Елиз Тайтъл
Огнена страст (6)

Пета глава

Рамото и ръката му пулсираха от болка, тъй като бе блъснал с всички сили заключената врата на сградата, за да я изкърти. Без да обръща внимание на болката, Зак прекоси преддверието, слабо осветено от уличната лампа. Стълбището тънеше в тъмнина, ала той се втурна нагоре.

Сграбчи парапета и запрескача по две-три стъпала наведнъж. Усети да го наболява чупеният му преди време крак и това го забави малко. Когато стигна третия етаж, вече се задъхваше. Още един етаж! Може би наистина трябва да се откажа от цигарите, помисли си той и предпазливо изкачи последните стъпала.

Вече се придвижваше много внимателно, тъй като знаеше, че е въпрос на минути, дори на секунди, таванът да поддаде и да се стовари отгоре му.

Надяваше се пожарникарите да пристигнат скоро. Хвърлил се бе да спасява човешки живот без никаква екипировка — без пожарогасител, без светлина, без противогаз, без подвижна стълба, осигуряваща бърз изход. Всичко, на което разчиташе, бе един куц крак и отчаяни молитви.

— Хей, дете! — извика той в тъмнината. Дрезгавият му глас отекна зловещо в опожарените помещения. Гъст лютив дим се виеше около него. — Легни на пода и не мърдай. Идвам да те измъкна. Скоро всичко ще бъде наред.

Гласът му прозвуча доста по-уверено, отколкото самият той се чувстваше. В съзнанието му изплува спомен за подобен случай преди три години. Нима не бе извикал същите думи на онова младо момиче? Никога нямаше да се изличат от паметта му всички негови действия от мига, в който се втурна в хотелската стая, вече обхваната от пламъци, до мига, в който грабна слабичкото момиче от леглото. Носейки безжизненото тяло, бе си помислил, че тя едва ли е на повече от шестнайсет. Бе се втурнал надолу. Докато слизаше по стълбите, огънят бушуваше над главата му. Нямаше избор, освен да бяга, не можеше да направи нищо, освен да се надява, че ще изпреварят пламъците, които ближеха петите им. Момичето почти не дишаше. Беше в безсъзнание. Може би тя нямаше да оживее, дори ако всичко останало беше наред. Но огънят е непредсказуема стихия. Зак с ужас бе забелязал, че пламъци са обхванали вертикалните подпори на стълбището. Дяволска клопка — пътят и напред и назад бе отрязан от огъня. Оставаше му единствено да се моли стълбището да издържи, докато слязат.

Сякаш и сега усети удара от падането, когато стълбището рухна под тях. Два етажа ги деляха от спасението.

Още помнеше как успя да обгърне момичето, за да я предпази от удара при приземяването. Как телата им с глух звук се стовариха на земята. Непоносимата болка, която го прониза… Ала най-ярък бе споменът за безжизненото тяло на момичето, което млад пожарникар внимателно бе измъкнал от ръцете му, тъжно поклащайки глава…

Престани, заповяда си Зак рязко. Тялото му бе обляно в пот. Не мисли за това сега. Не мисли за нищо друго, освен за детето, което е тук.

Господи, дано да е само едно! Дано да не се е задушило.

 

 

Когато се озова в преддверието, Ребека с изненада осъзна, че ужасният пукот на горящо дърво тук се чува приглушено. Дори нямаше дим. За миг се подвоуми дали не е влязла в друга сграда.

Тя внимателно приближи тясното стълбище. Ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Когато стъпи на първото стъпало я обгърна непрогледен мрак. Оттук се долавяше задушливия мирис на дим и съскането на огъня. Пипнешком откри парапета и се вкопчи в него.

— Зак! — извика с треперещ глас. Никакъв отговор.

Сърцето й замря. Тя се изкачи до площадката на първия етаж. Мирисът стана по-остър, пукотът на огъня — по-силен.

— Зак! Чуваш ли ме?

Сърцето й бясно блъскаше в гърдите, тялото й се обливаше в пот. Здравият разум й подсказваше, че влизането в горящата сграда е лудост; че трябва да се върне на улицата; че би могла да се нарани сериозно. Или да се случи нещо още по-лошо.

И все пак тя продължи към следващата площадка. Каза си, че ако и там не получи отговор от Зак, трябва да излезе, преди да е станало твърде късно.

 

 

Горяща греда се стовари заедно с къс от тавана точно пред Зак, когато вече бе преминал половината коридор на четвъртия етаж. В този миг чу риданията на дете.

— Успокой се! Не се плаши. Вече съм тук — извика му той.

Пламналите греди осветяваха пътя му. Детето бе избрало последния апартамент, за да се скрие. Зак забърза натам. Трябваше да го грабне и да се насочи към аварийното стълбище.

Късове от тавана и носещата греда бяха паднали. На земята, свито на кълбо, обезумяло от страх, скимтеше дете на не повече от дванайсет-тринайсет години. Беше само на крачка от мястото, където се бе срутил таванът.

Само благодарение на Бога бе оцеляло…

Зак коленичи пред детето и го потупа леко по гърба, преди да го вдигне на ръце.

— Сам ли си? — попита разтревожено той и бързо обходи с поглед стаята. — Има ли някой с теб?

Детето продължи да плаче.

— Добре, добре, само кимни — помоли Зак и го понесе към обкования с дъски прозорец, който би трябвало да извежда към аварийното стълбище.

Момчето не спираше да плаче. А времето минаваше. Зак го остави на пода, отвори прозореца и изби дъските с крак. Изпита облекчение, когато видя, че аварийното стълбище не е засегнато от огъня. В далечината дочу сирените на противопожарната служба.

Поуспокоен, той се наведе да вземе отново детето и в същия миг изцапаната със сажди ръчичка се вкопчи в ризата му.

— Брат ми — дрезгаво промълви детето.

— Къде е? — Сърцето на Зак замря. Момчето вдигна поглед към тавана. — Горе? Той горе ли е? — стомахът му се сви. Очите му започнаха да парят не само от дима.

Детето кимна, после внезапно скочи на крака и се втурна към вратата на стаята, излизаща в коридора, където като огнен дъжд се сипеха горящи парчета дърво и хоросан.

— Джери! Джери! — панически изпищя момчето и хукна като обезумяло по коридора. — Джери!

Внезапният бяг на момчето към обхванатия в пламъци коридор вбеси Зак. Той се втурна след него, като сипеше ругатни, обзет от страх за съдбата вече на трима.

 

 

Ребека достигна площадката на третия етаж. Сякаш се бе озовала в преддверието на ада, подгонена от богините на възмездието. Димът щипеше гърлото й, очите й пареха. Тя вдигна поглед. От етажа над нея струеше сюрреалистична червена светлина. Също като специалните ефекти в киното. Само че това не беше филм. Всичко се случваше в действителност. Нямаше режисьор, който да извика: „Стол!“ Не можеше да премине към снимането на следващите безопасни сцени. Не можеше да избяга от реалността, както и от факта, че огънят бе обхванал и горния етаж, където Зак се опитваше да спази безименното дете, безразсъдно потърсило убежище в порутена сграда. Ребека си даде сметка, че би могла да се окаже в безизходица, ако не слезе веднага и не се върне на улицата.

Ала тя заглуши гласа на здравия разум и потисна чувството си за самосъхранение без колебание. Отново извика Зак по име и се задави от кашлица.

Усети, че й се завива свят. Свлече се на колене и си заповяда да не припада.

За щастие, замайването премина за няколко секунди. Тя потисна новия пристъп на кашлица и отново извика.

Отначало не последва отговор, но след малко Ребека чу пронизителен вик. В следващия миг пред нея изникна неясна фигура.

— Зак! — извика тя с облекчение.

Не. Не беше Зак. През димната завеса към нея приближаваше момче. Момчето, което бе видяла на прозореца. За миг погледите им се срещнаха. В очите му се четеше ужас. Ребека инстинктивно се вкопчи в парапета, страхът на детето се предаде и на нея. Къде беше Зак? Ами ако му се е случило нещо?

Видя как момчето се завтече надолу по стълбите към нея, но в последния миг се обърна и затича нагоре към горящия ад.

— Не! — извика тя и се втурна след него.

Не бе изкачила и няколко стъпала, когато съзря Зак. Той сграбчи момчето, което истерично крещеше:

— Джери, Джери, Джери!

През зловещото съскане и пукат на огъня до тях долетя смразяващ кръвта писък. От пламъците изскочи неясна фигура, претърколи се по стълбите и спря в краката на Зак.

Ребека извика и Зак едва сега я забеляза. В първия миг той се ядоса, че е го е последвала в горящата сграда и в същото време изпита облекчение, че ще му помогне.

По-малкото момче се спусна с плач към брат си, който остана да лежи безжизнено на пода. Зак потърси пулса му и кимна на Ребека, която се изкачи бързо при тях и прегърна ридаещото дете.

— Брат ти е изгубил съзнание, скоро ще дойде на себе си, жив е — успокои момчето Зак. — Сега се стегни и всички ще се измъкнем оттук.

Той вдигна по-голямото момче — около шестнайсетгодишен хлапак. На същата възраст като онова момиче, мина му през ума. С усилие успя да отпъди злокобната мисъл.

— Хвани малкия и не го изпускай за нищо на света! — заповяда той грубо на новия си „партньор“. — Трябва само да слезем четири етажа и ще бъдем спасени.

Ребека кимна и стисна детето за ръка. То продължаваше да плаче тихо, но покорно тръгна с нея.

Зак я следваше по петите, понесъл по-голямото момче. Бяха слезли един етаж, когато рязко спряха, дочули нова смразяваща кръвта експлозия някъде долу.

Зак изруга, осъзнал, че „факела“ е заложил втори взрив. Сигурно го беше поставил в мазето. Само за секунди огънят щеше да достигне първия етаж и да започне да се изкачва. И тогава щяха да се окажат в капан.

Ребека почувства как отново ужас сковава тялото на малкия. Тя с усилие прикри собствения си страх.

— Ако побързаме… — започна младата жена, тъй като беше уверена, че стълбището е единственият им изход.

— Не, не трябва да рискуваме — прекъсна я Зак и посочи коридора на третия етаж. — Оттук! Ще използваме аварийното стълбище.

— Страх ме е… — изплака момчето и се задърпа, когато Ребека го поведе.

— Не се бой — рече тя и го грабна на ръце. През последните няколко години бе посветила доста време на тренировки в гимнастическия салон и беше по-силна, отколкото изглеждаше.

Огънят пълзеше по стените на коридора. Зак знаеше, че съществува голяма опасност покривът да се срути и живи да ги погребе. Но за нищо на света не би споделил страховете си.

Той ритна вратата на един от апартаментите и влезе. Ала само след няколко крачки рязко спря. Получил достъп от кислород, огънят избухна с нова сила.

— Навън! Бързо! — изкрещя Зак. — Ще опитаме през следващия.

Момчето се бе вкопчило в Ребека. Бе горещо като в пещ и това затрудняваше дишането му. Зак не смееше да помисли доколко сериозно е състоянието на изпадналия в безсъзнание хлапак.

Без произшествия успяха да прекосят следващия апартамент и да достигнат аварийното стълбище. Зак пръв стъпи навън. Сирените приближаваха. Той прецени, че са само на няколко пресечки от сградата. Ала и няколко секунди можеха да имат фатално значение.

Той вдигна поглед. Цялата сграда бе в пламъци и можеше да рухне всеки момент. Аварийната стълба, която и без това беше паянтова и ръждясала, едва ли щеше да ги удържи. Дори сградата да не гореше, такава опасност съществуваше. Но нямаха избор. Зак се втренчи право пред себе си. Не трябва да отмества поглед встрани! Необходимо бе да се съсредоточи и да свали всички на улицата.

Ребека стъпи на горната площадка. Детето се бе вкопчило в нея, прекалено изплашено и твърде изтощено дори за да плаче. Ребека внимателно се придвижи, когато Зак й нареди да мине напред. Не бе нужно да е строителен инженер, за да прецени, че стълбата е крайно нестабилна. Тя тревожно вдигна поглед към Зак.

— Ще се справим — изрече той.

Тя се усмихна. Колкото и да бе невероятно, вярваше му.

Слязоха един етаж и аварийната стълба, взе застрашително да се клати, скобите, с които бе прикрепена към сградата, не издържаха. В същия миг част от покрива падна и гъст дим и огън се издигнаха към небето.

— Продължавай! — изкрещя Зак на Ребека, която бе застинала на място от ужас, отчаяно притискайки към себе си детето.

В този миг първата противопожарна кола спря на улицата. Двама от пожарникарите веднага ги забелязаха, скочиха от камиона и се втурнаха да им помогнат.

Ребека имаше чувството, че гледа филм в забавен каданс, макар в действителност всичко да се развиваше с мълниеносна бързина. Чуваше бушуващия огън, тежкото дишане на детето, стъпките им, отекващи по металните стъпала.

Един от пожарникарите понечи да се изкачи да им помогне, но Зак му извика да се отдръпне. Допълнителната тежест върху стълбата можеше да се окаже фатална за всички. Докато слизаха по последния етаж, стълбата се откъсна от сградата и се олюля, но те вече бяха долу.

С облекчение, каквото не бе изпитвала досега, Ребека докосна земята. Застаналият наблизо пожарникар грабна детето от ръцете й и се втурна към линейката, спряла зад първата пожарна кола. Друг пожарникар пое изпадналото в безсъзнание момче от Зак, който не смееше да срещне погледа му; боеше се да не открие потвърждение на най-лошите си страхове.

Ребека сграбчи ръката на Зак, когато екипът на линейката включи кислородна маска на детето и лекарят се зае да установи доколко сериозни са обгарянията и обгазяването. След няколко напрегнати минути той вдигна глава. Обнадеждаващата му усмивка бе като слънчев лъч.

— Мисля, че ще оживее. Изгарянията са повърхностни. Има само няколко по-сериозни по гърба и краката. По-големият проблем е обгазяването.

Зак кимна. След минута линейката потегли заедно с двете момчета. Едва тогава Зак се обърна към Ребека и я изгледа съсипано.

— Съзнаваш ли, че можеше да загинеш?

Ребека се опита да спре сълзите си.

— Да. И не се осмелявай да ме поучаваш, Зак Чапин, или ще… — тя не можа да продължи.

Зак я привлече в обятията си. В прегръдката му, както и в начина, по който тя се притисна към него, нямаше нищо смущаващо, само безкрайно облекчение.

Пожарникарите от трийсет и четвърта бригада вече потушаваха огъня. Трима със защитни маски държаха огромни маркучи, които изстрелваха мощни струи към бушуващите пламъци. Димът и парата изригваха към небето като вулкан. Пристигналите междувременно полицаи поставиха въжен кордон, за да задържат жадните за зрелища зяпачи по-далече от пожара.

Ребека чу един от пожарникарите предупредително да вика:

— Покривът се срутва!

Зак се втурна към отсрещния тротоар, повлякъл Ребека. Движението по улицата бе преустановено.

— Върни се в апартамента ми — рече той — и си вземи душ.

Тя едва ли осъзнаваше, че лицето й е черно от сажди и косата й е посипана с хоросан и прах. Не че той изглеждаше по-добре, но…

— А ти?

— Ще остана тук, докато пожарникарите приключат. Трябва да вляза и да огледам — гласът му бе станал още по-дрезгав. Дращенето в гърлото му напомни как се бе чувствал след твърде много изпито уиски и изпушени цигари. Е, поне от единия порок се бе избавил.

— Ще остана — каза Ребека и в очите й проблесна решителност.

Зак понечи да възрази, но се отказа. Не защото нямаше контрааргументи, а защото нямаше да бъде честно. Дължеше й толкова много. Без нея нямаше да се справи. Едва ли щеше да спаси и двете момчета. По дяволите! Само това оставаше — да й се чувства задължен и благодарен.

Джо Кели пристигна само няколко минути след пожарникарите. Зак си даде сметка, че партньорът му трябва да е карал като луд дотук, тъй като живееше на двойно по-голямо разстояние, отколкото беше сградата на противопожарната служба.

Ребека се усмихна, когато Джо приближи към тях.

— Здравей. Надявам се, Мили не е разстроена, задето се наложи… да се забавя.

Джо ги огледа внимателно. Двамата бяха като дяволи — с покрити със сажди и прах лица и дрехи. Той изумено се втренчи в Зак.

— Взел си я със себе си в пожара?!

Зак се усмихна криво.

— Не съм я вземал — той стрелна с поглед партньора си. — Искам подробен доклад от болницата за състоянието на двете момчета. И най-вече за изпадналото в безсъзнание.

Джо кимна и отмести поглед към опожарената сграда.

— Имаш ли представа как е започнал пожарът?

— Знам кой го е предизвикал.

Джо рязко се извърна към него.

— Да не ти се е обадил пак?

— Ще ти разкажа утре.

— Зак…

Ребека потрепери и докосна ръката на Джо.

— Имаш ли нещо против да се качиш до апартамента на Зак и да донесеш връхните ни дрехи? Тъкмо ще се обадиш на Мили да я предупредиш, че вероятно ще останем тук цяла нощ.

— Вече я предупредих — рече Джо и се ухили. Свали вълненото си сако и наметна Ребека. — Да те топли, докато се върна — той намигна на Зак и се отдалечи.

— Няма ли да си навлечеш гнева на шефа? — попита Ребека, докато двамата наблюдаваха как огънят постепенно утихва.

— Заради укриване на информация, или защото съм изложил на опасност живота на любимата актриса на началника на противопожарната служба?

— Ти не си изложил на опасност живота ми. Аз пожелах. Остави Фицджералд на мен. Ще се постарая да нямаш неприятности с него.

— И дума да не става. От петгодишен не позволявам на никого да ме предпазва или покровителства.

Ребека се усмихна.

— Не мога да си представя как си изглеждал на пет години.

— Сам ще се разбера с Фицджералд!

Тя се усмихна още по-широко.

— Ако не те познавах, щях да си помисля, че ревнуваш, Чапин.

Зак се подвоуми какво да отговори, ала появяването на Джо го спаси. Ребека свали сакото и облече якето си. Зак също навлече своето.

Тримата стояха по-настрани от събралата се тълпа и наблюдаваха как пожарникарите методично потушават огъня. Зак обходи с поглед присъстващите. Възможно бе един от тях да е „факела“. Взря се в лицата за някакъв знак, който би могъл да издаде пиромана. Слаба усмивка, проблясваща в очите му лудост… Дали го познаваше отпреди? Някой, който му имаше зъб? Беше ли забелязал „факела“ двете деца, преди да подпали сградата? Беше ли разчитал, че Зак ще направи опит да ги спаси? Беше ли се надявал негодникът, Зак да се провали?

Ужасеният вик на Ребека го изтръгна от мислите му. Покривът изцяло рухна, металната аварийна стълба се олюля и се стовари на земята като счупен акордеон. Той успокоително постави ръка на рамото й, но бързо се отдръпна, когато срещна усмихнатия поглед на Джо. Точно сега не желаеше да предизвиква закачките на своя партньор.

А дали те щяха да бъдат неоснователни?

След няколко часа огънят бе почти напълно потушен и пожарникарите влязоха в сградата да угасят локалните огнища във вътрешността. Всички бяха със защитни маски.

Едва сега Ребека си даде сметка, че са били на косъм да не излязат живи от сградата. Залитна към Зак, но двамата мъже я подхванаха.

— Спокойно — рече Джо.

— Добре съм — промърмори тя. Ала не беше добре. Виеше й се свят. Опита се да превъзмогне замайването. Ако припаднеше отново, щеше да се лиши от шанса да работи със Зак.

Джо изтича до един от камионите и помоли пожарникаря, дошъл да отдъхне за миг, за чаша кафе. Подаде я на Ребека. Благодари и предложи на Зак, но той поклати глава. Тя стисна чашата между длани и с наслада отпи от горещата течност.

— Ще ми кажеш ли нещо повече за обаждането — приближи се Джо до партньора си.

— Няма много за разказване — лицето на Зак помръкна. Не желаеше да повтори пред Ребека думите на „факела“, че вероятно прекарва доста горещи мигове с новата си приятелка.

— Защо се обажда на теб? — намеси се Ребека.

— Може би е прочел името ми във вестниците — сви рамене Зак.

— Или може би те познава — предположи тя.

— Проверихме всички „факли“, които Зак някога е залавял и които сега са на свобода — рече Джо, — но се оказахме с празни ръце.

— А не е ли възможно да е някой, който иска да ти отмъсти по друга причина?

Зак се усмихна язвително.

— Нима се съмняваш в моята неотразимост?! Та мен всички ме харесват и обичат?

— Говоря сериозно, Зак…

— Проверихме и тази версия — рече Джо, когато Зак се отправи към един от камионите под предлог, че иска да се осведоми за състоянието на момчето, което бе изнесъл от сградата. Замисли се и за по-малкото дете. Шокът неминуемо щеше да се отрази върху психиката му. Макар и неуловимо на пръв поглед, но подобно преживяване оставяше следи за цял живот. Утре следобед трябва да се отбие в болницата и да разпита детето дали не е забелязало „факела“. Ако брат му е дошъл в съзнание, ще разпита и него. Разбира се, ако по-големият не е оживял, момченцето едва ли ще бъде в състояние да отговаря на въпроси. А и Зак едва ли щеше да бъде в състояние да ги задава.

— Той сигурно има врагове — обърна се Ребека към Джо, когато Зак вече се бе отдалечил.

— Ако щеш вярвай, но той печели сърцата на хората. Само веднъж да го опознаят…

— А бившата му съпруга? И тя ли все още го харесва?

— Черил? — Джо се засмя. — Не. Не, неточно е да се каже „харесва“. Може би трябва да ме попиташ дали още го обича… Е, когато веднъж го обикнеш, чувствата ти трудно се променят.

Ребека смутено отклони поглед.

— „Факела“ е мъж. Чух гласа му по телефона. Беше много нисък, зловещ. Мисля, че е луд.

— Може би.

— Нима не мислиш така?

Джо намигна на Зак, който приближаваше.

— Оставям мисленето за моя приятел.

— Да мисля за какво? — попита Зак.

— За мотивите, които движат хората — отвърна Джо.

Зак неохотно се усмихна.

— Ако знаех това, щях да стана психоаналитик вместо инспектор по разследване на пожари.

Джо се разсмя, но Ребека остана сериозна.

— Казаха ли нещо за момчето?

За първи път след пожара Зак се усмихна истински.

— Казаха, че ще оживее!

Ребека въздъхна с облекчение. Усмивката на Зак се стопи.

— При следващия пожар някое друго дете може да няма такъв късмет. Този престъпник трябва да бъде озаптен. Няма да се успокоя, докато не го заловя.

 

 

Едва на разсъмване стените на сградата изстинаха достатъчно, за да може екипът от експерти да влезе и да огледа. Джо извади куфарчето с инструменти и уреди от колата заедно с три метални шлема. Зак вече се бе опитал да убеди Ребека да се откаже от разследването с тях — безрезултатно обаче. Джо се усмихна вътрешно. Тя бе не само изключително красива, но и упорита. А също и смела. Подхождаше чудесно на стария му приятел.

— Погледни тук — обърна се Джо към Ребека и насочи фенерчето към стената. — По-малко сажди, по-топла е. Това означава, че е имало огън преди взрива.

Ребека кимна и погледна Зак, който беше на около пет метра от тях и взимаше проби.

— Какво търси?

— Мястото, откъдето е започнал пожарът.

Двамата мъже продължиха огледа. Зак мълчеше, а Джо отговаряше на въпросите на Ребека и даваше нужните обяснения, макар да знаеше, че по този начин дразни партньора си.

— Джо, ела тук — извика Зак. — Мисля, че го е поставил тук. Ако не ме лъже обонянието, струва ми се, ще открием следи от нитрит.

Джо бързо се запъти към него, Ребека го следваше по петите. Изведнъж спря, нещо на пода привлече вниманието й. Наведе се да го вдигне. Бе помислила, че е монета, но се оказа жълто метално копче.

— Мисля, че и аз намерих нещо — извика тя развълнувано.

Ребека бе искрено разочарована, когато двамата инспектори категорично отхвърлиха възможността копчето да ги отведе до „факела“.

— Може да е паднало от нечие палто — разсеяно рече Зак.

— От палтото на кого? — настоя Ребека. — Сградата е в ремонт. Никой не живее тук.

— Кажи го на двете момчета, които измъкнахме.

Джо внимателно пусна копчето в малко найлоново пликче.

— Може и да се окаже важна улика. Ще проверим всичко.

— Да, кажи на Адамс да се заеме с това — обърна се Зак към Джо.

Джо се усмихна и погледна часовника си.

— Е, приятели, не зная за вас двамата, но аз възнамерявам да се върна вкъщи, да си взема хубав горещ душ и да се замъкна в службата.

— Чудесно. — Зак все още взимаше проби. — Тогава ще се видим по-късно там. Ще занеса това в лабораторията, после ще се отбия в болницата…

Джо въпросително погледна Ребека.

— Оставила съм багажа си в апартамента на Зак. Ще остана при него.

Двайсет минути по-късно, докато Ребека взимаше душ в неговата баня, Зак седеше на масата в кухнята, отхапваше от изстиналите мексикански питки и се опитваше да проумее защо не възрази срещу решението й да се върне с него в апартамента му, вместо да вземе куфара и да тръгне с Джо.

Когато тя пристъпи в кухнята, загърната в неговия бял халат, ухаеща на сапун — присъствието й му подейства като удар от ароматизиран копринен камшик и той подсъзнателно усети защо бе замълчал.