сините топчета на очите на Идомар блеснаха, но марсианецът не се помръдна.

— Не убивам нито за удоволствие, нито по лични съображения — напомни той с кротост, под която можеше да бъде скрито какво ли не.

Думите все още трудно достигаха до Ралт и спирачките в ума му още бяха блокирани, затова и беше говорил, без да се контролира. Но разбра изведнъж, че Идомар би могъл да го убие, действително едва тогава разбра, като че ли тогава чу думите произнесени от него веднага след влизането му в кабината, думи, които беше посрещнал с непресторено безразличие.

— Не сега — прошепна той, отпусна се назад и прилепи гръб в облегалката на креслото.

Поради миналото и бъдещето, настоящето става ценно. Една преходна фаза, един прост преход, но ако всички обещания на миналото са били предопределени да дадат плод в бъдещето…

— Пошегувах се — каза марсианецът — Не съм дошъл нито да те убивам, нито да те превръщам в Убиец. При кацането на Бабел[2] ще знаем какво ни чака.

— При…?

Идомар кимна с глава.

— И това ли не си разбрал?

— Извинявай — прошепна Ралт. — Аз съм глупак. Знаеш ли… аз…

Още не беше свикнал с мисълта. Въпреки че беше взел решението на Земята и беше премислил всяка дума от разговора, проведен преди тръгването, той още не беше погледнал открито естествената предпоставка и заедно с нея неизбежно заключение: трябва да живея. Приемането на настоящето оставаше странно в очите на онзи, който е свикнал да го оценява единствено през призмата на страданието и ето, че марсианецът не се задоволи да му отвори очите, той му даваше още един повод за удивление: и двамата имаха една и съща цел.

Неусетно Ралт се улови, че се радва на появата на Убиеца. Апатията, в която беше потънал (в която се чувствуваше добре) се разнищи, сега му се струваше, че присъствието на Идомар означава потвърждаването на едно ново начало и отлага изтезанието на съмненията. Той попита нетърпеливо:

— Какво знаеш за Бабел?

— Каквото знаят всички… Съвсем малка планета, условия за живот удивително близки до земните. Открита и колонизирана във втората фаза на Проучването на Космоса, била е обсебена от династия Мор. Обявена за забранена планета при Алвар Мор, третият или четвъртият представител на династията. Бюрото се опита да протестира, после изпрати един разузнавателен кораб, който не се върна. Защо?… Мистерия. Връзките между Бюрото и Бабел бяха прекъснати, а владението Мор — признато за забранена планета. От поне 400 години никой не знае какво става на Бабел.

— Как е възможно?

— Незначителна планета, малко по-голяма от астероид — каза с пренебрежение Идомар. — И разположена в една маловажна част на Галактиката… Предполагам, че Бюрото не е сметнало за нужно да я интегрира.

— И все пак е чудно, нали?

Марсианецът направи един уклончив жест.

— Фактът, че се насочваме към Бабел, показва, може би, че връзките са били скъсани само официално. Както и да е, скоро ще узнаем.

 

 

Никой от тях не очакваше изненадващото кацане на Венера, и още по-малко, появяването на третия пътник, който взеха от космодрума на Ксу-Тии. Тъй като сега живееше в настоящето независимо от съмненията, които трябваше да храни със собствените си надежди, Ралт не остана безразличен към оживлението, царуващо на един от най-големите космодруми на Бюрото.

От илюминатора, чието перде беше дръпнато встрани, видя искрящите куполи на корабите, разположени на разстояние, което смалява силуетите на роботите, проследи трасетата на самоуправляващите се многоцветни транспортни ленти, криволичещи на няколко равнища. Както обикновено на Венера небето беше осеяно с облаци, но дъждът беше спрял и бетонът на безкрайните писти блестеше, редките бели оазиси правеха още по-мрачни обгорените от реактивната струя места.

Когато жената влезе в кабината и двамата се извърнаха учудени, тъй като новата пътничка се беше качила от обратната страна, не от тази, която те виждаха от илюминатора.

Джерхоа — усмихна се тя в отговор на очевидното изумление на мъжете. После, като произнасяше думите на галактически с неподражаемия акцент на местното население, на джерлите, добави — Страхувам се, че не сте били предупредени за моето пристигане…

— Наистина — каза Идомар, демонстрирайки мимиката, която му заместваше усмивката — и затова то е още по-приятно.

Реакциите на Ралт все още не бяха напълно синхронизирани. Застанал прав, той се задоволяваше само да гледа.

— Не зная дали това твърдение е валидно и за твоя приятел — каза по този повод джерлата, като прекара пръсти през синята си коса, а Идомар го смушка с лакът и побърза да я увери, че и двамата наистина са очаровани.

Ралт дойде на себе си доста бързо и дори направи представянето. Така научиха, че новата пътничка се казва Ор-алда и че е Арфа на Великата Госпожа (като че ли, за да ги убеди да приемат чудатите термини, тя погледна поред двамата мъже, като отправи към всеки от тях по една съучастническа усмивка). Фактът, че марсианецът е Убиец, сякаш я смути не повече от съобщението, че Ралт е поет. Настани се в третото кресло, нежна, но уверена в себе си и кабината изведнъж оживя.

— Три кресла, трима пътника — каза Идомар. — Трябваше да се сетя сам…

— Една стара земна поговорка казва, че всички хубави неща стават на тройки — припомни Ралт.

Не му беше леко да изостави пустотата, в която блуждаеше, и му се струваше, че на малкия космически кораб има двама Ралтовци: един Ралт, затворен в себе си, в микровселената от болка, питащ се неспокойно дали нахлуването в абсурда може да бъде изход; и още един Ралт, вън от него, към когото гледаше със смесица от яд и любопитство, само защото неотдавна в една кантора със стени, покрити с холограми, един андроид му беше посочил възможен изход и поради това той успяваше да говори почти непринудено, да общува, нещо повече, дори и да забележи дискретното очарование на джерлата. Ироничен, но заинтригуван, затвореният в кръга на сенките Ралт виждаше как вторият Ралт наблюдава овалното лице, изваяно от матово злато, изпъкналите скули, продълговатите очи с бялото — невъобразимо бяло — наситеното минерално зелено, леко орловия нос и устата, може би твърде голяма, с плътни устни. Шлемът от сини коси, отрязани над веждите, покрили рамената, спускащи се прави докъм средата на гърба, придаваха на жената суровостта на амазонка, впечатление, опровергавано от грацията на тялото, загърнато в традиционна зелена тлаа, която закриваше лявата й ръка и оставяше свободно дясното рамо и дясната ръка, на която блестеше неизменната широка гривна, украсена с йероглифи. Всичко в Ор-алда беше двусмислено, смесица от строгост и нежност. Изглеждаше зряла и същевременно много млада, а сигурността, с която хващаше чашата, контрастираше с грациозния начин, по който я поднасяше към устните си.

— Имам само приятели — каза тя сега. — Надявам се да се сприятелим.

Като подръпнати от невидими пружини, устните на Идомар трепнаха и се разтвориха в мимиката, която заместваше усмивката му.

— Арфите притежават особени таланти…

— Намекваш за някакъв чар да се предизвиква дружелюбност?… Някаква магия? Някаква вълна, може би?

Ор-алда изглеждаше заинтригувана. Гледаше го усмихната, изправена в креслото с леко наклонена глава към марсианеца, чиито сини студени очи я пронизваха.

— Бил съм на Венера — съобщи той.

Зъбите на хомяк блестяха в маската на повехналото му лице.

Жената отметна назад глава и избухна в неочакван смях. Разстоянието между устните на Идомар незабележимо се увеличи.

— Бил съм на Джерл — повтори той с гласа, който изглежда беше заел от дете, за чиято съдба може би беше разумно никога да не се узнае.

— И?

— И се върнах.

— Ах! — прошепна Ор-алда.

След това настъпи мълчание, сякаш двамата бяха казали каквото имаха за казване и сега беше дошъл ред да се премерят с поглед, да се претеглят, да проникнат отвъд думите, там, където думите са безсилни.

— За какво говорите? — учуди се със закъснение Ралт, въпреки че никой вече не говореше.

— За Венера — каза пак шепнешком жената, като че ли му разкриваше някаква тайна.

Но продължи да гледа Идомар. Би могло да се каже, че отговаряше на него, а марсианецът чакаше неподвижен и изглеждаше склонен да чака, в случай на нужда, цели дни, седмици, месеци.

— Не разбирам — ядоса се Ралт като откри, че веднъж изведен от бездната на пустотата вече не можеше да понася мълчанието. — Аз не съм бил на Венера…

— Няма значение — отговори Идомар. После, като че ли без връзка добави — Гилдата на Убийците е възникнала на Марс в епохата на алкатаните, която наподобява земния феодализъм. Нейният устав, обаче, непрекъснато е бил усъвършенствуван. Казах ти, че Убиеца трябва да бъде безразличен и свободен, че не може да убива за удоволствие или по лични съображения. Освен това той няма право да измъчва жертвата си.

Отговаряше на Ралт, но гледаше Ор-алда.

— Не зная какво ни очаква на Бабел. Нека бъдем приятели — предложи тя отново.

Учуден, Ралт забеляза, че джерлата трепери. Страх? Ор-алда сякаш се бореше със себе си. Прехапа устни, после дълбоко пое дъх, сложи ръката си на масата с обърната нагоре длан. Беше дясната й ръка. С лявата обхвана гривната на голата си ръка. Три същества, големи колкото пръст, се появиха на дланта й, миниатюрни копия на тримата пътници от кабината.

— Идомар, вземи Ор-алда — каза джерлата с глас, в който сега се чувствуваха победоносни нотки.

И марсианецът безмълвно взе копието и го сложи до себе си на масата. В протегнатата длан се появи още една Ор-алда.

— Ралт.

Още не вярващ Ралт взе умаления образ на странната спътница, а тя сложи настрана, за себе си, изображенията на двамата мъже. Но Идомар и Ралт се появиха отново на дланта на жената. Този път те не чакаха подканата й и всеки си взе изображението на другия, после Ор-алда оттегли ръката си. Устните й побледняха, зелените й очи загубиха блясъка си. Но само няколко мига бяха достатъчни на нейния организъм да зареди отново биоенергетичните си батерии. Златистото лице отразяваше отново намереното спокойствие.

— Нека станем приятели — каза Ор-алда отново и Ралт видя с учудване, че Идомар се надига и се покланя пред нея.

После седна отново и изрече спокойно:

— Ще бъдем приятели.

Мъчейки се да разбере, Ралт ги изгледа поред. Джерлата говореше за магьосничество. Или се защищаваше от такова обвинение?

— Земята е рационален свят — избухна той изведнъж, учудвайки се сам, че се чувствува засегнат от думите и постъпките на двамата, които имаха смисъл в недостъпно за него измерение, като го изключваха и го изолирваха в неизвестността, от която се стараеше да се измъкне.

— Не само Земята — каза кротко Ор-алда. — Ирационалното също е рационално… ако се намираш на подходящо равнище. Запази нашите изображения, Ралт.

— Защо? — сопна се той. (Загатването за рационалността на ирационалното го засегна болезнено. Наистина, какво търси той там, на малкия космически кораб?) — Какъв смисъл има?

— Ще научиш, когато му дойде времето — отговори Идомар. — Ор-алда…?

— Ох, извинявай…

Този път уверена в себе си, тя отново протегна ръка над масата и в дланта й една след друга се появиха три продълговати кутийки, (три ковчега, каза си Ралт). Марсианецът спокойно пъхна двете копия в първия ковчег, който изчезна в дълбочината на един от многото джобове на неговия комбинезон. Ор-алда направи същото, вторият ковчег изчезна в платнената керемидена чанта, с която беше дошла.

Неуверен, с неприятното чувство, че е заставен да се впусне в някаква недостойна игра и в същото време неспокоен, Ралт протегна ръка и хвана изображението на Ор-алда. Но нададе вик и отдръпна пръстите си.

Миниатюрата беше жива. Как не беше разбрал? Миниатюрните очи се обърнаха към него, ръцете й хванаха върха на показалеца.

— Разбира се! — отговори Идомар на немия му въпрос.

После, спокоен, пъхна вместо него двете копия в последната продълговата кутийка и му я подаде.

— Ти си най-добрият от нас — каза Ор-алда.

Развълнуван, Ралт долови състрадание в погледа й.

* * *

Въпреки че живееше с чувството, че думите на двамата понякога все още го заобикалят, за да се срещнат в зона, която оставаше недостъпна за него, прикривайки някаква действителност, на която той беше чужд, призованото и обещано от Ор-алда приятелство се затвърдяваше, независимо от отбягването на какъвто и да било намек за биографията и съдбата на всеки един от тях. Представата за такова приятелство беше нова за Ралт, свикнал да познава приятелите си с всичките подробности на едно, често пъти, общо минало. За Идомар знаеше само, че е Убиец и споменаването на тази професия, някога би го отблъснало. Ор-алда беше още по-мистериозна с нейните странни таланти (измежду които опозна само един, споменът за който му се струваше толкова тревожен, че той го прогонваше веднага щом изплуваше в паметта му). Странните й таланти не можеха да допринесат за установяване на климата на доверие, присъщ на приятелството, така както го разбираше той. И все пак, атмосферата в кабината, която ги приближаваше към целта на пътуването, беше достатъчно сърдечна. След часовете за почивка в тесните индивидуални койки, те бързаха да се срещнат, като че ли имаха да си доверят несподелени още мисли, планове, зависещи от тяхното добро сътрудничество. В действителност нищо не споделяха. Започваха да се чувствуват добре заедно и с единодушие, затвърдено от странната сцена с изображенията, знаеха, че ще се подкрепят взаимно в чуждия свят, който щяха да открият.

Какво водеше нататък безразличния марсианец, тази обикновена машина за убиване? Какво търсеше там джерлата, която беше обявила странното си звание на Арфа на Великата Госпожа? Ралт се питаше как ли би реагирал всеки от тях, ако им разкажеше своите безнадеждни лутания из пустотата, толкова дни и нощи, в края на които опря чело в стъклото на огромната витрина. Изправена зад дебелото стъкло, се усмихваше Арла. Като в транс (но нима седмиците, които влачеше след себе си не бяха го променили достатъчно, нима преминаването му през одушевените и мъртвите форми, изпълващи овъглени пространства, не го беше подготвило, не го беше приспособило към противоречивото състояние — замаяно бдение или будна сънливост — в което се намираше?), като в транс беше влязъл в зданието, чиито подробности се бяха заличили от паметта му, беше стигнал в помещението със стени, покрити с холограми, където някой го беше приветствувал приятелски:

— Чакахме ви, Ралт Мога.

Само използуването на множественото число му показа, че има пред себе си андроид, Идомар изглеждаше благоразположен и Ор-алда го беше изгледала съчувствено. Нима по отношение на тях той беше невежа? Спомни си все пак, че се отправят заедно към Бабел и мислите му се съсредоточиха около въпрос, който той формулира приблизително така: дали има и в други светове, или поне на Марс и Венера, кантори като тази, в която беше влязъл? Какво са видели тогава Идомар и Ор-алда във витрините на зданието, с други думи, какво ги беше накарало да приемат пътуването до Бабел?

Очевидно подборът им не беше случаен. Но Ралт не научи нищо повече и дните следваха монотонния си ход на малкия кораб, в който тримата се учеха на приятелство без изповеди, сякаш всеки се е родил за другите двама в момента на пристигането му на борда. Или само за мене?, запита се все пак Ралт.

Бабел растеше в прореза на илюминатора и като че ли нищо не отличаваше забранената планета от безбройните светове, разпръснати из мрака на пространството.

Бележки

[1] Напомняме, че в обединените светове на Бюрото използуването на второ лице единствено число е повсеместно от векове, единствено машините са програмирани за използуване на старите форми на учтивост; това беше, впрочем един от малкото начини за идентифициране на андроидите-роботи. (Бел.авт.)

[2] Бабел: Вавилонската кула, която, според Стария завет, потомците на Ной са искали да издигнат до небето. Строежът бил прекъснат, защото Бог смесил езиците на строителите и те вече не можели да се разбират. Като се има предвид съвкупността от значения на това название и възникващите с него асоциации, които предопределят структурата на романа на Вл. Колин, за по-целесъобразно се прие да се запази краткото оригинално заглавие на книгата — Бабел. (бел.прев.)