Елиз Тайтъл
Огнена страст (5)

Четвърта глава

Ребека събираше багажа си под неодобрителния поглед на Гейл.

— Не разбирам — говореше Гейл. — Защо трябва толкова да се вживяваш в ролята на истински инспектор, че чак да се изнасяш от луксозния си хотелски апартамент?

— Само помисли — весело каза Ребека. — Ще можеш да разполагаш с целия апартамент за уикенда. Би могла дори да поканиш семейството си тук на коледно парти.

— Представям си как мама, татко, брат ми Теди и останалите от тайфата пристигат в „Херитидж“ за коледна веселба — рече подигравателно Гейл. — Вероятно никога не са стъпвали на Нюбъри Стрийт. Те са обикновени хора.

Ребека се усмихна замислено.

— Обикновени хора… Именно — тя приглади косата си, все още влажна след взетия душ. Кестенявата боя се бе поизмила и Ребека реши да не я подновява.

— Ти не ме слушаш, Ребека. По-важното е, че…

— Слушай, случайно да си взела със себе си някоя стара фланелка?

Гейл многозначително вдигна очи към тавана.

— Да, да, зная — побърза да продължи Ребека. — Би ли отишла да ми купиш някои неща, докато си приготвя багажа?

— Какви неща? — с подозрение попита Гейл.

— Фланелка, джинси, маратонки. Знаеш размера ми. Може би наблизо има магазин за употребявани дрехи. Не ми се иска всичко да изглежда съвсем ново.

— Ребека…

Телефонът иззвъня. Гейл вдигна слушалката, поклати глава и я подаде на твърдоглавата си шефка.

— Началникът на противопожарната служба — обяви тя.

Ребека се усмихна и грабна слушалката.

— Здравей, Пит! — жизнерадостно изчурулика тя. — Колко мило от твоя страна, че се обаждаш. Успя ли да уредиш нещо? — докато слушаше, тя намигна на Гейл. — Прекрасно! — без да сваля очи от нея, тя кимна към вратата. — Не, няма никакви проблеми за тази вечер. Сигурен ли си? Пит, не мога да ти обясня…

Гейл неохотно навлече палтото си и излезе, без да дочака края на разговора с началника на противопожарната служба.

 

 

Той стоеше в сянката на необитаема тухлена къща, явно подготвена за ремонт, без да обръща внимание на студените снежинки, които се сипеха върху тъмносиния му шлифер. Вдигна яка и нахлупи още по-ниско черната си плетена шапка. Не защото му беше студено, а за да не го разпознае някой в сянката.

От бара на ъгъла излезе жена, залитна и се подпря на стената. Явно беше пияна, но не изглеждаше зле. На около трийсет и пет или четирийсет години. Може би проститутка. Или самотна медицинска сестра, или секретарка с твърде много свободно време. В друга вечер би се отправил към нея и би поставил въпроса без заобикалки — така и не се научи да омайва жените с комплименти. Ала щеше да използва любимата си лъжа. Щеше да й каже, че е пожарникар. Жените в повечето случаи бяха луди по огнеборците. Слаба усмивка се появи на изпитото му жълтеникаво лице.

Вратата на пететажната сграда се отвори и той на часа забрави пияната жена. Усмивката му трепна, очите му зловещо се присвиха, когато видя Зак Чапин да излиза на улицата.

Накъде, по дяволите, се е запътил? Да посети приятелката си в Бикън Хил? Може би ще остане в дома й през нощта? Ръката му се плъзна в джоба на шлифера и пръстите му стиснаха трескаво запалката с монограм. Почувства топлина да се разлива по тялото му, подуши огъня. Неудовлетвореност изпълни гърдите му. Трябва да бъде търпелив. Чувстваше, че тази вечер ще има късмет. Може би Чапин ще се върне скоро.

Той проследи с поглед очукания форд, чиито фарове осветиха за миг пияната жена, точно преди тя да завие зад ъгъла. За минута-две той се поколеба дали да не я последва. Двамата биха могли да прекарат една гореща нощ. Но тази топлина не би могла да го задоволи, за тази вечер той бе предвидил друг вид горещи забавления.

Тъкмо измъкна от вътрешния джоб на шлифера половинлитрова бутилка водка, когато пред сградата, в която живееше Чапин, спря такси. Млада жена слезе от колата, поколеба се за миг на тротоара и вдигна очи нагоре. Уличната лампа я освети и той успя да я огледа. Беше истинска красавица. Носеше плътно прилепнали джинси и зелено яке. Беше без шапка и разкошната й червеникавокестенява коса падаше на непокорни вълни по раменете. Червенокосите бяха негова слабост.

Коя ли беше тя? Нов наемател? Едва ли, твърде колебливо приближаваше към сградата. Може би идваше при някого. Предположението му се потвърди, когато тя се наведе към табелките на домофоните, за да прочете имената на наемателите. Той се запита дали не е високоплатена проститутка. Едва ли можеше да си позволи нейните услуги. Ала не можеше да отрече, че е доста съблазнителна. Може би ще приеме чек. Той се ухили.

След минута прекоси улицата, нетърпелив да я огледа по-добре. През стъклената врата видя, че тя натисна един от звънците. Измина почти минута. Никой не се обади по домофона. Тя опита отново. Никакъв отговор. Когато непознатата хвърли един поглед към улицата, той се обърна с гръб и се престори, че чака такси.

Очакваше тя да излезе. Почака минута-две, но жената не се появи и той отново се обърна към сградата. Тя разговаряше с нисък пълен мъж, в когото той разпозна домоуправителя на сградата. След миг облеченият в работен гащеризон домоуправител я покани да влезе с галантен жест, сякаш тя бе кралска особа.

Той прекоси улицата и отново потъна в сянката. Вдигна поглед към ъгловия прозорец на четвъртия етаж, откъдето струеше синкава светлина, може би от пуснат телевизор. Когато лампата именно в тази стая светна, той подскочи.

Значи Чапин изневеряваше на приятелката си с тази съблазнителна непозната! Сега вече бе сигурен, че Зак ще се върне скоро.

 

 

Управителят отключи апартамента на Зак и топло се усмихна на Ребека. Кръглото му лице сияеше.

— А никога не е казвал и дума. Нито думичка. Колко ли ще бъде изненадана жена ми, като й кажа, че един от наемателите е братовчед на най-голямата звезда в Холивуд. Ще припадне, като чуе. Казвам ви, ще припадне…

Ребека му отправи съучастнически поглед.

— Аз съм тук… инкогнито, Гас. Знаеш колко са досадни фотографите. Братовчед ми е твърде затворен. Няма да му бъде приятно, ако наоколо започнат да се тълпят журналисти.

— Разбирам, госпожице Фокс. Напълно ви разбирам. Мога да гарантирам за моята Хариет. Тя не е клюкарка. От нас няма да излезе и дума.

— Благодаря, Гас. Кажи на Хариет, че ще се отбия у вас, преди да си тръгна, за да се запозная с нея.

Управителят зяпна, загубил дар слово. Ребека се усмихна и затвори вратата, запали лампата и остави куфара си на пода.

Е, значи така изглежда жилището на истински инспектор по разследване на пожарите, помисли си тя и обходи с поглед малката, но изненадващо чиста и подредена, всекидневна. Погледът й бе привлечен от включения телевизор, поставен върху ниско шкафче. Синкавият екран потрепваше. Видя, че видеомагнетофонът под него също е включен. Насочи се натам и настъпи празна кутия от видеокасета.

Вдигна я и широка усмивка се плъзна по устните й, когато видя заглавието на филма. Значи Зак Чапин не ходеше на кино. Чакаше филмът да се появи на видеокасета.

Тя извади касетата от видеомагнетофона, прибра я в кутията и се запита какво ли е мнението му за филма, който критиците бяха определили като най-еротичния и най-вълнуващ неин филм досега.

Ребека съблече якето и продължи огледа си. Удобен диван, тапициран с дебел вълнен плат в синьо и кафяво, фотьойл, малки масички от двете страни на дивана — върху едната бе поставена настолна лампа, върху другата — телефонен секретар. По-голяма маса заемаше центъра на стаята, а подът бе покрит с дебел мъхест килим. Нямаше прах. Подредено и чисто. Ребека бе силно изненадана. Бе очаквала безпорядък, паяжини, разхвърляни списания „Плейбой“ по пода — създадената от филмите представа за жилището на неженен мъж.

Ребека влезе в тясната кухня и остави якето си на стола с висока облегалка до вратата. Имаше още един, съвсем същия до масата. Както и всекидневната, кухнята беше чиста и подредена. Умивалникът не бе препълнен с мръсни чинии. По пода не се търкаляха отворени консерви с котешка храна. Нямаше котка. Освен ако не смееше да се покаже. Ребека отвори хладилника и направи гримаса. Нищо чудно, че нямаше мръсни чинии. Нямаше и храна. Или поне нещо, което да става за ядене. А тя беше гладна. Не само че не бе обядвала заради драматичния си припадък, но толкова бе заета да се приготви за „новия си живот“, че не намери време да вечеря. След като претърси шкафовете, тя откри пакет стари бисквити и извади от хладилника кутийка бира.

Върна се във всекидневната, поколеба се за миг, после се насочи към спалнята на Зак. В същия миг телефонът иззвъня. След втория звън се чу леко враждебният глас на Зак: „Не съм вкъщи. Оставете съобщение и ще ви позвъня.“ Ребека почувства странно вълнение, докато слушаше плътния му дрезгав баритон.

След сигнала се чу мелодичен женски глас, в който се долавяше лека нервност.

— Зак, аз съм. Айлийн. Зак, зная, че не би трябвало да чуеш подобно съобщение от телефонния секретар, но… Мисля, че трябва да сложим край, Зак. Не смятам, че двамата бихме могли… Нуждая се от човек, който… Всъщност говорили сме за това и преди. Утре заминавам за Милуоки. Честита Коледа, Зак. И щастлива Нова година. От сърце ти желая много щастие. Надявам се да откриеш… Пази се. Сбогом.

Ребека се почувства неудобно, задето бе чула лично съобщение, предназначено единствено за Зак. Изпита съжаление към него. Как ли щеше да преживее новината, че е изоставен? Дали бе влюбен в тази Айлийн? Очевидно тя не го обичаше, щом прекратяваше връзката им.

Предателска мисъл се прокрадна в съзнанието на Ребека. Съобщението от Айлийн… означаваше, че сега Зак… е свободен. Необвързан! Тя се упрекна, задето през ума й минават подобни мисли, преди да е решила какво значение има това за нея. Яростно си напомни, че се интересува от Зак Чапин дотолкова, доколкото той има отношение към характера на Тони Парадизи и получаването на ролята. Не беше очарована от него. Имаше лоши маниери, непоносим характер, беше зле възпитан. А дори да съществуваше някакво физическо привличане помежду им, то със сигурност се дължеше на склонността й да открива романтика в безразсъдно смелите мъже. А че Зак беше точно такъв тя не се съмняваше.

Ребека съжали, че се поддаде на импулса да дойде в дома му и реши да си тръгне, преди той да се е върнал. Не само че не се чувстваше готова за нов сблъсък с враждебно настроения към нея инспектор, но и не желаеше да бъде свидетел на реакцията му, когато чуе съобщението от телефонния секретар. Тя бързо влезе в кухнята и грабна якето си, ала тъкмо когато се върна във всекидневната, ключалката изщрака и вратата на апартамента се отвори. Зак едва не изпусна книжната торба с продукти, когато я видя.

— Какво, по дяволите…

— Здравей — рече тя и лицето й пламна.

— Как си успяла…

— Гас.

Все още шокиран, Зак я изгледа с недоумение.

— Кой е Гас, по дяволите?

— Домоуправителят. Той… ме позна. Казах му, че съм… твоя братовчедка.

Зак се втренчи в нея, неспособен да продума. Очите му потъмняха.

Ребека насочи вниманието си към книжната торба в ръцете му.

— Носиш ли нещо за ядене? За предпочитане без месо. Умирам от глад.

— Какво се е случило? — гласът му леко трепна.

Да срещне Ребека Фокс от плът и кръв толкова скоро след като я бе видял в цялото й великолепие на екрана, бе твърде силен шок за него. Почувства как тялото му се напрегна от възбуда. Как бе възможно да изглежда толкова привлекателна в избелели джинси, обикновена памучна фланелка и маратонки? Погледът му спря на великолепната й червеникавокестенява коса. Беше свободно разпусната също както във филма.

Филмът!

Той бързо отмести очи към телевизора. Върху него бе оставена касетката, прибрана в кутията. Усети как го залива топла вълна от смущение. Хванат бе на местопрестъплението. Не намери сили да срещне погледа й.

— Какво ти е мнението? — попита тя след дълга напрегната тишина.

Той затръшна вратата с крак.

— За кое? — попита враждебно, като се надяваше, че по този начин няма да издаде смущението си.

— За филма.

Какво ли ще си помисли, ако й каже истината? Че докато я гледаше да се люби с някакъв глупав актьор, бе почувствал силна възбуда. Бе дотолкова възбуден, че вместо да отиде до италианския ресторант и да си поръча спагети, си бе купил мексикански царевични питки, царевичен чипс и пържени картофи с намерението да седне пред телевизора и отново да изгледа „Похитителю мой, моя любов“.

— Не си падам по такива филми. Изгледах само няколко кадъра — излъга той, остави торбата на масата, съблече якето и го прехвърли на облегалката на дивана.

Отново последва напрегнато мълчание.

— Освободих стаята в хотел „Херитидж“ — обади се Ребека. — Ти си прав, Зак. Трябва да поживея като истински инспектор по разследване на пожарите.

Зак тъкмо вадеше питките от торбата. Те се изсипаха на масата и ръката му замръзна във въздуха. Той се извърна и я изгледа втрещен. С крайчеца на окото си забеляза куфара й, оставен близо до вратата.

— Какво?! — ето защо я завари тук. Нима беше решила да се нанесе при него? И дума да не става. Това вече надвишаваше служебните му задължения. Дори заповед от самия кмет не би могла да го застави да се съгласи. И без нея си имаше достатъчно неприятности.

Ребека спокойно прекоси стаята и остави якето си върху неговото на дивана. Очите й се спряха на торбата, очевидно бе доловила миризмата.

— Мексиканска храна?

— По-добре да изясним някои неща веднага, госпожице Фокс. Да очертаем някои основни правила. Седнете. Не, не сядайте!

Тя се усмихна.

— Никога не съм те смятала за нерешителен, Зак.

— Нямам представа как разсъждават холивудските звездички, но ако смятате, че светът е в краката ви и можете да се разпореждате с хората само защото си позволявате безсрамно да се перчите голи на екрана… — той изведнъж замълча. Твърде късно.

— Гола съм едва в края на филма. Спомена, че си гледал само първите няколко кадъра…

Той се смути. Не бе свикнал да го хващат натясно.

— Първите няколко, последните няколко, има ли значение?

Тя седна, но успя да сдържи усмивката си.

— Всъщност не съм гола. Всички снимки отблизо, на които се виждат гърдите ми, бедрата…

Зак почувства как лицето му пламва.

— Не са мои — завърши тя и гордо вдигна брадичка.

— Какво?! — погледна я той смаян.

— В договора ми има клауза, че няма да се снимам в „голите“ сцени. Чувствам се неловко да се търкалям гола в сеното, когато целият снимачен екип е около мен с куп камери. Така че когато се стигне до „горещата“ част, пред камерата застава моята дубльорка. Но, моля те, не го разпространявай. Истината може да не се хареса на моите почитатели.

Зак седна до нея и поклати глава. Кино… Що за луда работа! Значи бе прекарал последните няколко часа във фантазии за гърдите на друга жена, за бедрата на друга жена…

Той взе мексиканска питка и пакетче пържени картофи.

— Искаш ли бира? — нехайно попита Ребека. — В хладилника има още една. Почти изпих другата.

От погледа му биха се появили ледени висулки дори по палмите на Карибските острови.

— Май забравяш, че не си у дома си, както виждам. Влязла си и вече смяташ, че си се нанесла, така ли? Е, нека изясним нещо, госпожице Фокс. Не можеш да останеш тук през следващите три седмици, за да се „вживееш в ролята“. Първо, защото не обичам неканените гости. И второ, имам приятелка. Много ревнива приятелка. Която няма да бъде във възторг щом научи, че имам временна… съквартирантка.

— Айлийн ли?

Реакцията на Зак позакъсня.

Сега Ребека не смееше да срещне изумения му поглед.

— Тя… се обади по телефона, докато те нямаше.

— Говорила си с Айлийн?!

— Разбира се, че не — рече Ребека обидено. — Не съм си и помислила да вдигам телефона, Зак. Мнението ти за мен… Смятам, че погрешно си ме преценил. Ако ми дадеш възможност да ти обясня…

— Откъде знаеш, че се е обаждала?

— Остави съобщение — уморено въздъхна Ребека.

Зак посегна към телефонния секретар.

— Може би искаш да го чуеш, когато останеш сам…

Твърде късно. Той натисна бутона и в стаята прозвуча гласът на Айлийн.

Двамата мълчаливо изслушаха съобщението, седнали неподвижно на дивана, забили погледи в килима. Когато телефонният секретар се изключи, настъпи пълна тишина. Ребека крадешком го погледна. Лицето му беше непроницаемо, безизразно. Ако страдаше, то стоически понасяше мъката си.

След няколко минути Зак излезе от вцепенението, избра една мексиканска питка и пържени картофи и ги подаде на Ребека.

— Доколкото знам, картофите стават за вегетарианци — рече той и отхапа от своята питка.

Ребека мълчаливо започна да се храни. Зак стана и донесе от кухнята бирите. Подаде отворената на Ребека.

— Съжалявам, Зак… — започна тя мило.

— Винаги мога да купя още бири.

— По дяволите! — избухна тя. — Защо не й се обадиш? Наистина каза, че иска да скъсате, но като че ли не беше особено убедителна. Може би очаква някакъв знак от твоя страна. На жените, влюбени в силни, затворени в себе си, мъже, никак не им е лесно. Чувстват се несигурни. Такива мъже никога не позволяват да разбереш какво се крие зад студената им безизразна маска. Тя заминава утре. Сигурна съм, че ако използваш чара си и бъдеш по-настоятелен, би могъл да я убедиш да отложи пътуването си до Милуоки. Засвидетелствай й любовта си поне веднъж открито, Зак.

Той не отговори.

Ребека безпомощно вдигна ръце.

— Изненада те, нали? Не искаш да я молиш. Не, супергерой като Зак Чапин, ненадминатият инспектор по разследване на пожарите, не би се обадил на своята приятелка да я помоли да промени решението си, защото за него това означава да пълзи на колене. А ти се безпокоеше, че аз ще си вирна носа. Би трябвало да се замислиш за собствената си криворазбрана гордост! — колкото повече говореше, толкова повече се разгорещяваше. — Да не споменаваме колко си самонадеян. Не съм срещала по-арогантен мъж, а повярвай ми, виждала съм много самоуверени мъже в Холивуд. Наистина ли си помисли, че имам желание да се нанеса в твоя дом? По-скоро бих отишла в приют за скитници, отколкото да ти бъда „временна съквартирантка“! Кога за последен път си поглеждал в хладилника? Кога за последен път си купувал плодове и зеленчуци? — тя мрачно поклати глава. — Имаш отвратителни навици за хранене, Чапин. Прекалено много месо. Прекалено калорични храни. Сигурна съм, че никога не си пил витамини. И още нещо. Пушиш като комин. Тровиш тялото си, замърсяваш и въздуха около себе си. Може да знаеш всичко за огъня, но нямаш представа от основни неща за здравето и правилното хранене. Отказването от цигарите и пречистващото въздействие на някои храни могат да променят дори вечно мрачното ти настроение…

Зак изслуша дългата гневна тирада на Ребека в пълно мълчание, без да повдигне дори вежди.

— Няма ли да кажеш нещо? — попита тя след малко.

— Затова ли съблазни домоуправителя да те пусне в апартамента ми? За да ми четеш лекции за правилното хранене?

— Не съм съблазнила домоуправителя! — гневно го изгледа Ребека. — Когато разбрах, че не си вкъщи, реших да ти оставя бележка на вратата. Да, малко се поувлякох, като му казах, че съм твоя братовчедка, но това беше първото, което ми хрумна. А когато ме позна, той настоя да ми отключи апартамента ти, за да те изчакам — тя сви устни. — Е, признавам, бях любопитна да видя как живееш. Но не от… личен интерес, а заради ролята. Влязох няколко минути, преди ти да се върнеш.

— И тези няколко минути се оказаха достатъчни, за да си направиш изводи за навиците ми на хранене, за сексуалния ми живот…

— Както и за филмите, които обичаш да гледаш — не можа да се сдържи да не го подразни тя.

Мрачното му изражение й подсказа, че е преминала границата.

— И какво щеше да напишеш в бележката? — попита той грубо.

— Че се нанасям в къщата на семейство Кели — тя погледна часовника си и понечи да се изправи. — Би трябвало вече…

Зак грубо я сграбчи за ръката и я дръпна да седне отново на дивана.

— У семейство Кели? Нямаш предвид семейството на Джо Кели, нали? Не възнамеряваш да се нанесеш в къщата на партньора ми, предполагам.

— В момента не ти е партньор — напомни му тя.

— Видях се с Джо само преди няколко часа. Той не спомена нищо…

— Не е знаел. Фицджералд разговарял със съпругата на Джо късно следобед. Тя била във възторг, казала, че децата нямат нищо против да спят заедно за няколко седмици и аз бих могла да се настаня в едната стая.

— А Джо? Смяташ ли, че и той ще бъде във възторг?

— Предполагам, няма да има нищо против. Би ли пуснал ръката ми? Не искам да остана и минута повече в дома ти, пък и ти гориш от нетърпение да си тръгна — грубото докосване на пръстите му оказа неочаквано силно еротично въздействие върху нея. Макар Зак да владееше до съвършенство чувствата и реакциите си, Ребека чувстваше, че той таи в себе си страст, която би избухнала с неподозирана сила, ако бъде възпламенена.

Той пусна ръката й, не по-малко развълнуван от докосването.

— Ти наистина си невероятна!

Още един от неговите твърде противоречиви комплименти.

Ребека вдигна ръце и приглади косата си. За миг Зак си я представи както я бе видял във филма, отпусната на леглото… седефено матовата й кожа леко проблясва. Е, добре, онова тяло не е било нейното. Или поне тя така каза. Но на някои снимки все пак е било нейното.

Той се изкашля.

— Не ми харесва това, Ребека. Изобщо не ми харесва.

Тя отпусна ръце и го изгледа озадачено.

— Какво не ти харесва?

Едва ли би могъл да й каже. Да, тя беше права, той наистина беше болезнено горд. Невъзможно бе да й признае чувствата, които тя събуждаше у него, фантазиите, които извикваше в съзнанието му.

— Не ми харесва идеята да се нанесеш у семейство Кели.

— Защо? — скръсти ръце тя. Гърдите й така съблазнително се очертаха, че Зак отново бе завладян от желанието да плъзне ръка и да погали нежната й кожа… — Ако помислиш, ще разбереш, че така е по-добре — смаяното му изражение я обърка. Тя нямаше представа, че мислят за различни неща. — Имам предвид, че така бих могла да бъда посредник между вас. Не можеш да работиш с Джо заради заповедта на шефа ти и Фицджералд, но ако откриеш нещо, или ако Джо… Е, двамата бихте могли да си предавате съобщения чрез мен.

— Не! И дума да не става. Не желая да се забъркваш в тази работа — Зак се изправи и се отдалечи от дивана, за да увеличи разстоянието помежду им. Тя ухаеше на орхидеи и дори само ароматът, който вдъхваше против волята си, го влудяваше. А тя си мислеше, че пушенето е вредно за здравето му.

— Не. И дума да не става — повтори той, по-скоро за да се отърси от еротичните си мисли, отколкото да наблегне на думите. — Доста размишлявах, Ребека. Шефът ми, Майк Колинс, е прав. Наистина е по-добре да се откажа за няколко седмици от случая. Нека го поеме някой с нови идеи, нов подход…

Ребека се приближи.

Разстоянието помежду им стана опасно малко. Но той не трябва да отстъпва. И тя за нищо на света не бива да разбере, че близостта й го смущава. Отново тази проклета гордост.

— Смяташ ли, че можеш да ме заблудиш? Толкова ли си уверен, че не съм в състояние да отгатна мислите ти?

Той наистина се надяваше, че тя не се досеща какво точно се върти в ума му, защото в противен случай би получил плесница.

— Ти няма да се откажеш от случая! — насочи тя пръст право към гърдите му. — И дори да припадам всеки ден — дори по два пъти на ден — аз също няма да се откажа! Заедно сме. И тримата. Ти, аз и Джо.

— Без теб. Ти нямаш никаква представа от нашата работа. Единственото, което можеш, е да запомняш реплики, да изглеждаш добре пред камерата, да показваш голи…

Той получи плесницата, която само преди миг си мислеше, че е избегнал. Ала ударът съвсем не беше театрален. Зак усети как бузата му пламва.

— Вече ти казах, че не съм била аз — процеди през зъби тя.

— Е, добре, преувеличих някои неща — призна сухо той и разтърка буза.

— Отношенията ти с жените са също толкова лоши, както и начина ти на хранене. Нищо чудно, че Айлийн… — тя замълча. Нека отношенията им си останат строго професионални. Не бива да си позволява лични нападки.

Твърде късно.

Той приближи лице към нейното, напълно забравил за рисковете, които поемаше. Винаги забравяше за рисковете, когато беше разгорещен.

— Много си проницателна — язвително подхвърли той. — Чу двайсетсекундно съобщение от телефонния секретар и вече си въобразяваш, че знаеш всичко за мен и Айлийн. Каква светица е тя, какъв негодник съм аз… Как тя дава всичко от себе си, а на мен изобщо не ми пука. Как тя е заложила сърцето си в нашата връзка, а аз пет пари не давам. Тя е самата доброта, а аз съм непрекъснато груб и сърдит. Въобразяваш си, че си способна да разбереш всичко това, нали? — той я изгледа предизвикателно, без да се отдръпне.

Ребека също не отстъпи.

— И какво съм схванала погрешно?

Зак се втренчи в нея. Почувства се хванат в капан. Ала странното бе, че това изобщо не го обезпокои. На устните му изведнъж се появи обезоръжаваща усмивка.

— Абсолютно нищо.

Ребека би устояла на обаянието му, ако не беше тази усмивка. Една от онези грабващи сърцето усмивки, от които ти се завива свят. Тя несъзнателно пристъпи към Зак.

— Мислиш се за толкова силен — прошепна и срещна погледа му. — Сигурна съм, че би се втурнал в горяща сграда, за да измъкнеш аквариум с рибки.

Стори й се, че усмивката му стана по-широка, но не бе сигурна, тъй като в същия миг устните му се впиха в нейните.

Целуваше я с влудяваща страст. Бе копняла за тази целувка от мига, в който го зърна. Имаше толкова жар у него! Страст и неудовлетвореност. Диво желание и нежност… Мъж, изтъкан от противоречия.

Никой от двамата дори не се опита да потисне желанието си.

Ребека знаеше къде ще ги отведе тази смущаващо чувствена целувка. Ала не беше сигурна дали Зак ще я люби само за да се отърве от нея, или може би вярваше, че ако прекарат нощта заедно, ще успее да я убеди да се откаже от ролята?

Не беше в състояние да разсъждава, въвлечена във водовъртежа от чувства, но в едно бе сигурна — страстта й към Зак граничеше с болка и лудост.

— Както казах, семейството на Кели ме очаква — тя си пое въздух на пресекулки и си възвърна отчасти самообладанието. — Утре сутринта ще дойда с Джо. Така че ще се видим… в офиса.

Тя грабна якето си и се отправи към вратата. Зак не понечи да я спре. Той също се бе задъхал от вълнение, продължавайки да се пита кой бе направил първата крачка. Като че ли имаше някакво значение. По-важното бе, че сблъсъкът му с Ребека Фокс беше по-опасен, от която и да било горяща сграда. Тя не само бе отгатнала мислите му, но и създаваше невъобразим хаос в добре подредения му живот. След като бракът му се провали, Зак бе захвърлил наивните фантазии за истинската любов. Надяваше се, че е затръшнал завинаги вратата към тази част от живота си. Ала ето че сега тя сякаш отново се открехваше…

Ребека спря до вратата, за да се облече, като много добре съзнаваше, че така му дава последна възможност да я спре.

Той не каза нито дума, ала телефонът иззвъня точно когато тя посягаше за куфара. И двамата се втренчиха в апарата. Айлийн?

Зак вдигна слушалката. Преди да бе казал и дума, чу познатия, смразяващ кръвта, смях.

— Май е доста горещо при теб, приятелче? Новата ти любовница наистина си я бива. Ти си щастливец! Надявам се, че си даваш сметка…

Ребека тъкмо се канеше да излезе, когато изражението на Зак я накара да замръзне на прага. Интуитивно усети, че не се обажда Айлийн.

— Не смяташ ли, че е време да се срещнем и да прекратим тази игра по телефона? — най-сетне попита Зак.

Смехът се превърна в дяволско кикотене.

— Е, Зак, стари приятелю, само за да не ти домъчнее за мен, се обаждам да ти кажа, че и тук при мен е доста горещо.

— Къде е това „тук“? — Зак извади нов пакет „Кемъл“ от джоба на ризата си и се огледа за кибрит.

Ребека забеляза кибритена кутия на малката масичка близо до вратата. Взе я, прекоси стаята и му запали цигарата, макар да изпита угризения. Той смукна дълбоко, без да срещне погледа й.

— Слушаш ли ме, Зак, стари приятелю?

— Да.

— Кажи на новата си приятелка да погледне през прозореца!

Тъй като беше близо до Зак, Ребека чу басовия глас в слушалката и бързо се отправи натам. Зак я последва, тъй като връзката бе прекъсната веднага след изричането на заповедта.

Ребека обходи с поглед тъмната улица и насрещните сгради.

— Нищо не виждам.

Зак се бе втренчил в необитаемата сграда от другата страна на улицата. Точно такива постройки избираше подпалвачът. За щастие, от двете страни имаше тесни празни паркинги и пожарът можеше лесно да бъде локализиран.

Отначало Зак също не забеляза нищо необичайно. Но изведнъж се чу адска експлозия и обкованият с дъски прозорец на пететажната сграда се разхвърча на трески. Лумнаха пламъци. По улицата се посипаха стъкла, парчета мазилка и сажди.

Ребека застина ужасена. Не можеше да откъсне очи от прозореца. Зак я разтърси и я изтръгна от вцепенението.

— Обади се на противопожарната служба! Веднага! После звънни на Джо.

Той вече излизаше, когато Ребека грабна телефона. Чу шум и викове откъм коридора — съседи, които бяха чули или видели експлозията. Пръстите й трепереха, докато набираше номера на противопожарната служба, ала успя да овладее гласа и да даде адреса. После се обади у Джо. Мили вдигна телефона.

— Кажи на Джо да дойде веднага у Зак! — рече Ребека без предисловие. — Бързо! Сградата от другата страна на улицата току-що избухна в пламъци.

Ребека изтича навън и настигна Зак на улицата. Понечи да му каже, че пожарникарите са тръгнали, когато някакво раздвижване в горящата сграда един етаж по-долу привлече погледа й. Забеляза нечие лице на прозореца, който не бе изцяло обкован с дъски. Детско личице!

— Там има някой! — извика тя и посочи прозореца.

И Зак го видя. Обля го студена пот. Трябваше да действа незабавно. Нямаше време. По-късно щеше да се разбере с нея…

— Остани тук! — изкрещя той. — Не позволявай на никого да пресича улицата и изчакай пожарникарите.

Едва когато Зак изрече заповедта, тя забеляза, че от околните сгради са наизлезли хора — повечето по халати и чехли. Те се бяха скупчили недалеч от горящата сграда, потропвайки от студ на едно място.

Зад себе си Ребека чу женски глас.

— Лудост е да влиза там! Ще загине…

Тя се извърна и гневно изгледа жената.

— Няма да загине! Той е пожарникар — като че ли пожарникарите — бивши или настоящи — бяха митични саламандри, недосегаеми за пламъците.

Ала самата Ребека не бе убедена в думите си. Къде беше Зак? Колко ли време ще му е необходимо, за да изкачи четирите етажа, да грабне детето и да излезе от сградата?

Минутите минаваха. В далечината се чу воят на пожарните коли. Предположи, че ще пристигнат след няколко минути.

Ценни минути. Цената на един човешки живот.

Огънят бушуваше, разпространяваше се. Пламъците вече бяха обхванали целия пети етаж. Нови и нови огнени езици ближеха прозорците. Виеха се около первазите и се издигаха към покрива на страховити талази. Ребека с ужас очакваше пожарът да обхване и останалите етажи и да се разпростре към покрива.

Само след секунди най-лошите й страхове се сбъднаха. Видя кехлибарен отблясък зад прозореца, където бе зърнала детето. Пожарът бе обхванал четвъртия етаж. Ако Зак беше все още там…

Не, не може повече да стои безучастно. Трябва да влезе и да му помогне. Щом се втурна към горящата сграда, дочу същата жена да вика изумено:

— Какво? И тя ли е пожарникар?