Елиз Тайтъл
Огнена страст (10)

Девета глава

Щом излезе на улицата, Ребека пое дълбоко свежия въздух. Спря поглед на сградата, в която живееше Зак и замислено завъртя златния си пръстен с рубин. Трябваше да го види, да поговори с него.

С решителна стъпка прекоси улицата. Ала постепенно я обзе колебание. Зак може би изобщо нямаше да я пусне в апартамента си. А и сблъсъкът само щеше да го накара да се отдръпне още повече.

Тя въртеше нервно пръстена, когато й хрумна една идея. Бързо го свали и го прибра в джоба на джинсите.

Звънна. Никакъв отговор.

Минута след като му звънна, домоуправителят се появи на вратата. Намигна й, без да задава въпроси.

Ребека нервно заудря по вратата.

— Зак, аз съм! Ребека! Слушай, моля те, пусни ме да вляза. Загубих си пръстена. Мисля, че е паднал, докато съм спала на дивана. Този пръстен ми е много скъп, Зак — тя дори не помнеше кой й го е подарил. Втренчи се безпомощно в затворената врата. — По дяволите, Зак!

Домоуправителят мина покрай нея и връзката ключове на колана му тихо издрънча.

— Трябва да е заспал. Загубила съм си пръстена. Не би ли могъл…

— Само ако обещаете да се отбиете у нас, за да се запознаете с жена ми. Тя се връща в три часа.

— Разбира се, с удоволствие ще се отбия!

Управителят отключи и Ребека пристъпи в апартамента. Затвори вратата и се приготви за сблъсъка. Зак обаче не се появи. Тя предпазливо влезе във всекидневната. Стаята беше празна. Извика го по име, но отговор не последва. Вратата на кухнята беше отворена, ала Зак не беше вътре. Дали бе излязъл да си купи цигари? Или сандвичи? Колата му беше отвън, значи не бе отишъл далече. Бе се насочила към спалнята, когато телефонът иззвъня. Ами ако беше „факела“? Ако се обаждаше, за да каже на Зак за нов пожар? Или за Тод? На третото позвъняване, Ребека реши да вдигне слушалката.

 

 

Зак бе насапунисал косата си под горещите струи на душа, когато чу далечния звън на телефона. Без да обръща внимание на стичащия се по лицето му сапун, той спря водата и се насочи към спалнята, за да се обади от втория апарат. В същия миг звънът престана.

Той тихо изруга и изтри стичащата се по лицето му сапунена вода. Потрепери и се отправи отново към банята. Когато дочу познат глас от съседната стая, застина.

Без да се смущава от голотата си, той пристъпи във всекидневната и намери Ребека, увлечена в телефонен разговор.

— Не мога да повярвам! Това е чудесно. Нямаш представа… — Ребека рязко замълча, когато го видя. Изумено се втренчи в него, внезапно обзета от възбуда. — Гейл се обажда… Личният ми мениджър — рече тя, забелязала въпросителния му поглед.

— О, чудесно. Вече и личният ти мениджър се обажда тук… — той дискретно се закри с длани.

— Не, Зак. Не ме разбра. Тя се обаждаше на теб, за да ме открие… — Ребека се усмихна широко. — Тод е при нея.

Зак бързо прекоси стаята и грабна телефона от ръката й.

— Какво се е случило? — изкрещя той.

— Здравей — рече Гейл. — Предполагам, ти си Зак…

— Тод при теб ли е?

— Да, тук е.

— Къде „тук“?

— В „Херитидж“. В апартамента на Ребека.

— Нищо не разбирам. Добре ли е? Дай ми го да говоря с него.

Ребека взе слушалката.

— Гейл ми каза, че момчето спи, Зак. Ще отидем в хотела малко по-късно — тя допря слушалката до ухото си. — Благодаря, Гейл. Ще се видим след няколко часа.

Тя затвори телефона и бавно плъзна поглед по тялото му. Заслепена от страст, през онази нощ не бе забелязала многобройните белези на лявото му бедро — спомен от пожара в хотел „Дрейк“.

— Трябваше поне да почукаш, преди да се появиш така неочаквано — рече сухо Зак.

— Почуках.

— Бях под душа.

— Все още имаш сапун в косата — усмихна се тя.

— Защо се върна?

Тя бръкна в джоба на джинсите си.

— За да търся този пръстен, който смятах да ти кажа, че съм загубила някъде из апартамента ти.

Лека усмивка се плъзна по устните му.

— О, Зак! Тод е добре… „Факела“ не го е отвлякъл.

Зак все още бе леко замаян от добрата новина и от неочакваното появяване на Ребека.

— Нищо не разбирам.

— Предполагам, Тод се уплашил през нощта и е решил да ме намери. Всички вестници пишат, че съм отседнала в „Херитидж“. За щастие, Гейл е била там, когато той се появил в осем и половина сутринта. Цяла нощ обикалял улиците, докато намери хотела. Казал на Гейл, че иска автограф от мен за брат си. Джери бил мой почитател.

Аз също, помисли си Зак, завладян от пулсиращото желание, което го измъчваше цял ден.

Ребека отново плъзна поглед по голото му тяло. В следващия миг се озова в обятията му и той я понесе към банята.

— Е, струва ми се искаше да опиташ всички стаи в апартамента.

— Мислех, че не те… интересува.

— Всеки нормален мъж би се заинтересувал. И макар моят мозък да не функционира винаги и в момента да се е превърнал в каша…

Тя весело се разсмя. Не е ли чудесно, помисли си. Новината, че детето е в безопасност в „Херитидж“ неочаквано ги бе превърнала от врагове отново в любовници.

Зак влезе под душа.

— Но… аз съм облечена!

— Не за дълго — рече Зак и пусна водата.

Дрехите й подгизнаха за секунди.

— Знаеш ли какво означава това? Че оставам тук, докато ми изсъхнат дрехите.

— В мазето има сушилня — той измъкна пуловера през главата й.

— В мазето, така ли? — пошегува се тя.

— Ти си развратница, Ребека Фокс!

— Но на теб това ти харесва.

Той бавно свали мокрите й джинси.

— Да, харесва ми — призна той.

Когато тя остана по бельо, Зак бавно плъзна поглед по тялото й.

— Снимала ли си някога любовна сцена под душ?

Тя бавно поклати глава, косата й ухаеше на лавандула и лимон.

Той погали с палци втвърдените зърна на гърдите й през мократа дантела и тя изстена, притискайки, устни към рамото му и нежно хапейки го.

— А в живота? — настоя той. Дланите му се плъзнаха по гърдите й, надолу към корема.

Тя вдигна поглед.

— Искаш да знаеш дали за първи път ще се любя под душ? Да, за първи път. Всичко, което се случва помежду ни, за мен е ново. Мисля, че съм влюб…

Устните му се впиха в нейните, заглушиха думите, които тя изпитваше нужда да изрече и които той отчаяно не желаеше да чуе. Би могъл да се справи със страстта, но чувствата бяха съвсем друго нещо.

Тя отвърна на целувката, горещите струи караха кожата й да пулсира. Думите щяха да почакат. Знаеше, че трябва да бъдат изречени. Не че посрещаше чувствата си с радост. Да обича Зак бе необикновено трудно и при най-добро стечение на обстоятелствата. А обстоятелствата бяха доста неблагоприятни.

Ръцете й се плъзнаха по гърдите му, по бедрата, пръстите й бавно проследиха белезите.

Той покри ръката й с длан.

— Притеснява ли те?

— Не — искрено отвърна тя. — Те са част от самия теб. Такъв, какъвто си…

— И какъв съм?

Тя понечи да отговори, ала той притисна пръсти към устните й.

— Не, не ми казвай. Не съм сигурен, че бих искал да знам.

Целунаха се отново и Зак свали бельото й. Нежно погали гърдите й и я накара да застене от удоволствие. И двамата бяха завладени от същата безумно дива страст, която бяха споделили преди няколко нощи. Но този път не искаха да бързат. Искаха бавно да се насладят на милувките, на невероятното удоволствие от сливането на телата им.

Струите бяха горещи. Зак преплете пръсти с нейните, вдигна ръцете й над главата и я притисна към хладната стена. Контрастът между горещина и студ я замая.

Тя обви с крак тялото му и усети как дланите му отново се плъзгат по раменете й, по бедрата…

Притисна се към него, наслаждавайки се на допира до горещата му влажна плът. Искаше тялото й да се съедини с неговото, прониквайки през кожата му, да бъде изцяло погълната… Искаше да бъде част от Зак. Приличаха си толкова много. И двамата бяха самоуверени, решителни, малко безсрамно предизвикателни… За краткото време, което бе прекарала с него, Ребека бе открила толкова много за самата себе си. Разбра, че не й липсва смелост. Осъзна, че е способна да изпитва много по-дълбоки чувства, отколкото бе предполагала. Ала си даваше сметка, че много скоро ще последва ново изпитание — болката от раздялата. Бързо отхвърли тази мисъл. Сега искаше да се наслади изцяло на удоволствието. За болката щеше да мисли по-късно.

Обви ръце около врата му и впи устни в неговите, тялото й се изви.

— О, Зак! Като на клада съм… — прошепна и притисна устни към ухото му.

— И аз изгарям заедно с теб — сподавено промълви той и я привлече под галещите струи.

Притвори очи, когато той коленичи и устните му бавно се плъзнаха по тялото й. Езикът му нежно проникна между бедрата й. Ребека извика, пръстите й се вплетоха в косата му. Тялото й пламна, пред очите й сякаш избухнаха фойерверки… Движенията на хълбоците й станаха неподвластни на волята.

Когато Зак най-после се изправи и проникна в нея, тя трепереше като лист. Мократа й коса се преплете с неговата, дългите й крака го обгърнаха. Ръцете му обхванаха бедрата й и мъжът я притисна към стената, прониквайки все по-дълбоко.

Ребека го усещаше в себе си и погълната от влагата и топлината имаше чувството, че тялото й се топи… Сълзи бликнаха от очите й, когато достигна върха на екстаза. Сякаш мощна експлозия избухна в нея и я разтърси от глава до пети.

— О, Зак, обичам те… толкова много!

Понечи да отговори, ала от устните му се изтръгна само дрезгав вик и той потръпна от неземната наслада, разляла се по тялото му; думите бяха заглушени от чувствата.

 

 

Ребека лежеше до Зак на двойното легло. Ръката й почиваше нежно на голите му гърди. Той посегна за цигара, ала отдръпна ръка. Ребека се усмихна и го целуна по бузата.

— От месеци мисля да се откажа — промърмори той.

— Ако започнеш и да се храниш правилно…

Той я стрелна с поглед.

— Добре, добре… Забрави.

Ала Зак знаеше, че не може да забрави. Именно в това беше проблемът.

Настъпи продължителна тишина. Ребека осъзна, че той няма да проговори. Ала не й беше лесно да подбере думите си. Сякаш се намираше на сцената и внезапно бе забравила репликите си.

— Зак, много хора живеят далече един от друг и въпреки това поддържат връзка. Бихме могли…

— Нека не се заблуждаваме, Ребека — прекъсна я бързо той. За него бе непростимо да храниш илюзии. Бе свикнал да бъде реалист. Да гледа открито на нещата.

Той я отблъсна от себе си и я погледна в очите. Господи, имаше толкова хубави очи! Шоколадовокафяви със златисти отблясъци. Болката от раздялата щеше да бъде непоносима.

— Ще бъде прекрасно, докато сме заедно, Ребека, но всичко ще свърши след няколко седмици. Дори по-скоро, ако промениш решението си и заминеш по-рано… — думите не издадоха чувствата му, агонията на душата му. Не трябваше да започват всичко това. Но той знаеше, че е неизбежно. Все едно да си беше казал, че никога не е трябвало да поема първата си глътка въздух.

— Няма да замина по-рано, Зак — твърдо рече тя. — Точно сега ми се струва, че за нищо на света не бих заминала.

— Какво искаш да кажеш? Че би изоставила кариерата си, филмите, ролята, която толкова много желаеш, луксозното си жилище в Лос Анджелис, прочутите си приятели, за да споделиш с мен мизерния ми апартамент, да печеш сладки, докато аз преследвам подпалвачи…

— Бих могла да ти бъда истински партньор.

Той поклати глава, сякаш разговаряше с безразсъдно дете.

— По-добре да сваля дрехите ти до сушилнята. Скоро трябва да тръгваме към хотела.

Той понечи да стане от леглото, но Ребека сграбчи ръката му.

— Е, добре, няма да се получи — рече тя тъжно. — Не желая да изоставя кариерата си. Държа на нея — тя седна и го прегърна, като притисна гърди към гърба му. — Но държа и на теб. Не е честно да съм принудена да избирам.

Лицето му се изопна.

— Кой е казал, че животът е честен? Според теб Тод и Джери смятат ли, че животът е честен? Мислиш ли, че нещастният скитник, обгорен като въглен е смятал, че е честно? Мислиш ли, че към мен животът е бил честен?

Тя се поколеба.

— Би могъл… да дойдеш с мен в Лос Анджелис. Фицджералд казва, че от години се каниш да напуснеш.

— И какво предлагаш да правя? Да плувам в басейна ти и да пазарувам по Родео Драйв, докато ти снимаш любовни сцени с някоя филмова звезда? Не-е-е, скъпа. Не е за мен. А тук не е за теб.

— Но, Зак…

Той се обърна и я притисна в обятията си.

— Това наистина е доста глупава идея — промърмори той тъжно.

— Има и по-лоши начини да започнеш отпуската си.

Нежно я целуна по устните.

— Отпуската свърши, преди да е започвала, скъпа. Все още имаме време да спрем. Белезите, които имам, ми стигат за цял живот. А повярвай ми, раните трудно зарастват — гласът му бе нежен, но някак далечен.

Само преди миг Ребека го бе чувствала толкова близък. Сега, макар да беше в прегръдките му тя усещаше все по-дълбоката пропаст, която се отваряше помежду им — Зак отново бе издигнал около себе си невидимата, но непробиваема стена.

 

 

Зак направи няколко обиколки около хотела, за да се увери, че не ги следят. Подпалвачът може и да не знаеше местонахождението на Тод, но със сигурност знаеше къде живее любимият му инспектор. Ребека, която не познаваше добре града, не заподозря нищо. Пък и мислите й бяха съсредоточени върху Зак, а не върху подпалвача. Следващата седмица бе Коледа, после идваше Нова година и тя трябваше да замине. Дали щеше да види Зак отново? Ако получеше ролята на Парадизи — за която щеше да се бори със зъби и нокти — три месеца щеше да бъде заета със снимките на филма. Нямаше да има време да дойде в Бостън. Дали Зак би дошъл в Лос Анджелис? Не, ако все още преследва подпалвача. Ако пък бе успял да го залови, нищо чудно да се появи нов. Винаги се появяваше нов. Той щеше да използва работата си като извинение, но всъщност не би дошъл, защото и за двамата нова раздяла щеше да бъде още по-болезнена.

Тя въздъхна и Зак нежно постави ръка на бедрото й.

— Трябва да настаня Тод на друго място. Приютът вече не е подходящ.

— Искаш да кажеш, че е твърде опасно.

— Откъде…

— Джо ми разказа, че Тод ти се обадил по телефона. Каза ми, че момчето е видяло подпалвача. Което означава, че и „факела“ може да го е забелязал.

— Джо обикновено умее да си държи устата затворена — намръщи се Зак.

— Не си го изкарвай не него, Зак. Всъщност не си ядосан на него — тихо рече тя. — Може би, ако не беше излязъл от банята съвсем гол… Ако не бяхме и двамата замаяни от новината, че Тод е в безопасност… Ако не беше толкова вълнуващо…

— Ядосан съм на себе си! — прекъсна я Зак. — Знаех докъде ще доведе всичко това. Трябваше да се овладея.

— Ти се опита.

Той се усмихна.

— Не бях достатъчно упорит. Не си ме виждала, когато наистина се опитвам да устоя на нещо.

— Сега виждам.

Усмивката му се стопи. Тя беше права. Изминаха останалата част от пътя в мълчание.

 

 

Щом прекосиха фоайето на хотела, Ребека видя как Зак застана нащрек. Собствените й сетива бяха изострени.

— Мислиш ли, че ни е проследил — тревожно попита тя.

— Не, но не мога да бъда сигурен — мрачно рече той. — Трябва незабелязано да измъкнем Тод.

— Къде ще го заведем?

Зак не отговори. Все още не беше решил. А пък и приближиха асансьора, където се бяха събрали гости на хотела. Зак ги огледа — две жени и трима мъже. Жените бяха облечени изискано и явно се познаваха, тъй като разговаряха приятелски. Двама от мъжете бяха на средна възраст и изглеждаха внушително. Бизнесмени. С ушити по поръчка костюми, безупречно лъснати обувки и кожени куфарчета. Вълнени палта висяха, преметнати през ръцете им. Третият мъж беше млад и не толкова добре облечен. Висок, много слаб, леко прегърбен. Но това, което привлече вниманието на Зак, бе морскосиният му шлифер.

Когато асансьорът пристигна, Зак задържа Ребека под предлог, че търси нещо в джоба си. Всички останали влязоха. Щом вратите бавно започнаха да се затварят, Зак провря ръка и отново ги отвори. Махна на Ребека да влезе пред него.

Нито едно копче не липсваше от шлифера на мъжа. Не че това доказваше нещо.

Зак почти незабележимо поклати глава, когато Ребека посегна да натисне бутона за своя етаж. Тя мигновено отпусна ръка. Тръпки полазиха по гърба й. Тя също бе забелязала младия мъж с шлифера.

И двамата въздъхнаха с облекчение, когато той слезе на седмия етаж. Двете жени излязоха на единайсетия, последвани от бизнесмените. Ребека и Зак стигнаха сами до деветнайсетия етаж, където се намираше апартаментът на Ребека.

Зак й даде знак да мине зад него и двамата пристъпиха предпазливо в пустия коридор.

— Дадох на Гейл моя ключ — рече Ребека, щом застанаха пред вратата на апартамент 19 В.

Зак почука.

Двамата се втренчиха във вратата. Чакането се проточи твърде дълго. Ребека тревожно погледна Зак. Той почука отново. Никакъв отговор. Ребека стисна ръце.

— Може Гейл да е излязла, а Тод още да не е събудил.

Непроницаемото лице на Зак не издаваше безпокойството, което го измъчваше. Винаги хладнокръвен срещу огъня. Почти винаги.

— Ще сляза да взема ключ от рецепцията.

— О, Зак! Не мислиш, че…

Той стисна рамото й.

— Все още е рано да мислим каквото и да било.

Ребека кимна, ала не можа да се отърси от тревожните мисли. Зак също.

Няколкото минути до връщането на Зак й се сториха цяла вечност.

Той пъхна ключа в бравата. Преди да го завърти, погледна Ребека и рече:

— Не приближавай.

Очите й се разшириха от страх.

— О, Господи! — прошепна тя.

Зак искаше да й каже няколко успокоителни думи, но знаеше, че Ребека е твърде умна, за да му повярва. Не оставаше нищо друго, освен да отключи вратата и да влезе.

Ребека остана в коридора. Опитваше се да потисне тръпките, разтърсващи тялото й. След няколко минути Зак я повика.

Тя предпазливо влезе.

Зак се появи откъм спалнята.

— Няма никой. Леглото не е оправено и е все още топло.

— Мислиш ли, че „факела“… Мислиш ли, че е отвлякъл и двамата? — Ребека изпита чувство на вина, задето бе уговорила Гейл да остане в апартамента, вместо да замине при родителите си, както бе планирала…

— Огледах наоколо, но не намерих оставена бележка. Трябва да уведомя полицията.

Той прекоси стаята и приближи до телефона. По пътя към хотела смяташе да се обади и да спре издирването на Тод. А сега трябваше да прибави и още едно име. Гейл… Осъзна, че дори не знае фамилията й.

Обърна се да попита Ребека и забеляза двама души на вратата. Изумено се втренчи в тях. Единият беше Тод. Явно жената с него беше Гейл. Тя се усмихна.

— Здравейте. Не ви очаквах толкова скоро — рече весело тя. — Заведох Тод в ресторанта да обядва. Трябваше да видите огромната пържола, която изяде — Гейл се втренчи в Ребека, после в Зак. И двамата бяха застинали като статуи. — Какво има? Какво се е случило?

Ребека се втурна към Гейл и я прегърна.

— Гейл, Гейл! Толкова се радвам да те видя отново!

Тод се усмихна на Зак.

— Актриси — ухили се в отговор Зак и сви рамене.

 

 

— Всичко ще бъде наред — настоя Гейл петнайсет минути по-късно.

След като Зак й обясни, че е възможно подпалвачът да търси Тод, Гейл предложи да го заведе в Сичуит — малко градче на брега на океана, на около трийсетина километра от Бостън.

— Ти какво ще кажеш, Тод? — попита Зак. — Искаш ли да прекараш коледните празници с госпожица Макарти?

Тод се поколеба.

— Ами… Бих искал… Само че… А Джери?

Зак сложи ръка на рамото му.

— Джери трябва да остане в болницата поне още няколко седмици. Сигурен съм, ще се радва да научи, че си при добро семейство, докато той се възстановява.

— Обещавам на Коледа да отида в болницата при Джери и да празнувам с него — рече Ребека.

— Ще му занесеш ли и снимка с автограф? — попита срамежливо Тод.

— Да. А също и няколко компактдиска. Каква музика обича?

Тод се изчерви.

— Харесва рап. Само че няма компактдиск плейър…

Ребека се усмихна.

— Е, Дядо Коледа сигурно е приготвил в торбата някой хубав портативен компактдиск плейър за Джери.

Зелените очи на Тод светнаха.

— Хей, той ще се пръсне от радост!

Зак разроши кестенявата му коса. Сърцето му се сви от жал за малкия бездомник. Както и за брат му в болницата. Би искал да си поговори с родителите им. Нима не знаеха, че децата са безценно съкровище?

Докато наблюдаваше Зак, Ребека си спомни късния среднощен разговор с Джо. Той бе споменал, че Зак искал да има деца. Тя също искаше деца. Обзе я тъга. Двамата със Зак биха могли да отгледат прекрасни деца.

Докато Гейл разговаряше по телефона с родителите си, за да ги предупреди да я чакат заедно с малкия й придружител, Зак отведе Тод настрани.

— Спомняш ли си мъжа, за когото ми разказа по телефона?

— Този, когото видях навън преди пожара.

— Да. Спомняш ли си как изглеждаше?

Тод сви устни.

— Не съвсем. Беше тъмно. Той изглеждаше… съвсем обикновен.

— Млад? Стар?

— Колкото теб, струва ми се.

— Значи стар — намигна му Зак.

Тод се изчерви.

— Колкото мен ли беше висок? Слаб?

— Ами… не съм съвсем сигурен.

Зак кимна.

— Да, сигурно не си го видял добре. Май ми каза, че по едно време той погледнал нагоре?

— Да, така беше.

— Успя ли да видиш лицето му или беше прекалено тъмно?

— Беше доста тъмно, но… — Зак се усмихна окуражаващо. — Имаше зло лице.

— Зло? — Зак погледна Ребека, която стоеше на няколко крачки зад Тод. Тя приближи към момчето.

— Така ли изглеждаше? — попита тя, като стисна устни и всмукна навътре страни.

Отначало Тод се разсмя, но после се загледа в изкривеното й лице и кимна.

— Да. Нещо такова… — В очите му се четеше възхищение. — Хей, страхотна си!

Ребека се усмихна.

— Само трябва да се упражняваш.

 

 

След като Тод и Гейл потеглиха с наетата кола, Зак се обърна към Ребека.

— Откъде разбра, че момчето е видяло мъж с изпито лице, хлътнали бузи и тънки устни.

— Тод каза, че изглеждал зъл. Повечето деца класифицират хората по стереотипите, наложени от телевизията и киното. На екрана лошите хора обикновено са с изпити лица, хлътнали страни и тънки устни.

Зак отвори вратата на колата.

— Добро заключение.

— Но едва ли ще ни помогне много — рече Ребека.

— Зная, изглежда, че не напредваме, но всъщност не е съвсем така.

Усмивка озари лицето й. Зак за първи път открито я признаваше за партньор.

Той се намръщи, изведнъж осъзнал причината за усмивката й. Думите просто се бяха изплъзнали от устата му.

— Не си прави погрешни изводи — изръмжа той, макар да знаеше, че не може да си върне думите назад. — И без това имам достатъчно неприятности, задето се занимавам със случай, от който съм отстранен. Ако ти се случи нещо… — той се вгледа в нея. — Бих искал да не пострадаш… — не беше точно обяснение в любов, но той почувства как дланите му овлажняват, а стомахът му се свива. За първи път й казваше, че държи на нея. Побърза да смени темата. — Трябва да се обадя на Джо. Сигурно вече е получил доклада от лабораторията.

Двамата се върнаха във фоайето на хотела. Зак приближи телефонните автомати в дъното.

Джо вдигна при първото позвъняване. Зак побърза да му съобщи, че са намерили Тод.

— Слава Богу! — въздъхна Джо. — Ще се обадя на ченгетата — той се поколеба. — Ребека знае ли?

— Да, знае.

— Добре. А ти още ли си в отпуска?

— Да, трябва ми време и простор за действие.

— Предполагам няма да откажеш един мъдър съвет…

— Запази го. Ще ми потрябва по-късно.

— Имам добра новина за теб.

— Докладът от лабораторията?

— Прав си бил. Откриха амилнитрит. Или както го наричаме „освежител“.

— „Освежител“? — намръщи се Зак.

— Да, нали знаеш, учениците и студентите го използват, когато искат да останат будни, за да учат за тестове или пък да се забавляват цяла нощ. Отваряш капсулата, вдъхваш дълбоко и хоп! — буден си в продължение на часове.

— Смяташ, че „факела“ е ученик в колеж? Тод смята, че той е на моите години.

— Може да е повтарял някой клас — засмя се сухо Джо.

Ребека, която стоеше наблизо, предложи друга възможност.

— Или живее близо до колеж. — В Бостън има няколко колежа.

— Хей, гласа на Ребека ли чух? — весело попита Джо. — Значи двамата се свързахте?

„Свързахте“ беше много правилно казано!

— Имаш ли да ми кажеш още нещо, Джо? — рязко попита Зак. Как да се съсредоточи върху работата си, когато всички наоколо са се втренчили в личния му живот?

— Не, това беше всичко засега.

— Добре, ще ти се обадя пак.

— Почакай, Мили се обади. Питаше дали Ребека ще се върне за вечеря.

Без да поглежда към нея, Зак отвърна:

— Да. Ще мина да я оставя в шест.

— Не, ще вечеряш с нас. Мили ще приготви печено говеждо. Знаеш, че не можеш да устоиш…

Изглежда напоследък Зак не можеше да устои на много неща.

— Добре, но ще си тръгна рано.

Ребека се усмихна щастливо.

— Не разбирам защо си толкова радостна. Човек трябва да се храни все пак — промърмори той.

Преди да тръгнат, Зак се обади в апартамента си, за да изслуша съобщенията, записани на телефонния секретар. Имаше само едно обаждане.

— Нищо важно — отвърна на въпросителния поглед на Ребека и тръгна към вратата.

Ребека забърза след него и го хвана за ръкава.

— „Факела“ ли беше?

— Не.

— Разбирам.

— Какво разбираш? — намръщи се той.

— Беше Айлийн, нали?

Той примигна. Нима бе толкова прозрачен за нея.

— Да. Беше Айлийн.

Ребека кимна.

Двамата прекосиха фоайето и излязоха на улицата. Насочиха се към колата на Зак. Изведнъж той рязко спря.

— Е, добре, искаш да знаеш защо е позвънила? Защото…

— Иска да поговорите — довърши вместо него Ребека.

— Точно така.

— Не смята, че е редно да прекъсне връзката ви със записано съобщение.

— Хей, откъде разбра?

— Аз съм жена, Зак! Когато е оставила първото съобщение, тя е очаквала да й се обадиш.

— Защо? Съобщението й беше съвсем ясно. Ако се опитва да играе игрички…

— Най-старата игра, Зак. Малко внимание, малко ухажване…

— Не ме бива в такива игри.

— Зная — рече тихо Ребека. Не че искаше да играят игри, но силно желаеше Зак да я ухажва.

Качиха се в колата и той се включи в движението. Спря на светофара и се втренчи в червената светлина.

— Не възнамерявам да се обаждам на Айлийн — промълви той. — Както беше казала и тя, връзката ни няма бъдеще.

Ребека не каза нищо. Зак се обърна и я погледна. Тя се усмихваше.