Лайза Хел
Днес не ми е до любов (6)

VI

Телефонът на зоологическата градина даваше постоянно заето и Бланш реши да не си губи повече времето, а по-късно да върне сама Рики.

— Не си тръгвай сега — помоли тя нежно Антъни, — помогни ми за Бени, толкова е хубаво, че си при нас.

— Наистина ли мислиш така? — изненада се той от спонтанната й нежност и отново се замисли за Бени.

„Как ли понася това дете странното възпитание на майка си, настроението й, което непрекъснато се променя и множеството мъже, с които дружи.“ Един час по-късно, когато палеше БМВ-то си той се запита отново за последното. Забеляза бялата кола със свален гюрук, която идваше насреща, спря и се намръщи. Разпозна фотографа, който веднъж завари у Бланш и с когото тя сърдечно се бе сбогувала.

Антъни гледаше като хипнотизиран младия, добре облечен чернокос мъж, който небрежно затвори вратата на елегантния си спортен автомобил и, подсвирквайки си, влезе във входа й. Проследи го с поглед. За пръв път в живота си изпита ревност — чувство, което досега не познаваше и именно затова страдаше двойно повече.

 

 

— Здравей, Дейвид! Идваш като по поръчка — поздрави Бланш стария си приятел. — Погледни какво си имаме — усмихвайки се тя му посочи маймунчето.

— Откъде се взе това? — попита Дейвид учудено. Докато Бланш му разказваше историята, той направи няколко снимки на Бени и Рики.

— Разполагаш ли с време?

— Какво имаш предвид?

Тя го погледна умоляващо:

— Можеш ли да ме закараш с маймуната до зоологическата градина? Трябва най-после да я върна, а и там ще можеш да ме снимаш за доказателство, че не ме е страх от работата при животните.

— Е, добре — съгласи се Дейвид и започна да прибира камерата си. — Само да не се бавим много.

Бланш приготви набързо Бени и шимпанзето.

— Готова съм. Ще ми отвориш ли или предпочиташ да носиш Рики?

Дейвид изобщо не се въодушеви от идеята й и направи същата гримаса като Антъни преди малко.

„Бедното малко животинче — помисли си Бланш съчувствено и притисна маймунчето към себе си. — Не бъди тъжен, поне Бени те обича.“ Горещо се надяваше да не срещне никого по стълбите, защото нямаше да й е приятно да отговаря на любопитни въпроси.

— Какво става с къщата? Напредва ли работата? Кога ще я обзаведеш?

— Надявам се, че ще е скоро — отвърна й оптимистично Дейвид. — Остава бояджията и фаянсаджията да приключат и всичко ще е готово. Да вдигна ли гюрука? — попита той, след като Бланш, Бени и Рики се бяха настанили. — Иначе маймуната може да избяга.

Бланш кимна.

— Добра идея!

Дейвид натисна едно копче и гюрукът плавно се вдигна. Тръгнаха. Бланш се занимаваше с Бени и Рики и не поглеждаше към улицата. Не забеляза колата на Антъни, която ги следваше на почетно разстояние.

— Този мръсник иска да бъде само негова, затова вдигна гюрука — мърмореше си гневно Антъни зад волана. — Обзалагам се, че точно той й купува скъпите дрехи, а сигурно е и баща на Бени. Онзи едрият, с червеникавата коса, може също да й е любовник, защото с малкия доста си приличат. Освен това, никой не знае колко още се навъртат около нея — той удари ядосано с юмрук по коляното си, като си представи колко много мъже са обладавали красивото й тяло. — По дяволите, мисля, че я обичам — и от устата му се изплъзна: — Бланш, обичам те!

Дейвид паркира колата си пред входа на зоологическата градина. Подмина го и спря стотина метра по-нататък.

„Ще видим какво ще правят, след като си тръгнат оттук“ — мислеше си Антъни. Беше твърдо решен да следи Дейвид ако ще и цял ден, но да разбере, къде живее и дали Бланш ще го посети.

 

 

Дейвид направи цяла серия от снимки на Бланш и на повечето от работниците в зоологическата градина, Антъни видя как съперникът му излезе сам от зоопарка и мрачното му лице се поразведри. „Поне сега Бланш не е с него.“ Последва го. Тръгнаха на запад.

— Ще разбера къде живее този плейбой — продължи монолога си. — Обзалагам се, че има голяма къща с басейн и всичко останало.

Съвсем не беше обективен, защото самият той притежаваше такава. Фотографът зави по „Лабел стрийт“ и спря пред красива стара къща, която имаше скеле от едната страна. Тази улица беше на три минути път от „Мичигънстрийт“, където се намираше неговата.

— Значи тук Бланш „лови“ любовниците си — въздъхна Антъни отчаяно. — Почти пред собствената ми врата. Цяло чудо е, че още не сме се срещнали. Може би е компаньонка — подпря ръце на волана и отпусна глава.

— Не трябва да я виждам повече и просто да я забравя.

О, Бланш, Бланш, защо те срещнах?!

Дейвид бе свалил отново гюрука на колата си и слизаше елегантно от нея. С бързи крачки изчезна зад вратата от ковано желязо. Антъни вдигна глава и погледна часовника си. „Господи, почти е десет.“ Натисна така здраво газта, че гумите изсвириха.

— „Сигурно е магьосница! — разсъждаваше мрачно на път за болницата «Джеферсън». — Омагьосала ме е иначе нямаше да забравя всичко заради нея.“

 

 

Бланш буташе към къщи старата скърцаща количка, в която седеше Бени. Бе приключила със зоологическата градина. Върна малкото шимпанзе и заяви, че не иска да работи повече там. Беше прекрасен летен ден, през който с голямо удоволствие би седяла в градината на бащината си къща и би описвала за вестника преживяванията си. Освен това, имаше нужда от няколко часа почивка, тъй като новият й живот беше доста напрегнат.

— Е, Бени? Не би ли се чувствал по-добре в собственото си креватче?

Момченцето извика радостно и я погледна сияещо, като че ли разбра въпроса й.

Най-после се прибраха вкъщи. Телефонът звънеше. Беше Ван.

— Фалшива тревога, Бланш — каза той, — можеш да ни върнеш Бени или аз ще дойда да го взема. Джени е добре. Не било шарка, а някаква алергия. Кога мога да взема детето?

— Най-добре веднага — облекчено му отвърна. — Искам да поседя малко в градината. Всичко се нарежда чудесно.

Един час по-късно Бени и вещите му бяха у дома си.

Промяната на обстановката не му направи никакво впечатление и той продължи весело да бърбори.

— Бени е много добро дете — рече Бланш на снаха си. — Погледни го как седи — същински мъничък Буда. Като детегледачка свободна ли съм вече?

— Така изглежда, Бланш. Много ти благодаря.

— Няма защо. Ако ви потрябвам, днес ще бъда на терасата и ще пиша репортажа си.

Не заобиколи по улицата, а мина през портичката, която баща й бе направил на оградата между двете къщи. Най-после с ледена напитка в ръка се отпусна на терасата и се отдаде на мечти. „Как да продължа с Антъни? Изобщо не искам да продължавам. Що за човек е той? Сигурно е страшно зает, но и аз също. Ако спечеля поста сенатор, към което толкова се стремя, почти няма да имаме време един за друг.“ Потънала в мисли, Бланш съзерцаваше белите облаци. „Колко време трябва да прекарват двама души заедно, за да са щастливи? Един, два или двадесет часа на ден? Всъщност, не са ли важни само чувствата? Ако с Антъни се обичаме, щастието ни не би могло да зависи от времето.“ Затвори очи. „Трябва само да бъда търпелива. Бъдещето ще покаже какво ще стане между нас.“

Съсредоточи се върху репортажа за вестника и старателно описа всичките си досегашни наблюдения. Все още не беше достатъчно. Трябваха й няколко интересни, даже пикантни истории. Изведнъж й хрумна, че ако се присъедини към проститутките на „Сити скуеър“, ще може поне за малко да поразговаря с тях. „Тези жени също участват в изборите и имат мнение за политиката. И те се интересуват за благото на страната си. Защо да не изкопча и тяхното становище за партиите и политиците?“ Бланш се изтегна на кушетката. — „Ще намеря ли обаче смелост да разговарям с Дейвид да ме снима с тях? Няма ли татко и приятелите ми от Вашингтон да ми се разсърдят за това екстравагантно хрумване? Може би първо трябва да разбера дали тези жени изобщо ще се съгласят да контактуват с мен.“ Скочи и изтича през малката портичка към къщата на брат си. Той можеше да й помогне при осъществяването на тази идея.

— Ван, трябва да променя лицето си — връхлетя тя в кабинета му.

— Да го промениш ли? Та ти имаш най-хубавото лице в цял Хемънтън. Би било грях да го променяш. Защо вече не се харесваш?

— Харесвам се, не ме разбирай погрешно. Но тази вечер възнамерявам да правя нещо, при което никой не бива да ме разпознае.

— А, това ли било — въздъхна Ван облекчено. — Имаш предвид само временно. Е, как искаш да изглеждаш?

Покани я да седне на висок въртящ се стол и разгледа обстойно лицето й, вече не с очите на неин брат, а с тези на козметичен хирург.

— Предупреждавам те — рече опипвайки челото и бузите й, — по-хубава не мога да те направя, само по-грозна.

— Добре, но да бъда неузнаваема.

— Това има ли нещо общо с нашия план?

— Разбира се, но не бих желала да ти казвам — отвърна Бланш и го погледна смутено.

— Да не би да е рисковано? — обезпокои се Ван. — Ако нещо се случи, татко мен ще упреква.

Тя се засмя.

— Не се страхувай. Съвсем не е опасно. Хайде започвай, направи ме напълно неузнаваема.

— Затвори си очите и се отпусни.

Ван се занимава повече от час с лицето й. Бланш почти беше заспала под нежните му, умело и бързо работещи ръце. Нямаше представа какво прави, но му се беше доверила напълно.

— Готово. Свърших. Хайде, Бланш, погледни се в огледалото. Само да не се сепнеш, вече изобщо не изглеждаш като Бланш Дароуд.

„Сигурно преувеличава“ — помисли си тя и отвори клепачи, но в следващия миг се ококори.

— Господи, Ван!

Едно съвсем чуждо лице я гледаше отсреща. Малкият й тесен нос беше станал чип, под очите си имаше сенки, хубавата й пълна уста беше тънка, а извитите й руси вежди бяха вече тъмни. Взираше се втренчено в огледалото и сама не можеше да се познае.

— Ван — промълви тихо и се зарадва, че поне гласът и е останал същият. — Сигурен ли си, че можеш да върнеш предишния ми вид?

Брат й седеше със скръстени ръце на бюрото и поклащаше нехайно краката си.

— Предупредих те, да не се стреснеш — той се усмихна доволно и без да скрива гордостта си от неволната й похвала. — Да не мислиш, че бих те променил за цял живот!

Бланш остави огледалото и стана.

— Ти си истински художник! Странно е усещането човек изведнъж да стане друг, даже малко е страшно. Ела да отидем при Либи и близнаците да видим дали ще ме познаят.

Наистина, промяната у Бланш беше доста успешна. Либи изненадано погледна „непознатата“, която влизаше заедно с мъжа й в детската стая. Бени и Джени се разплакаха.

— Но това съм аз — усмихна се Бланш доволна, при което снаха й зина смаяна.

Бени престана да плаче. Той беше познал гласа й и понеже Бланш не го взе на ръце, седна до плачещата си сестричка.

— Бени, ти си умно момченце — погали го Бланш. — А Джени винаги плаче, без значение дали ме е познала или не — погледна малката и поклати глава, след което излезе от стаята. — Ще доживея ли ден, в който и тя да ме посрещне усмихната като братчето си!