Владимир Колин
Бабел (5)

Скат Мор

МОР, Скат, род. в 2553 г. в Гьотинген, Съединени… европейски щати. Противоречива личност, той би могъл да открие ерата на трансгалактическите пътешествия след изнамирането (в 2588 г.) на принципа, наречен от него „галактически скок“, който обаче той е отказал да оповести, като предпочел да запази за себе си изключителното право на „почти мигновените“ пътешествия извън пределите на Галактиката. (Говори се, че принципът „галактически скок“ е описан в завещанието на С.М., скрито на неизвестно място на Луната и че от откривателя му са взети всички мерки то да бъде прочетено на всеослушание по космовизията, веднага след като смъртта му бъде официално установена).

Малко известни биографични данни. След завършване на Института за Космически Полети в Женева (със специална премия за отличие) бил женен няколко пъти (биографиите са открили два брака, сключени на Земята, един на Марс, един на Ганимед, без списъкът да бъде окончателен) и прекарал почти целия си живот в Космоса. Публикувал е много трудове (Трансгалактика, кратка история на извънгалактичните цивилизации; Човекът и неговите космически съседи; Бъдещето на човечеството и др.), които пораждат едновременно пълно одобрение и абсолютно отрицание и полагат по този начин началото на прочутата „Полемика на галактиките“ между привържениците на С.М. и онези, които виждат в цялото негово дело само огромна мистификация, като поставят под съмнение и самия принцип на „галактическия скок“.

Всъщност, тъй като е бил от много време сред хората, не приемал посетители, а последната му работа е излязла в 2623 г. (Ориентировъчни знаци в пространството), няма дори сигурни данни дали е още жив. Все пак, неговото завещание (ако такова завещание наистина съществува) не е било доведено до знанието на Бюрото.

Герой или авантюрист, учен, ужасен от последиците на своето откритие, или обикновен мистификатор, С.М. остава легендарна фигура, благодарение на прочутата серия от популярни ленти Новият Одисей и на безбройните биографии и студии, които са му били посветени (от изследователи като Амос Гралди, Пер Манал, Торк Уорсира и т.н.) „Извънгалактическите предмети“, донесени уж от С.М., от неговите странствувания, са изложени в Музея в Гьотинген, създаден от дарителя, и те продължават да подхранват споровете, свързани с една от най-тайнствените личности на нашето време.

 

Извлечение от „Who’s Who.“

издание от 2634 г.

 

 

Фонтанът беше изчезнал. Слънцето изведнъж стана ослепително и Ралт почувствува нахлуването на множество неприятни миризми (боклуци, гранясало масло) размесени с вълни от мирис на подправки за гозби и непознати парфюми. Вятърът носеше облаци прах, калдъръмът беше изчезнал заедно с фонтана и той стоеше на отъпканата земя на нов площад, по който се суетяха мъже в дълги до над коляното туники с къс ръкав. Повечето бяха със закръглено подстригани бради и дълги коси, които се подаваха изпод цветни тюрбани; почти всички имаха в ръцете си бастуни, на чиито дръжки бяха изрязани овни, ястреби или цветя. Обърна глава и видя, че и палатът на Скат Мор е изчезнал заедно с черните стъпала, на които само преди миг Ор-алда и Идомар все още разговаряха. Една безкрайна варосана стена беше заела мястото му. Ужасен, той се затича, докосна с длани грапавата повърхност, нагорещена от слънцето, удари я с юмруци и я блъсна с цялото си тяло, но стената не беше илюзия.

— Мирът на Набу да бъде в тебе и около тебе — извиси се тогава един глас (Ралт видя стареца свит в сянката на зида до една пълна кошница). — Какъв лош дух те измъчва, чужденецо? Може да го знаеш, може и да крие името си, но аз познавам един ашипу, който може да го прогони.

Объркан, Ралт приклекна и опря гръб в стената.

— Къде се намирам? — попита той и още щом чу странните звуци, които произнасяше, разбра, че старецът се беше обърнал към него на език, който нямаше нищо общо с галактическия и че той му беше отговорил със същата реч.

— Отивам да намеря ашипу — реши старецът и понечи да стане — Жлъч на Еа, утукку или едимму, стойте по-далеч от мене…

— Почакай! — помоли го Ралт. — В мозъка му лудешки се въртяха някакви колелца и изведнъж, учуден сам от лекотата, с която думите излизаха от устата му, той започна да нарежда: — Бях отвлечен от разбойници. С вързани очи. Не зная колко дни и нощи са ме влачили по пътищата, докато ми развързаха очите и ме пуснаха, сиреч успях да избягам, да, използувах невниманието на този, който ме пазеше и избягах. Ето защо не зная къде се намирам, и те моля, старче, да ми отвориш очите.

— Сам Бел-Мардук е насочил стъпките ти — отговори старецът, приел с учудваща лекота измислицата, и отново седна. — Колкото до мене (и показа към издутата кошница, подпряна на стената), аз съм старият Набу-баллит, известният търговец на свещени и светски песни, прочути в четирите краища и най-горещото ми желание е да купиш една моя песен. Имам Господи, твоята любов е кедрово благоухание и Ето, идва богът на размириците, господарят на битките, но ако сърцето те тегли имам и Видях на улицата две куртизанки или Ах! колко снажна, ах! колко блестяща. Решавай значи, чужденецо, че като се върнеш в родината си да можеш да се хвалиш, че си донесъл със себе си всичко, което е най-ново и търсено в славната крепост, наречена ненапразно Божествената Врата, Баб-или.

— Баб-или? — извика Ралт.

Но това е безумие. Бабел. Вавилон. Улови се за главата. Седя в сянката на един зид във Вавилон. Говоря на вавилонски с един вавилонец и пред очите ми минават вавилонци. Арла, Скат Мор, Ор-алда и Идомар са вече само споменът за имена, и при това имена, които още не са били произнесени.

— Сигурно си влязъл през портата на Ищар — потвърди сериозно Набу-баллит — и се намираш на пътя на процесиите, с право наречен Нека враг да не стъпи на него. Пред тебе, чужденецо, е храмът с вдигната глава Есаджила, до който виждаш храма-планина Екур, храма-основа на небето и земята Етеменанки, издигащ седемте си етажа, които погледни, са чудесно изографисани в бяло, черно, червено, после пак в бяло, портокалово-червено, сребро и злато на върха, там, където е скрито божието ложе с разкошните постели и златната му маса. Отвъд Есаджила е Ефрат. Напълни си очите, чужденецо, и помни, защото никой никъде не е вдигнал по-величествена обител в чест на боговете. И това не е всичко. В прославената крепост със сто врати Баб-или ще намериш петдесет и три храма на великите богове, петдесети и пет параклиса на Мардук, триста параклиса на земните божества, шестстотин на небесните, сто и осемдесет олтара на богинята Ищар, сто и осемдесет на боговете Нергал и Адад, както и още двадесет олтара на другите богове. Ето защо, чужденецо, Баб-или е пъпът на земята и ето защо боговете иджиджи и анунаки, го гледат благосклонно, дано Набу, синът на Мардук и нас да погледне благосклонно.

Възхитен, Набу-баллит поглади пепелявата си къдрава брада, погледна с крайчеца на окото си чужденеца, така замаян от всичко, което беше научил, че мълчеше, оценявайки както изглежда разстоянието между великолепието на народа на тъмноглавите и нищожеството на бездомните нещастници, аморити, хурити, лулубеи, касити или еламити, от чиито редове вероятно идваше. Но тъй като не забравяше търговията си, старецът не го остави да тъне дълго в похвално преклонение към Баб-или и Мардук, което бе твърде малко полезно за един обикновен човек, беден мушкину, живеещ от продажбата на песни, били на мода преди много години.

— Както ти казах, чужденецо — започна той — сърцето ми иска да те зарадва с покупката на песента, която ти е присърце, за да можеш да я подариш на онази, за която се молиш на Ищар. И така да ти дам ли О, градинарю на желанията, като ти поискам в замяна само една ману ечемик?

След като порови из коша си, Набу-баллит откри търсената песен и подаде на Ралт една печена глинена питчица, върху която изостреният връх на тръстика беше издълбал редове от знаци, напомнящи отпечатъци на някакви клинчета, закривени по всевъзможни начини. Около тях мухите непрекъснато бръмчаха. По зидовете и по отъпканата земя на площада сенките и слънчевите петна контрастираха толкова ярко, че изглеждаха апликирани.

— Аз самият измислям думи за песни — каза разсеяно Ралт, като се питаше дали трябва да се отдалечи от стената, която беше фасада на палата на Скат Мор, единствената му връзка със света, от който идваше.

— Лапис-лазурни думи, златни думи — извика старецът. — Нашата среща се вписва сред полезните срещи и предрича дълготрайна връзка. Как се казваш, чужденецо, изоставен от своите богове по волята на Мардук?

— Ралт.

— Ра-лит?… Ами Ра или Ре е името, което фараонът дава на прославения Шамаш, бога Слънце! В името на Еа те моля, не ми казвай, че идваш пак от земята на черната тиня и че разбойници са те влачили със себе си през цялата пустиня на печалния Амурру…

— Идвам от много далече, Абу-баллит — въздъхна Ралт.

И през ум не му мина да се усмихне на мисълта, че старецът до него не подозираше допълнителното измерение, с което времето увеличаваше отдалечаването му в пространството. Учуден, старецът поклати главата си и така разгони облака мухи, привлечени от маслото, с което беше намазал косите си. Дали не е някой избягал роб?, но чужденецът не беше с бръсната глава и изглежда не беше белязан. Не можеше да се иска от Набу-баллит да познава начина, по който фараонът бележи робите си, а и малко го беше грижа за фараона. Мардук беше напътствувал беглеца. Възможността трябва да се използува, затова той се реши веднага.

— Всяко сърце си има тайни — каза той. — Аз ще разкрия все пак сърцето си пред тебе, странни Ра-лит. Виждаш ли, макар че според мъдрия закон на търговците хваля стоката си, моите песни вече не се търсят. Хората са ги слушали толкова пъти, че са им омръзнали както жабите на блатото… Но аз живях дълго и в богатите къщи на Баб-или ме познават. Достатъчно е да се покажа на вратата и да извикам: „Пристигна известният Набу-баллит с пълна кошница свещени и светски песни“, и един шкембест евнух тутакси се появява и нерядко ме кани дори и при обвитите в скъпи воали господарки. „Още ли Неграл и Ерешкигал не са те смъкнали в араллу“, питат ме те шеговито, след което искат да им покажа нови песни. Това, Ралит, е вечен трън в тялото ми, че откъде нови песни? Писарят Кидинну ми преписва, откакто го зная, все едни и същи думи… И ето, че самият Еа те изведе на пътя ми, бащице на новите думи, и от нашето сдружение ще потече мед и мляко. Измисли ми нови песни, ти благословений, и аз ще ги продам с търговско умение, в което никой не ме превъзхожда и ще си разделим полученото и няма да ни липсва нито ечемикът, нито зехтина, нито пивото, нито лука, нито вълната, Кидинну ще напише договора ни, а Еа и Набу ще го благословят, защото ние непременно ще им принесем в жертва едно яре, ако го намерим по-евтино, в което не се съмнявам. Нали се радваш? И благодариш мислено на твоите богове, които са извели на пътя ти единствения човек, от когото ти имаш нужда?

Ралт го беше слушал само с едно ухо, но колкото повече старият дърдорко разкриваше мислите си, толкова по-ясно разбираше, че предложението на стареца му позволява да преживява в прастарата крепост, в която го беше довел капризът на Скат Мор. Не можеше да остане безкрайно дълго до пръстения зид в очакване на появяването на палата. Не се съмняваше впрочем, че Скат Мор ще знае как да постъпи, ако пожелае да го извика отново във времето, от което го беше изхвърлил. Може наистина всичко. Защо не държи обаче на думата си? Бронзовата статуя на Арла беше едно обещание, знак, че андроидът от кантората с холограмите не беше излъгал. Нима им беше съдено да се срещнат по улиците на Вавилон? Намирам се във Вавилон, каза си отново, като че ли се опитваше да се убеди. Представителният мъж, който минава, е вавилонец, повтори той, като гледаше правоъгълната му брада, туниката от избелен лен, която стигаше до глезените и над която носеше друга, вълнена, с червени ресни и бродерии. Копнежът по Арла замъгли погледа му и той затвори очи.

— Къде потъна, Ра-лит? — попита разтревожен старият търговец, който очакваше отговор.

— Тук съм, не се страхувай. Ще ти измисля нови думи — увери го Ралт и се запита какви ли поеми биха могли да бъдат по вкуса на благородните клиентки на Набу-баллит.

— Да бъде благословен Еа. От този момент, синко, ти си богат човек. Но както виждам, ти си по-млад и затова вземи кошницата с плочките, та умът ми да може да работи ползотворно, неспъван от никакъв товар.

И така, като натика в кошницата плочката с песента О, градинарю на желанията, Набу-баллит стана пъшкайки и взе тоягата си, а Ралт посегна към кошницата. И тогава изникна един забравен спомен от годините, останали в миналото на друго време, бъдещето на света, в който беше попаднал.

— Висящите градини… Нима съществуват?

— Защо се спря? — сгълча го старецът като обърна глава. — Съществуват, разбира се, как да не съществуват?… До царския палат, близо до портата на Ищар. Но сега трябва да потърсим дупшарру, писаря Кидинну, а всеки знае, че можем да го намерим при Ели-ериша, кръчмарката.

И така те напуснаха пътя на процесиите и по странични улички, подобни на криволичещи тунели, като минаваха само край слепи стени (всичките къщи гледаха към градините или вътрешните дворове), стъпваха по боклуците и плашеха мършавите кучета, които се джавкаха около тях, те излязоха на брега на Ефрат.

Тинестите води течаха лениво и от тях се надигаше миризма на блато, миризма на мокра земя и влажна трева. Тук-там имаше водовъртежи, по някоя риба се изхвърляше нагоре и издание с плясък. Ралт се учуди на многото плавателни съдове, куфе (големи кръгли кошове, изплетени от тръстика, с покрити с кожа дъна, запушени с кълчища и вълнени парцали, примесени с глина и смола) или келек-и (тръстикови салове, под които се връзваха издути с въздух мехове), които се осмеляваха да спускат по реката, макар че моряците използуваха за кормило само прътове и по някоя лопата. Основната им задача, доколкото можа да разбере, беше да попречат на кръглите куфе да се въртят около собствената си ос.

Малко по-нататък пред храмовете, които Набу-баллит му беше показал, кеят беше укрепен от големи плоски керемиди, споени със смола, а на мястото, откъдето те излязоха на брега, патици се клатеха във водата и влачеха парчета плавей. Двама мъже мачкаха с крака купчина глина, размесена със слама, а до тях се сушаха на слънце кафяви тухли, извадени от калъпите. Приклекнал, един слепец клатушкаше тюрбана си в ритъма на мелодията, която изтръгваше от флейтата; минаваха хора с рибарски мрежи, в които рибите още се мятаха, други разтоварваха плодове и птици от изтеглените на брега куфе, амбулантни търговци напевно хвалеха ечемичените и сусамените си питки, предлагаха сладкиши, които пазеха от мухите, бръснари подреждаха къдрави бради и коси стегнати в кокове; един вадеше кътник и пациентът ревеше като че ли го дерат; надзиратели заплашваха с пръчка; деца се гонеха из краката на минувачите и всички говореха високо и викаха, псуваха се, шегуваха се, ръкомахаха, истинско вавилонско стълпотворение, си каза Ралт, пленен, без да иска, от оживлението на едно време, от което дори не знаеше колко хилядолетия го делят. Бяло магаре мина покрай него и Ралт удари единия от натоварените на животното кошове и получи от младежа, който караше магарето дълга псувня, призоваваща заплетените кръвосмесителни отношения, които майка му ще да е имала в трап, изкопан в пясъка на безплодния Амурри.

Набу-баллит се спря най-накрая пред една порта, над която се клатеше глинена плоча, с изображението на газела, знакът на кръчмарката — думата цабиту означаваше едновременно и газела и кръчмарка. Влязоха в двор, към който гледаха три помещения с кирпичени стени, покрити с рогозки. Всички подове бяха замазани с глина. Блокове глина, на която бяха проснати плетеници от папур служеха за столове и маси, а стълбове от финикова палма поддържаха варосаните тавани, защитени от тръстиков покрив. В двора, долепена за една от стените, глинена пещ без комин бълваше пушек, който изглежда не дразнеше никого, горивото се състоеше от тръстика и сух тор. Няколко мъже пиеха и разменяха шепнешком думи, приближили бради над глинените чаши, а в двора една едра жена вадеше пиво от делва, вкопана почти цялата в земята. Други делви, също вкопани в земята, но похлупени с тежки капаци, бяха наредени покрай стените.

— Понамокри и ти устни в каната — каза жената и я подаде на един младеж със сънени очи и с едва наболи мустаци.

Ралт научи, че това е синът на предприемчивата Ели-ериша.

— Мир на даряващите живот делви и на тяхната стопанка — каза приближилият се Набу-баллит, а Ели-ериша се изправи и му се усмихна, разкривайки едрите си редки зъби.

Имаше кръгло, смугло и като че ли мазно лице, на което блестяха живи черни очи, а бялото им беше с цвета на стара слонова кост.

— Добре дошъл, Отче на песните. Пиво, сусамено или финиково вино, от сладкото или ферментиралото? Имам едно седмократно хубаво вино, от което сега пие и Кидинну.

— Него търсехме. И днешният ден за нас е радостен. Дай ни значи вино седмократно хубаво, без да слагаш в него седмократно лоша вода, според обичая на кръчмарките, от които Шамаш отвръща очи.

Ели-ериша се задоволи да се усмихне, а Набу-баллит поведе след себе си Ралт и се отправи към мъничкото помещение, в което един дебел мъж на средна възраст стоеше сам пред кана и чаша. Видя, че се приближават, но не помръдна, за да покаже, че не е какъв да е човек.

— Мирът на Набу да се спусне над тебе, дупшарру с големи уши — каза сладникаво старият търговец.

Всъщност, ушите на Кидинну, поне дотолкова, доколкото се виждаха изпод великолепния тюрбан, който покриваше челото му, бяха необикновено малки, но тъй като големите уши се смятаха за признак на мъдрост, Набу-баллит знаеше, че няма да му възразят.

— Не съм намерил нови песни — отговори писарят, без да вдигне поглед от празната чаша — и не вярвам, че си продал старите.

— Никой вече не ги купува — въздъхна старецът. — Но самият Бел-Мардук насочи стъпките на този Ра-лит към Баб-или и нови песни ще полетят от устата му. Така че аз дойдох при тебе с молба да напишеш договор, извор на безброй печалби.

— Всички договори, които пиша, са благословени — произнесе машинално шишкото. После попита — Ра-лит? От земята на черната тиня ли си? — Изглеждаше отегчен и хапеше червените си устни, пощеливо извити между черната брада и мустаците, наквасени в седмократно хубавото вино на кръчмарката.

— Говори езика на тъмноглавите така добре както ние с тебе — каза отново старецът, а изпълненият със самодоволство писар благоволи да попита с половин уста:

— Как го е научил?

— Богът с блестящи очи може всичко — отговори този път Ралт като сдържаше усмивката си.

В света, от който идваше, богът се наричаше Скат Мор, но Кидинну и Набу-баллит наведоха главите си, оценили отговора, защото Еа, богът, властвуващ над Апсу, течната бездна, в която плуваше светът, беше бог на науките, и очите му, както е известно, блестят от мъдрост.

Синът на кръчмарката донесе нова кана и две глинени чаши.

— Ели-ериша пита искате ли хляб и лук? Имаме леща, риба и прясно опържени скакалци.

— Днешният ден е радостен — повтори Набу-баллит, потривайки ръце. — Пържените скакалци ще направят виното да ни се стори не седем, а девет пъти по-хубаво.

После като видя, че мрачният дупшарру благоволява да си оближе лакомите устни, той седна на масата и посочи на Ралт мястото до себе си.

— Виното и другото заплащат труда на Кидинну — напомни писарят и старецът побърза да се съгласи.

— Нека тръстиката му да изпише още стотици плочи, грижливо пазени в храма на Шамаш!

— Думите на този Ра-лит — продължи Кидинну — ще бъдат нагодени на познатите мелодии. Те ще трябва да се напишат умело, по такъв начин, че знаците да не се застъпват и редовете да текат един до друг, за удоволствие на очите и улеснение на четенето. Това е тежък труд и една трета от спечеленото едва би заплатила мъките на писаря.

— Много е — ужаси се старецът. — Помни, че Набу всичко вижда и знае. Един дупшарру, който няма равен на себе си, не живее само от записване на песни, но един стар търговец на песни, няма други средства за живот. Една пета.

— Малко е — намръщи се Кидинну. — За да станеш писар трябва да се събуждаш заедно със слънцето. Набу и Ташметум да те надарят с големи уши, да не забравяш нито един от над тристате знаци, които изучаваш години наред с прилежание в къщата на плочките, където по-големият брат владее камшика. Една трета.

Финиковото вино беше силно и Ралт чуваше като на сън пазарлъка им и следеше движението на кръчмарката и на сина й по огрения от слънце двор. Смесицата от наивитет и лукавство на Набу-баллит и Кидинну го изпълваха с учудване: нито един от тях не беше поставил под съмнение таланта му и не беше поискал да го докаже. И старецът беше взел за чиста монета историята с отвличането му от разбойници. Но пък говореха цветисто и умееха да защитят интересите си много по-добре отколкото той беше съумял да защити своите, хиляди години по-късно. После, неспокоен, се запита отново с какви ли стихове ще трябва да ги снабдява, но дори и загрижеността му беше нереална, всичко приличаше на шега, на сън, въпреки миризмите и горещините, въпреки виното. Нима беше възможно Арла да го чака в една от скромните къщи на Вавилон? Затвори очи и видя жеста, с който тя прибираше към слепоочията къдриците си, за да открие челото си и сърцето му се сви, почувствува се залят от вълна на нежност, тъга и копнеж.

Набу-баллит и Кидинну в края на краищата бяха постигнали споразумение и се бяха спрели на една четвърт и щом отвори очи Ралт видя, че писарят също има в краката си кош. Махна една мокра кърпа, извади от коша една топка мека глина и тръстикова пръчица с подострен връх. Умеси глината и й придаде форма на правоъгълно хлебче, заглади го, после обърна плочката в ръка, за да може да отпечатва клинчетата под различен ъгъл, както е предписано, и като натискаше върха на пръчицата изписа редица отвесни и хоризонтални знаци. Присвил очи, той работеше бързо, върхът на езика му се показваше в крайчеца на устата, дето едва доловимо мърдаше. Внимателен, Набу-баллит следеше движенията на Кидинну и лицето му изразяваше дълбоко съсредоточаване.

— Така — каза доволен Кидинну — ето: — „Набу-баллит, Кидинну и Ра-лит се сдружиха, щото първият да продава песните, написани от втория и измислени от третия. Споразумението е определено: Набу-баллит ще задържа половината от печалбата, Кидинну и Ра-лит по една четвърт. Братът няма да говори против брата си. В името Шамаш, Еа и Набу, се заклеха пред свидетелите Ели-ериша и Шапик-зер“, Извикайте свидетелите.

Ралт не протестира, защото всичко му се струваше игра, а Набу-баллит отиде за кръчмарката и за сина й, докато Кидинну приготвяше още три плочки и отпечата върху тях същия текст. В присъствието на свидетели отново го прочете, всички си вдигнаха дясната ръка и се заклеха, после притиснаха пръстените си с печат в долния край на договора. Ралт нарисува една глава с дълга коса и Набу-баллит обеща с първите спечелени пари да му поръча един печат. Накрая четирите плочки бяха сложени на слънце, за да изсъхнат, всеки от съдружниците следваше да задържи една, а Кидинну се нагърбваше да остави четвъртата в архива при храма на Шамаш. За ярето, което трябваше да се принесе в жертва, вече не се спомена, но затова пък те хапнаха и пийнаха. Набу-баллит се ползуваше с кредит.

* * *

Свечеряваше се или както каза Набу-баллит, богинята Гула се приближаваше. Започваше да се захлажда. Откъм Ефрат се носеше влажен полъх и вавилонците се качваха по плоските покриви на сградите да подишат с пълни гърди. Тук-там се чуваха звуците на арфите и стенанията на флейтите. Не след дълго се появиха първите роби с факли, които осветяваха пътя на господарите си. Улиците опустяваха. Кучетата лаеха.

Изпратиха Кидинну до вкъщи, защото краката му се преплитаха и пееше Твоите гърди, зажаднели агънца, което зарадва Набу-баллит дотолкова, че се осмели да го целуне по двете бузи. Седмократно хубавото вино си направи още една шега с писаря, който беше забравил за собственото си достойнство, и се принизи дотам, че разказа какво се беше случило преди седмица на празника Акиту на нова година, когато, както е известно, пастирът, начело на стадото, царят с извисена глава над всички царе, става сам Бел-Мардук и повежда отново изначалната битка — убива Кингу, предводителя на войските на древното чудовище Тиамат, чието тяло разрязва на две и създава от едната половина небето, а от другата — земята.

— Всичко е несигурно няма нищо вечно — прекъсна го с горчивина Набу-баллит, почувствувал нужда да обясни на Ралт, че изначалната битка и сътворението трябва да се повтарят в началото на всяка година, за да съществува светът и годишните времена да следват своя ход, за да бъде продължен на плочката на съдбата животът на всеки бог и на всеки човек с още една година.

Ядосан от прекъсването, Кидинну заплаши, че нищо повече няма да каже и старият търговец беше принуден да го моли и да го ласкае, за да го умилостиви. Преплитайки крака, писарят разкри тогава, че великият жрец, уригаллу Етил-пи-Мардук, срещнал царя в двора на храма с вдигната глава Есаджила, и за да покаже според обичая, че с приключването на годината царят вече не е цар, му взел отличителните знаци — скиптъра, кръга, арфата и короната и ги поставил на един стол пред статуята на Бел-Мардук, блестящ под балдахина, под своето златно небе. После, както му е редът, ударил плесница на царя, изтеглил му ушите и го заставил да коленичи пред бога, за да се изповяда (тук Кидинну издекламира отрицателния текст на предписаната изповед, като премигваше многозначително, гримасничеше и подръпваше брадата си:

Не аз греших, Владетелю на областта, не аз към тебе равнодушен бях, Не аз съм разрушил Баб-или, не аз съм заповядал да я сринат, Не аз съм разтърсил Есаджила, не аз съм обичаите отминал, Не аз на поданик плесница съм ударил, не аз с нещо съм го унижил, Господи, аз мисля за Баб-или, не аз съм зидовете й разбил…), но царят не могъл да заплаче, лош знак, който и децата знаят, знак, че богът е разгневен, знак, че неприятелите се надигат и че идва краят на царуването му.

— Мардук да ни пази — ужаси се Набу-баллит като кършеше ръце. — Защо не е заплакал царят?

— Уригаллу може да го е ударил по-лекичко — изсмя се Кидинну, хълцайки. — Мислиш ли, че ако ти зашлевят една яка плесница няма да ти потекат сълзи?… Но Син-иддинам, ашипу, който ми разказа случката ги е следял.

— Как следял, нали на никого не е разрешено да присъствува?

Кидинну плю и лицето му за миг възвърна достойнството си:

— Глупав си, старче, — каза той с пренебрежение — Син-иддинам е избавил света, — после шеговито обясни: — Достатъчно е било да дадат на уригаллу парче лук, с което Етил-пи-Мардук да натрие на царя очите и всичко приключило добре. А съдбата и на боговете, и на света, и на всеки един от нас тримата е зависела от лука на един ашипу.

— Черни, катранени дни — викна Набу-баллит, после като се обърна към Ралт, прошепна разтреперан. — Страшни времена, сине. Ако царят и уригаллу лъжат… — и като дръпна Кидинну за ръкава, прошепна — и Мардук е допуснал да бъде излъган? Допуснал е царят да хване ръката му и му е дал власт за още една година?

— Целият свят лъже — изкикоти се писарят. — Как се е издигнал Мардук над другите богове? Как е загубил Адапа безсмъртието си?

Запушил уши, Набу-баллит произнесе бързо думите на едно заклинание и побърза да се сбогува с писаря, от чиито червени устни се лееха хули. Той крачеше до Ралт и се препъваше из дупките на улиците, когато гласът на Кидинну прозвуча отново зад тях, като пееше подигравателно: Кедров аромат е твоята любов, господи!

— Днес жив, но мъртъв пред утрешния ден — прошепна Набу-баллит думите на една поговорка. — Безумен и грешен, какво си мисли той, че боговете ще му прибавят още живот към живота?… Ра-лит, сине, от дъното на остарялото си сърце те моля, не вярвай нищо от това, което чу, защото не Кидинну, а седмократно хубавото вино — да бъде седмократно прокълнато дано — говореше от устата му. Боговете виждат и претеглят, но ти, неопитни чужденецо, трябва да разбереш…

Ралт не сметна за необходимо да му обърне внимание, че си противоречи като осъжда писаря в името на боговете и го оправдава пак в тяхно име, затова му каза нещо успокоително. Но Набу-баллит продължи да се вайка още дълго като се оплакваше от покварата на времето и изповядваше благочестивия си страх от силните иджиджи, боговете създали човека от кал и от кръвта на Кинду, за да им служи, да им принася жертви.

— Това ми напомня, че и ние би трябвало да принесем в жертва на Шамаш едно яре, ох какви сме грешници — изпъшка старецът. — Виждаш ли, сине, всички се загръщаме в греха като в мантия от мека вълна. И не бих се учудил, ако боговете ни изпратят един нов потоп като предизвиквания от Ищар. Питам се само, къде можем да намерим един нов Ут-напищи, способен да построи нов ковчег…

Набу-баллит говореше непрекъснато, но Ралт предпочиташе да наблюдава това, което все още можеше да види във вавилонската нощ. Макар че бяха стигнали до една по-широка улица, вървяха все между две редици варосани стени, непрорязани от прозорци, чиято монотонност се нарушаваше само от дървените врати и някакви вдлъбнатини на разни разстояния, някакви не много дълбоки ниши, предизвикващи игра на светлосенки дори и сега, когато пълната луна обливаше древната крепост. Тук-таме в някоя по-дълбока ниша се мъдреше статуята на някой бог. Видя къщи на три и на четири етажа, от чиито равни покриви звучаха флейти и биеха барабани, два пъти се отдръпва встрани, за да направи път за носилки, носени на рамене от по четири роба с бръснати глави и с теме, белязано с нажежено желязо, факлоносци отваряха път на носилката, чиито спуснати пердета обаче не позволяваха да се види лицето на човека вътре.

После стигнаха до една голяма порта, двете крила на която бяха широко отворени. Факлите изтръгваха двора от мрака и Ралт се спря за миг, учуден от суетенето на множеството.

— Добре правиш, че се спираш, сине — каза благочестивият Набу-баллит — млад си и трябва да принесеш жертва на Ищар.

Тъй като не разбираше къде се намира, Ралт се остави да бъде въвлечен във вътрешността на помещението. Едва тогава видя, че целият двор е разделен с дебели въжета на безброй криволичещи коридори, из които се движеха мъже. Други въжета заграждаха пространства, в които стоеше по една жена. Всичките бяха препасани с въжета и имаха до себе си по една паница пълна с жарава, в която от време на време хвърляха нещо дребно, което пукаше при допира с жарта и привличаше вниманието на, разхождащите се в коридорите между въжета.

— Какво е това тука? — попита Ралт и Набу-баллит му каза, че се намира в храма на Ищар.

— Ето светите харимати — продължи той — тези, за които Ищар е запазила мъжа, предавайки го в ръцете й като плячка. Както виждаш, те хвърлят в огъня маслинови костилки и ги изгарят в чест на богинята. Достатъчно е да хвърлиш и ти в полата на тази, която харесаш, колкото сметнеш за нужно и да произнесеш думите: „Призовавам явяването на Ищар в тебе“ — всяка от хариматите ще те придружи до леглото на любовта. Не се страхувай, че и даваш прекалено малко, лептата е свята и нито една харимата не ще я пренебрегне, тъй като тя е тук за жертва на любовта, за прослава на Ищар.

И наистина, като че ли за да потвърди думите му, един мъж, чието шишкаво тяло разпръскваше благоухание на кедрово масло, с което беше намазан, изпълни пред Ралт определения ритуал и избраницата се надигна бързо, хвърли победоносен поглед към тези, които редом с нея още чакаха. Ядосани, те хвърлиха в огъня по няколко маслинови костилки, та шумът да им обърне погледите към тях и в този момент да оправят туниките си с грациозен жест. Още слисан, Ралт не можеше да не се усмихне.

— Не бързай, сине — посъветва го Набу-баллит като го теглеше встрани — имаш време да направиш мъдър избор. Макар че става дума за жертва, Ищар не ти пречи да я направиш колкото се може по-приятна.

Продължаваха да крачат край опънатите въжета заедно с другите. Всичко ставаше пристойно на светлината на факлите, жестовете и приказките на хариматите от всички възрасти и, както личеше от облеклото им, от всички обществени прослойки, спазваха мярката, наложена от свещения характер на мястото. Временните двойки се отдалечаваха сдържано, докато изчезнат в помещенията около храма.

Ралт беше прекосил целия двор и сега се приближаваше до една от стените на свещената сграда, когато един нож се заби в кръста му. Болката пресече дъха му и го обля в ледена пот. Искаше да се втурне, а не можеше да помръдне от мястото си. Някой го блъсна отзад. Изохка и започна да се задъхва. Олюля се.

— Ра-лит — каза старецът и го хвана за лакътя.

Там, с опрян в стената гръб стоеше Арла. Препасана с въже, заобиколена от въжена ограда, както всички останали харимати, тъкмо хвърляше костилка в съда с жаравата.

Болката изчезна също така неочаквано, както беше дошла, преди още Ралт да разпознае жената. Арла и сърцето му бие щастливо, най-после, и отчаянието, така ли? Скат Мор, Скат Мор, недоверие и страх и отново отчаяние, и щастие и отчаяние, докато отстранява ръката на Набу-баллит и пристъпва към Арла както толкова пъти на сън. Вече не сънува, Арла в действителност е тук (в действителност? Във Вавилон?) и от страх, че все пак не е тя, от страх, че е тя, Арла, фонтанът, статуята, Арла, не чувствува течащите по лицето му сълзи и не вижда мъжете, които обръщат учудено брадясали глави в пъстри тюрбани, и не чува думите, бъбрени от Набу-баллит. Трепери, неспособен дума да продума, спира се и хваща въжето с две ръце.

— С мене ли искаш да пренесеш жертва, чужденецо?

Гласът. Движенията. Арла.

— Арла! — извика той и разтърси въжето, което ги разделяше — погледни ме, аз съм Ралт…

И я видя изплашена, повдигнала ръце като че ли да се запази от удар. Приковаха погледа му мънистата, които носеше на врата си, мъниста от боядисана глина на едно друго време.

— Успокой се — каза Набу-баллит — това е само една доста слабичка харимата, да ни прости Ищар… Извикайте един ашипу, добри хора. Днес още от сутринта…

Тогава повдигна въжето нагоре и се втурна в ограденото място, протегнал разтреперани ръце, а Арла крещеше, закрила лицето си с длани.

— Арла, ти се страхуваш? От мене? Арла…

И като ридаеше, падна на колене, докосна с върха на пръстите си ръката, с която жената се бранеше. Тя се дръпна като опарена. И викна:

— Няма ли кой да хване лудия, който позори храма на Ищар?

И много ръце се протегнаха към ограждащото въже и Ралт почувствува, че го сграбчват за яката, за раменете, за косата.

— Ра-лит… ашипу… хора…

И тогава всичко се вкамени само за части от секундата, но той не видя вкаменяването, защото само образът на Арла трептеше в очите му — Арла свита до стената, Арла крещи отворила уста. Нямаше време да се учуди, че не чува писъка й и че всичко е ослепително бяло. Сгромоляса се на пясъка от слонова кост, далече от Арла. Защо? Защо?

— Защо?

И му се стори, че викът му избухва под бялото небе.