Гленда Сандърс
Скъпи татко! (10)

Десета глава

Скот беше в обсада. Десетмесечната Джесика Албертсън бе сграбчила здраво коляното му и отчаяно наблюдаваше солетата в ръката му.

— Солета — продума малката и повтори няколко пъти, за да е сигурна, че са я разбрали. — Солета. Солета.

— Какво да направя? — обърна се Скот към най-близкия си приятел и съдружник, баща на малката досадница.

Майк завъртя очи, изненадан от безпомощността на Скот и простичко рече:

— Как какво? Дай й солета.

Скот взе една пръчица от купата в края на масата и отново погледна Майк.

— Сигурен ли си, че може? Все си мислех, че бебетата ядат смачкан спанак и разни други буламачи.

— Тя от месеци дъвче солети и всякакви бисквити. Държи ги в устата, докато омекнат и станат на каша.

— Ама че отвратително!

— Всеки има свой начин на обработка на солетите. Остави Джесика да ги яде, както й е удобно. Прав ли съм, Джесика? — Скот с любопитство наблюдаваше промяната, настъпила у неговия приятел, партньор в бизнеса и най-великия счетоводител, когото някога бе познавал. Още малко и щеше да заговори на бебешки език.

Момиченцето отговори на закачката на баща си с широка усмивка, с която удостои и Скот, когато той й подаде следващата солета.

— Благодаря — подкани я Майк.

— Даря — послушно отвърна детето и отново рече: — Солета.

— Няма за какво — отговори Скот, чувствайки се доста глупаво. — Как разбрахте, че можете да й давате бисквити?

— Освен лекциите, които Сюзан посещава, и рафтовете книги за отглеждане на бебета, всеки път, когато ходят при детската лекарка, тя казва какво може и какво не може да се дава на детето. Като се изключат юношите с техните записи на рок и поп музика, групата на родителите се оказва най-податлива на изкушенията на пазара. Ако искам да стана милионер, трябва само да измисля нещо, което според родителите е абсолютно необходимо за здравето или образованието на децата им.

— Най-податлива значи? — промърмори Скот, без да откъсва поглед от Джесика, която усърдно мляскаше своята солета.

— Еднократните пелени например — продължи Майк. — Да не мислиш, че някой пере пелени в днешно време? Всички си купуват от тези за еднократна употреба. И нищо не може да ги спре.

— Не са ли скъпи?

— Скъпи са, разбира се. Но те са като цигарите. Хората намират пари за тях, независимо дали могат да си ги позволят, или не. Търсенето не намалява, не се преработват вторично, не могат да се използват повторно както другите дрешки, които можеш да раздадеш. Използваш, хвърляш и купуваш нови. Състояние сме дали и за филми. Да си видял някой, който да не снима хлапетата си? Навсякъде, където има деца, ще срещнеш и родители с фотоапарати. Щрак, щрак, щрак. Ражда се бебе — щрак, щрак. Появява се първият зъб — щрак, щрак.

— Какво иска сега? — прекъсна го Скот, който в недоумение наблюдаваше малкото момиченце. Захапала солетата, Джесика бе обгърнала с ръчичка коляното му и непрестанно повдигаше краче. Очевидно опитваше да се качи на канапето.

— Струва ми се, че те хареса — отбеляза Майк. — Иска да се качи на коленете ти.

Скот улови детето под мишниците и го вдигна. Оказа се доста по-тежка от очакванията му. Ала като я постави в скута си, му се стори лека като перце.

— Скот — подкани я баща й. — Джесика, кажи Скот.

— От — отговори момиченцето и тикна влажния край на солетата в устата на Скот.

— Колко е сладка — обади се Майк. — Виж, дава ти от своята солета.

— Трябва ли да приема — завъртя Скот глава, стараейки се да избегне почерпката. — Не е хубаво. Микроби, нали разбираш.

— Преструвай се, че ядеш — засмя се приятелят му. И той показа как отхапва въображаем къс храна, размърда челюсти и измуча: — Ам, ам.

Скот искрено се засмя:

— Ам, ам — повтори той. В този миг, възползвала се от моментното му невнимание, Джесика мушна солетата право в устата му. Скот инстинктивно дръпна глава назад и, подражавайки на Майк, се престори, че отхапва, след което измуча: — Ам, ам.

Джесика радостно се изкиска и продължи да му подава солети. Играта продължи, докато детето се измори. Сетне се обърна и като опря гръбче в гърдите на новия си приятел, отправи поглед към телевизора, сякаш държеше да проследи футболния мач, който двамата мъже гледаха. Майката на Джесика бе отишла на фризьор с приятелка и бе оставила детето на грижите на бащата и неговия съдружник.

— Знаеш ли, че е заспала? — обади се след време Майк.

Скот сведе очи. Детето бе отпуснало главичка. Светлокестеняви къдри, досущ като на баща му, обрамчваха личицето му. Как това малко и крехко създание му се беше доверило така лесно, питаше се той.

— Как ти се струва всичко това? — обърна се той към Майк.

— Моля? — недочу Майк, чието внимание бе погълнато от играта.

Скот изчака мача да се поукроти и отново попита:

— Как ти се струва това да имаш дете?

— Понякога е като кралския жезъл — отвърна приятелят му. — Имам предвид, че е до гроб. Преди да се роди тя, оставяхме двойна порция храна на котките и заминавахме, когато ни хрумне. А сега, за да отидем за два часа на кино, се подготвяме като за генерална битка — търсим човек, който да остане при нея, дълго се дават инструкции и на всичко отгоре през цялото време се тревожим как се е чувствала без нас. Да не говорим, ако искаме да заминем някъде в края на седмицата. Колата прилича на цирков фургон — дрехи, пелени, храна, одеяла, лигавници, бебешка седалка, фотоапарат…

— А дали…

— Какво? — попита Майк и тутакси прочете мислите на приятеля си. — Дали си заслужава ли?

— Да, именно.

— Ти защо стана изведнъж толкова любопитен?

— Опитвам се да добия цялостна представа. Познаваме се от толкова време, израснахме заедно.

— Всеки път, когато си спомня как висяхме по стадионите в по-горните класове, ме заболява глава.

— Уж сме същите, нали? Но те виждам да сменяш пелени, умееш да говориш на бебешки език и се питам ти ли си онзи същият младеж, дето пееше с пълен глас след всяка победа на отбора.

— Разбира се, че сме същите, но сме пораснали. През април, когато се подават данъчните документи, капвахме от умора към десет вечерта, нали? Или към единайсет? Прозявахме се, пъшкахме като същински старци. Отлагахме работата до последния момент, след което работехме до сутринта. А сега сме по-организирани, по-разумни, дори носим костюми, когато ходим на работа.

— Превърнахме се в улегнали хора. Точно такива, на каквито не спирахме да се подиграваме — допълни Скот.

— И не мисля, че е лошо. Нямам нищо против да карам хубава кола наместо онази потрошена бричка, дето изобщо не искаше да потегли и се радвам, че имам Сюзан, която ме чака след тежък ден.

— А Джесика? — попита Скот.

Погледът на Майк се отклони по посока на заспалото момиченце и очите му се изпълниха с гордост.

— Тя е най-приятната част от програмата. Разбира се, че е огромна грижа, но в нея виждам бъдещето. А когато обгърне с ръчички врата ми и каже „татенце“ — изобщо не ме питай как се чувствам — той въздъхна дълбоко. — Такова нещо не може да се обясни. Кара ме да се чувствам по-голям, по-добър отпреди.

Диалогът им се насити с опасна доза чувства и двамата потърсиха емоционален отдушник в играта. По време на една от почивките Майк извади от чантата, която Сюзан му бе оставила за бебето, тънко дюшече, постла го на дивана и посегна да вземе детето от Скот.

— Ще спи дълго, затова ще я взема, преди да ти натежи — той нежно вдигна момиченцето и го остави да легне по корем. Сетне го зави с одеялце. Детето промърмори насън, след което утихна.

Скот почувства странна смущаваща празнота и за да се отърси от неприятното усещане стана да донесе бира от хладилника.

— С Дори няма ли да уредите вече вашите отношения? — попита Майк.

Моментът беше много подходящ Скот да признае какво му тежи, но мъжът се изплаши и премълча. Предпочете да се спаси чрез въпрос.

— Не се ли изморяваш да правиш сметки?

— Разбира се, че се изморявам. До гуша ми е дошло да мисля за ипотеката, за сумата, която дължа на банката, от която взех заем за колата, от клиентите, които очакват да сме безгрешни, от правителството и всички онези формуляри, които трябва да попълваме, та дори от хората, с които играя голф и които очакват да взимам участие във всевъзможни благотворителни турнири.

— Нямах това предвид.

— Да, Скот, зная. Понякога нямам настроение да се обадя, за да предупредя, че ще закъснея. Уморявам се да внимавам да не засегна Сюзан или да не съм груб с Джесика, когато съм изморен до смърт и единственото, за което мечтая, е да се отпусна в любимия си стол и да гледам някакво безсмислено предаване. Но за нищо на света няма да се откажа от колата само защото редовно трябва да плащам вноските, нито пък от Сюзан и Джесика, защото се изморявам, или защото се налага да забравя собствените си нужди в името на техните. Животът е като търговска спогодба, Скот. Всичко си има цена. Давам си ясна сметка, че Сюзан и Джесика са част от мен, а аз съм част от тях и това ми харесва.

Внезапен рев откъм екрана привлече вниманието им. Майк се загледа в играта.

— Как издържаш всичко това? — обади се след малко Скот, чиито мисли не му позволяваха да се съсредоточи в мача. — Поддържаш счетоводството на двайсетина фирми едновременно и всеки момент знаеш с точност до цент как върви балансът им, но нямаш и най-малка престава какво е състоянието на сметката, която имате с жена ти?

— Дори вече те притиска, така ли? — изпитателно го погледна Майк. — Омръзнало й е вече това пътуване.

— Възможно ли е един счетоводител да търпи някой друг да се меси в сметките му? — Скот съвсем тенденциозно се престори, че не е чул въпроса, който попадна право в целта. — Чувал съм те десетки пъти да питаш Сюзан: „Как сме с парите? Можем ли да си позволим това и това?“.

— Ако изпитвах безпокойство, нищо не пречеше да открием две отделни сметки — засмя се Майк. — Поверил съм живота си на Сюзан и й имам пълно доверие що се отнася до финансите на семейството. Тя е трезвомислещ човек и внимава много в разходите.

— Не става дума за това, а по-скоро за контрола. Не те ли дразни фактът, че не знаеш във всеки момент какво е състоянието на парите ти?

Майк свъси вежди и се извърна към Скот.

— Всъщност какво става? Това разпит ли е? Или може би покана за самопризнание? Очевидно ти се колебаеш дали да се обвържеш. И няма да ме оставиш на мира, докато не призная, че бракът съвсем не е съвършен съюз — и преди Скот да успее да измисли отговор, Майк продължи: — Е, добре, не е съвършен. Понякога със Сюзан се поскарваме. И нерядко се случва да ми натяква за едно или друго. Искаш да знаеш какво ми липсва от ергенския живот? Ще ти кажа. Спомняш ли си, когато огладнявахме посред нощ и тичахме до денонощните павилиончета? Е, това вече не го правя — неочаквано Майк извиси глас, наподобявайки изговора на Сюзан: „Къде отиваш? Пак ли в «Макдоналдс»? Не ставай смешен. Остави тия долнокачествени полуфабрикати. Излишно е да излизаш посред нощ, за да си купиш сандвич с риба. Във фризера има цял пакет пушено филе. Вземи си едно парче, сложи го между две филии и готово! Нали знаеш колко пияници се разхождат навън по това време.“ — Майк пое дъх и вече със собствения си глас се обърна към Скот: — Представяш ли си! Да го сложа между две филии! Без сирене, без специален сос. Жените нямат никакво чувство за традиция.

Двамата мъже замълчаха. Известно време наблюдаваха играта, без да продумат.

— Обичаш я, нали? — попита Майк.

— Много добре знаеш, че я обичам — отвърна Скот.

— И все пак предпочитам Сюзан и нейния тип среднощен сандвич. Всеки гражданин на тази страна може да получи хамбургер с риба за един долар, но онова, което свързва мен и Сюзан, не може да се купи — забелязвайки скептично присвитите устни на Скот, той продължи: — Естествено, бракът не е съвършен съюз. Но има ли нещо съвършено на тоя свят? Зная само, че се чувствам добре в семейството, което сме създали. Просто така е подреден животът. Иначе нямаше да ги има нито мъжете, нито жените, да не говорим за секса и децата. Единственото, което има значение, е, че си открил най-подходящия човек, с когото да започнеш семейния живот. За мен това е Сюзан. Ти трябва да решиш дали за теб това ще е Дори — Майк не откъсваше очи от Скот. — Струва ми се, ти вече знаеш отговора, приятелю. Само не разбирам защо все още не се решаваш да предприемеш по-решителни действия.

Скот упорито мълчеше.

— Знаеш чудесно, че тя няма да те чака вечно.

Да, наистина, приятелят му имаше право. Тъкмо това го плашеше до смърт.