Тери Трюдо
Езерото на мечтите (9)

9

Тя подрязваше храстите пред дома си, а августовското слънце я топлеше с лъчите си. От седмици вече Пийт беше в Сан Франциско, но не беше чула нито дума от него. Липсваше й невероятно и тя непрекъснато се изкушаваше да му позвъни, но знаеше, че би било грешка. Отново и отново си спомняше как се бе сбогувал след връщането в ранчото.

Беше обърнал лицето си към нея и бе казал: „Пожелай ми щастие“.

Любовта й беше направила този момент много болезнен за нея. Много й се бе искало да го прегърне, но знаеше колко е горд.

— От все сърце — беше отговорила накрая.

— Благодаря — беше се навел леко към Лий. — Ще ме целунеш ли за лека нощ? — после я прегърна. — Много ще ми липсваш — беше прошепнал, целувайки я още веднъж.

Тя бе вложила всичките си чувства в тази целувка и никога до този момент не бе целувала с толкова обич и не бе реагирала с такава страст.

Реакцията на Пийт го беше издала. Той можеше да отрича колкото си иска, но тя разбра, че в себе си таи дълбоко чувство. Дали беше любов? Но тя беше благодарна и на това, че й отдава изобщо такова чувство.

През деня работата я отклоняваше от мислите й, но нощите бяха непоносими. Животът й изглеждаше безсмислен без него и тя много се тревожеше. Искаше да му бъде закрила, но знаеше, че е невъзможно.

Една раздразнена пчела се блъсна в косата й, изтръгвайки я грубо от тъжните мисли. Лий отскочи настрана. После се усмихна, сви рамене, седна на градинския стол и се загледа в чистото, прекрасно езеро.

Животът й се беше променил много, откакто бе дошла да живее тук, но не беше ли копняла на времето за промени в живота си?

Стана с въздишка и закрачи напред-назад. Беше объркана и не знаеше как ще живее нататък. Но вече се бе влюбила в Пийт и не й оставаше нищо друго, освен да чака.

Лий изръмжа сърдито, когато пронизителният звън на телефона я изтръгна от съня й. Все още сънена посегна към слушалката:

— Ало — обади се тя.

Беше така изморена, че не можеше да разбере онова, което й говореха на другия край на връзката.

— Съжалявам, но не можах да разбера всичко, което ми казахте — каза накрая.

— „Убежището на рибарите Новак“ ли е на телефона? — попита някакъв глас.

— Да, тук е.

— Казвам се Джеймс Колинс. Искам да резервирам бунгало за петък и евентуално за събота. Имате ли нещо свободно?

Междувременно Лий се беше отърсила от сънливостта си и хвърли поглед на часовника.

— Знаете ли, мистър Колинс, че е два часа сутринта. Не можахте ли да се обадите по-рано?

— Честно казано, не. Е, имате ли нещо свободно или не?

Лий седна.

— Зависи. Колко човека сте?

— Ние сме трима.

— Аха. Искате ли семейно бунгало или предпочитате да ви настаним поотделно?

— По дяволите! Последното, което бих поискал, е семейно бунгало. Ние всичките искаме да се отървем за малко от жените си и да половим риба.

В основата на носа й се появи сърдита гънка.

— Разбирам. Имаме бунгало с двойно легло и две с единични легла. Достатъчно ли ви е?

— Да, звучи добре.

— Уредено е, мистър Колинс. Ще задържа резервацията до пет часа.

Затвори телефона и отново си легна, но не можа да заспи. Отказа се с въздишка от опитите си и стана. Къщата й изглеждаше зловещо спокойна и тя пусна радиото. Извади бутилка мляко от хладилника и тръгна към печката. Мисълта за горещото мляко не беше особено вълнуваща, но майка й винаги беше твърдяла, че това средство е по-добро от всякакви сънотворни, а Лий се нуждаеше непременно от сън.

И в този момент внезапно я връхлетя с всичка сила копнежът по Пийт. Пийт със смеещите се очи… как я целува жадно… как я докосва. Лий разтърси глава, сякаш с това можеше да отърси и мислите и се помъчи отново да овладее чувствата си. Това, което желаеше, и това, което наистина имаше, бяха две различни неща, и сега беше по-важно отново да си легне.

Първата й работа на следващата сутрин беше да повика Линда, за да й каже, че й трябва помощ. Двете лъснаха бунгалата. Спряха едва следобед и си дадоха напълно заслужена почивка.

Лий вдигна поглед от чинията с пилешка супа и забеляза, че Линда я наблюдава.

— Какво има? — поинтересува се тя.

Линда слабо се изчерви.

— Ами тъкмо си мислех какво ще правиш като свърши сезонът.

Лий се усмихна.

— След този уикенд ще затворя всичко до следващата пролет.

— О, това ме изненадва. Повечето хора тук оставят пансионите си отворени и през зимата.

— Да, знам.

Линда я наблюдаваше изпитателно и Лий предположи, че тя иска да разбере дали и в бъдеще ще може да работи за нея. Реши все пак да я посвети в плановете си.

— Както ти казах, ще затворя всичко през зимата. Вложих доста капитал, откакто закупих това място и, ако дойдат всички гости, които са се обадили за този уикенд, дори ще имам и малка печалба. За едно ново предприятие това е доста добро постижение.

— Но защо ще затваряш тогава?

Лий се надигна.

— Ако оставя отворено, това би означавало само допълнителни разходи. Малкото фанатици, които ще дойдат и през зимата, няма да ми покрият вложеното. Не, ще отворя отново едва през пролетта.

— Това, предполагам, означава, че от по-следващата седмица няма да работя вече при теб?

Лий отбягна погледа на Линда.

— Съжалявам, Линда, но е така — отвърна тя. — Просто не мога да си позволя да ти плащам през цялото време.

— Е, сигурно през следващата пролет ще мога да почна отново при теб? — усмихна се малко измъчено Линда.

— Можеш да разчиташ на това.

Слава Богу, този разговор не се отрази на работата на Линда и когато в късния следобед тя напусна къмпинга, обеща на Лий да дойде отново в понеделник, за да помогне при почистването.

 

 

В петък вечерта пристигна мъжкото трио и Лий разбра още от пръв поглед, че ще има доста работа с тях. Самият мистър Колинс изглеждаше трезвен, но другите двама бяха вече порядъчно пияни мъжете.

— Приготвихте ли бунгалата? — попита единият от тях.

— Разбира се. Последвайте ме, моля. Ще ви покажа пътя.

— Добре, бебчо — отвърна най-дребният от тримата.

Лий потисна въздишката си, когато мина напред и поведе гостите към бунгалата.

— Приготвено е всичко, от което ще имате нужда. В банята ще намерите чисти хавлии, в шкафчетата има съдове и въобще всичко, което ви трябва за готвене.

Забеляза как мистър Колинс я погледна извинително.

— Съжалявам, мадам. Франк прекали малко с пиенето.

— Ако най-лошото, което ще направи, е да ме нарича „бебчо“, тогава няма нужда да се извинявате.

Мистър Колинс се прокашля смутено.

— И така, много ви благодаря. Надявам се, че няма да имате нещо против, ако се повеселим още малко?

— Съвсем не, желая ви приятно прекарване при нас — с тези думи Лий се обърна и остави тримата мъже сами. Представата, че гостите ще се напият, не й допадаше, но докато не бяха прекалено шумни и не пречеха на другите, тя нямаше да каже нищо.

 

 

След напрегнатия уикенд настъпи ясно и приятно понеделнишко утро. Лий събра чаршафите от леглата и тъкмо се канеше да ги слага в пералнята, когато пристигна Линда.

— Привет.

— Човече, така се радвам, че дойде!

Линда й намигна:

— Толкова лош ли беше уикендът?

— И още как!

— Какво стана?

— Ах, по-добре не ме питай — простена Лий.

— Сега вече събуди любопитството ми. Кажи де!

— Няма какво толкова са се разказва, освен че имах трима клиенти, които предпочитаха да седят при касата с бира, вместо да ловят риба и смятаха, че им развалям удоволствието, защото не исках да участвам във веселбата им.

— О, не!

— И още как! Трябваше да го очаквам. Бяха пияни още при пристигането и така продължи по време на целия престой.

Линда се засмя широко:

— Имаш всъщност късмет, че толкова време беше пощадена от подобни типове. Доколкото знам, доста хора идват тук, в провинцията, само за да се напият и да полудуват.

Лий вдигна рамене:

— Мисля, че все някога има пръв път. Ще ми помогнеш ли за прането?

Заедно заредиха пералнята, после се въоръжиха с метли и четки и тръгнаха в различни посоки да чистят бунгалата.

Следващите дни Лий бе заета главно с това да подготви всичко за зимата. Напрежението беше голямо, но накрая всичко бе приведено в ред. Най-сетне имаше отново свободно време. Тласкана от внезапен импулс реши да отиде във фермата и да посети Анжела де Марко и Дони.

По средата на пътя се сети, че беше по-добре да позвъни и да попита дали посещението й е желано. Лий се поколеба дали да се върне, но после взе друго решение. Анжела често я беше канила да намине просто така и сигурно щеше да се зарадва на посещението, защото Дон работеше по цял ден и на нея й оставаше само компанията на малкия.

Лий скоро пристигна, тръшна вратата на колата и пое решително по пътеката към къщата. Когато се приближи, чу как някой се смее в градината отзад.

Обърна се, заобиколи по плочките и мина зад къщата. Стъпваше безшумно с меките си обувки, тъй че още никой не беше забелязал пристигането й. Когато надникна откъм ъгъла на градината, неволно се усмихна.

Дони препускаше по тревата, преследван от хубав мъничък кокер шпаньол. До нея достигна възбудения лай на кученцето и смехът на Дони.

— Здравей! — провикна се Лий.

Дони спря и се огледа, докато я открие.

— Лий, виж новото ми кученце!

Тя тръгна към сияещото дете и малкото космато кълбо в бяло и кафяво до него.

— О, ама той е много хубав! — каза тя и погали шпаньола.

— Казва се Брауни — обясни разпалено Дони.

Лий се усмихна лукаво:

— Обзалагам се, че си го нарекъл така на кучето от книжката с приказките, нали?

— Да. Нали е сладък?

— И още как.

Лий погледа няколко минути как момчето и кучето лудуват по поляната. Пийт би се зарадвал с положителност на тази сцена, помисли си тя развеселено. Инстинктивно обърна глава към къщата и застина на мястото си. Дъхът й секна. Пийт беше седнал на верандата и наблюдаваше с усмивка сцената на тревата.

Първият порив на Лий беше да се втурне с протегнати ръце към него, но се овладя и тръгна бавно към верандата.

— Здравей!

— Здравей! Как си, Лий? — осведоми се той учтиво.

— Много добре. Но и ти не изглеждаш зле — отвърна тя.

И това беше вярно. Тя установи с облекчение, че от лицето му бяха изчезнали суровите бръчки и че изглеждаше наистина спокоен. Каквото и да бе станало в Сан Франциско, очевидно то му беше повлияло благотворно.

Лий искаше да го попита защо е тук и дали ще остане окончателно, но се боеше да задава прекалено много въпроси.

— Щях да ти позвъня още днес — произнесе Пийт и по лицето му пробяга сянката на усмивка.

— Е, сега няма нужда от това!

— Я ми кажи — каза той неочаквано — какво всъщност те води насам?

Лий инстинктивно зае отбранителна позиция и поясни студено:

— Не знаех, че ми е нужна специална причина.

Пийт я изгледа недоверчиво:

— Да не би да не си знаела, че съм тук?

Лий въздъхна.

— Не. Пък и откъде да науча?

— Мислех си, че може би майка ми ти е позвънила. Нали обикновено тя ти разказва всичко за мен.

Лий отстъпи крачка назад и упорито загледа по посока на Дони. Отбягваше погледа на Пийт и усети как между тях отново зейна добре познатата пропаст, която правеше невъзможен всякакъв непосредствен разговор.

— Лий?

Тя го погледна.

Пийт изглеждаше някак внезапно разкаян и гласът му беше несигурен, когато продължи:

— Пак сбърках, нали?

Лий въздъхна и го погледна твърдо в очите.

— Наистина не разбирам защо не можем да разговаряме като нормални хора. Аз не съм твой враг, Пийт.

Той отвърна на погледа.

— Права си, Лий. Пък и не в теб е проблемът.

— Радвам се, че най-сетне го признаваш. Щеше ли да ми се обадиш наистина?

Пийт поклати глава.

— Не. Исках, но вероятно нямаше да го направя. Затова и попитах дали майка ми се е обаждала. Не съм си променил мнението за връзката ни. Разбираш ли?

— Разбирам — отговори тя. Гласът й трептеше от разочарование, когато продължи: — Ако това ще ти донесе облекчение, бих могла и да си тръгна.

На устните му се прокрадна тъжна усмивка:

— Не би било облекчение, Лий, но е по-добре и за двама ни.

Тя се обърна и тръгна бавно към колата, а очите й се напълниха със сълзи. Друг път щеше да посети госпожа де Марко, но в бъдеще със сигурност първо щеше да позвъни.

Разривът с Пийт беше окончателен.

Никога вече нямаше да го види. Лий седна в колата и за момент скри лице в ръцете си, но бързо се изправи отново.

Достатъчно дълго беше потискала гордостта си и реши отсега нататък да се държи по друг начин. Въпреки това не можеше да спре сълзите, които неудържимо се затъркаляха по лицето й, докато обръщаше колата и поемаше тъжно по обратния път за дома.