Елиз Тайтъл
Огнена страст (3)

Втора глава

Ребека го позна веднага щом той излезе от кабинета в малката мрачна приемна, където млада блондинка пишеше някакъв материал на машина. Ребека стана от неудобния, тапициран в зелено, стол, и тъй като той явно се колебаеше, се насочи към него с очарователна усмивка.

— Здравейте! Вие трябва да сте Зак Чапин. Аз съм Ребека… Макбрайд — пристъпи тя към него. — Тази година завърших… Академията — протегна ръка за поздрав.

Зак Чапин разбра, че е загазил в мига, в който я видя. Някои жени бяха прекалено привлекателни, за да им устои човек. Макар да бе направила всичко възможно, за да изглежда подходящо за „ролята“, Зак трябваше да признае пред себе си, че Ребека Фокс е изключително красива.

— Филмовата Академия — поправи я сухо той и погледна ръката й, но не я пое. Беше умишлено груб, възнамеряваше да й покаже, че изборът й на учител не е удачен.

Ребека отпусна ръка, решена да не обръща внимание на лошите му обноски, и хвърли поглед към машинописката.

— Смятах, че началникът на противопожарната служба ви е споменал за желанието ми никой да не разбере коя съм всъщност — понижи глас тя. — В противен случай ще се вдигне много шум и никой няма да се отнася към мен като към инспектор. А аз наистина искам да се потопя в тази работа — тя се наведе към него. — Трябва ли да нося пистолет?

Зак я изгледа мрачно.

— Само питам — сви рамене Ребека.

Той се взря в косата й, опъната назад и пристегната в плитка.

— Това перука ли е?

Ребека раздразнено сви устни. Щеше да бъде по-трудно, отколкото бе предполагала.

— Не. Само промених цвета на косата си. Мислех, че прическата…

— А очилата?

Беше ги взела от реквизита на холивудското студио.

— Имате нещо против жени, които носят очила, така ли? — иронично подхвърли тя.

— Не и когато наистина се нуждаят от тях — той свали очилата, провери дали са с диоптър и ги захвърли на масичката, отрупана с полицейски бюлетини и списания. След това насочи вниманието си към облеклото й, плъзна поглед по строгия сив костюм и бялата копринена блуза с жабо. Ребека за нищо на света не би облякла подобни безлични дрехи, ако не се налагаше да се представя за инспектор. Когато той завърши огледа си, тя го стрелна гневно с очи.

Красотата й беше само един от проблемите. Много по-трудно щеше да се справи с упорития блясък в огромните й кафяви очи. Нещо му подсказваше, че планът му да обясни на актрисата някои от аспектите на своята работа и бързо да я изпрати обратно в Холивуд, няма да успее.

— Утре ела с джинси. И фланелка. Работата е мръсна — той сведе очи към краката й. Носеше обувки с ниски токове и все пак двамата бяха с почти еднакъв ръст. — И маратонки — Зак реши, че трябва да използва всяко предимство, което му се предостави.

И Ребека бе смутена от първата си среща със Закари Чапин. Макар да се бе подготвила, като бе разгледала множество снимки и бе прочела изрезки от вестници, прословутият инспектор й направи изненадващо силно впечатление. Разтревожи я не суровата му мъжка красота. Беше работила с доста актьори, които бяха не по-малко привлекателни. Смути я безстрастния му поглед, необичайно предпазливото му поведение и решително стиснатите челюсти, когато я оглеждаше с ентусиазъм, колкото би проявил слепец в художествена галерия.

Е, добре, рече си тя. Свикнала си мъжете да се просват в краката ти в мига, в който те видят. Този очевидно е по-различен. Така ще бъде по-вълнуващо.

— Фланелка, джинси, маратонки — каза тя с преднамерено покорен тон. — Ти си шефът, Зак. Аз съм тук само за да вникна в същността на работата на инспектор по разследване на пожарите. Искам да науча всичко, което правиш, как работиш, какви методи използваш. Искам да разбера какво те мотивира да действаш, какво те плаши, какво може да те трогне…

— Това ли е всичко?

— В общи линии, да — изчерви се Ребека.

— Да?! — сухо се изсмя той, взе коженото си яке от закачалката и се отправи към вратата. Махна на администратора, който му кимна.

Ребека грабна палтото си и забърза след него.

— Искам да те уверя, Зак, че няма да преча на работата ти по никакъв начин. Прочетох доста неща по въпроса. Научих жаргона, който използвате. Началникът на противопожарната служба ми обясни как разкривате „факлите“ или с други думи пироманите, или просто злосторниците.

Той спря на вратата и се обърна.

— Фицджералд по време на обяд ли те осведоми, или на вечеря?

Очите на Ребека гневно проблеснаха. Намекът бе недвусмислен.

— На вечеря. Чудесна вечеря в „Мейсън Клер“. Искаш ли да знаеш какво си поръчахме? Какво беше виното? Или повече те интересува какво правихме след вечерята?

— Не ме интересува ни най-малко — отвърна грубо той. — За разлика от теб, скъпа, аз си гледам моята работа.

— И партньора си Джо Кели ли наричаш „скъпи“? — язвително подхвърли тя.

— Не и ако иска да остане жив — дочу се от другата страна на вратата.

На Ребека й се стори, че по страните на Зак Чапин изби лека червенина под двудневната брада, когато пълен мъж на средна възраст пристъпи в стаята. Джо Кели протегна ръка на Ребека и се представи.

Ребека с благодарност стисна дланта му. Е, поне един от отдела притежаваше обноски.

— Значи ти си новобранецът — рече сърдечно Джо. Той леко се намръщи и се взря в нея. — Някой да ти е казвал, че приличаш на… онази актриса… — той замълча и се обърна към партньора си. — Зак, как й беше името?

Ребека затаи дъх. А си мислеше, че ще успее да ги заблуди.

— Никога не ходя на кино — сви рамене Зак.

Джо повторно се взря в Ребека. Прииска й се да сложи отново очилата, които така нагло й бе отнел.

— Сетих се — щракна с пръсти Джо. — Джулия Робъртс!

— Джулия… Робъртс? — Ребека успя да се усмихне. — Хм…

Джо намигна на Зак и се отправи към кабинета.

Изведнъж Зак реши нещо и без да я уведоми, излезе, но тя се втурна след него и го настигна в коридора с думите:

— И така, къде отиваме, партньоре?

Той я погледна и за първи път се усмихна. Ребека се обнадежди. За кратко обаче.

— Към мъжката тоалетна.

Тя остана облегната на стената на коридора, докато той излезе от тоалетната. Инспекторът дори не погледна към нея. Отправи се към стълбите. Тя стисна зъби и го последва.

Зак влезе в триетажната тухлена сграда, където се помещаваше седемдесет и втора противопожарна бригада. Във вътрешния двор до един от камионите около малка дървена маса бяха насядали четирима пожарникари и играеха карти. Изглеждаха уморени. Бяха покрити със сажди. Никой не вдигна поглед, когато Зак приближи. Докато не забелязаха Ребека.

— Хей, Зак! Кое е това момиче? Да не е новата ти партньорка? — провикна се Хофман, едър пожарникар с прошарена коса, облечен в джинси и провиснала памучна фланелка.

Най-младият от групата, О’Донъл, червенокос луничав ирландец, й се усмихна широко.

— Казвал ли ти е някой, че приличаш на онази актриса…

— Джулия Робъртс — намеси се Гонзалес, мургав младеж с надупчено от шарка лице.

— Точно така — обади се и Бартели, едър тъмнокос мъжага, който носеше сребърен медальон с лика на Свети Кристофър.

Четиримата избухнаха в смях.

Ребека започна да подозира, че нещо не е наред. Не бяха необходими кой знае какви детективски способности, за да се досети, че е плъзнал слух за истинската й самоличност. И се досещаше кой се е разприказвал. И сега момчетата от седемдесет и втора противопожарна бригада, както и партньорът на Зак, бяха решили да се повеселят за нейна сметка. Беше сигурна, че и целият отдел няма да се откаже от забавлението. Е, поне можеше да изостави легендата и да престане да се облича като стара мома.

Закле се да не позволи на никого — и най-вече на Зак Чапин — да я надхитри и се усмихна прелъстително.

— Жалко, че не съм Джулия, бих могла да ви дам автограф.

— Тя и без това не е любимата ми актриса — ухили се червенокосият О’Донъл. — Нямам търпение да ми дадеш автограф. Особено ако го надраскаш върху плаката, на който си в онази черна нощница от „Похитителю мой, моя любов“.

— Нещо бъркаш, О’Донъл — обади се Зак. — Госпожица Макбрайд не е актриса. Тя е току-що произведена в чин офицер. Не бива да й даваме поводи да си вири носа, нали?

— В никакъв случай — рече Хофман.

— Точно така, Зак — подкрепи го Бартели и леко се изкашля.

— Както кажеш — побърза да добави О’Донъл.

— Забравил съм си очилата — Гонзалес започна да тупа джобовете си, преструвайки се, че ги търси.

Ребека не обърна внимание на забележките на пожарникарите. Трескаво се ровеше в паметта си да намери думите, с които да стресне малко този самодоволен тип Закари Чапин, който вече си въобразяваше, че е спечелил битката. Ако си мислеше, че като я направи за смях, ще я принуди да се откаже и да замине обратно за Холивуд, жестоко се лъжеше. Тя не беше от хората, които лесно се предават.

Без да обръща внимание на табелата „Пушенето забранено“, висяща на отсрещната стена, Зак запали цигара и придърпа свободния стол към масата. Обърна го с облегалката пред себе си и го възседна. Ребека се огледа. Не се виждаха други столове. О’Донъл, младежът, който очевидно бе запален киноман и неин почитател, понечи да се изправи, но в същия миг забеляза, както и всички останали около масата, че Зак предупредително поклати глава.

— Е, момчета, сещате ли се нещо, което сте пропуснали да ми кажете за изгорелия вчера сутринта склад?

Чули въпроса, четиримата пожарникари тутакси насочиха цялото си внимание към инспектора.

— Ще ти кажа нещо, Зак. В мига, в който пристигнах, си знаех, че мирише на палеж — обади се Хофман, ветеранът.

— Защо така реши? — попита Зак.

Ребека извади бележник и химикалка от чантата си и започна да записва, Зак многозначително извъртя очи.

— Първо, беше неделя сутрин — рече Хофман и приглади назад прошарената си коса. — Безлюдно място. Няма никой наоколо.

— Няма ли нощен пазач? — прекъсна го Ребека.

Всички погледи се насочиха към нея, после отново се върнаха към Зак. Той я погледна през рамо.

— Нощният пазач се обадил, че е болен.

— Болен? Не е ли твърде подозрително?

Зак не обърна внимание на въпроса й и продължи:

— Какво се е случило с противопожарната инсталация? Според доклада пръскачките, монтирани на тавана, не са се задействали.

— Остарели са. Вероятно е минало доста време, откакто са зареждани или проверявани за последен път — обади се Гонзалес.

Или „факела“ ги е повредил, преди да подпали склада.

— А не е ли възможно подпалвачът да е блокирал противопожарната инсталация — попита Ребека.

Е, добре, не е чак толкова безмозъчна, призна Зак наум.

— Някой да е усетил странни миризми? — обърна се той към пожарникарите.

Всички, с изключение на един, поклатиха глави. Зак и Ребека насочиха погледи към Бартели, който сякаш обмисляше нещо, докато въртеше между пръстите си медальона с образа на Свети Кристофър.

— Е? — нетърпеливо попита Ребека. Зак й хвърли унищожителен поглед, но тя само се усмихна, доволна, че толкова бързо е навлязла в ролята.

— Усети ли нещо, Бартели? — Зак едва прикри собственото си нетърпение, и то не само по отношение на пожарникаря.

— Като че ли усетих някаква миризма — рече Бартели. — В задната част на сградата. Влязох оттам. Отначало бях с противогаз и, разбира се, не усетих нищо. Но щом овладяхме огъня, го свалих. Не мога да търпя тези гумени противогази.

— Значи усети миризмата, когато свали противогаза? — върна го към въпроса Зак.

— Помниш ли пожара в необитаемата жилищна сграда в Саут Енд в началото на седмицата? — Бартели се поколеба. — Онази, в която открихме стария скитник.

— Да, спомням си — навъсено отвърна Зак. За този пожар „факела“ беше позвънил в кабинета му десетина минути, след като порутената стара сграда бе избухнала в пламъци. Скитникът, скрил се в мазето, е бил лишен от всякаква възможност да избяга. Това вече не беше палеж, а убийство.

За миг настъпи тишина. Ребека огледа насядалите около масата мъже. Изпита към тях не само уважение, а възхищение и съпричастност. Тези мъже всекидневно ставаха свидетели на трагедии и неописуеми ужаси. И по някакъв начин трябваше да привикнат към страшните гледки. Погледът й се спря на Зак. Тя си спомни отново за момичето, което не бе успял да спаси при пожара в хотел „Дрейк“. Беше ужасно да си помислиш дори за случайно избухнал пожар, но да знаеш, че някой умишлено го е предизвикал и в него е загинал невинен човек — бе прекалено жестоко, за да можеш да го асимилираш. И все пак тя се бе озовала точно в центъра на събитията. Неочаквано и за самата нея, пристигането й тук надхвърляше границите на обикновеното „проучване на ролята“.

— Усетих същата миризма там — продължи Бартели. — Или подобна.

— В докладите не се споменава нищо — тонът му бе рязък.

— Не бях сигурен — сви рамене Бартели. — А и никой друг не бе усетил нищо. Винаги съм имал прекалено чувствителен нос.

— И прекалено голям също — подхвърли О’Донъл.

Пожарникарите избухнаха в смях, но Зак дори не се усмихна. Ребека си записа: „Лишен от чувство за хумор.“

— Можеш ли да определиш каква беше миризмата? — Зак загаси цигарата.

— Приличаше на… амоняк. Не точно амоняк, но… нещо подобно.

Зак кимна и бавно се изправи.

— Благодаря, момчета — без да погледне към Ребека, той се отправи към изхода.

Тя се усмихна на пожарникарите, прибра бележника и химикалката в чантата и забърза след наставника си, като за първи път забеляза лекото му накуцване. Спомен от пожара в хотел „Дрейк“? Тя отново изпита съчувствие към инспектора, въпреки враждебното му държание.

Ребека го настигна и го сграбчи за ръкава, тъкмо когато той се канеше да скочи в очукан червен форд, паркиран до тротоара.

— Сега къде отиваме? — вдигна ръка, преди той да отговори и рече: — Не, не ми казвай. В мъжката сауна.

Той като че ли леко се усмихна, когато отключи вратата откъм мястото до шофьора и я покани да се качи.

— Ягуарът ми е в сервиза — подхвърли шеговито.

Ребека леко подскочи, когато ръката му се плъзна под нея, преди да е седнала. Той измъкна кутия с книжни салфетки и подхвърли извинително:

— Имам алергия.

След като инспекторът се настани зад волана и запали нова цигара, тя попита:

— Мислиш ли, че Бартели наистина е усетил миризма на амоняк? Може ли да се предизвика пожар с амоняк? С амоняк ли работи „факела“?

— Откажи се — измърмори Зак и потегли, като скоро се включи в движението.

— В „Син огън“ подпалвачът предизвиква пожарите с киселинно вещество, извлечено от токсични отпадъци.

— Казах, откажи се.

— Но и двамата чухме…

— Ти не си чула нищо!

— Не разбирам…

— Чудесно. Продължавай в същия дух. Особено ако възнамеряваш отново да излизаш на срещи и вечери с началника на противопожарната служба.

— Не беше среща.

— Наречи го както искаш.

— Значи не искаш началникът на противопожарната служба да разбере, че си разпитвал пожарникарите. Защо? Нима не си вършеше работата?

— Нямат ли край досадните ти въпроси?

— Освен ако… Не се бъркаш в работата на някой друг, нали, Зак?

— Този случай е мой. Разбра ли? С Джо работим по него повече от два месеца. Всяка седмица има пожар. А за последната вече станаха два. Подпалвачът става все по-нагъл и трябва на всяка цена да предугадим следващия му ход, преди да е започнал да оставя след себе си купчини трупове.

— Фицджералд те е отстранил от случая заради мен, нали? Защото е твърде опасно. Затова ти не беше особено… въодушевен от появата ми.

Той я погледна. В уморените му очи като че ли проблесна… изненада.

— Ти си била по-умна, отколкото предполагах — истински комплимент. Ребека леко се усмихна. — Но въпреки това си като камък на шията ми.

Усмивката й угасна.

— Зак, аз съм на твоя страна. Та нали и аз това искам — да преследваме подпалвача.

— Аз преследвам подпалвача! Ние не правим нищо заедно.

— Така и ще кажа на началника на противопожарната служба. Той спомена, че ще се обади, за да провери как са тръгнали нещата.

Зак я изгледа гневно. Изнудване? Страхотно!

Ребека се загърна по-плътно в палтото си. Отоплението в колата не работеше, а от Зак лъхаше такъв хлад, че тръпки я побиваха.

— И така, ще отидем ли до склада? Имаш ли някакви други улики как е предизвикан пожарът? Понякога се налага да се ровиш в отломъците, за да откриеш отговора. Или поне Парадизи така прави.

— Парадизи? — Той се обърна към нея.

— Главната героиня в „Син огън“. Ще изградя образа й въз основа на твоя характер.

Зак отегчено тръсна глава и насочи вниманието си към пътя.

— Добре, добре, зная, че е само филм. Но сценаристът е бивш пожарникар. И е написал професионално сценария.

Зак не отговори.

— Толкова ли си разговорлив винаги или с мен е изключение?

Той рязко спря на светофара и погледна Ребека в очите.

— Изключение е.

— Решил си, че нищо няма да излезе, още преди да ме видиш?! — поколеба се за миг, после рече тихо: — Би могъл поне да ми дадеш възможност…

— Няма отърваване, нали? Ти си ме избрала, скъпа. Освен ако не искаш да промениш решението си…

Чувствените й устни се извиха в предизвикателна усмивка.

— Не, Зак. Няма да променя решението си. Ти си точно такъв, какъвто се надявах да бъдеш. Дори надминаваш очакванията ми.

Зак промърмори нещо, но Ребека продължи да се усмихва.

Пътуваха петнайсет минути в мълчание, след което Зак спря пред невзрачна сграда от червени тухли в една тиха уличка в покрайнините на Бостън.

— Къде сме? — попита Ребека и любопитно се огледа.

— Пред моргата — отвори вратата Зак.

— Пред… моргата? — Ребека преглътна мъчително.

— Чакай тук — нареди той. — Ще огледам със съдебния патолог „въглена“, който момчетата са измъкнали изпод развалините в понеделник през нощта.

Ребека потрепери. „Въглен“… Беше го прочела в „Син огън“. Пожарникарски жаргон. Така наричаха жертвите, чиито трупове бяха обгорени като въглени. Но да четеш сценария беше едно…

Тя пое дълбоко въздух, за да си вдъхне смелост, отвори вратата и излезе. Настигна Зак точно пред голямата стъклена врата.

— Струва ми се, казах ти да чакаш в колата.

— Как ще наблюдавам работата ти, ако чакам в колата? Освен това в „Син огън“ има сцена, в която Тони Парадизи отива в моргата. Тя инстинктивно усеща…

— Благодаря. Ще почакам, докато излезе филмът.

— Нали не ходиш на кино?

— Ще направя изключение.

— Поласкана съм.

— Влизала ли си някога в морга? В истинска морга?

— Ами… не. Но нали всичко това е част от…

— Да, зная. От работата на инспектора по разследване на пожарите — той отвори вратата и с подигравателна галантност й даде път. — Както желаеш, скъпа.

— Би могъл да си спестиш любезностите — Ребека мина покрай него с пресилена смелост и влезе в моргата.