Елиз Тайтъл
Огнена страст (9)

Осма глава

Телефонът иззвъня в шест и петнайсет сутринта. Зак мигновено се събуди. С годините бе свикнал. Грабна слушалката. Никой не звънеше толкова рано, освен за лоши новини. Единственият проблем беше за кого точно се отнасяха.

В мига, в който чу гласа на отец Франк, вече знаеше. Ставаше дума за момчето. За Тод.

— Изчезнал е — рече отец Франк.

Зак сви юмрук. Вината беше негова. Не трябваше да оставя Тод в приюта след снощния разговор. Може детето да не бе видяло „факела“, но „факела“ нямаше как да е сигурен в това.

— Кога? — Зак не издаде нито угризенията, нито яда си. Чувствата не се изписаха и на лицето му. Само кокалчетата на свития му юмрук побеляха.

— Не мога да кажа със сигурност — рече печално отец Франк. — Останалите момчета не са чули нищо през нощта. Когато гонгът за ставане от сън прозвучал в шест сутринта… леглото на Тод било празно.

— Да са се обаждали снощи от болницата? Някаква промяна в състоянието на Джери?

— Не, не са се обаждали. Смятате, че Тод толкова се е тревожел за брат си, че сам е отишъл там?

Така ли мислеше наистина? Не. Надяваше ли се да е така? С цялото си сърце.

— Първо ще проверя в болницата. Обадихте ли се вече на полицията?

— Не още. Звъннах първо на вас — отвърна свещеникът. Последва кратко мълчание. — Може би е избягал, Зак. Деца като него, които…

— Да, зная. Благодаря ви, отец Франк. Идвам веднага.

— Да се обадя ли в полицията?

— Аз ще се обадя — бе си намислил няколко неща, които непременно искаше да каже на Лу Денъхи по телефона. Кого бе изпратил да наблюдава момчето? Някой новобранец с жълто около устата?

— Зак, момчетата са направили всичко, което е било по силите им. Те не са съвършени. Светът не е съвършен — уморено рече Денъхи.

— На мен ли го казваш!

— Може да е отишъл при брат си в болницата.

— Не е. Току-що проверих — Зак знаеше, че би било прекалено хубаво, за да е истина. Той потръпна, спомнил си колко радостна беше сестрата, когато му съобщи, че състоянието на Джери се подобрява. Как ли ще се почувства, когато разбере, че по-малкия му брат…

— Ще говоря с моите момчета, Зак. После ще отида и ще огледам на място, ще разпитам децата…

— Ще се срещнем там.

 

 

Когато Джо затвори телефона, Мили се претърколи в леглото и погледна часовника. Беше шест и трийсет.

Джо стана от леглото. Въпреки че беше пълен, той се движеше изключително пъргаво.

— Какво се е случило, Джо?

— Детето е изчезнало от приюта. Зак мисли, че „факела“ може да го е… — сърце не му даде да довърши изречението.

— О, Джо! — Мили нежно постави ръка на рамото му.

— Трябва да тръгвам, скъпа.

— А Ребека?

— Би могла да я научиш да пече сладки днес или каквото ти хрумне там. Само я задръж по-далече от Зак. Той е като заредена бомба. Струва ми се, че чувам тиктакането на часовниковия механизъм.

 

 

Ребека слезе в кухнята в осем и десет. С Джо трябваше да тръгнат след двайсет минути. Беше облечена в джинси, черно поло и ботуши.

— Предполагам, обичаш бекон с яйца — рече Мили. — Трябваше да те попитам снощи, но ти беше толкова уморена…

— Къде е Джо? Той закуси ли вече? — прекъсна я Ребека.

— О, той закуси рано с децата. Трябва да са на училище преди осем. Как предпочиташ яйцата? Бъркани? Бих могла да ти направя омлет…

— Мили, какво се е случило? Къде е Джо?

Мили приглади назад косата си.

— Излезе рано. Не се ядосвай, Ребека. Извикаха го спешно. Наложи се да тръгне преди седем часа.

— Да не би… Заради нов пожар ли го извикаха?

— О, не. Не е заради нов пожар.

— Какво тогава? — Мили отново се опита да отклони въпроса, но Ребека се приближи към нея. — Моля те, кажи ми какво се е случило! Има ли нещо общо със Зак? Той ли е накарал Джо да се измъкне без мен?

— Не се е измъкнал. Обадиха му се. Той се облече набързо и тръгна. Дори ако те беше събудил, ти нямаше да можеш да се приготвиш…

— Да се приготвя за какво?

Мили отново замълча.

— Ако не ми кажеш какво се е случило, веднага ще се обадя на началника на противопожарната охрана. С господин Фицджералд сме много близки.

— Остани тук с мен, Ребека. Заради Зак.

— Значи спешното повикване наистина е свързано със Зак — Ребека усети как дланите й овлажняват. — Не му се е случило нищо, нали? „Факела“ не е…

— Зак е добре — рече Мили, но не посмя да срещне погледа на Ребека.

— Не, не е. Нещо му се е случило.

Мили я лъжеше. Беше лоша актриса. Нещо не беше наред. И със сигурност се отнасяше до Зак. Ребека се облегна на плота, парализирана от ужасяващите мисли, нахлули в съзнанието й.

— Обадиха му се заради момчето — рече тихо Мили, съзряла уплахата, изписана по лицето на Ребека.

— Джери? Момчето в болницата? О, Господи, не е…

— Не, не Джери. Брат му.

— Тод?!

— Той… Изчезнал е от приюта.

— Изчезнал? Имаш предвид, избягал.

— Не съм съвсем сигурна…

— Имаш ли кола?

— Да, но…

— Къде са те? В приюта ли? Знаеш ли къде се намира той?

— Моля те, остани тук, Ребека. Джо смята, че така ще бъде по-добре.

Ребека обаче бе престанала да я слуша.

— Зак сигурно се е поболял от безпокойство. А, доколкото го познавам, се чувства и виновен.

— Вече си започнала да го опознаваш — усмихна се Мили.

— Предполагам. Мога ли да взема колата ти, Мили?

— Не знам дали си даваш сметка колко е опасна тази работа. Всеки път, когато Джо излиза, сърцето ми се свива. Дори след толкова години. Успокоявам се, едва когато чуя колата му да спира пред къщата вечер. Понякога се налага да остане и през нощта. Тогава изобщо не мога да заспя. Пожарите са много коварно нещо. Но не са най-лошото. По-страшни са подпалвачите. Някои от тях са алчни за застраховката. Други са само безразсъдни деца, жадни за емоции. Но най-опасни са душевноболните, пироманите. Все още помня онзи отвратителен човек, който преди няколко години подпали хотел „Дрейк“. Последният от множество пожари, които той предизвика през онази година. Отидох на процеса. За първи път присъствах на осъждането на престъпник. Джо беше против, но аз исках да го видя, трябваше да го видя. Той се бе намесил в живота ни. Бе застанал между мен и Джо. Когато подобен подпалвач е на свобода, залавянето му се превръща в нещо повече от служебни задължения. Преследването отнема по двайсет и четири часа в денонощието. Това чудовище сякаш живееше между нас и отнемаше въздуха ни. Зак се чувстваше по същия начин.

— За него е било още по-трудно. Джо е имал теб.

Мили кимна.

— Горкият Зак… Черил го бе изоставила само три седмици преди това. Последва нещастният случай с момичето. Оттогава Зак много се промени. Сякаш загуби способност да се радва на живота. Трябваше да напусне работа, както беше решил. Или поне да замине за известно време. Промяната щеше да му се отрази добре. Зак обаче рядко прави каквото е добре за него. Прекалено е зает да прави каквото се налага. Не пропусна нито един ден от процеса. Седеше до мен и не откъсваше очи от „факела“.

— Как изглеждаше подпалвачът?

— Съвсем… обикновен. Среден на ръст, слаб, с късо подстригана кестенява коса. Не бих му обърнала никакво внимание, ако го срещна на улицата, дори не бих го забелязала. Именно това ме изненада. По-късно Джо ми каза, че много често престъпниците по нищо не бият на очи.

— Външно, може би — тихо рече Ребека. — Но жестокостта, която носят в себе си, ги превръща в чудовища. Не съм виждала подпалвача, когото преследват сега, но чух гласа му.

Мили се поколеба.

— Ребека, Зак е разтревожен, защото е възможно… подпалвачът… да търси… момчето.

Ребека се вцепени. Сякаш нож прониза сърцето й, завладя я неописуем страх. Господи, само не момчето! Детето, което тя самата бе спасила. До този момент не бе осъзнала колко дълбока е връзката й с него. Спомни си с необикновена яснота как малкото момче се бе вкопчило изплашено в нея; спомни си как го погали по гърба и му обеща, че всичко ще бъде наред. И бе удържала обещанието си. Момчето оцеля.

Сълзи изпълниха очите й. Оцеля, за да го застигне още по-лоша участ.

— Седни — нежно каза Мили. — Ще ти направя чай…

Ребека преглътна сълзите си.

— Не. Трябва да тръгвам. Моля те…

Мили кимна, подаде й ключовете от колата и подробно й обясни как да стигне до приюта.

 

 

Лейтенант Лу Денъхи, висок слаб мъж с грубовато лице и буйна черна коса, потърка измръзналите си ръце и мрачно погледна Зак и Джо.

— Моите момчета не са забелязали никой да се навърта наоколо, а и нито едно от децата не е чуло, нито е видяло нещо.

Зак кимна. Той също бе разговарял с шест момчета от спалнята на Тод, както и с около десетина деца, подслонени в приюта. Ако „факела“ се бе промъкнал и бе отвлякъл момчето, явно бе успял да го стори, без излишен шум.

Зак обиколи приюта заедно с двамата полицаи, които бе довел със себе си Денъхи. Не откриха следи от борба. Нямаше и никаква вещ на момчето. Но той бе дошъл тук единствено с дрехите си и бе получил от приюта пижама. Детето, настанено на съседното легло, ги уведоми, че Тод е легнал с всички дрехи на себе си.

Входовете бяха проверени. Нямаше счупени прозорци или врати. Само един прозорец в коридора пред общата спалня на втория етаж беше отворен. Отец Франк сподели, че някои от по-големите деца понякога излизали през този прозорец късно вечерта. Трябваше да се мине по широкия перваз и след това да се използва улука за спускане до улицата. Когато разпитаха децата обаче, никое не призна да е излизало снощи. Джо измъкна Зак във фоайето.

— Не мисля, че това ще ни отведе донякъде.

— Прав си — рече уморено Зак и запали цигара.

— Трябва да докладвам на Колинс. Време е да изчезваш оттук.

— Да, зная…

Суматоха при вратата привлече вниманието им. Ребека спореше с униформения полицай.

— Не, не нося никакви документи — рече Ребека и в същия миг забеляза Зак и Джо. Кимна към тях. — Те ще гарантират за мен.

Джо махна на полицая да я пусне и чу как партньорът му тихо изруга.

Когато Ребека приближи, Зак я изгледа гневно.

— Какво правиш тук?

— Открихте ли нещо? — Ребека нямаше настроение за спорове.

Зак се обърна и се насочи към стаята на свещеника. Ребека го хвана за ръката.

— По дяволите, Зак! Имам право да зная. Аз участвах в спасяването му. Не можеш да ме изолираш.

Той се обърна към нея, тъмните му очи проблеснаха.

— Това от някой сценарий ли е? Какво по-точно играеш? Възмущение от несправедливостта? Е, наистина се справи добре. Сега е мой ред. В живота е така. Никой не ти подава репликите. Не казваме само каквото трябва и точно когато трябва. Невинаги правим каквото трябва, макар да се опитваме. Понякога се проваляме. Понякога се проваляме напълно. И не ни се предоставя нова възможност. А присъствието ти тук само влошава положението… — той се обърна и влезе в стаята на свещеника.

Ребека погледна Джо.

— Много е изнервен — рече партньорът на Зак. — Снощи момчето му се обадило по телефона. — Той набързо я осведоми за разговора, макар да нямаше представа защо го прави. Може би защото именно тя намери копчето, което се оказа улика. Може би защото именно тя измъкна Тод от горящата сграда. Може би защото беше ясно като бял ден, че Ребека Фокс е луда по партньора му. И също толкова очевидно бе, че и Зак е луд по нея, въпреки цялата му враждебност.

Ребека го изслуша, без да го прекъсне, като потисна страховете си.

— Възможно е момчето да е избягало — завърши Джо. — Нямаме доказателства, че „факела“ го е отвлякъл.

— Какво ще правим сега? — попита Ребека.

— Полицията вече е поела случая. Имат пълно описание на момчето.

— Ако нещо лошо се случи с Тод, Зак никога няма да си прости. Макар да е направил всичко, което е било по силите му.

— Ние с теб мислим така, но Зак… — Джо мрачно се усмихна. — Успя ли да закусиш?

Ребека поклати глава.

— Отсреща има кафене. Ще ти купя чаша кафе и вафли. Обичаш ли вафли?

— Ами Зак?

— Той мрази вафлите.

Ребека неохотно позволи на Джо да я изведе от приюта.

 

 

Докато разсеяно отхапваше от вафлата, Ребека видя през прозореца как пред приюта спря кола без отличителни знаци на полицията. В същото време чу как Джо изсумтя.

— Кой пристигна?

— Колинс. Прекият ни шеф. Ако се натъкне на Зак, ще хвърчат искри.

В същия миг видяха Зак да излиза от приюта. Той почти се сблъска с Колинс. Двамата се втренчиха един в друг и след секунда вече крещяха.

Джо хвърли няколко монети на масата.

— По-добре да отида и да се опитам да загладя положението.

Ребека понечи да се изправи, но Джо я спря.

— Ако Колинс те види, ще стане още по-лошо за Зак.

Ребека кимна. Джо беше прав. Той се усмихна и излезе.

 

 

— Нямам време за това — рязко го прекъсна Зак, докато Джо лъжеше, без да му мигне окото, че вината е негова, тъй като се обадил на партньора си и го повикал в приюта.

Зак се насочи към отсрещния тротоар.

— Къде отиваш? — извика Колинс.

Зак рязко спря в средата на улицата и принуди приближаващото такси да завие покрай него.

— Къде отивам? Излизам в отпуска — надвика той гневно натиснатия клаксон. — Разполагам с три седмици. И ще се наложи да си намерите друг екскурзовод за холивудската звезда.

— Почакай… — Колинс тръгна след Зак, ала Джо го дръпна назад, предпазвайки го в последната секунда от връхлитащия автобус.

Когато автобусът отмина, Зак беше изчезнал.

 

 

Ребека грабна менюто и го разтвори пред лицето си, за да се скрие от Зак, който влетя в кафенето и се насочи към телефона. Набра и се заслуша, без да каже нищо. Явно звънеше вкъщи, за да провери дали няма оставени съобщения. След миг гневно затръшна слушалката. Очевидно нямаше никакви новини за Тод.

Щом той се отправи към вратата, Ребека сгъна менюто и го остави на масата. В същия миг приближилата сервитьорка възкликна:

— Вие не сте ли Ребека Фокс? О, Господи, не мога да повярвам! Това сте вие. Хей, погледнете, това е Ребека Фокс! — всички погледи в кафенето се насочиха към нея. Зак също се обърна.

Миг преди той да излезе, очите им се срещнаха. И в този кратък момент Ребека сякаш надникна в душата му. Страхът, тревогата и болката, които той толкова упорито се стремеше да прикрие, измъчваха и нея. И тя се почувства много по-силно свързана с него, отколкото в нощта, когато бяха споделили дивата си страст.

 

— Вече казах на полицията и на инспектора, че братът на Джери не е идвал в болницата от вчера — отегчено рече сестрата.

— Може да се е промъкнал незабелязано — настоя Ребека. — Спомням си, когато бях единайсетгодишна, мама беше приета в болницата за операция. Редът се спазваше строго, не пускаха деца под тринайсет години без придружител. Бях получила висока оценка на съчинението и бях сигурна, че мама много ще се зарадва. Така че се промъкнах незабелязано до нейната стая, а когато сестрата влезе, се скрих в гардероба… — беше хладнокръвна лъжа, но изпълнението бе превъзходно.

— Искате да проверя дали не се е скрил в гардероба на Джери, така ли?

— Ако бъдете така любезна…

Сестрата сви рамене.

— Е, добре. Но съм сигурна, че не е там. Цяла сутрин влизам и излизам от стаята, така че…

— Моля ви!

Сестрата се върна само след няколко минути.

— Нали ви казах…

След като излезе от болницата, Ребека се зачуди къде да отиде. Да се върне в управлението? Мисълта, че Колинс ще я прикрепи към друг инспектор не повдигна духа й. Не желаеше друг партньор. Беше вече прекалено силно обвързана със сегашния.

Когато зави по улицата, на която живееше Зак, Ребека видя очукания форд, паркиран пред опожарената сграда. Дали Зак беше вътре? Може би смяташе, че „факела“ се е върнал заедно с Тод на местопрестъплението?

Тя излезе от колата и колебливо приближи опожарената сграда. Дали трябваше да продължи търсенето? Отчаяно желаеше да открие детето. Знаеше, че Зак също е решен да го намери на всяка цена. Ако се случеше нещо на момчето… Ако „факела“ го беше отвлякъл и му стореше нещо ужасно…

Дъхът й секна. В някои от филмите си бе пресъздавала отчаяние, страх, паника… Сега разбираше какво означава да изпиташ тези чувства наистина. Нямаха нищо общо с това, което бе симулирала пред камерата.

Някой се раздвижи в сянката до изгорялата фасада.

— Зак? Зак, вътре ли си?

Отговор не последва.

Ако Зак беше в сградата, възможно ли бе да не й отговори? Възможно ли? Беше напълно допустимо. Та нали искаше да се отърве от нея. Да я прогони от живота си.

— Зак, трябва да поговорим… — тя пристъпи към входа, като се опитваше да се убеди, че именно Зак се е притаил вътре. В противен случай, нищо чудно да се окаже в ръцете на луд човек. — Не можеш лесно да се отървеш от мен, Зак! Свикнала съм да завършвам започнатото. Така че, ако ти си в отпуск и аз излизам в отпуск. Зак? — тя предпазливо пристъпи сред натрошените тухли. — Наречи го огнено кръщение, Зак. Точно това се случи с мен. С нас. И сега сме свързани, колкото и да се опитваш да го отречеш.

Далечен шум я накара да застине. Идеята й да влезе в сградата като че ли не беше толкова добра. Зак със сигурност нямаше да запази мълчание и да я остави да се мотае наоколо, рискувайки да се нарани. Твърде много държеше на нея, макар да не го съзнаваше. Или по-скоро не искаше да го осъзнае.

Тръпки полазиха по гърба й. Ами ако Тод лежеше безпомощен, може би със завързани ръце и крака сред развалините? Ако Тод беше тук? Дали беше сам? Или това бе нова клопка, заложена от коварния злодей?

Ребека затвори очи. Главата й бучеше, смелостта й бавно, но сигурно се стопяваше. Не можеше да се застави да продължи търсенето. Не бе в състояние и да излезе от сградата. Чувстваше се парализирана от страх и нерешителност.

Леко поскърцване накара сърцето й да подскочи. Някой — или нещо — премина покрай нея. Тя рязко отвори очи.

Изсмя се нервно. Котка. Черна котка! Добре че не беше суеверна.

 

 

Той се усмихна, скрит зад огромна обгоряла поддържаща греда. Беше твърде близо до жената и усещаше парфюма й, макар въздухът да бе изпълнен с мирис на дим, изгоряло дърво и хоросан.

Уханието й му хареса. Тя самата му хареса. Никога не бе имал жена като нея. Какво бе казала тя за „огненото кръщение“?

Усмивката му се разтегли в гротескна гримаса. Чапин не беше единственият, споделил огненото кръщение с нея. И тримата бяха свързани. Тяхното първо огнено кръщение! Но не и последното.