Елиз Тайтъл
Огнена страст (13)

Дванадесета глава

Тъй като живееше сам от три години, Зак не бе свикнал да се вълнува особено за Коледа. Истината беше, че празникът го потискаше. През това време на годината повече от всякога си мислеше с копнеж какво ли би било, ако с Черил имаха деца. Не се заблуждаваше, че децата биха спасили брака им, но дори раздялата със съпругата му да е била неизбежна, щяха да му останат поне децата. Коледа и децата вървяха ръка за ръка. Заради децата от полицата на камината се провесваха чорапи, украсяваше се коледно дърво, на вратата се окачваше коледен венец, през прозорците просветваха запалени свещи… Това щеше да бъде първата Коледа от три години, когато нямаше да бъде сам. Ако не го лъжеше паметта, бе прекарал последните две на самотна маса в местния бар.

Ребека пристигна в апартамента на Зак, натоварена с подаръци и решена да се покаже в добро настроение. Съвсем нелека задача, като се има предвид, че сърцето й бе сломено. Тя остави опакованите с лъскава хартия пакети на масата и огледа всекидневната.

— Къде е дървото?

— Дървото?! — изгледа я недоумяващо Зак.

— Трябва да имаш коледно дърво, Зак.

— Ще изглежда доста голо. Няма с какво да го украся.

— Хайде! Отиваме да купим коледно дърво.

Той улови якето и я изгледа изумено.

— Ребека, Бъдни вечер е… Откъде смяташ да намериш коледно дърво. И както вече ти казах, нямам никакви украшения.

— Е, тогава ще проявим творчество. Ще нанижем пуканки, ще направим някое и друго животно… Не си ли правил оригами?

— Ори… Какво?

— Японско изкуство за сгъване на хартия. Много е лесно. Можем да направим птички, лодки, звезди, всичко!

— Коледа не е толкова важна за мен, Ребека…

— О, Зак! Тази Коледа е много важна. И за двама ни — рече тя с горчива усмивка.

Приближи се до него и той усети уханието на орхидеи. Пъхна ръце в джобовете, за да не я грабне в прегръдките си. Бе си дал дума, преди тя да тръгне, че и за двамата ще бъде по-добре, ако не прекарат нощта заедно. Раздялата утре и без това щеше да бъде достатъчно мъчителна. Едва ли щеше да се примири, ако тази вечер се любят. И сега не беше сигурен, че ще успее да го превъзмогне.

— Добре, Ребека. Ще имаме коледно дърво.

— Благодаря ти, Зак. — Тя погали нежно бузата му. Имаше чувството, че сърцето му плаче. Ребека изпитваше същото.

 

 

Той ги видя да влачат дървото по улицата. Двамата се смееха, шегуваха се. Явно бяха в празнично настроение. Езикът му се стрелна и облиза напуканите устни. Пръстите му се сключиха около запалката. В багажника на колата се намираха останалите принадлежности, които щяха да помогнат и за неговото празнично настроение. Бе подготвил голямо забавление.

 

 

— Хей, сгънал си листа неправилно! — Ребека разгледа фигурката, която Зак й подаде. — Така прилича повече на жираф, отколкото на пингвин.

— Че какво им е лошото на жирафите?

— Абсолютно нищо. Винаги съм искала да украся с жирафи коледното си дърво — тя прекара конец през фигурката и я окачи на клонче. Отстъпи и огледа с възхищение дървото, окичено с нанизи пуканки, хартиени животни и голяма звезда от сребърно фолио, поставена на върха.

— Изглежда добре — одобрително кимна Зак.

— Ще проверя дали са готови кестените — понечи да отиде в кухнята Ребека, но той я задържа за ръката.

Тя затаи дъх.

Зак нежно прокара палец по устните й.

— Чудех се само… кога ще отворим подаръците си — излъга той. Всъщност се чудеше как ще издържи цяла вечер, без да я люби. Кажи й истината…

— Ще донеса кестените и тогава ще отворим подаръците.

— Чудесно! — не можеше да й каже истината, защото започнеше ли да говори, една истина щеше да повлече след себе си други. Преди да е настъпило утрото, щеше да й е признал, че не желае тя да си тръгва. Нито утре. Нито когато и да било. Той погледна подаръците, които Ребека бе натрупала под коледното дърво. Единственото, което искаше, бе да прекара всички Коледи до края на живота си заедно с нея. А вероятно на следващата Коледа тя щеше да бъде на бляскаво холивудско парти в прегръдките на прочут актьор или режисьор и да празнува успеха на „Син огън“. Сегашната Коледа щеше да бъде само блед спомен. Но не и за него…

Ребека спря насред кухнята и се опита да влезе отново в ролята си. Докосването на Зак бе тъй възбуждащо, че с неимоверни усилия овладя желанието си да се хвърли в прегръдките му. Все още й бе трудно да повярва, че тази вечер всичко свършва. Край. Утре трябваше да замине. Но как ли щеше да съумее да го стори? Защо Зак приемаше раздялата много по-спокойно от нея? Може би част от него дори се радваше, че тя заминава. Знаеше, че е преобърнала живота му с главата надолу. Е, много скоро за него всичко ще се върне на мястото си.

След минута тя се появи във всекидневната с пълна чиния печени кестени.

— Ухаят чудесно, макар да не сме ги пекли на открит огън — рече с пресилен ентусиазъм тя.

Двамата седнаха на пода до коледното дърво.

— Отвори първо твоите подаръци — рече тя и му подаде огромна кутия.

— Всички магазини ли си изкупила?

— Е, не всички…

— Аз не умея много да пазарувам. Чувствам се неловко, че не съм ти приготвил планина от подаръци.

— Аз пък много обичам да обикалям магазините. Това е едно от нещата, които умея да правя.

Той разопакова кутията и я отвори. Вътре имаше кафяв копринен халат.

— Прекрасен е, Ребека. Благодаря! — сърце не му даваше да й каже, че не носи копринени халати.

От следващата кутия Зак извади топли кожени ръкавици.

— Ръцете ти са винаги студени — рече тя. Но не и сърцето ти, добави наум. Имаш най-горещото сърце на света.

Той продължи да разопакова. Вълнена риза, кашмирен шал…

— Кога ще отвориш твоя подарък?

— Веднага след като видиш твоя последен подарък — подаде му тя малка картонена кутийка.

Той бавно я отвори. Вътре имаше книга „Обичам Лос Анджелис: пътеводител на новия жител.“ Той се втренчи в заглавието, после вдигна поглед.

— Животът е непредсказуем — тихо промълви тя. — Човек никога не знае със сигурност какво му предстои.

Той понечи да отговори, но Ребека сложи пръст на устните му.

— Не казвай нищо, Зак — усмихна се тъжно тя.

Той бръкна в джоба на панталоните си и извади малко пакетче. Мълчаливо й го подаде.

С треперещи ръце тя свали станиола, с който бе обвита кадифената кутийка. Беше по-голяма и по-плоска от кутийките, в които поставяха годежен пръстен. Усети погледа на Зак върху себе си, когато бавно повдигна капачето.

Очите й се разшириха.

— Какво ще кажеш? — тревожно попита Зак.

Тя нежно откопча блестящата златна звезда. Върху метала бе гравирано името „Ребека“, а отдолу бяха изписани думите „За образцова служба“.

Зак взе звездата и я закачи на пуловера й.

По страните на Ребека се стичаха сълзи. Тя отвори уста, но не можа да изрече нито дума.

— Недей — тихо промърмори той.

Тя покри с ръка медала, който Зак бе забол близо до сърцето й, и склони глава на рамото му.

Той я прегърна. Успокояващ жест. Но бе невъзможно да овладеят страстта…

— О, Зак…

Той нежно я повали на килима и бавно я разсъблече. Припряно захвърли и своите дрехи, нетърпелив да притисне тялото й към своето.

Тя потръпна и тихо изстена. Вдигна глава и впи устни в неговите. Продължителна дива целувка.

Зак я притисна с тяло към пода. Стройните й бедра го обвиха и нежно го насочиха да проникне в нея. Тялото й се изви, разкъсвано от желание. Сливането не беше достатъчно. Искаше още, и още…

Все едно си проправяше път сред пламъци. Бе опасно и в същото време неописуемо вълнуващо.

Пронизителният звън на телефона ги върна в действителността. Двамата се втренчиха един в друг, не казаха нито дума, ала мислеха за едно и също нещо.

Той се изправи. Ребека понечи да го помоли да не вдига телефона, но знаеше, че трябва.

Зак вдигна на четвъртото позвъняване. Не каза нито дума. Докато слушаше, лицето му се вкамени. Затвори, но не погледна към нея.

— Още един пожар.

Ребека започна да се облича. Преди да навлече пуловера, очите й се спряха за миг на бляскавия коледен подарък. Тя бавно прокара пръсти по метала.

Зак бързо се облече, обади се на противопожарната охрана и на Джо. Обърна се към Ребека, която седеше на дивана, вече напълно облечена.

— Не искам да идваш с мен — рече тихо, но твърдо. Само още един ден и тя щеше да бъде в безопасност. Не искаше да поема никакви рискове. Ако й се случеше нещо…

Ребека отгатна мислите му.

— Добре, Зак.

— Ще ти се обадя веднага щом овладеем огъня.

Тя кимна. Зак облече якето си и се отправи към вратата. Тя се втурна към него и го прегърна.

Той я целуна нежно по челото. Знаеше, че ако си позволи нещо повече, няма да бъде в състояние да се съсредоточи над хаоса, който го очакваше навън.

— Бъди внимателен — прошепна тя.

Останала сама в апартамента на Зак, Ребека се почувства крайно изнервена и безпомощна. А подобна роля никак не й харесваше. Сигурно би могла да направи нещо.

Идеята й хрумна внезапно. Тя се втурна към кухнята да потърси телефонния указател. Намери го в дъното на шкафа.

Бързо прелисти страниците, докато стигна буквата „Ч“. Как не се бе сетила по-рано? Ча… Чи… Чъ…

Беше като изстрел в тъмното, но все пак съществуваше възможност…

Ето го! Чъднау. Не един, а двама. Филип Чъднау в Дорчестър и Рори Чъднау в Бостън. Реши да започне с телефона в Дорчестър. Обади се женски глас.

— Може ли да говоря с Филип Чъднау? — учтиво попита Ребека. Бе достатъчно да чуе гласа му.

— Съжалявам. Фил не е вкъщи.

Без съмнение наблюдаваше как още една сграда избухва в пламъци.

— Кога очаквате да се върне?

— След няколко месеца. Той е на петролен танкер в Атлантическия океан. Вече повече от месец е там. За какво искате да говорите с него?

— Ами… исках да му предложа абонамент за списание.

— Абонирани сме за всички списания, от които имаме нужда — отвърна хладно жената и затвори.

Ребека веднага набра номера на Рори Чъднау, молеше се да има повече късмет този път. Телефонът иззвъня около десетина пъти. Никакъв отговор. Тя преписа адреса от телефонния указател. Стори й се познат. Стюарт Стрийт. Стюарт Стрийт?

Тръпки полазиха по гърба й, щом си спомни за бара, подпален от „факела“ на Стюарт Стрийт. Джо се бе измъкнал тайно през онази нощ и тя не бе видяла пожара, но от разговора му с Мили сутринта бе разбрала, че е на Стюарт Стрийт. Съвсем близо до дома на Рори Чъднау.

Обзе я вълнение. Инстинктивно или по-скоро по интуиция усети, че човекът, когото търсят, е Рори Чъднау. Почти всички парченца от мозайката се подреждаха.

Ребека написа кратка бележка за Зак, в която му съобщаваше къде отива, и бързо излезе от апартамента. Възнамеряваше да посети Рори Чъднау. Докато той отсъстваше, тя би могла да огледа дома му и да открие доказателства.

 

 

Той бе специалист по проникването с взлом в сгради и отварянето на заключени врати. Апартаментът на Зак не правеше изключение. Мъжът безшумно пристъпи вътре, възнамеряваше да изненада Ребека. Бе видял Зак да излиза сам минута след като му се обади. Щом старият очукан форд потегли, мъжът се промъкна в алеята и се зае да отвори вратата на мазето.

Презрително изгледа гротескното коледно дърво и всички подаръци, разхвърляни по пода в празната всекидневна. Внимателно надникна в кухнята. И тя беше празна. Безшумно се насочи към спалнята, надявайки се да намери Ребека в леглото, очакваща завръщането на своя герой. Ала когато Чапин се върнеше, щеше да го очаква голяма изненада. Как ли щеше да понесе загубата на любим човек? Дали Чапин щеше да изпита същата мъка, каквато бе изпитал той, когато загуби единствения човек, когото някога бе обичал? Око за око, се казва в Библията.

Обзе го животинска ярост, когато видя, че и спалнята е празна. Беше се измъкнала. Той бе планирал всичко, но тя си беше тръгнала! Като обезумял претърси отново малкия апартамент. Никой. Трябва да е излязла, докато се е опитвал да отвори вратата на мазето. Той влетя във всекидневната. И в същия миг забеляза бележката, оставена на масата.

Очите му се присвиха, докато четеше. Зловеща усмивка се разля по лицето му. Той смачка бележката и я подпали със запалката си.

В този миг телефонът иззвъня. След второто позвъняване, се включи телефонния секретар. Гласът на Чапин, записан на лента. Писукане. И отново гласът на Чапин. На живо. Глас, изпълнен с тревога.

— Ребека? Там ли си? Ребека, вдигни, по дяволите! Слушай, пожарът беше фалшива тревога.

Мъжът в апартамента се изхили сатанински.

— Този ще е истински — рече с нарастващо въодушевление. — Съвсем истински.

— Ребека, къде си, по дяволите? Слушай, връщам се веднага — линията прекъсна.

— Ще бъде твърде късно — рече той, отвори капсулата с „освежителя“, вдъхна дълбоко и го запали…

 

 

Докато Зак и Джо прекосят града, пожарникарите вече излизаха от сградата. Студена пот обля Зак и безсилна ярост се надигна в гърдите му.

Джо спря да поговори с един от тях. Зак се затича по стълбите. Партньорът му го настигна задъхан.

— Казаха, че вътре не е имало никой, но почти цялата мебелировка е изгоряла — рече Джо.

— Тогава къде, по дяволите, е отишла? — Зак се опита да потисне най-лошите си страхове, ала напразно. Ами ако „факела“ бе отвлякъл Ребека?

 

 

Рори Чъднау живееше в блок, чийто първи етаж бе зает от заведение за стриптийз. Ребека се поколеба, когато застана пред сградата. Може би трябваше да изчака Зак. Зачуди се дали да се обади на Фицджералд, но той вероятно щеше да обвини Зак, че й е позволил да продължи да работи по случая. Ами ако интуицията я лъжеше? Ако този Рори Чъднау нямаше никаква роднинска връзка с Джанет Чъднау? Ако той не беше „факела“? Трябваше й сигурно доказателство. И единственият начин да се добере до него бе като огледа жилището му.

Тя набра отново номера на Чъднау от бара на отсрещната страна на улицата. Никой не отговори. Теренът беше чист. Въпросът бе докога?

 

 

Зак се втурна в изпълнения с дим, опожарен апартамент. Джо го следваше по петите. Коледното дърво се бе превърнало в купчинка пепел. Всички подаръци от Ребека също бяха изгорели. Добре че забоде медала на пуловера й. Иначе и той щеше да изгори в пожара. А тя щеше да се поболее от мъка. Господи, дано е жива, дано нищо да не й се е случило! Той затвори очи и се олюля. Пое си дълбоко въздух и безцелно влезе в опустошената кухня.

Джо огледа телефона във всекидневната, но апаратът бе напълно неизползваем.

— Ще отида до съседите и ще се обадя вкъщи. Може да се е върнала там — извика той на Зак.

— Не! Почакай…

Джо забърза към кухнята. Зак се бе втренчил в изгорелите остатъци на отворения телефонния указател. Виждаха се само няколко имена. Всичките започваха с буквата „Ч“.

Джо поиска телефонния указател на съседите. След като набраха номера на Филип Чъднау и проведоха кратък разговор със съпругата му, двамата се качиха в колата на Зак и потеглиха към дома на Рори Чъднау на Стюарт Стрийт.

 

 

В последния си филм Ребека бе използвала кредитна карта, за да проникне в заключено жилище. Реши да опита да отвори по същия начин и вратата на апартамента на Чъднау. Бравата поддаде.

Ребека предпазливо пристъпи вътре. Жилището приличаше на вертеп. Двете тесни стаички бяха натъпкани с очукани стари мебели. След като огледа набързо всекидневната, Ребека пристъпи в задушната малка спалня. Неоправено дървено легло, бюро, гардероб — нищо повече.

На бюрото Ребека забеляза поставена в рамка снимка. Портрет на жена на средна възраст. Изпито лице, уморени очи, измъчена усмивка. Фотографията беше подписана.

„На Рори, с любов.

Мама.“

Ребека вече не се съмняваше, че майката е Джанет Чъднау. Тя остави снимката и се приближи до гардероба. Рори Чъднау явно не беше конте. В гардероба имаше износено спортно яке, няколко ризи, избелели джинси, чифт сиви панталони. И шлифер. Ребека извади шлифера.

На яката липсваше жълто метално копче. Другите бяха съвсем същите като онова, което бе намерила в опожарената сграда срещу апартамента на Зак. Сърцето й бясно заблъска в гърдите, ушите й бучаха. Тя преметна шлифера през ръката си. Какво по-сигурно доказателство? Зак щеше да бъде горд с нея.

Върху гардероба имаше кашон. Ребека го свали на пода. Коленичи и го отвори. Дъхът й секна. В кашона бяха подредени капсули амилнитрит. „Освежители“!

Тъкмо извади една капсула и влажна ръка затисна устата й. Ребека се вцепени. Не бе чула никакъв шум, но не й бе нужно време, за да отгатне кой може да е.

— Най-сетне справедливостта ще възтържествува! — процеди дрезгав глас в ухото й.

Ребека имаше чувството, че сърцето й ще изхвръкне.

— Око за око — рече мъжът по-високо и я изправи. Едната му ръка все още притискаше устата й, другата бе обвита около кръста.

Сега разпозна гласа — същият зловещ глас, който бе чула по телефона. Ребека опита да се освободи, но хватката му се стегна още по-силно. Той я завлече до леглото и я хвърли върху завивките.

Тогава го видя за първи път.

Не, за втори! Рори Чъднау беше мъжът, в когото се блъсна на улицата по време на виелицата. Тя уплашено се втренчи в него.

— Не мърдай или ще те ударя! Не искаш да те бия, нали? Но ще го направя, ако се съпротивляваш. И ще ми бъде приятно… — надвеси се той над нея.

Ребека се ужаси, че ще я изнасили, че ще я измъчва…

— Защо? — едва успя да промълви.

— Искаш да знаеш защо? Ще ти кажа. Чапин унищожи всички, които обичах. Дъглас Хартман ми беше вуйчо. Доведен брат на майка ми. Тя дори не знаеше, че е хвърлен в затвора, докато не се премести в Бостън преди няколко години.

Той се наведе още по-ниско. Ребека усети противния му дъх, вонящ на алкохол.

— Живеех в Чикаго, когато той умря. Мама ми писа, че е загинал по вина на Чапин. Той беше пъхнал брат й в затвора, макар вуйчо ми да е искал единствено да изчисти тази страна от отрепки. Майка ми мразеше Чапин. Аз също го мразя! — той вече не я виждаше. Погледът му бе изцъклен от ненавист. — Майка ми се самоуби от мъка.

— Умряла е от свръхдоза наркотици — рече Ребека. — Може да е станало… случайно.

— Млъкни! — той я удари през лицето.

Очите й се насълзиха, но тя стисна зъби. Нямаше да му достави удоволствие да заплаче.

— Затова дойдох в Бостън. Заклех се да му отмъстя! Първо го направих за посмешище. А сега… Сега ще го видя как гори. Също като бедния вуйчо Дъг. Не бих се учудил, ако Чапин стои зад онзи пожар — той й се усмихна. — Бях планирал всичко внимателно. А после ти дойде право в моето малко леговище. Сега имам по-добър план. Ще убия първо теб и ще оставя Чапин жив, за да страда. Да изживее цялата мъка, която аз изживях. После ще го спася от нея — той се ухили. — Ще сложа край на мъките му.

Ребека се вгледа в проблясващите с дива омраза очи на Рори. Ако той беше актьор, изпълняващ ролята на подпалвача в „Син огън“, режисьорът щеше да го обвини, че преиграва. Ала това не беше филм. Всичко се случваше в действителност. И Рори съвсем не играеше. Той беше луд.

Тя потръпна от отвращение, когато мъжът докосна бузата й. Ала той не обърна внимание на реакцията й.

— Жалко, че нямаме повече време. Бих могъл да ти покажа какво означава истински мъж.

Ребека стисна очи. О, Зак, съжалявам, че не те дочаках! Обичам те, Зак! Моля те, прости ми…

Той бе твърде силен и успя да я завърже за леглото въпреки съпротивата й.

— Грешиш — рече тя. — Зак няма да страда, когато умра. Той не ме обича. Утре заминавам. Той настоя. Отегчи се от мен. Всичко свърши…

— Аз не бих се отегчил, красавице. Жалко, че времето ти изтече.

— Не. Моля ви…

Пъхна парче плат в устата й и заглуши последните й думи, след което залепи върху устните й лейкопласт.

Ребека с ужас видя как той счупи капсулата с амилнитрит, вдъхна дълбоко и запали огън в ъгъла на тясната спалня. Изправи се с налудничава усмивка и просъска:

— Няма да трае дълго! — изпрати й въздушна целувка и излезе от апартамента.

 

 

Зак влетя в сградата точно когато Рори Чъднау слезе на първия етаж. Видя паниката, изписала се на лицето му, когато се втурна към него. Сграбчи го и го притисна към стената.

— Всичко свърши, Чъднау!

— Почти — ухили се лудият.

Едва тогава Зак усети дима. Чъднау се освободи и стовари юмрук в челюстта на Зак. Инспекторът падна. Подпалвачът се втурна към вратата, ала забеляза Джо, който тъкмо влизаше в сградата. Нямаше накъде да бяга, освен нагоре. И той хукна по стълбите.

Джо помогна на Зак да се изправи. Инспекторът се затича нагоре, като взимаше по две стъпала наведнъж. Джо го последва.

Зак настигна Чъднау на третия етаж. Под една от вратите излизаше дим. Инспекторът блъсна Чъднау встрани и се затича към нея. Отвори я с ритник. Чъднау се хвърли към него и го удари в гърба. Зак се извърна, сграбчи го за врата и го блъсна назад. Чъднау залитна и падна право в ръцете на Джо.

 

 

Краят на чаршафа се запали. Ребека лежеше завързана към леглото, безпомощна, изплашена, молеше се отчаяно Зак да пристигне навреме и да я спаси. Но това се случваше само във филмите. В живота героините не ги спасяват в последния момент, помисли си тя и усети, че губи съзнание…

Изведнъж отвори очи и го видя. Той! Бе я открил…

Зак преряза въжетата и свали лейкопласта. Тя изплю парцала, когато той я вдигна на ръце. В далечината се чу вой на сирени.

— О, Зак, каква невероятна развръзка! — задъхано изрече тя и обви ръце около врата му, докато той я изнасяше навън.

 

 

На Коледа Ребека и Зак посетиха Джери в болницата. Мили, Джо и децата им също дойдоха. Както и Тод, Гейл и родителите й. Семейство Макарти донесоха добра новина. Съдът им бе разрешил да осиновят Тод и Джери. Джери също имаше радостна вест. След седмица щяха да го изпишат от болницата.

Момчето тъкмо бе отворило подаръците си и изгубило ума и дума, разглеждайки невярващо портативния компактдиск плейър и купчината компактдискове с рап музика, когато пристигнаха нови посетители.

Ребека изумено се втренчи в началника на противопожарната служба и шефа на отдела за разследване на пожари, които влязоха в стаята.

Фицджералд и Колинс важно кимнаха на Зак, Джо и останалите, после насочиха вниманието си към Ребека.

— Ребека, разбрахме, че утре заминаваш — рече Фицджералд, който изглеждаше необикновено официален в строгия си син костюм. — И се отбихме, за да изразим благодарността на град Бостън и на отдела за разследване на пожари за съдействието, което ни оказа в залавянето на подпалвача и изправянето му пред съда.

Колинс, облечен в парадна униформа, стисна ръката й, после отвори кадифена кутийка, в която лежеше златна звезда. Върху метала бе гравирано името й, а под него думите: „За образцова служба“.

Фицджералд закачи медала до другата златна звезда, която носеше на пуловера си. Всички в стаята изръкопляскаха. Ребека докосна двата медала. Погледът й се спря на Зак.

— За мен те са по-ценни от наградата „Оскар“ — развълнувано каза тя и гласът й секна, едва преглътна сълзите.

Зак пристъпи към нея и я прегърна.

— Сигурен съм, че ще спечелиш и „Оскар“. Ти го заслужаваш!

Сестрата надникна в стаята.

— Госпожице Фокс? Колата ви чака.

Ребека кимна. Сега, когато „факела“ беше заловен и тя, и Зак знаеха, че е безопасно да остане в Бостън до Нова година. Но щом трябваше да се разделят, по-добре беше да не отлагат, а да се опитат да понесат болката. Хубав чист край. Ха!

Ребека целуна всички в стаята, Зак я чакаше в коридора.

Мили я прегърна и рече:

— Обаждай се. И не се притеснявай. Ще го обработим.

Гейл стисна ръката й.

— Ще се видим в Холивуд.

 

 

Слязоха с асансьора, без да говорят, без да се докоснат. Когато пристъпиха във фоайето, Ребека рязко спря и разкопча палтото си. За миг Зак си помисли, че е решила да не заминава. Знаеше, че ако тя сега не удържи на думата си, той няма да възрази. Щеше да я грабне в обятията си и никога повече да не я пусне. Да върви по дяволите здравият разум!

Но видя, че тя свали златната звезда, с която току-що я бяха наградили.

— Какво правиш? — попита Зак.

Ребека закачи звездата на якето му.

— Аз ще нося твоята, а ти — моята. Така ще останем свързани, Зак. Истински свързани…

Той я привлече в прегръдките си и я целуна.

— Обичам те, Зак!

— Обичам те, Ребека…

Двамата се приближиха към колата. Ребека влезе и му се усмихна тъжно.

— „Кадърът се затъмнява. Край…“

Няколко сълзи се отрониха по страните му, докато лимузината се отдалечаваше.

Ребека грешеше.

Никога не можеше да има край.