Елиз Тайтъл
Огнена страст (8)

Седма глава

Джо Кели отвори вратата, украсена с коледен венец, щом Зак и Ребека поеха по пътеката. Ребека тревожно ахна, забелязала поне десетини души зад Джо.

— Кои са всички тези хора? Мислех, че ще бъдат само Джо, съпругата му и двете им деца.

Джо бе избутан от едра матрона с тъмна коса, в която проблясваха сребърни нишки. Тя бе облечена в светлосиня рокля, носеше огромни кръгли сини обеци и сини лачени обувки. Ребека изкачи стъпалата, подканвана шепнешком от Зак.

— Аз съм Мили Кели — представи се тя. — Влизайте, влизайте! Очаквахме ви. Надявам се, нямате нищо против, че се отбиха и съседите. Разбира се, дойдоха също майката на Джо и двамата ми братя с техните семейства. Не всеки ден известна филмова звезда идва в Съмървил. Когато господин Фицджералд се обади и ме попита дали имам нещо против да отседнете у нас… Да имам нещо против? Та аз бях във възторг!

Докато говореше Мили хвана Ребека за ръка и я поведе по тесния коридор, препълнен от нетърпеливи приятели и роднини на семейство Кели. За свое разочарование Ребека забеляза, че е подценила броя на почитателите си поне два пъти.

Мили поспря само за да се обърне към съпруга си:

— О, Джо, ти беше прав! Тя е още по-хубава в действителност, отколкото на екрана.

Джо намигна на Зак, който бе изостанал. Изкушаваше се бързо да се измъкне, но срещна умолителния поглед на Ребека и неохотно пристъпи в къщата.

Всички замълчаха и се втренчиха възхитено в Ребека, когато тя съблече якето и се усмихна. Мили представи гостите си — сред морето от лица и имена Ребека едва ли можеше да запомни дори няколко, но се държеше така, сякаш всяко от тях ще остане завинаги запечатано в паметта й. Джо младши, шестнайсетгодишният дългунест син на Мили изгледа Ребека с обожание, когато му даде автограф. Аби, четиринайсетгодишната й дъщеря, прикри уста с ръка, за да не се видят скобите на зъбите й, и довери на Ребека, че и тя също мечтае да стане актриса.

Майката на Джо, Роуз, дребна, енергична сивокоса жена веднага пое ръководството на „събитието“ и поведе Ребека към малката трапезария. Масата, застлана с дантелена покривка, бе отрупана с плодове, сладкиши, бонбони, както и множество бутилки. Гостите последваха Ребека и Роуз и се наредиха около масата. Зак току местеше поглед от бутилката скоч към плаката на Ребека, залепен на стената. Същият плакат, който го бе изкушил да влезе във видеотеката и да вземе филма. Не можеше да откъсне очи от плаката, не можеше да се отърси от спомена за преживяното с Ребека сутринта. Сякаш едновременно се бяха любили и бяха водили война. Той се унесе в мечти.

Джо проследи втренчения поглед на Зак.

— Благодарение на брата на Мили, Гас. Той работи във „Видео Виста“. Доста хубав плакат, нали? Тия дни се каня да взема филма. Ако искаш отбий се да го гледаме заедно.

Зак се намръщи и с мъка отмести очи от плаката, като внимаваше погледът му да не падне на Ребека.

— Трябва да се прибирам. Не съм спал двайсет и четири часа.

За беда, Мили го чу.

— Не си спал двайсет и четири часа и смяташ да шофираш до вкъщи?! Може да заспиш на волана. Брат ми Бъди…

— Няма да заспя на волана. Обещавам — опита се да се измъкне Зак.

Но с Мили не можеше да се спори.

— Ще спиш тук! В стаята на Джо младши има две легла едно над друго. Смятам да разгоня тълпата преди десет и двамата с госпожица Фокс ще можете да си починете. След всичко, което сте преживели, сигурна съм, че се нуждаете от спокоен сън.

Зак и Джо се спогледаха, ала Мили вече беше заета с прочутата си гостенка.

След като опита всички специалитети от шоколадовия кейк на Мили до домашно приготвения от Роуз Кели прасковен ликьор, Ребека бе засипана с въпроси и комплименти.

Зак се отдалечи от тълпата, като се чудеше как да се измъкне. Ако прекараше още една нощ под един покрив с Ребека, със сигурност нямаше да може да мигне, а се чувстваше крайно изтощен. Джо му предложи чаша уиски, но Зак решително отказа. Срещна съчувствения поглед на партньора си и побърза да смени темата.

— Има ли някакви резултати от лабораторията?

— Не — отвърна Джо. — Но обещаха, че утре сутрин докладът ще бъде на бюрото ми. Какво каза малкия Тод? Видял ли е нещо?

Зак сви рамене.

— Каза, че нищо не е видял, но беше прекалено обезпокоен за брат си, а и все още не бе излязъл от шоковото състояние. Утре ще се отбия в приюта и отново ще поговоря с него.

— А брат му? Според теб, кога ще можем да разговаряме с него?

— Предполагам, след няколко дни. Но ще се наложи да го оставя на вас двамата с Адамс. Ако Колинс разбере, че отново съм ходил в болницата, пак ще избухне.

— Или още по-лошо, ще те изпрати в кабинета на началника — подхвърли Джо.

— Именно — Зак се поколеба. — Какво направи с копчето, което намери Ребека?

— Занесох го в няколко магазина за мъжки дрехи — рече Джо. — Всички продавачи са единодушни, че е от шлифер, евтина конфекция, която може да се купи във всеки универсален магазин. Успях да намеря един и го купих. Има същите копчета. Сигурно е твоят размер — добави Джо с усмивка. — Обадих се на производителя. Описах шлифера, копчетата. Не се произвеждат от няколко години. Предполагам, затова открих само този в магазин за стоки с намалени цени.

— Копчето наистина може да е от шлифера на „факела“. Но едва ли ще ни помогне да го открием. — Зак стисна рамото на Джо. — Наистина трябва да се прибера.

Джо се усмихна.

— Добре, ще разубедя Мили, ако се опита да те спре. Само не заспивай на волана.

Зак се измъкна от къщата и тъкмо щеше да се качи в колата, когато видя, че пердето на прозореца на всекидневната се дръпна.

Под предлог, че отива до тоалетната, Ребека бе влязла в стаята, която гледаше към алеята. Погледна през леко заскрежения прозорец към Зак.

— Ще се видим утре — бавно изрече Ребека, така че той да може да познае думите по движението на устните й.

Зак кимна, седна зад волана и потегли.

— Доста е упорит.

Ребека рязко пусна завесата, чула гласа зад себе си. Обърна се и срещна погледа на Мили.

— Да, така е.

— Ти го харесваш, нали?

— Аз почти не го познавам — тя сведе поглед към кафявия килим.

— Ние познаваме Зак от години и все още не сме го опознали, но аз го обожавам. Джо също. И децата. Те много харесаха и теб. И не само защото си прочута. Ти си добър човек. Не си надменна като повечето филмови звезди. И това е много хубаво, защото ние сме обикновени хора. И бихме искали да се чувстваш тук като у дома си.

— Вече се чувствам като у дома си — отвърна с усмивка Ребека.

— О, сигурно си изтощена. Сега ще изгоня всички и ще кажа на Аби да ти покаже стаята. Ще предупредя децата да не пускат високо музика, когато се събудят утре за училище.

— О, нямам нищо против. Трябва да стана рано и да тръгна с Джо. Не искам Зак да ми се подиграва, задето съм закъсняла — рече Ребека, макар отлично да знаеше, че той по-скоро би се зарадвал, ако тя изобщо не се появи. Трябваше по някакъв начин да убеди партньора си, че наистина би могла да му помогне.

— Бъди внимателна — Мили нежно постави ръка на рамото й. — Както си разбрала снощи, не е лесно да си имаш работа с подпалвачи.

Ребека кимна и си помисли — не е лесно да си имаш работа и с инспектори.

 

 

Само дъхът на мъжа се виждаше в хладния нощен въздух, когато той отново се притаи в сенките. Огледа с отвращение опожарената сграда и потупа длан с навития на руло вестник. Закари Чапин отново беше на първа страница. Герой! Дори приятелката му — прочутата филмова звезда — бе участвала в представлението. Ако бяха двама мъртви герои, щеше да е съвсем друго. Двама на цената на един. Той се усмихна. Идеята му хареса.

Вятърът го накара да потръпне. Мъжът вдигна яката на шлифера и понечи да закопчее най-горното копче, но то липсваше. Замисли се къде ли може да го е скъсал, ала мигновено забрави за копчето, когато до тротоара спря очукан червен форд.

Той се притаи в сянката. Видя как Зак Чапин слезе от колата. Зачуди се къде ли е приятелката му, филмовата звезда. Тя беше красавица, която инспекторът за нищо на света не би изпуснал. Сигурен беше в това.

Заля го яростна омраза, докато наблюдаваше как Чапин се отправя към сградата, в която живееше. Забеляза лекото накуцване и този недостатък на „героя“ му донесе известна утеха. Утеши се и с мисълта, че за всичко си има място и време.

Двама на цената на един. Да, идеята наистина му хареса. Допълнителна награда — детето. Така кръгът се затваряше.

Той излезе от сянката и се отправи към спирката на метрото. Взе влака до Дорчестър, където се намираше приютът на отец Франк Мълруни.

 

 

Зак усети аромата на екзотичния парфюм на Ребека, още щом влезе в апартамента си. Когато светна лампата във всекидневната, погледът му падна на одеялото, с което я бе завил сутринта. Беше сгънато на дивана, където беше спала. Стомахът му се разбунтува. Не бе успял да се нахрани в онзи небрежно-елегантен ресторант, ала не смееше да влезе в кухнята, за да не възкреси спомена.

По дяволите, кого заблуждаваше? Спомените вече бяха дълбоко запечатани в паметта му, възбудата все още пулсираше в тялото му — всепоглъщаща страст, изгаряща жажда, непреодолима нужда да притежава, да бъде притежаван… Никога досега не бе желал някоя жена така силно, както Ребека.

Влезе решително в кухнята с увереността, че може да надвие слабостта си. Ала щом пристъпи към плота, почувства как гърлото му се стегна, сърцето му бясно заби. Съвсем ясно си представи как халатът се плъзва по раменете и открива съвършеното й тяло. Той я целува, повдига я и я притиска към себе си. Тя обвива бедра около кръста му, шепне умоляващо…

Звънът на телефона го изтръгна от унеса. Той избърса потта от челото си и забърза да вдигне слушалката, благодарен, че прекъсва нишката на спомените, които му носеха само терзания. А той вече бе затънал до гуша в неприятности.

— Да?

От другата страна на линията последва мълчание. Облекчението на Зак беше твърде краткотрайно. В миг застана нащрек.

— Казвай или затварям! — рязко рече той. Нямаше настроение за игри.

Никакъв отговор. Той понечи да затвори.

— Господин Чапин?

Зак се вкопчи в слушалката. Гласът беше колеблив, тънък, младежки. Той затвори очи за миг.

— Тод? Ти ли си?

— Да.

Зак погледна часовника си. Минаваше десет.

— Не трябва ли да си в леглото, Тод? Отец Франк много държи на дисциплината. Нали не искаш да направиш лошо впечатление, като нарушаваш реда?

— Не… Аз само… не можах да заспя.

— Да, зная как се чувстваш — рече нежно Зак. Колко нощи беше лежал буден прекалено изплашен, прекалено разтревожен, за да заспи.

— Наистина ли мислите, че Джери ще се оправи, господин Чапин?

— Да, ще оздравее напълно — рече Зак с пресилена увереност.

— Предполагам, беше много глупаво да се скрием в онази сграда. Но бяхме съвсем премръзнали, господин Чапин. И нямаше къде да отидем.

— Къде са родителите ви?

— Разделиха се миналата година. Никой от тях не ни искаше. Останахме при леля, но тя, изглежда, не ни обичаше. Винаги се оплакваше, че ядем твърде много, че заемаме твърде много място, че й струваме много пари… А и нейният… приятел… — Гласът на Тод заглъхна.

Зак стисна зъби. Беше забелязал синините по ръцете на детето.

— Не е необходимо да се връщате там, Тод. Отец Франк ще ви намери по-хубав дом. За теб и за Джери. Не се безпокой. Вярвай ми, всичко ще се оправи.

— Господин Чапин?

— Да?

— Казахте, че някой нарочно е запалил огъня.

Зак се облегна на стената.

— Да, Тод. Ще го открия и ще го накарам да си плати за това. Можеш да разчиташ на думата ми.

— Господин Чапин, мисля, че май видях някого.

Зак отскочи от стената, но гласът му остана безстрастен.

— Разкажи ми, Тод.

— Не беше вътре в сградата. Нали за това ме питахте преди. Видях онзи мъж отвън. Точно преди да усетя миризмата на дим. Той беше на улицата и наблюдаваше сградата.

— Той видя ли те, Тод?

— Не зная. Не съм сигурен.

— Можеш ли да ми кажеш как изглеждаше?

— Не съвсем. Беше тъмно. Видях само, че е облечен в тъмен шлифер.

Тъмен шлифер! С липсващо копче, най-вероятно, помисли си Зак.

— На колко години изглеждаше? Можеш ли да ми кажеш каква беше на цвят косата му?

— Не. Трябва да тръгвам, господин Чапин. Чувам стъпки. Не искам да ме хванат, че нарушавам реда. Тук е много хубаво.

— Не се тревожи за реда, Тод. Ще се разбера с отец Франк… — той чу изщракване и връзката прекъсна.

Зак бързо се обади на приятеля си, лейтенант Лу Денъхи от четирийсет и второ полицейско управление и уреди денонощно наблюдение на приюта и най-вече на Тод.

След като затвори, той излезе от кухнята. Вече не чувстваше глад. Пристъпи във всекидневната, погледна към вратата на спалнята, но се изтегна на дивана и се зави със същото одеяло, с което бе спала Ребека. Ароматът на парфюма й се бе пропил във вълната. Той притисна одеялото към лицето си и вдъхна дълбоко. Беше лудост. Но му помогна да заспи.

 

 

Ребека обаче не можеше да заспи. Не защото леглото беше тясно и се намираше далече от луксозната си вила в Малибу. А защото се чувстваше като пометена от ураган. Ураганът Зак Чапин. Физически се чувстваше добре, макар за няколко ужасни минути в горящата сграда да си бе помислила, че няма да излезе жива оттам. Но емоционално… Мислите й, чувствата й бяха объркани. Опитваше се да се убеди, че изпитва към Зак само временно сексуално влечение. Ала след страстното им преживяване, желанието й към него я измъчваше непрестанно. Когато се събуди на дивана следобед, бе разочарована не защото бе отишъл на работа без нея, а защото не беше до нея, за да я вземе в прегръдките си и да я люби отново. Наистина искаше да се люби с него във всички стаи на апартамента — под душа, на бежовия килим във всекидневната, на масата, дори в леглото… Когато му предложи да вечерят, всъщност искаше да отидат в някой мотел. Когато я караше към къщата на Кели, едва бе потиснала желанието да сграбчи волана и да помоли Зак да я върне обратно в неговия апартамент.

Отметна одеялото и седна в леглото. Връзка със Зак беше абсолютно обречена. Той беше прав, макар да бе използвал банална фраза. Двамата наистина живееха в различни светове. След три седмици тя щеше да се върне в Холивуд и всичко тук щеше да й изглежда като невероятен филм — филм, в който тя случайно бе участвала.

Само че не беше филм, не беше фантазия. Както се бе изразил Зак, а жестока реалност… Двете момчета едва не загинаха в снощния пожар. Те също можеха да се окажат жертви. Тя потръпна, припомнила си ужасяващия овъглен труп в моргата — човек, който не бе имал техния късмет. Затвори очи и в ушите й прозвуча отново гласът на подпалвача. Глас, пропит от злоба. Глас, в който се долавяше извратена мощ. Глас, лишен от съчувствие, нечовешки жесток…

Защо винаги се обаждаше на Зак? Дали го бе избрал, както твърдеше Зак, заради шума около него в пресата по повод арестуването на поредния подпалвач? Дали този извратен тип не искаше да премери силите си в двубой с известен инспектор? Или зад всичко това се криеше личен мотив? Възможно ли бе „факела“ да желае да отмъсти на Зак?

Твърде разтревожена, за да заспи, Ребека стана от леглото и тихо слезе по стълбите, за да си приготви чаша горещо какао. Къщата тънеше в мрак и тишина. Тъй като мислеше, че всички спят, тя доста се изненада, когато съзря светлина в кухнята.

Джо Кели стоеше до кухненската маса, дочиташе вестника и похапваше от шоколадовия кейк на съпругата си заедно с голяма чаша мляко. Той тревожно вдигна глава, после се усмихна с облекчение.

— Ох! Помислих си, че е Мили. Щеше да ми се скара — той посочи среднощната закуска. — Имам висок холестерин. И докторът иска да сваля няколко килограма — потупа се той по корема.

— Няма да те издам, но и двамата със Зак сте на твърде лоша диета. Преди да замина, трябва да ви изнеса лекция за правилното хранене.

— Кога заминаваш? — въпреки усилието, гласът му не прозвуча равнодушно.

— И ти ли? — Ребека скръсти ръце.

— Не ме разбирай погрешно, Ребека. Наистина съм впечатлен от постъпката ти снощи. Не всеки цивилен би бил толкова смел, толкова издръжлив…

— И малко луд?

— Да, и това също — ухили се Джо.

— Тогава защо гориш от нетърпение да си тръгна.

Джо се поколеба.

— Не искам стария ми приятел да страда. Не го понася добре.

— Зная — забравила за какаото, тя седна срещу Джо.

— Не, не знаеш. Може и да си научила някои факти, но не си чула и половината. Зак може да получи „Оскар“ за способността си да се владее. Странното е, че се владее по-добре, отколкото го съзнава — Джо докосна с пръст слепоочието си. — Вътрешно той има чувството, че се държи за тънка нишка. Ти навлизаш в живота му и той изведнъж започва да се тревожи, че нишката ще се протрие и ще се скъса.

— Не искам да го нараня, Джо. Не искам да му причиня страдания.

— Какво искаш от него, Ребека? Ти си филмова звезда. Имаш богати и известни приятели. По дяволите, ти самата си богата и известна! Зак е обикновен човек. Едва ли ще може да те забрави, след като си заминеш.

Ребека усети как лицето й пламна. Отпи глътка от млякото на Джо.

— Аз също не бих могла да го забравя…

— Сериозно ли говориш?

— Никога досега не съм се чувствала по този начин. И все пак не мога да определя какво точно изпитвам. Знам само, че за двайсет и четири часа Зак ми даде повече, отколкото друг мъж за двайсет и четири месеца. Обикновено съм много внимателна с мъжете.

— Зак пък е много внимателен с жените. Но виждам как те гледа… Разказа ли ти за Айлийн?

— Не в подробности. Не изглеждаше особено съсипан, когато чу съобщението.

— Да, знаех си, че връзката им няма бъдеще. И все пак тя беше добро момиче.

— А Черил? И тя ли беше добра?

— Черил? Добра?! — той се замисли, преди да отговори. — Предполагам. Понякога…

— Зак каза, че много се карали, че тя не могла да понесе напрежението да бъде омъжена за човек, който непрестанно е на огневата линия.

Джо се усмихна.

— На огневата линия. Да. Съвсем точно казано.

— За това ли се караха?

Джо веднага застана нащрек.

— И за това.

— За какво друго? — настоя тя.

— Нали знаеш за какво се карат семейните двойки — избегна прекия отговор Джо.

— Не, не зная. Никога не съм била омъжена. Последното предложение за женитба, което получих, беше от приятеля ми в седми клас. Само след месец ме изостави заради Алис Дикърсън.

Джо я погледна недоверчиво.

— А аз мислех, че те заливат с предложения за женитба двайсет и четири часа в денонощието.

— Не и такива, които бих приела — тя приближи стола си към масата. — Хайде, Джо, кажи! За какво се караха, освен за работата на Зак?

— О, за разни неща. Пари, домакински задължения, деца…

— Деца? Мислех, че нямат деца.

— Нямат.

— Не искаше ли Зак деца?

— Разбира се, че искаше.

— Тогава Черил не е искала, така ли?

— Виж какво, не зная. Зак не е споделял с мен. А Черил съм виждал само няколко пъти. Може би не се е чувствала готова — Джо се размърда притеснено на стола. — Не би трябвало да говоря зад гърба му.

— Ако ти не говориш с мен за него, тогава кой би го сторил? Зак таи всичко в себе си. Имам чувството, че в един миг ще експлодира.

Джо я изгледа изпитателно.

— Ти би могла да се окажеш възпламенителят.