Елиз Тайтъл
Огнена страст (11)

Десета глава

— Забавляваме ли се вече, Зак, стари приятелю?

Зак се вкопчи в слушалката. Погледна часовника до леглото. Три без десет сутринта. Бяха минали четири дни от опожаряването на сградата от отсрещната страна на улицата. Четири дни, откакто „факела“ му се обади.

— Това ли е твоята идея за забавления? — попита Зак и посегна за цигара. Дотук с отказването.

— Обзалагам се, че се мислиш за важна клечка. Герой! Приятелката ти е филмова звезда. Кажи ми, Зак, толкова ли е страстна, колкото изглежда?

Студена пот обля Зак.

— Какво стана, приятелю? Езика ли си глътна? Ребека. Наистина много хубаво име. Но тя е още по-красива, нали?

— Само да си посмял да приближиш до нея…

— И какво? Ще ме пометеш с пожарния маркуч ли? Не си ли разбрал вече, че не можеш да угасиш моя огън, Чапин?

— Може да мислиш, така, приятел, но примката се затяга. Все по-близко сме.

— Тогава побързай, Зак, стари приятелю! Мисля, че надушвам дим на Стюарт Стрийт. Побързай, ако искаш отново да станеш герой…

 

 

Пожарът беше в занемарен бар на Стюарт Стрийт, квартал на игрални домове, кабарета, заведения за стриптийз и порно кина. Когато Зак пристигна на местопроизшествието, пожарникарите от трийсет и втора бригада вече бяха потушили огъня. Девет души — петима клиенти, две танцьорки, бармана и мускулестият бияч, отговарящ за охраната на бара — се бяха отървали без сериозни наранявания.

Зак спря до една от колите на противопожарната служба, за да поговори с началника на отряда.

— Много бързо пристигна, Чапин.

— Как е започнал пожара, Луис?

— Човекът от охраната казва, че чул експлозия и в следващия миг всичко избухнало в пламъци. Как мислиш дали е било умишлен палеж?

Зак не отговори. Бавно приближи до мускулестия мъж, чиято ръка бе превързана.

— Чул си експлозия, така ли?

— Да. Сякаш някой хвърли бомба в бара. Само че не забелязах никого.

Зак извади бележник и химикалка.

— Усети ли някаква миризма, когато започна пожарът?

Биячът се замисли.

— Да, като че ли… Наистина усетих странна миризма.

— Като от… „освежител“?

— Да. Нещо такова.

Зак усети, че някой го докосна по рамото. Беше Джо. Зак му се бе обадил веднага щом „факела“ затвори. Официално случаят беше негов. И на партньора му.

— Къде е Адамс?

— Болен е от грип — усмихна се Джо. — Казах му, че ще се справя сам. Има ли ранени?

— Нищо сериозно — Зак се поколеба. — Но този тип е луд. Страхувам се, че може да посегне на Ребека. Трябва да я убедиш да се откаже и да се върне в Лос Анджелис.

— Какво те кара да мислиш, че ще ме послуша. Между другото Мили е поканила доста хора за Коледа, за да се запознаят с Ребека. А и не забравяй, че тя възнамерява да посети Джери в болницата. Трябва да видиш колко подаръци е накупила за него и за малкия му брат.

— Веднага след Коледа, тогава. Ще я отнеса на ръце до самолета, ако трябва. Става прекалено опасно за нея, по дяволите!

 

 

С приближаването на Коледа Ребека опитваше да се потопи в празничната атмосфера на града и да повдигне настроението си. Ала не й се удаваше. Зак отново бе станал хладен и резервиран, и упорито настояваше тя да замине веднага след Коледа. Ребека обаче искаше да прекара заедно с него Нова година. Ако дотогава заловяха подпалвача, щяха да празнуват. И Зак може би щеше да обърне повече внимание на личния си живот.

В събота вечерта двамата седяха в уютен италиански ресторант в Норт Енд. Няколко пъти през седмицата го бе канила на вечеря, но той все отказваше. Накрая тя заплаши, че ще изиграе едно от „неочакваните си появявания“ в апартамента му, ако отново й откаже.

Зак най-после прие поканата.

— Зак, мислех си… — тя забеляза недоволството, изписано на лицето му, но продължи: — В „Син огън“…

— „Син огън“?!

— Сценарият за подпалвача.

— О, да, сценарият.

— Подпалвачът в „Син огън“ се оказва престъпник, когото героинята Тони Парадизи е арестувала по обвинение в палеж, когато е бил тийнейджър. Той прекарва няколко години в затвора и когато излиза, се заклева да покаже на Парадизи, че може отново да се върне към занаята си, само че този път се надява да бъде толкова умен, та да не го заловят.

— Нека отгатна — сухо рече Зак. — Накрая Тони Парадизи все пак го залавя и получава медал.

— А „факела“, подпалил хотел „Дрейк“? Той още ли е в затвора?

Зак поклати глава.

Ребека почувства как пулсът й се ускорява.

— Защо тогава не е измежду заподозрените? Веднъж вече си го заловил. Този път той иска да покаже, че може да те надхитри. Това би обяснило защо ти се обажда по телефона, дори те предизвиква. Как мислиш?

— Смятам, че мотивът е прекалено очебиен. Обзалагам се, че критиците ще го разпердушинят. Никакви изненади, никакви обрати в действието. Всички ще се досетят още през първите пет минути.

— Ти винаги си казвал, че животът е по-различен от филмите. Помислил ли си все пак да включиш онзи подпалвач сред заподозрените?

Зак поклати глава.

— Предполагам, не защото е прекалено очебийно — настоя Ребека.

— Не.

— Тогава защо? Има алиби за всеки пожар? Или се е преместил да живее другаде?

— Не.

— Тогава защо, по дяволите, не е заподозрян?

— Мъртъв е.

— Мъртъв?

Зак кимна.

— Кога е умрял?

— Преди няколко месеца.

— Как?

— Едва ли ще ти е приятно да чуеш.

— Искам да знам. Разкажи ми.

— Загина при пожар.

— Искаш да кажеш, че е започнал старите номера, щом е излязъл от затвора?

— Той така и не излезе от затвора. Получи десетгодишна присъда.

— Загинал е при пожар в затвора?

— Подпали килията. С газ за запалки.

— Самоубийство?

— Никой не може да каже със сигурност. Може да е планирал бягство. Или е искал да привлече вниманието. Или е откачил. Не беше съвсем на себе си, когато влезе в затвора.

— Имаше ли роднини? — намръщи се Ребека. — Баща? Майка? Брат? Дете?

— Проверихме. Хартман не беше женен. Не открихме роднини. Минаваше петдесетте. Типичен самотник.

— Защо предизвикваше пожари?

— Имаше претенциите, че изпълнява Божията воля. Искаше да прочисти града.

— Да прочисти града? Не разбирам…

— Изгаряше сгради, където се събираха наркомани и проститутки. Искаше да спаси града от порока. За щастие, повечето от жертвите му оцеляха.

— Но не всички — рече Ребека. Знаеше, че Зак мисли за момичето, загинало при пожара в хотел „Дрейк“.

— Готова ли си да тръгваме?

Ребека искаше да му каже, че е време да престане да бяга от болката, от чувствата си, от нея… Ала знаеше, че ако проговори, той още повече ще се затвори в себе си.

— Искаш ли да отидем на кино? — предложи тя, щом Зак махна на сервитьорката да донесе сметката.

— Късно е — разсеяно рече той и остави на масата няколко банкноти.

— Аз те поканих на вечеря.

— Ще платиш следващия път.

— Ще има ли следващ път?

— Разбира се — Зак облече коженото си яке.

— Може би на Нова година? — предложи тя, щом излязоха от ресторанта. Валеше сняг. Огромни снежинки танцуваха във въздуха.

— Мисля, че вече се разбрахме по този въпрос, Ребека. Каза, че заминаваш след Коледа.

— Не, ти така каза…

— Но ти се съгласи!

— Съгласих се да помисля.

— Е, и?

Тя не отговори.

— Няма ли някога да направиш нещо смислено?

— Всичко, което правя, е смислено.

— Не, ти правиш пари, но нищо смислено.

— Много смешно!

— Не се опитвам да те забавлявам.

— И да се беше опитал, нямаше да успееш.

— Да не намекваш, че нямам чувство за хумор?

— Именно.

— Грешиш. Имам чудесно чувство за хумор.

— Докажи го.

— Да го докажа?

— Точно така. Докажи го.

— Тук? Сега? Какво искаш? Да изиграя комедийна пиеса в снежната буря?

— Казах ли ти.

Тя се обърна. След миг снежна топка я удари в гърба. Ребека рязко се извъртя и нова топка я удари в лицето. Зак избухна в смях.

— Никак не е смешно, Зак. Това само показва колко извратено чувство за хумор имаш — тя продължи надолу по улицата.

— Хей, почакай! — извика той. — Къде отиваш?

— В Съмървил!

— Колата е в другата посока.

— Ще взема метрото.

— Ребека, не се сърди! Къде изчезна чувството ти за хумор?

Тя се скри зад ъгъла. Зак се втурна след нея.

— Ребека, съжалявам!

Тя спря и се обърна.

— Беше много глупава шега. Като на десетокласник.

Той се приближи.

— Добре де, глупаво беше. Може да съм със забавено развитие. Нека се целунем и да сключим мир. Съгласна ли си?

Ребека го изгледа замислено, сякаш се колебаеше.

— Добре… — тя затвори очи и леко издаде устни.

Той се усмихна с облекчение. Пристъпи към нея, обхвана с длани лицето й и устните му докоснаха нейните. Ребека обви ръце около врата му…

— Ау! — изкрещя той, когато усети нещо мокро да се стича по гърба му. Снежна топка! Бе пуснала във врата му снежна топка.

Ребека се разсмя и се отдръпна.

— Значи това е смешно? Аз съм постъпвал глупаво? Аз съм бил със забавено развитие? Нямал съм чувство за хумор? — той се намръщи, наведе се и направи огромна снежна топка.

Ребека започна да отстъпва.

— Не, Зак, моля те. Недей… Исках само да си върна… — тя се наведе и топката профуча покрай главата й.

След секунди и двамата правеха снежни топки, замерваха се, смееха се. Скоро дрехите им целите се оваляха в снега.

— Е, надявам се, вече си доволен? — извика тя през смях, когато нова топка я улучи в лицето.

— Не. — Зак приближаваше с огромно снежно кълбо.

— Какво ще правиш с това? — започна да отстъпва Ребека.

— Познай…

— Стига, Зак! Достатъчно.

— Къде отиде чувството ти за хумор, Ребека?

Тя се обърна и хукна надолу по улицата. Възнамеряваше да свие зад следващия ъгъл, да приготви снежна топка и щом Зак се покаже, да го нападне.

Усети, че той я настига и ускори бяг. Зави зад ъгъла, подхлъзна се… и падна в прегръдките на непознат мъж.

— О, извинете… — задъхано рече Ребека и се отдръпна.

Мъжът не отговори.

Ребека вдигна поглед към лицето му.

— Наистина… съжалявам.

Мъжът се извърна и лицето му потъна в сянка. Носеше ниско нахлупена черна вълнена шапка.

— Няма нищо — промърмори той, кимна и отмина точно когато Зак се появи иззад ъгъла.

Тъй като очакваше Ребека да го нападне, той напредваше предпазливо. Бе не по-малко изненадан от Ребека да се натъкне на непознатия.

— Извинете — промърмори Зак и го заобиколи.

Мъжът кимна, нахлупи още по-ниско шапката си и продължи пътя си.

Ребека стоеше неподвижно, загледана след непознатия. Зак приближи заплашително и замахна с топката.

— Е, сама си го изпроси!

Тя не отвърна.

— Хей, няма ли поне да молиш за милост?

Тя отмести очи към него. Зак мигновено разбра, че нещо я тревожи.

— Какво има? — той изпусна снежната топка.

— Мъжът…

— Не се опитал да ти направи нещо, нали? — Зак погледна през рамо, но непознатият бе изчезнал в нощта.

Ребека поклати глава.

— Не. Но… Може би се дължи на прекалено развитото ми въображение. Стори ми се, че… Той имаше зло лице. Всъщност зърнах го само за миг. А и предполагам, в Бостън се разхождат доста мъже с изпити лица и тънки устни. Но той наистина ме изплаши.

Зак съжали, че не го огледа по-добре. Не че беше толкова вероятно да се сблъскат лице в лице с подпалвача, но не се съмняваше, че негодникът ги следи.

Той я прегърна.

— Ето защо искам да заминеш оттук, колкото е възможно по-скоро.

— Не, това не е единствената причина, нали?

Той я привлече към себе си.

Снеговалежът се бе усилил. Истинска снежна буря. За Коледа Бостън щеше да бъде затрупан със сняг. Зак притисна устни към влажната й коса.

— Обещавам ти, че никога няма да те забравя. Няма дори да се опитам.

— Може би ще си намериш друга Айлийн — тъжно промърмори тя.

— Но никога няма да намеря друга като теб. Ти си единствена, Ребека!

— Досадна, твърдоглава, разглезена…

Той се ухили.

— Неудържима, решителна, съобразителна и невероятно сексапилна!

Кафявите й очи заблестяха. Тя нежно докосна лицето му. В миг забрави за мъжа, когото бе помислила за търсения от тях подпалвач.

— Да смятам ли това за предложение?

Очите им се срещнаха. Зак също бе забравил за мъжа. Бе забравил всичко друго, освен непреодолимата страст към жената, която държеше в прегръдките си.

— Пътищата са затрупани. Ще бъде проблем да те откарам до Съмървил.

— Да, голям проблем…

— Всъщност искам да те любя, Ребека. Едва ли някога съм желал нещо толкова силно.

— О, Зак! Аз също.

Хванати за ръце, те се затичаха по улицата към колата на Зак.

Ребека избърса снега от предното стъкло, докато той се опитваше да отключи вратата. Ключалката беше замръзнала. Опита с другата врата. Безуспешно.

Бурята се усилваше.

— Какво ще правим? — попита тя.

Зак се замисли за миг.

— Съвсем наблизо е хотел „Реджис“.

— Какво чакаме тогава?

Той хвана ръката й и я притисна към гърдите си.

— Това няма да промени нищо, Ребека. Само ще направи раздялата още по-болезнена.

— Мисля, че неудовлетворената страст е още по-болезнена — рече тя и се притисна към него.

Двамата се втурнаха в нощта към хотел „Реджис“.

 

 

Той не бе планирал сблъсъка. В първия момент се бе ядосал на себе си, но сега чувстваше странно задоволство. Спомни си с наслада допира до тялото й, изненадата, изписана на лицето й. Колко ли изненадана щеше да бъде, ако знаеше. Но тя не знаеше. Личеше си по смутеното й хладно извинение. Макар че миг, преди Чапин да се появи иззад ъгъла, в погледа й като че ли се четеше любопитство. Какви ли чувства бе пробудил у нея?

Той се намръщи и ги проследи до фоайето на хотел „Реджис“. Скри се зад колоната, когато се качиха в асансьора. Обзе го ярост. Представи си ги в леглото. Голите им тела, преплетени в страстна прегръдка. Едва ли тя мислеше за него в този момент; за силата, която той притежаваше, за невероятните опустошения, които можеше да причини. Тя вероятно мислеше единствено за пламенните прегръдки на Чапин.

Е, щом тя искаше пламъци…

 

 

Двамата влязоха в хотелската стая и трескаво започнаха да се разсъбличат. Мокрите якета бяха захвърлени на пода, след тях и останалите дрехи.

Зак я вдигна на ръце и я отнесе в леглото. Бяха измръзнали и се сгушиха под топлите завивки.

Тя се притисна към него. Устните й яростно се впиха в неговите. Всеки път се любеха отчаяно, сякаш беше за последен път. Времето неумолимо течеше. Никога не им стигаше. Времето се бе превърнало в техен враг.

Отначало Ребека бе завладяна от страст също както и Зак. Сега знаеше, че е истински влюбена в него. Знаеше и още нещо: никога вече нямаше да пожелае истински друг мъж.

— О, Зак, Зак, чувствам се прекрасно…

Той целуна устните й и усети соления вкус на сълзи.

— Не плачи, скъпа! Моля те, недей…

Тя потръпна и потисна риданието си.

— Не плача… Това са само… сълзи.

Тя го притисна с тяло, плъзна устни по гърдите му и бляскавия водопад на косите й го покри. Когато устните й достигнаха слабините му, той потръпна и зарови пръсти в косите й. Изстена от интимната ласка. Докосването бе толкова възбуждащо, че дъхът му секна.

За миг тя вдигна поглед към него и прошепна:

— Обичам те!

После отново сведе глава, разтвори устни и го обгърна.

Сълзи изпълниха очите на Зак, сърцето му бясно блъскаше в гърдите, ударите разтърсваха цялото му тяло.

Той я привлече нагоре, целуна я жадно и проникна в нея. Тя отметна глава и тялото й се залюля в чувствен ритъм. От устните им се изтръгнаха викове на удоволствие и двамата потънаха в бесния водовъртеж на страстта.

Накрая Ребека се отпусна върху гърдите му. Той я прегърна и пробяга по шията й с устни. Сред самотата на снежната нощ двамата продължиха да се наслаждават на прекрасните мигове, които си бяха дарили. Но безметежният им покой не трая дълго. След секунди чуха пронизителния вой на противопожарната инсталация. Ребека скочи, изпаднала в паника. Зак се втурна към вратата. В същия миг видя, че под нея се процеждат тънки струйки дим.

— Бързо, обличай се! — нареди той и й хвърли дрехите.

И двамата се облякоха за секунди. Ребека изтича до прозореца, надявайки се да види колите на противопожарната служба. Ала видя единствено как гостите на хотела и персонала уплашено тичат навън.

Тя се обърна към Зак. По лицето й се четеше ужас.

— Той е бил! Знаех, че е той. Проследил ни е дотук. Той е запалил хотела. Сигурна съм, че пожарът е започнал от нашия етаж — тя усети, че в гласа й се прокрадват истерични нотки.

— Всичко ще бъде наред. Само запази спокойствие. — Зак тръгна към вратата.

— Какво ще правиш?

— Огънят е близо, но не мисля, че положението е безнадеждно.

— Зак, пожарникарите ще пристигнат всеки момент. Не е ли по-добре да ги почакаме… — тя се изплаши. Повече за него, отколкото за себе си.

— Остани тук. Не отваряй вратата. Ще се върна да те взема.

— Зак…

Той се усмихна и устните му безмълвно изрекоха две думи. Едва когато излезе, Ребека осъзна, че е казал: „Обичам те.“

 

 

Още щом излезе в коридора, Зак се хвърли по корем на пода заради дима. Пламъците изригваха под вратата откъм аварийното стълбище в края на коридора, пресичайки единственият спасителен изход от сградата. Няколко гости на хотела, легнали на пода, вече с ужас бяха осъзнали този факт.

Един от тях понечи да отвори вратата към аварийния изход. Зак му извика да се отдръпне, ако не иска целия етаж да избухне в пламъци. Зак грабна пожарогасителя, закрепен на стената, изкрещя на всички да легнат, да допълзят обратно в стаите си и да затворят вратите към коридора. Раздаваше заповеди толкова авторитетно и изглеждаше толкова сигурен в себе си, че всички се подчиниха.

Топлината не беше непоносима, но колкото повече приближаваше към аварийното стълбище, толкова по-трудно му беше да диша. Въпреки мъчещата го кашлица, той продължи да пълзи към огъня, молейки се да не се разпространява повече, защото разчиташе единствено на пожарогасителя.

 

 

Ребека продължаваше да се взира през прозореца, като очакваше всеки миг колите на противопожарната охрана да пристигнат. Сигурно снежната виелица ги бе забавила.

Дали щяха да пристигнат навреме. Опита да се обади на Джо Кели, но телефонната линия беше прекъсната. Тя се втренчи през прозореца в тълпата отвън, зачуди се дали „факела“ също е пред сградата и се наслаждава на разрушителното си дело. Кога ли бе планирал пожара? Дали след сблъсъка им на улицата? Ребека вече не се съмняваше, че мъжът, върху когото бе връхлетяла, е бил подпалвачът. Само ако бе успяла да го огледа по-добре! Съмняваше се, че би го познала сред редица от заподозрени, особено ако всички бяха с изпити злобни лица. И все пак той беше уникален; човек, движен от… От какво? Отмъщение? Изкривено чувство за справедливост? Омраза? Какви бяха мотивите му? Защо искаше да унищожи Зак? А сега и нея?

Тя притисна длани към стъклото, молейки се да се появят накрая колите на противопожарната служба. Дали Зак ще се върне в стаята и ще чака да ги измъкнат? Не, не беше в негов стил. Той може и да беше инспектор, но си оставаше пожарникар по душа. Никога не би останал да чака безпомощно.

Тя се втренчи в затворената врата. Димът бавно се процеждаше в стаята. Очите й започнаха да парят. Искаше й се да отвори прозореца и да вдъхне свежия въздух. Но от студа дървената рамка бе залепнала към перваза.

Дали пожарникарите изобщо щяха да я забележат? Тя бе на дванайсетия етаж. А снегът се сипеше на парцали. Нямаше никаква видимост. Колко други гости на хотела бяха хванати в капана на горящата сграда?

Какво ли правеше Зак? Дали да се подчини на заповедта му и да остане в стаята, или да излезе и да се опита отново да му помогне? Котките имаха по девет живота. Колко ли живота имаха тя и Зак?

 

 

Под вратата към аварийния изход струеше гъст черен дим. Зак опипа вратата. Ако я отвореше, щеше да предизвика промяна в движението на въздуха и огромна огнена вълна щеше да погълне коридора. Нямаше да има време дори да насочи пожарогасителя. Трябваше да приближи огъня от горния или от долния етаж. Въпросът беше как да стигне дотам.

Той се втурна към асансьорите. Изкърти лоста, който висеше до пожарогасителя и с негова помощ успя да отвори вратите на единия асансьор. Подпря ги с металния контейнер, използван за пепелник на местата за пушене в коридора. Погледна нагоре и надолу в шахтата. Забеляза кабината няколко етажа по-долу.

Понечи да скочи и да се хване за въжетата, когато дочу тих вик зад гърба си. Рязко се обърна.

— По дяволите, Ребека. Не ти ли казах…

— Не е време да спорим! С какво мога да ти помогна?

Той си пое дълбоко въздух и мушна лоста в колана на панталона си.

— Моли се!

Тя кимна. Беше много по-уплашена, отколкото изглеждаше.

Той й намигна, преди да скочи.

Ребека затвори очи и горещо се помоли.

Когато повдигна клепачи и погледна надолу в асансьорната шахта, Зак висеше, обхванал с крака въжето, и се мъчеше да отвори с лоста вратите на асансьора на долния етаж.

Ребека затаи дъх.

Силно скърцане накара и двамата да подскочат. Кабината се изкачваше. От нея се издигаше черен дим. Нов пожар.

Зак чувстваше как секундите неумолимо отлитат. Обля го студена пот.

— Затвори вратите на асансьора! — извика той на Ребека, без да прекъсва работата си. — Ако успея да загася пожара на аварийното стълбище, ще отворя вратата в края на коридора и ще трябва да изведеш всички от стаите.

— Ще ги изведа. Побързай, Зак! Моля те…

— Ако до пет минути не успея, върни се в стаята и чакай там.

— Ще успееш — извика тя и хвана металния контейнер. Ала нямаше намерение да го издърпа, преди да се е уверила, че Зак е отворил вратите на асансьора на долния етаж и е успял да се измъкне в коридора.

Кабината се издигаше неумолимо. От тавана й се издигаха пламъци. Всеки миг и…

Ребека затаи дъх. О, Господи, помогни му да успее!

Очите й бяха затворени, когато го чу да крещи:

— Ребека, затвори вратите! Веднага!

Тя погледна надолу. Беше успял. Бе излязъл в коридора на долния етаж. По лицето й се стичаха сълзи. Ребека дръпна металния контейнер.

О, не! Беше се заклещил. Тя дръпна по-силно. Всеки момент кабината щеше да достигне нейния етаж. Пламъците щяха да нахлуят в коридора…

Тя си пое дълбоко въздух и дръпна с всички сили. Успя да го освободи и се блъсна в стената на коридора.

Вратите се затвориха миг преди кабината да достигне нейния етаж.

Ребека се втренчи в асансьорните врати. Сигурно бяха от незапалим материал, но стените, подът и таванът на кабината вече горяха. Не след дълго огънят щеше да проникне през тях.

Щом забърза към вратата в края на коридора, Ребека чу в далечината сирените на противопожарната охрана. Само след минути откъм аварийното стълбище долетя гласът на Зак.

— Добре, Ребека… Отдалечи се от вратата и извикай останалите — изрече той и се задави в кашлица.

 

 

Той стоеше сред тълпата. Една злокобно усмихната маска. Видя ги да излизат. Не беше нито изненадан, нито разочарован, задето бяха успели да се спасят. Пожарът беше само предупреждение. Той си играеше с тях. Все още.