Лайза Хел
Днес не ми е до любов (10)

X

— Ох, най-после! — Бланш потупа доволно дебелата папка на масата пред себе си. — Успяхме, Дейвид! Репортажът е написан и са подбрани съответните снимки за него. Благодаря ти за помощта. Кога ще носиш всичко това за печат?

— Утре сутринта. И от края на седмицата в „Ню Джърси Дейли“ всеки ден ще излиза по една статия. Така в продължение на седем дни всичко ще бъде отпечатано. Уговорил съм се с главния редактор. Вълнуваш ли се?

— Разбира се. А и заглавието страшно ми харесва:

„Бъдеща сенаторка сред народа. Бланш Дароуд в акция.“

— Така хората ще разберат, че разчитам на техните гласове за поста сенатор.

— Кога се връщаш във Вашингтон? — Дейвид стана и пъхна папката под мишница.

— В началото на другата седмица. Преди това имам да свърша още една важна работа — Бланш се усмихна загадъчно.

— Трябва да си починеш няколко дни, изглеждаш страшно изморена.

„Разбира се, че ще изглеждам изморена. През последните две седмици по цял ден пишех статиите за вестника, а нощем мислех за Антъни и почти не мигвах.“

— Всичко с времето си, Дейвид. Тръгваш ли вече? Предполагах, че ще пожелаеш да се видиш с татко. Той се връща вкъщи за уикенда. Вашингтон пак му е скъсал нервите.

— Нямам време, Бланш. Но искам да ти кажа, без да ми се сърдиш, че вие с баща ти малко прекалявате. Многото политика е нездравословна. Имате нужда от разнообразие и промяна. Защо не дойдете довечера на бала? Имам две безплатни покани, които са ми в повече.

— Какъв бал? — полюбопитства Бланш.

— Балът на лекарите — обществена изява номер едно за годината. Баща ти непременно трябва да дойде. Опитай се да го придумаш. За тебе това не представлява никаква трудност. Сенатор Дароуд е известна личност в Хемънтън и организаторите ще се почувстват поласкани от неговото посещение.

— Бал на лекарите — повтори тя замислена, без изобщо да слуша какво й говори Дейвид.

— Я ми кажи — продължи той, — да не сте скарани с Ван? Брат ти си шие нов костюм специално за бала, а дамите обикалят от седмици бутиците във Филаделфия, за да си купят колкото се може по-елегантни и по-секси тоалети.

— Много добре си информиран — засмя се Бланш.

— Разбира се, един добър журналист трябва всичко да знае.

— А аз нямах и представа за този бал. Ван може и да ми е споменавал, но бях толкова заета с репортажа. Сигурен ли си, че е именно на лекарите?

Сърцето й заби учестено. „Дали Антъни ще отиде?“

— Щом ти казвам, значи е така. Е, ще дойдеш ли?

— Да. Благодаря ти за поканата, Дейвид. Ти си безценен приятел. Ще говоря и с татко. Ще дойдем всички, цялото семейство.

— Искаш ли да ви взема с баща ти между осем и девет?

— Може, и без това минаваш оттук.

Къщата на Дейвид бе на няколко пресечки от тяхната вила.

Бланш се сбогува нетърпеливо с него и с бързи крачки се качи в стаята си. Отвори припряно гардероба.

— Това вече е старомодно, тази е много тясна, това много широко, другата прекалено тъмна — мърмореше си тихо, като същевременно изваждаше роклите една след друга и ги хвърляше недоволно встрани. Накрая се ядоса и тропна с крак. — В крайна сметка, оказва се, че нямам нищо подходящо за случая. Как не съм разбрала малко по-рано. Вече е твърде късно да си купувам нещо ново.

Хвана се за главата и се хвърли на леглото, но в следващия миг скочи бързо и изхвръкна от стаята. Сети се за шкафа в края на коридора, в който стояха балните й одежди от последните години. Почти ги беше забравила, но след като ги разгъна въздъхна облекчено.

— Е, вече е друго — установи със задоволство. — Как ли бих изглеждала с това… или с това…

— Има ли някой вкъщи? — чу се глас.

— Татко? — Бланш се надвеси над парапета с красива дърворезба. — Здравей! Аз съм горе. Извинявай, че не слизам, но съм страшно заета. Кажи на Мери да сложи чай и да приготви нещо за ядене.

— Ще ходиш на бал ли? — учуди се Глен Дароуд.

— Да, ти също, татко. И в никакъв случай не ми отказвай. Разчитам на теб. Това е много важно за мен.

Сенатор Дароуд нямаше никакво желание за подобни „мероприятия“, но и никога не би могъл да откаже нещо на дъщеря си.

— Щом трябва — въздъхна той. — Кога и къде ще се състои този „важен“ бал?

— От осем часа, в общинската зала. Всички важни балове се провеждат там, мисля, че и този на лекарите също.

— А-а, днес бил балът на лекарите? Ван и Либи ще ходят ли?

— Сигурно. Дейвид ще ни вземе след осем с колата си. Извинявай, татко, но наистина бързам.

— В пет вече си започнала да се обличаш? — учуди се Глен Дароуд, но дъщеря му вече не го чуваше.

Тя ровеше из дрехите, за да избере най-хубавото за предстоящата си среща с Антъни. Баща й се върна от библиотеката и поклати глава. Някои неща наистина не разбираше. Дъщеря му бе млада, красива и не твърде суетна. „Защо й трябват три часа да се приготви за някакъв си местен бал? Все пак не е от най-прочутите във Вашингтон? Дори на Пепеляшка й е било необходимо по-малко време, за да се превърне в принцеса!“

През това време Бланш бе занесла няколко рокли в стаята си и се опитваше да реши коя да облече. Взимаше ги една по една, слагаше ги пред себе си, оглеждаше се критично в огледалото и накрая ги захвърляше с недоволна въздишка на стола. Останаха две — в морскозелено и мастиленосиньо. Окончателно трябваше да се спре на една от тях. Гледаше ги колебливо. Морскозелената бе от тежко падаща тафта, с тясно бюстие и къса разкроена пола. В нея изглеждаше по-нежна и по-млада. Мастиленосинята пък беше от фина коприна, вталена, дълга до глезените и много елегантна. Бланш обичаше да я облича миналата зима във Вашингтон за театрални премиери и обираше с нея доста комплименти. За бала обаче не бе подходяща. Беше твърде тясна за танц, а й се искаше да танцува цялата нощ. Надяваше се Антъни да й е добър партньор.

След дълго умуване избра морскозелената, която подчертаваше цвета на очите й, а освен това имаше високи обувки в същия цвят. Щом реши проблема с облеклото, си позволи да се повърти още малко пред огледалото пробваше как ще й стоят бижутата — скъпият диамантен пръстен и колието към него. Чудеше се каква прическа да си направи. След като бе обмислила всичко, влезе триумфираща в банята. През тридесетте минути във ваната си представяше смаяната физиономия на Антъни, когато я видеше. Надяваше се да дойде и то сам. „Ами ако е с дама? — Бланш прехапа устни. — О, не! За това ще мисля най-накрая.“

Изми косата си, изсуши я и я разреса докато бухна на едри вълни, разстилащи се върху раменете и гърба й. Цветът и хармонираше чудесно с яркозелената рокля и с порцелановия тен на кожата й. Остана доволна от вида си. Сложи си бижутата.

— Сега парфюм, малко туш, руж и нежно червило — мърмореше си, — и съм готова. Тони няма да ме познае — досега ме е виждал само в джинси и без никакъв грим.

 

 

Малко преди осем слизаше по стълбите. Баща й седеше долу в тъмен смокинг и я гледаше слисан.

— Ако спечелиш изборите ще бъдеш най-младата сенаторка на САЩ — усмихна се той, — а освен това най-красивата жена в цял Вашингтон. Гордея се с теб, Бланш.

— Благодаря, татко.

— Сияеш както едно време — като малко момиченце на Коледа. Има ли някаква причина? Отиваме на обикновен, незначителен градски бал. Искаш да омаеш цялата зала или някой конкретен човек?

— Конкретен мъж, татко, а и мисля, че вече съм го омаяла. Довечера ще го спечеля окончателно. Няма да има никакъв шанс да ми се изплъзне. А и не би и опитал.

— Би трябвало да е най-големият глупак в Хемънтън. Няма ли да ми кажеш кой е щастливецът?

— След час, татко. Дотогава ще трябва да почакаш — Бланш го прегърна нежно. — Но съм сигурна, че ще ти хареса.

— Щом на теб ти харесва, ще го харесам и аз. Знам, че имаш добър вкус, скъпа.

Скоро Дейвид дойде да ги вземе и щом видя Бланш, подсвирна възхитен.

— Не ми се сърди — каза той, усмихвайки се, — но действаш много възбуждащо. Цял Хемънтън ще бъде в краката ти, а само един е успял да спечели сърцето ти.

— Позна — отвърна тя доволно и го погледна изпитателно в едно от кристалните огледала.

— Мога ли да попитам кой е късметлията?

— Не, засега не. Но ще разбереш още тази вечер.

— Изненадваш ме, Бланш. Винаги съм мислел, че си имунизирана срещу мъжкия чар и се интересуваш само от политика.

— Имунизирана съм, но не и срещу един.

Дейвид се засмя, хвана я под ръка и заедно с Глен Дароуд излязоха.

— Какво става с Ван и Либи? Със собствената си кола ли ще ходят?

— Да, така се разбрахме. Ще се срещнем във вестибюла на залата. Ван е уведомил за идването ви организационния комитет — обърна се Дейвид към сенатора, — и като почетен гост ще ви посрещнат с приветствена музика.

Бланш се подсмихна.

— Автентичният Хемънтън. После всички ще станат на крака и ще ръкопляскат.

— И ти ще намажеш от това — пророкуваше Дейвид. — Все пак си дъщеря на сенатор, а и самата вече си известна личност. Пък и нали ще влезете заедно.

— Така ли? Толкова показно?

— Да. С това ще трябва да свикнеш за в бъдеще. Сигурно вече често ти се привиждат такива сцени.

Повечето от гостите вече бяха заели местата си, когато тримата пристигнаха. Заедно с баща си, Бланш очакваше уговорения знак. Дейвид непрекъснато се въртеше около тях и снимаше.

— Сега — прошепна тя развълнувано. — Махат ни татко. Е, напред в борбата.

Капелата засвири туш. Хванала баща си под ръка Бланш пристъпи в залата, но още с първата крачка замръзна на мястото си. Зад гърба си чу до болка познат глас. Намираше се тук именно заради този глас и заради мъжа, на когото той принадлежеше.

— Извинявайте — чу да казва Антъни на гардеробиерката. — Надявам се, че не идвам твърде късно.

— Татко, моля те продължи сам — прошепна Бланш. — Не мога да дойда с теб, имам неотложна работа. Умолявам те!

Бързо се обърна и, докато баща й недоумяващ я гледаше, тя вече беше навън. На по-малко от пет метра точно пред гардероба стоеше Антъни. „Или не е той?“ Мъжът, който подаваше палтото си, изглеждаше толкова по-различен от този Антъни, когото познаваше. Имаше бледо и уморено лице, тъмни кръгове под очите. „Но гласът… неговият глас, не бих могла да го сбъркам…“

— Антъни? — направи колеблива крачка. Той се обърна и я погледна втренчено.

— Бланш?!

Докато двамата стояха безмълвни един срещу друг Дейвид бе успял да се промъкне незабелязано зад тях приятелски потупа Антъни по рамото.

— Не сме ли се срещали някъде? — попита, оглеждайки го любопитно. — Не казвайте, че не сме. Не знам къде, но съм сигурен, че съм ви виждал. Помня физиономии. Името ми е Дейвид Бауман, а младата дама е Бланш Дароуд — дъщеря на известния сенатор Глен Дароуд.

Антъни съзерцаваше безмълвно красавицата до него. Казваше се Бланш, имаше нейния глас, нейната коса и нейните дълбоки зелени очи. Но бе невъзможно да е тя. Тази Бланш, която познаваше бе обикновена млада жена, тя не можеше да си позволи толкова скъпи бижута и такова елегантно облекло.

Бланш гледаше не по-малко учудена едрия мъж пред себе си — широкоплещест и с уморено лице. Имаше гласа на Антъни, неговите тъмни очи, но елегантният вечерен костюм му висеше като чувал, а лицето му бе много слабо и бледо.

— Антъни? — повтори тя тихо.

— Бланш? — не вярваше той.

— Познавате ли се? — Дейвид се засмя. — Тогава защо се опитвам да ви запозная?

— Да, познаваме се, Дейвид. Моля те, остави ни за миг сами.

Бланш протегна ръце и го прегърна.

— Аз съм наистина. Не се ли радваш, че ме виждаш отново?

— Аз… аз не разбирам нищо — мънкаше Антъни объркан.

— Няма значение, мили, веднага ще ти обясня. Радвам се, че си тук. За момент не можах да те позная. Какво се е случило? Толкова си блед и слаб. Да не си болен?

— Влюбих се в една жена, която грубо ме отблъсна, това е — отговори горчиво.

— Би ли могъл да я извиниш? Тя те обича и няма никога повече да те изостави.

— Тя беше дръзка и сладка, хитра и бедна. Нейното изчезване разби сърцето ми.

— Антъни, Антъни, сърцата не могат да се разбиват, знаеш го като лекар по-добре от мен. Целуни ме, за да ме познаеш отново и за да се уверя, че ми прощаваш.

Стоеше толкова близо до него, че той трябваше само да се наведе. Но не го стори…

— Трябваше да ти изиграя целия този театър и ще ти обясня защо, но първо ме целуни.

— Тази Бланш, която познавам, е магьосница — каза Антъни бавно и тъжно. — Тя омагьосва и го нрави с удоволствие. Превръща малки момченца в момиченца…

— И бедни жени в богати — прекъсна го Бланш, — а ако не ме целунеш веднага, ще те превърна в грозна жаба! Моля те, Антъни, прости ми, всичко ще ти обясня.

Най-после я привлече към себе си и я целуна — първо колебливо, после толкова страстно, че тя едва успяваше да си поеме въздух.

— Е, позна ли ме? — усмихна му се.

— А, ти, позна ли ме? — запита на свой ред Антъни. — И кога ще ми обясниш, защо бе тази комедия и коя си всъщност?

— Винаги, когато имаш време. Но ще продължи доста дълго.

— Сега! — отсече Антъни.

Отиде до гардероба и поиска палтото си.

— Ще си ходиш ли вече, Бланш? — разочарован извика Дейвид като видя, че Антъни я поведе към изхода. — Не можеш да постъпиш така с баща си, а и с нас също.

— Трябва спешно да поправя нещо, което не търпи отлагане. Татко ще ме разбере. Моля те, извини ме пред него.

— Първо искам да ми кажеш как превърна Бени в момиче — не се стърпя Антъни, когато най-после седнаха в колата му.

Бланш, отпуснала глава на рамото му, се гушеше в него.

— Бени и Джени са близнаци.

— Трябваше сам да се сетя!

— Сега какво искаш да знаеш?

— Обичаш ли ме още?

— Обичам те, винаги съм те обичала и винаги ще те обичам. Това стига ли ти?

— Да, всъщност и при мен е така — призна той. — Ти наистина ли си дъщеря на сенатора Глен Дароуд? За какво беше цялата игра досега?

— Това ще ти обясня вкъщи. Впрочем, къде живееш? Караш в посока към дома ми.

— На „Бери стрийт“.

— Но ти си бил само на три преки! — изненада се Бланш. — Как не сме се срещали по-рано?

Но повече не можа да мисли по този въпрос, тъй като Антъни затвори устата й с целувка.

— Сега кой се грижи за Бени?

— Бавачката му, докато Ван и Либи се върнат от бала.

— Кои са Ван и Либи?

— Родителите на Бени и на Джени.

— Те не са твои деца? — удиви се Антъни за пореден път.

— Не, те са част от историята, която след малко ще чуеш.

 

 

Четири месеца по-късно в болницата „Джеферсън“, двадесетина лекари бяха наобиколили гордия Антъни и вдигаха в надпревара тостове в негова чест.

— За съпругата ти и за нашата нова сенаторка Бланш Мичел-Дароуд — сърдечни благопожелания!

— Да, за най-красивата сенаторка в Америка, наздраве, приятелю!

— За теб, Антъни и за чаровната ти съпруга! Във Вашингтон ли ще се местите или ще останете тук?

Той огледа колегите си.

— Този въпрос ще обсъдим с моята сенаторка — отговори усмихнат. — И обсъждането може да продължи доста време, защото се виждаме твърде рядко, а като се видим… е, предполагам, че се досещате. Женени сме едва от шест седмици и имаме по-важна „работа“.

— Тогава за бъдещото поколение! — извика някой. — Може би един ден в рода Дароуд ще има трима сенатори.

— Само не го казвайте пред жена ми. Тя е сенаторка, а не сенатор! Държи особено на това и не я дразнете, защото е много темпераментна!

Загадъчно усмихнат, Антъни си спомни последната си нощ с нея. „Да, наистина е много темпераментна — във всяко едно отношение!“