Тери Трюдо
Езерото на мечтите (7)

7

Лий неспокойно крачеше напред-назад пред стаята на Пийт. Знаеше, че ще й бъде трудно да се покаже храбра и да се усмихва. Не искаше той да забележи колко се тревожи за него.

Накрая пое дълбоко дъх и влезе в стаята. За миг дъхът й секна. Пийт изглеждаше толкова чужд и безпомощен, легнал в леглото, с включени към него безброй маркучи и уреди. И двата му крака бяха в гипс, а от лицето почти нищо не се виждаше изпод дебелите превръзки.

Лий се приближи колебливо до леглото. Обля я вълна от нежност и с мъка й се удаде да потисне бликналите сълзи. Предпазливо пое ръката му и я погали.

След известно време клепачите му трепнаха. Чу се тих стон.

— Пийт, можеш ли да ме чуеш? — пошепна Лий.

Устните му се раздвижиха и накрая отвори очи.

Лий се наведе над любимото лице и се усмихна.

— Здравей… Не можа ли да ти хрумне нещо по-добро, за да привлечеш вниманието върху себе си?

По устните му пробяга някакво подобие на усмивка.

— Правя каквото мога.

Лий тихичко се засмя.

— Слава Богу, че си си същият. Не си загубил изглежда лаконичния си хумор.

Той притвори очи и трябваше да минат няколко минути, преди тя да разбере, че беше заспал отново. Така, както лежеше, изглеждаше странно уязвим. Изпитваше съчувствие към него, но знаеше, че по никакъв начин не биваше да му го показва. Това само щеше да нарани гордостта му. Малко по-късно тихо излезе от стаята.

 

 

Няколко дни след това, тъкмо се канеше отново да отиде в болницата, когато Линда се приближи до нея.

— Здравей, Лий, почакай, моля те, за малко.

— Какво има? — погледна Линда въпросително.

— Радвам се, че ми поверяваш понякога ръководенето на къмпинга, но утре няма да мога да дойда, за съжаление.

— Защо? — попита изненадана Лий.

— Майка ми трябва да отиде на погребение в Сан Франциско и се налага да я откарам.

Лий кимна.

— Естествено. Благодаря ти, че го казваш навреме — тя стисна ръката на Линда. — И много ти благодаря за това, че толкова ми помагаш!

— Че то се разбира от само себе си. Но по-добре е да побързаш, защото ще пропуснеш времето за свиждане.

Лий само кимна и потегли. Малко по-късно вече седеше до леглото на Пийт. Но имаше странното чувство, че нещо се беше променило между тях, защото не можеше да се получи приличен разговор.

— Днес не съм особено разговорлив — поясни най-сетне Пийт. — Мисля, че е по-добре да си вървиш.

Лий поклати отрицателно глава.

— Да ги нямаме такива! Ако си мислиш, че ще изчезна само след пет минути, дълбоко се заблуждаваш.

Очите му потъмняха.

— Лий, моля те, послушай ме и си върви!

Тя гледаше объркано.

— Сериозно ли говориш?

Пийт отвърна само с едно кимване.

— Но защо? — настояваше Лий.

Той разкриви лице.

— Защо ли? Нима не виждаш, че съм вече развалина? Искам да съм сам и твоята близост ми е просто непоносима!

— Да не би сега да почваш да се самосъжаляваш? В такъв случай вече си направил голям напредък!

— Е и? — изрече той сърдито.

Лий въздъхна дълбоко.

— Значи наистина искаш да си отида?

Пийт само кимна и обърна глава настрани.

Лий разбра, че няма повече никакъв смисъл да го уговаря. В края на краищата той наистина трябваше първо сам да се ориентира в новата ситуация. Тъй че тя стана и напусна стаята, без да каже нито дума.

 

 

Лий не беше посещавала скоро Пийт. Наистина, глождеше я мисълта да позвъни, но не се решаваше. Навярно и той през това време бе неспокоен. И тъй, трябваше да чака, докато й се обади.

Беше изтекла почти седмица от последното свиждане. Лий тъкмо се канеше да простира прането, когато телефонът иззвъня. Беше мисис де Марко.

— Ало, Лий. Обажда се майката на Пийт.

— О, мисис де Марко. Много мило, че позвънихте. Как е Дони?

— Не ви ли интересува повече как е Пийт? — отвърна мисис де Марко с контравъпрос.

Лий изпъшка:

— Изглежда вече добре ме познавате.

— О не, само знам, че обичате сина ми — отговори мисис де Марко. — И затова се обаждам. Искам да ви помоля да посетите Пийт. Сега той има нужда от вас повече от всеки друг. Моля ви, изпълнете молбата ми.

Лий се поколеба за миг.

— Последния път, когато бях в болницата, той ме отпрати. Каза, че не иска да ме вижда повече.

— Та това са глупости! — заяви категорично мисис де Марко.

— Не зная… Мислех си, че може би му трябва малко време, за да се справи със случилото се. Но не можете да си представите колко много тъгувам за него!

— Виждате ли! За какво тогава чакате? Че той трудно би могъл да дойде при вас се разбира от само себе си.

Лий поразмисли малко.

— Добре — отвърна тя. — Още днес ще ида да го видя.

— Точно това и очаквах — каза мисис де Марко с облекчение.

Лий въздъхна.

— Ами ако е напразно?

В слушалката се дочу тихия смях на мисис де Марко:

— Можете да ми се доверите спокойно. Синът ми наистина е болен, но още не е оглупял от това.

Лий се засмя заедно с нея.

— Много ви благодаря, мисис де Марко. Дочуване! — остави слушалката и се зае отново с прането. Но в мислите си беше другаде. Дано Пийт не я отпрати отново!

 

 

Сърцето на Лий биеше до пръсване, когато късно следобеда влезе в болницата. Спря за малко пред вратата на Пийт, пое още веднъж дълбоко дъх и натисна дръжката.

Влезе в стаята. Пийт отвори очи. Лицето му се помрачи, когато съзря Лий.

— Какво правиш тук?

— Е, какво друго? Идвам ти на свиждане — отвърна тя с усмивка.

— О, на какво дължа тази чест? Доста отдавна не си се мяркала насам!

— Учудва ли те? — бе единственият отговор на Лий.

Пийт не реагира на репликата, а само попита:

— Как върви къмпингът?

Лий с мъка успя да запази самообладание. Как може да е така студен? Нима не знаеше колко дълбоко я беше наранил при последното й посещение?

— Горе-долу — тя се приближи до леглото и го погледна твърдо в очите.

— Пийт, какво значи това? Много добре знаеш, че причината да не идвам толкова време не е работата в къмпинга…

Погледна я, но не отговори.

— Ти ме отпрати, Пийт. Разбира се, че бих могла да дойда и по-рано, но исках да изчакам да се почувстваш по-добре. Не можеш ли да го разбереш?

Продължи да я гледа все така втренчено и мрачно.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш — произнесе Пийт хладно.

— Не го казваш сериозно, нали? — Лий се бореше със сълзите, бликнали в очите й.

Нито едно мускулче не трепна по лицето му.

— Напротив, казвам го съвсем сериозно. Не искам да те виждам повече никога.

Лий преглътна. С големи усилия успя да се овладее.

— Обичам те, Пийт — прошепна тя едва чуто.

— Но аз не те обичам — отвърна той и отмести поглед.

Сега вече самообладанието й окончателно я напусна. Сълзите потекоха неудържимо по бузите й.

— Не ти вярвам — хлипаше тя. — Бяхме толкова щастливи заедно!

— Наистина, прекарахме няколко хубави седмици — каза Пийт сухо. — Но не прави от това повече, отколкото си беше.

— Пийт! — Лий го изгледа невярващо. — Какво говориш? — думите му не се побираха в главата й.

Той избухна.

— Нищо няма да излезе от това! Разбери го най-сетне! Свършено е с нас. Окончателно! Преживяхме малко удоволствие, но нищо повече.

Лий го гледаше изумена, без да може да повярва на думите му. Не беше в състояние да произнесе дори звук. Устните й трепереха, когато се обърна безмълвно и напусна стаята.

 

 

Лий украсяваше с панделка подаръка на Дони. За съжаление не познаваше твърде вкуса на петгодишните момченца, но Бети я беше уверила, че сигурно е сполучила с играчката — космически кораб.

Добрата Бети! През последните седмици беше проявила голямо разбиране и бе положила много грижи за Лий. Нали бе келнерка и непрекъснато беше сред хора, та така винаги беше най-добре информирана за здравословното състояние на Пийт. Посредством нея Лий разбра, че Пийт междувременно се беше върнал във фермата на родителите си.

Лий гледаше подаръка замислено. Сега идваше най-трудното, защото в края на краищата трябваше да го поднесе на Дони. Че щеше да срещне Пийт, това можеше да се предполага почти със сигурност.

Притесняваше се дали беше правилно да отиде на рождения ден на Дони. Как ли щеше да реагира Пийт, като я види?

 

 

Пристигайки във фермата, тя се огледа с търсещ поглед. Бяха поканени много гости и беше трудно да се открият Дони или Пийт в тълпата. Най-сетне го съзря. Седеше в инвалиден стол, държеше чаша боле в ръка и я наблюдаваше недоверчиво.

Лий бавно се приближи.

— Здравей, Пийт.

Мъжът я изгледа навъсено.

— Защо си дошла?

— Поканена съм — отвърна Лий. — Против това май няма какво да възразиш.

— Но нали ти казах, че не искам да те виждам повече.

— Аз… — тя не можа да продължи. Думите на Пийт я нараниха дълбоко. Обърна се разтреперана и понечи да си тръгне.

В този момент при нея дотича Дони.

— Лий! Виж какво имам! — детето показа една голяма футболна топка.

— О, тя изглежда като за професионалисти и…

Пийт я прекъсна:

— Дони, баба ти те търси.

Лий се обърна ядосана:

— Дони искаше само да ми покаже подаръка си.

Но Пийт не й обърна внимание и се усмихна на сина си.

— Баба ти каза, че ако искаш сладолед, ще трябва първо да духнеш всички свещички върху тортата.

— Добре! — и в следващия миг момчето изчезна в тълпата гости.

Лий изгледа Пийт мълчаливо, преди да го запита:

— Ще дойдеш ли и ти? Сигурна съм, че Дони би искал да духне свещичките в присъствието на баща си — тя дори не изчака отговора и отиде при другите.

Не след дълго и Пийт се присъедини. Наблюдаваше с каменно лице как гостите приветстват с песен малкия рожденик.

Лий направи опит да се усмихне.

— Хайде, Пийт. Все пак това е рожденият ден на сина ти. Помъчи се поне заради него да изглеждаш донякъде добре — отново не изчака неговия отговор. Вместо това се присъедини към останалите гости.

Видя Пийт едва късно следобед. Беше блед и изглеждаше много изморен. Сигурно имаше болки.

— Лий — мисис де Марко пристъпи към нея, — Пийт трябва веднага да се върне в болницата. Изобщо не е така оздравял, както иска да се представи. Добре е, преди да си тръгнете, да поговорите още веднъж с него. Той има нужда от вас.

На Лий й беше много трудно да не реагира невъздържано.

— Доста се е променил напоследък, мисис де Марко. Нищо няма да се получи.

— Глупости, мила. Просто се страхува — това е всичко. Знае, че лекарите не са сигурни дали ще може отново да се движи.

Лий погледна към Пийт и реши да послуша мисис де Марко.

— Не знам какво ще каже, но ще опитам.

Малко след това Пийт дойде при нея.

— Привет, Лий.

Тя изглеждаше смутена и объркана:

— Тъкмо се канех да се сбогувам с теб и… — тук Лий се запъна.

— И?

Лий го погледна твърдо в очите.

— Бих искала да те виждам по-често. Много ми липсваш.

Отговор не последва. Лий се усмихна насила.

— За мен е безразлично дали си в инвалидния стол, или танцуваме заедно, не разбираш ли?

— Ти си много красива. По-добре си потърси друг мъж, от мен ще получиш само един инвалид.

— Пийт!

— Сега съм твърде изморен, за да продължа да споря — с уморен жест потърка очи.

— Почакай, ще повикам баща ти — каза Лий.

Малко по-късно Дон де Марко докара колата до стола на Пийт и му помогна да се премести на седалката до шофьора. Беше очевидно, че на Пийт му е зле. Лий прехапа устни, защото се боеше, че с посещението си само бе влошила нещата.