Гленда Сандърс
Скъпи татко! (5)

Пета глава

Бременна. Затворен в колата насаме с тази дума, Скот се отправи в дългото си пътешествие към дома. За него тя носеше стотици неприятни асоциации. За нищо на света не можеше да я свърже с Дори. Още по-малко със себе си, Скот Роланд младши. Не може да му се е случило. Толкова внимаваха. Прекалено хубаво бе всичко между тях, за да се провали от този неприятен „инцидент“.

Бременна. Колкото и да засилваше звука на касетофона в колата, той не можеше да замъгли значението й. Не ставаше дума за досадна грешка, нито за глупава шега. Дори беше бременна. И той беше отговорен за това. И какво щяха да правят?

Неволно в съзнанието му изплува спомен за първия път, когато бе чул тази дума. Тогава тя бе раздрала неговия свят. Майка му крещеше нещо на баща му, а и той не й оставаше длъжен. Скот бе седемгодишен, когато слушаше разтреперан виковете. Преди време майката на неговия приятел Алвин беше бременна и сега Алвин имаше брат. И Скот ли щеше да има брат?

Едва ли. Майката на Алвин беше щастлива, не се караше. При това Скот чуваше да споменават и друга дума — грозна, злокобна, която накара детето да се разтрепери още повече. Развод. Скот лежеше и се боеше да помръдне дори, та да не изпусне нещо, което би му помогнало да осъзнае какво става.

Мина много време, няколко дълги месеци, които за едно дете са равносилни на цяла вечност, преди момчето да разбере смисъла на този скандал. И макар да не проумяваше напълно нещата, с безпогрешна интуиция бе разбрал, че нещо застрашава самите основи на живота му.

— Баща ти замина — подхвърли майка му, когато на следващата вечер баща му не се прибра от работа.

— Къде замина?

— Замина завинаги — с нескрита горчивина поясни майка му.

Дни по-късно Скот се престраши и попита:

— Умрял ли е татко?

— Къде такъв късмет? Ако беше умрял, щяхме да получим поне застраховка и нямаше да се налага да си търся работа.

— А ще го видя ли някога пак?

— Ако той пожелае, може и да ти разреша.

Един петък следобед две седмици по-късно баща му го чакаше пред училище. Скот бе невероятно щастлив, че баща му е жив и здрав. Хвърли се в прегръдките му, обви ръце около врата му и неспирно повтаряше:

— Много ми беше мъчно за теб, татенце!

— Идвам с добра новина — рече баща му. — Ще прекараш почивните дни с мен.

Така и стана. Майка му бе приготвила малък куфар с дрехи, макар да бе показала, че с неохота се съгласява Скот да гостува на баща си.

— Ето тук живея сега — каза баща му и го въведе в апартамент с толкова малки стаи, че на Скот му заприлича на къща за кукли. Голямата изненада дойде, когато се появи Мелинда — млада жена с къдрава руса коса, която миришеше на парфюмерийните щандове пред входа на супермаркета.

— И Мелинда живее тук — каза бащата на Скот.

Момчето стисна подадената ръка, но се смути. Благодарение на вродената си деликатност издебна миг, когато остана насаме с баща си и едва тогава попита:

— Повече от мама ли харесваш Мелинда?

— Обичах майка ти, Скот, но… и двамата много се променихме от времето, когато се оженихме. Сега се стремим към различни неща. Преди работехме заедно и сякаш се интересувахме от едно и също. Не предполагах, че така ще се получи, сине. Понякога нещата не зависят от нас. С Мелинда имаме повече общи интереси.

Скот правеше всичко възможно да се държи като голямо момче. Никак не искаше да плаче. Ала усети влагата, обляла страните му, и изтри сълзите с опакото на ръката си.

— А повече ли я обичаш от мен? И затова ли предпочиташ да живееш с нея тук?

Баща му го прегърна.

— Обичам те, Скот, и никога няма да престана да те обичам. Двамата с майка ти не можем да живеем заедно, но това не означава, че с теб няма да бъдем приятели.

Скот изпита внезапно облекчение от чутото.

— Можеш да идваш винаги, когато пожелаеш — продължи баща му. — Ще прекарваме времето заедно. Какво ще кажеш?

— Мелинда винаги ли ще е тук?

— Тя живее тук, Скот — поясни баща му. — А и много й се иска да се сприятелите — баща му замълча, като внимателно следеше реакцията на сина си. — Понякога ще излизаме само двамата, по мъжки. Ще играем с топка или нещо подобно. Какво мислиш?

Скот кимна само защото знаеше колко разочарован ще бъде баща му, ако не се съгласи. Само че никак не беше убеден, че Мелинда гори от нетърпение да се сближи с него. Сигурен бе дори, че изобщо не го харесва.

Когато се прибра, разказа на майка си за младата жена и тутакси съжали.

— Значи срещна се с онази уличница — развика се тя. — И сигурно е красива.

Че „уличница“ е грозна дума разбра от начина, по който майка му я изрече. За да не я ядоса още повече, предпочете само да свие рамене.

Внезапно майка му вирна глава и го изгледа особено.

— Приличаш досущ на баща си. Интересно дали и копелето ще е негово копие.

Още една нова дума. Много по-късно Скот свърза думата с надуващия се корем на Мелинда, която беше бременна. Затова беше и „уличница“.

Но това бе версията на майка му. Според баща му ситуацията беше много по-различна. Той заяви, че Мелинда е красива мила жена, че бебето им не е незаконно, защото щом получи развод, той веднага ще се ожени за нея. Това се случи два дни преди да се роди дъщеричката на Мелинда.

Момчето скоро се научи да пази мнението си за себе си. За дете, разкъсвано между враждуващи родители, принудено да бъде свидетел на саморазрушителните им действия и готово на всичко, за да запази любовта на своя баща, наистина няма друг изход.

Бременна. Също както преди двайсет години думата ехтеше в ушите му, ехтеше заплашително — мощно и разрушително както винаги.

 

 

Доктор Латам завършваше обичайните процедури по прегледа на Дори, която лежеше на специалната маса.

— Имате ли някакви проблеми?

— Не. Нищо особено. Само дето се изморявам доста бързо.

— А как се справяте със сутрешното неразположение?

— Пристъпите позачестиха напоследък, но се понася.

— Бих могъл да предпиша хапчета, но предпочитам пациентките ми да не взимат лекарства. Ето защо по-добре е да минете без тях. Казахте ли вече на бащата?

— Да — лицето на Дори видимо пребледня.

— Е?

— По всичко личи, че в тази работа ще бъда соло — отвърна Дори.

— Ще продължим разговора в моя кабинет, когато се облечете — заключи той, преди да излезе от стаята.

Ама че обноски, помисли саркастично Дори, докато се измъкваше от специалната роба за прегледи.

След няколко минути седеше пред бюрото на своя лекар.

— Остават ви две седмици до края на третия месец — започна доктор Латам.

— Това е критичният момент, нали. Ако досега не съм имала проблеми, това означава, че всичко може да продължи все така спокойно.

— Очевидно четете подходяща литература — отбеляза лекарят.

— Прозвуча като обвинение. Но единственото, което ме интересува, е какво става с тялото ми. Това тревожи ли ви?

— По-важно е вас какво ви тревожи.

— Не разбирам какво целите, доктор Латам?

— Дори, вие очевидно се интересувате от своята бременност. За мен е важно да зная ясно ли ви е какво ще правите и с крайния продукт. Споменахте, че в тази бременност вие сте… Как беше онази остроумна дума, която употребихте… Да, соло.

— Според мен не одобрявате факта, че не съм омъжена. Вие сте мой доктор, а не мой изповедник! Какво право имате…

— Хей… — лекарят вдигна ръка. — По-спокойно! По-добре ме изслушайте, преди да прочетете правата си. Твърде малко ме интересува как живеете — омъжена, неомъжена или със седем джуджета.

Дори се опита да бъде търпелива. Този човек й бе препоръчала приятелка, която бе негова пациентка от години. Дали не бе по-разумно да потърси по-млад лекар, с по-модерни схващания за живота?

Сякаш прочел мислите й, той се обади.

— Отлично разбирам какво мислите, но толкова време вече се грижа за бременни жени и съм наблюдавал хиляди в хиляди различни ситуации. Ето защо, ако ми позволите да споделя своя опит… — тя само кимна и възрастният мъж продължи: — Твърде умна сте и очевидно сте готова да посрещнете трудностите. В момента да си бременна е истинско приключение, а при това и неомъжена е голямо предизвикателство. Когато дойде момента, в който няма да виждате пръстите на краката си и разберете, че се налага да се справяте с бебе, непременно ще се появят и други мисли. Ще ви обземе паника и непременно ще пожелаете да бяхте помислили навреме, когато не е било така късно.

— Грешите — прекъсна го Дори.

— Така ли? Съобщили сте на бащата с дълбокото убеждение, че той ще пожелае да се ожени за вас и ще поеме ролята на родител. Но той не го е сторил. Повярвайте ми, щом не е поискал да я поеме от първия миг, няма да се включи в отбора ви и по-нататък.

— Това не ме интересува — обади се Дори. — Мога да се грижа за бебето. Много жени гледат децата си сами и ще се справя по-добре от доста от тях. Мога да си позволя да създам дом за това дете.

— Прекарвали ли сте продължително време около по-малко дете?

— Да, с малката ми сестра.

— Колко по-малка е от вас?

— Пет години.

— Този опит не е достатъчен, за да си дадете ясна сметка какво ви очаква. Самата вие сте били дете, когато тя е била бебе. Някакви племенници? — Дори поклати глава. — Не е зле да си помислите все пак. Вземете да гледате нечие бебе за няколко дни и така ще добиете по-добра представа за онова, което реално ви очаква. Това не е игра на кукли. Да си родител означава да си двайсет и четири часа отговорен. Не може да оставите само едно дете, защото имате дело в съда или важна среща.

— Не съм толкова наивна, доктор Латам. Аз не съм плиткоумна ученичка, на която й се е приискало да си има жива кукла. Биологичният ми часовник ясно отмерва времето…

— Има толкова чудесни години пред вас. Паниката не е достатъчно основание, за да имаш дете.

Дори усети как гневна червенина облива лицето й. Какво му дава право да подлага на съмнение нейното собствено решение? За какъв се мисли?

— Опитвам се само да ви опиша реалностите, млада госпожице. След не повече от две седмици няма да имате възможност да се върнете назад. В момента абортът ще бъде проста и сигурна процедура.

Сълзи опариха очите на Дори. Нямаше сила, която да я задържи повече на стола, и младата жена скочи на крака.

— Не желая аборт. Дори Ско… бащата прие с искрено облекчение решението ми да не правя аборт.

— Ако той знае за детето и е решил да ви остави „соло“, в такъв случай явно отстъпва правото за решение на вас.

— Той има далеч повече право на мнение от вас — изсъска Дори.

— Не бих бил толкова сигурен — не мирясваше доктор Латам. — Изпитал е облекчение заради собствената си съвест. А аз мисля за вас и за всичко онова, от което това дете ще ви лиши. Докато неговият живот едва ли ще се промени значително. Вие сте тази, която ще трябва да се приспособява към всичко.

За първи път Дори не успя да измисли отговор. Изтощена, тя се отпусна обратно в стола.

Лекарят излезе иззад бюрото си и застана пред нея, вперил поглед в лицето й.

— Ако миналия месец бяхте дошли при мен, изгаряща от нетърпение да чуете вестта, че сте бременна и се бяхте зарадвали от положителния ми отговор, нямаше да си позволя да ви давам каквито и да било съвети. Но вие бяхте стресната и не бих казал, че преливахте от радост. Вие не сте решили да запазите бебето. Просто се боите да се откажете от него — мъжът мина зад нея и опря длани на раменете й. — Две седмици, Дори. Не аз определям сроковете, а природата. Трябва да помислите. Обстойно и задълбочено. Не бързайте да тичате при въздържалия се от участие баща. Става дума за вашето собствено тяло и решението нека бъде ваше. Вероятно напразно говоря всичко това, сигурен съм, че сте доста надъхана от феминистична пропаганда.

Докато се опитваше да отключи вратата на колата си, Дори забеляза, че ръцете й треперят. Не можеше да определи какво изпитва — унижение или гняв. Радваше се, че бе определила час при лекаря в късния следобед и не трябваше да се връща в кантората си. Копнееше да се прибере у дома, да се потопи в тишината на своя апартамент.

Щом пристигна, заключи вратата след себе си. Изрита обувките си и бързо свали всекидневните си дрехи. Ненавиждаше сълзливостта на всяка бременна, но този път страшно й се искаше да се разплаче.

Заслуша се в познатите шумове — бръмченето на хладилника, пускането и спирането на водата в някой от съседните апартаменти, последвано от характерното гъргорене на тръбите.

Дори се опита да си представи какво би било, ако това тихо и спокойно нейно убежище, което тя наричаше свой дом, се изпълни с шумовете на едно дете. Викове, падания, блъскане и тракане на играчки, свистенето на пералнята, натъпкана с бебешки дрехи.

Прочутото топуркане на малките крачета, помисли си тя, опитвайки да се надсмее над собствената си наивност. Тръпки на паника полазиха по гърба й. Готова ли беше? Щеше ли спокойно да приеме нахлуването на малкия човек в мирния свят на подредения й живот? Заета с кариерата си, тя нямаше време да приеме, когото и да било в дома си. Скот бе единственият човек, посещавал я сравнително редовно.

Скот. Внезапно изпита силен копнеж. Искаше да поговори с него, да чуе гласа му, да почувства топлината му. Случвало се бе да се чуват по телефона между две срещи, ала често, заети с всекидневните си задължения, пропускаха да го сторят.

Гореше от нетърпение да чуе какво мисли за нейната бременност, успял ли е да осъзнае факта. Ала чудесно знаеше, че е най-добре да му даде време. Скот бе от хората, които трябва добре да обмислят нещата.

Тя вдигна слушалката и набра номера на фирмата му. Отговори съдружникът му Майк и сякаш се изненада, че чува гласа й.

— Днес следобед е в университета. Нали знаеш? Четвъртък е.

— Да, разбира се — отвърна Дори. — Много бях заета напоследък и съм забравила какъв ден сме.

— Ще успееш да го хванеш след часовете в кабинета му. Ако искаш и аз мога да опитам. Ще му предам да ти се обади.

— Няма нужда. Ще го потърся довечера вкъщи.

— Не е нещо спешно, нали?

— Не, не. Ни най-малко — само дето на карта са поставени животът ни, любовта ни. Детето ни.

— Как е времето в Талъхаси? Онзи облак горещ въздух още ли мъчи столицата на щата?

— Все още — успя да се засмее Дори. — Политиците също добавят своя дял.

— Ще дойдеш в края на седмицата, нали?

— Надявам се — защо не е сигурна? Само преди минута се готвеше да събере багажа си.

— Кажи на Скот, че много ще се радваме да ви видим у дома. Сюзан често повтаря, че се е затъжила за теб.

— Чудесно би било да ги видя — нея и бебето. На колко месеца стана?

— Девет и половина.

— Сигурно е пораснала.

— Опитва се да ходи.

— Колко ли е… интересна?

— Дори, добре ли си? Гласът ти е някак тревожен.

— Мисля, че може и да не успея да дойда — пречеха й страхът, егоизмът, неувереността.

— Дано успееш. Скот те очаква с голямо нетърпение.

Дори едва се въздържа да попита дали Скот го е казал именно за края на тази седмица. Щеше й се да поразпита повече за поведението на Скот напоследък. За малко да подхвърли: „Да е споменавал случайно, че съм бременна?“. Само че нямаше да е честно да цеди информация от съдружника и най-добрия приятел на Скот. Ето защо, преди да се сбогува, се ограничи само с:

— Може би ще се видим.

Затвори телефона, потисната повече от всякога. Потисната, уморена, объркана и… гладна. Твърде лошо й бе тази сутрин, за да хапне, а на обяд беше много заета и напълно забрави, че не е яла. Сега обаче, въпреки вълненията, усети, че умира от глад.

В хладилника не видя нищо привлекателно, ето защо нахлузи широки джинси и дълга свободна риза и излезе да търси къде да хапне.

Докато обмисляше в каква посока да поеме, неочаквано пред нея изникна голяма реклама на „Макдоналдс“. Пред ресторанта имаше детска площадка, на която няколко хлапета се катереха по ярко боядисаните стълби. Дори рязко зави и вкара колата в паркинга.

Инстинктивно търсеше места, където можеше да наблюдава повече деца. Навсякъде седяха множество родители и деца. Жената на опашката пред нея притискаше хленчещо хлапе и докато поръчваше, се опитваше да надвика останалите си две деца.

Над рамото на майка си хлапето впери в Дори любопитни тъмносини очи. Изражението на малкото чипоносо личице бе наситено с очакване.

Дори неволно му се усмихна. Детето отвърна на усмивката й. В този миг тя страстно поиска да го прегърне и да го притисне до гърдите си. Желанието бе толкова силно, че остави в устата й вкус на метал. Очевидно това е майчински инстинкт, помисли си тя. И сама се удиви на обзелото я вълнение. По-големите деца започнаха спор кое да вземе подноса и майката, заела позицията на рефер, се извърна и поведе цялото семейство.

Младото момиче зад щанда попита Дори какво ще иска и тя по навик изреди нещата, които винаги поръчваше като студентка. Поиска да знае само какви салати имат. Докато чакаше да проверят, с крайчеца на окото си забеляза, че към шумното семейство се присъедини и бащата.

— Какъв е проблемът? — попита той. Децата отговориха в хор, но той очевидно имаше опит и бързо схвана какво ги вълнува. Връчи на всеки от тях по една кутия с храна и без много приказки им посочи местата за сядане. — Хайде, намерете маса — намигна усмихнато на жена си и протегна ръце към хлапето в ръцете й. — Ела тук, Джоуи.

Джоуи, малкият хитрец, мина в ръцете на баща си, докато майката взе подноса и последва съпруга си. Мъжът бе съвсем обикновен, възпълен, но приятен на вид. Истински властен баща, който умее да се разпорежда.

О, Скот, никога досега не бях си го помисляла, но ти би бил чудесно татенце. Самата Дори бе израсла с баща, а не с татенце. Бяха я обичали и уважавали, без да я глезят. Мисълта за баща й, съдията, именно тук в „Макдоналдс“ беше толкова комична, колкото и идеята майка й да хване куките, за да изплете бебешки терличета.

Бащата на Скот беше татенце. Объркването в живота му бе настъпило единствено от старанието да е лоялен към различни жени. Иначе никога не би наранил толкова силно Скот. Само човек, способен да предизвика толкова любов, е в състояние да нарани дълбоко. Дори се бе срещнала само веднъж със Скот Роланд старши и бе поразена от тъгата, която се излъчваше от цялото му същество. Изглеждаше далеч по-възрастен за годините си и раменете му видимо бяха прегърбени.

— Заповядайте — чу тя гласа на момичето зад щанда.

Дори пое подноса и се настани на маса за двама до прозореца, който гледаше към детската площадка. Опита хамбургера със сос от хрян и усети отдавна забравения вкус на любимата си студентска храна. Пържените картофи бяха пресни и топли. Докато отваряше пликчето с подправката за салатата, мислено се поздрави за чудесното хрумване да се отбие именно тук. След няколко минути погледът й се спря на децата отвън. Загледа се в дрехите им, в съсредоточените личица, в начина, по който разговаряха, заобиколени от родителите си. Даде си сметка, че малчуганите са самостоятелни личности, всеки със своите дадености и път за развитие. Каква огромна отговорност е да дадеш възможност на едно същество да се развива в посоката, за която е родено, и в същото време да му помогнеш да даде най-доброто от себе си. Мисълта за това сякаш отрезви Дори. Тя неволно отпусна ръка върху корема си. Мъничкото същество, което сега бе там, едва ли тежеше повече от двайсет-трийсет грама, но бе на сигурно място сред топлата течност, която природата бе приготвила за него. Щеше ли да успее да го опази по-късно, когато то напусне своето прикритие и се появи на бял свят? Щеше ли да се справи сама?

Приключила с храната, младата жена изхвърли опаковките и салфетките в кошчето и излезе на площадката. Тук масичките бяха ниски и с формата на цветя. Тя се настани до една от тях и отпи от гъстия шейк. Малко момиченце дотича до съседната маса и тържествено обяви на жената, която седеше там с книга в ръка:

— Джени се пусна по пързалката.

— Да, видях я.

— Първо не искаше, но аз й показах как.

— Видях, че й помогна.

— Ще отида да й покажа космическия кораб.

— Чудесно.

Момиченцето се напрегна, докато задаваше въпроса си:

— Може ли да стоим тук още много, много дълго?

— Още само десет минути — засмя се майката.

— Но, мамо! Не е достатъчно, дълго.

— По-добре тичай да използваш времето, което ти остава.

— Но…

— Ре-бе-ка!

Ребека недоволно сбърчи носле, но се извърна и се затича към очакващото я по-малко хлапе. Миг по-късно двете тичаха към кораба.

— Това беше краткотраен бунт — подхвърли Дори към майката.

— Изумителни са, нали? — засмя се жената.

— И двете ли са ваши?

— Малката е моя племенница — поклати глава жената. — Живее временно с нас, докато родителите й пътуват.

— Очевидно дъщеря ви я е взела под свое покровителство.

— Ребека смята, че Джени е една от куклите й, която при това дори мърда. Ще я съсипе от грижи. Кое дете е вашето?

— Никое — сви рамене Дори. — Просто си мисля какво би било, ако имам дете.

— Сериозна стъпка — погледна я жената с интерес.

— Да, много сериозна. При това — необратима.

— Точно така — засмя се майката на Ребека. — Няма възможност за отстъпление.

— А вие трудно ли се решихте?

— Не. От години със съпруга ми желаем дете. Имах два спонтанни аборта и бяхме започнали да губим надежда.

— Истински кошмар.

— Страшно беше тогава — лицето й се озари от усмивка. — Сега вече имаме Ребека и лекарите твърдят, че бихме могли да се надяваме и за второ дете.

— На колко години е Ребека?

— На четири.

Момиченцата бяха влезли в космическия кораб и махаха с ръце през кръглия отвор. Майката им помаха в отговор.

— Много е хубава — отбеляза Дори.

— Така е — усмихна се жената. — Правим всичко възможно да не я разглезваме.

— Майчинството ми се струва много сериозна задача — размишляваше Дори на глас. — Толкова решения трябва да вземеш!

— Права сте. Не е проста работа.

— Трябва да тръгвам — рече Дори. Искаше да остане сама с мислите си. — Надявам се, че… — не знаеше как да пожелае късмет за следваща бременност.

— Ако е писано да стане, ще стане — рече жената, доловила вълнението на Дори.

Думите й, изречени с такава увереност и спокойствие, звучаха в ушите на Дори по целия път до търговския център, откъдето тя си купи няколко книги за бъдещи майки, след което продължи към апартамента си.

Ако е писано да стане, ще стане.