Марго Далтън
Даниел и червенокосата (6)

Шеста глава

Джейми подкара масата за масаж през солариума към плъзгащите се стъклени врати. Спря, изчака да се отворят и продължи към прохладната сянка на двора. Даниел я следваше отблизо в инвалидната количка.

— Добре ли е тук? — спря тя до ниска каменна стена, която опасваше вътрешния двор.

— Дай по-нататък под дърветата — предложи Даниел. — Нали знаеш, че винаги ти става горещо?

— Прав си — съгласи се тя и придвижи масата под една дебела сянка. — А, тук вече е добре! Прохладно е, а и гледката е чудесна. Времето е ясно и планините се виждат в далечината. Харесва ли ти?

— Хм, да… Красиво е — отвърна разсеяно той. Не гледаше планините на запад, а внимателно изучаваше лицето на Джейми и красивото й тяло.

Без да забележи изпитателния му взор, Джейми нагласи масата под сянката, като остави място да се движи свободно около нея, регулира височината и застопори спирачките.

— Готово! — рече накрая тя.

Даниел се прехвърли от инвалидната количка и легна по очи върху меката кожена повърхност на масата за масаж. Лицето му бе съсредоточено и напрегнато от усилие. Подпря се здраво на силните си ръце, обърна се ловко във въздуха и седна. Сетне се наведе и нагласи неподвижните си крака един до друг.

Джейми благоразумно стоеше настрана и го наблюдаваше в мълчание. Опитваше се да си представи как е изглеждал преди злополуката, когато краката му са били здрави и жизнени като горната част на тялото.

Сигурно е бил най-малко метър и осемдесет и пет, реши тя. Подвижен, атлетичен, с пъргава грациозна походка и властно мъжко излъчване.

Въпреки горещината Джейми изведнъж потрепери и разтри голите си ръце.

— Добре — обади се припряно тя. — Хайде да започваме! Първо левия крак.

Той сложи ръце под главата си и затвори очи, докато Джейми масажираше краката му. Тя го погледна крадешком и почувства неясно вълнение при вида на строгите черти на лицето му, изваяната уста и черните кичури коса, паднали върху челото му.

Ръцете й се движеха почти механично, а в мислите й цареше объркване и хаос. Изпитваше непреодолимо желание да се наведе и да покрие с целувки пълните, чувствени устни.

С мъка откъсна поглед от лицето му и се опита да се успокои и да анализира чувствата си. От известно време насам провеждаха обедния сеанс на открито и именно тук в двора я обземаха тези странни неудържими копнежи.

Може би това се дължеше на спокойната идилична атмосфера, на приглушеното жужене на пчелите и лекия нежен бриз, наситен със свеж мирис на уханни цветя и прясно окосена трева. Имаше нещо опияняващо, почти хипнотично в това място през първите дни на лятото.

Ала това изобщо не обясняваше изгарящата й страст и неукротимото влечение към Даниел. Сети се за красивото мъжествено тяло на Чад и си даде сметка, че никога не го бе желала така силно, както Даниел.

Причината се криеше някъде дълбоко в същността й, ала Джейми не можеше и не искаше да си я обясни. Даниел не носеше никаква отговорност. Не бе насърчил чувствата й нито с дума, нито с жест. Бе я посрещнал с подозрителност и враждебност, но много скоро я опозна и стана мил, грижовен и любезен. Държеше се непринудено и приятелски, ала винаги запазваше определена дистанция, необходима за отношенията между пациент и терапевт. Вината за странните смущаващи мисли и желания бе единствено в нея и на всяка цена трябваше да намери начин да се пребори с тях.

— Затворени ли са всички врати? — смигна съучастнически Даниел. — Можем ли да поговорим?

— Да — отвърна Джейми, след като огледа внимателно вратите към стаята й, солариума и другите помещения с лице към вътрешния двор. — Освен ако няма подслушвателни устройства по дърветата.

Даниел се засмя.

— Представяш ли си Клара и Хайро да шпионират обитателите на къщата, сврени в някой килер със слушалки на глава и с поглед, вперен в малък монитор?

Описаната картина изплува в съзнанието й с поразителна яснота и Джейми избухна в смях. После изведнъж стана сериозна.

— Снощи се отбих в градската библиотека. А ти?

— Обадих се на някои познати и понаучих това-онова — отговори уклончиво той.

— Нещо ново?

Той поклати глава. Джейми натисна силно някакъв нерв в горната част на бедрото му и Даниел трепна.

— Боли ли? — реагира незабавно тя.

— Малко.

Тя кимна замислено и продължи да го масажира.

— Тогава да обобщим какво знаем дотук — продължи той. — Агорафобията е сравнително добре изучено психично заболяване. Пациентите изпитват болезнен страх да напускат дома си и са убедени, че ако излязат навън, ще им се случи нещо лошо. Причинява се от… — той хвърли въпросителен поглед към Джейми, сякаш бе професор, който изпитва отличен студент.

— Причинява се от патологична плахост и боязливост най-често в съчетание с тежка душевна травма в миналото, която обикновено се забравя, ала последствията остават за цял живот — отвърна послушно тя.

Той кимна одобрително и продължи с въпросите:

— А какво е лечението?

— Масаж на гърба — пошегува се тя.

— Толкова лесно?! — засмя се Даниел и ловко се обърна по корем. — Значи струва само четири хиляди долара.

— Де да беше толкова просто наистина! Горката Мария! — тя прикова очи в широките му загорели рамене и с леки удари започна да масажира енергично чувствителните места около сгъвката на коляното.

— Та какво е лечението? — повтори той.

Бе легнал по очи и гласът му прозвуча приглушено.

Джейми отново се усмихна, развеселена от остроумната игра на думи, после събра мислите си и продължи сериозно:

— Първо, пациентът трябва да осъзнае, че е болен и се нуждае от лечение. Второ, необходимо е да се намери приятел или лекар, готов да окаже помощ. Трето, болният се подлага на поредица сеанси за възвръщане на нормалното поведение. Лечението протича на етапи, стъпка по стъпка, като в началото пациентът се поставя в ситуации, в които изпитва лека уплаха, а във всяка следваща фаза трябва да се справи с неща, от които се страхува повече. Усещаш ли нещо?

— Чувствам болка някъде нагоре по гърба.

— Тук ли? — натисна тя един мускул отстрани на гръбначния стълб.

— Точно там!

— А не би трябвало. Пак си прекалил с тежестите!

Тя сложи ръце на кръста и го погледна сърдито. На сериозното му лице бе изписано разкаяние, ала в очите му проблясваха игриви пламъчета.

— Предупреждавам те, Даниел! Ще напусна! Полагам толкова усилия да поддържам тялото ти в добра форма, а ти умишлено проваляш…

— Не се сърди, Джейми! Обещавам, че ще внимавам отсега нататък.

— Обещаваш ли? — изгледа го с подозрение тя.

— Обещавам.

— Добре тогава — рече Джейми с неудоволствие и продължи работата си, като разтриваше внимателно преуморените мускули.

— И така — рече накрая Даниел. — Какво ще правим с Мария?

— Не знам. Може да наемем професионален терапевт, но е ужасно скъпо и освен това няма да излезе нищо, ако му няма доверие — Джейми се поколеба. — Мисля да опитам първо аз. Имам чувството, че Мария ме харесва.

— Хайде, хайде, Джейми! Има ли някой да не те харесва? — усмихна се Даниел и я стрелна с очи.

— Има, има! — отвърна шеговито тя.

Сети се за последната вечер с Чад, за красивото му лице, пламнало от ярост и омраза, и потрепери.

— Значи първо трябва да я накараш да разбере, че има проблем — подхвана той и се направи, че все едно не е чул думите й. — Какво смяташ да предприемеш?

— Още не знам. Ще измисля нещо.

Той кимна и Джейми се загледа в черната му глава, отпусната върху мускулестите ръце.

— Каза, че познати са ти дали цялата тази информация. Те са от твоя проучвателен екип, нали? — подхвърли тя нехайно.

Даниел рязко се обърна и я прониза с очи.

— Значи знаеш — отбеляза бавно той.

— Писна ми да се преструвам — кимна Джейми и прехапа устни.

— Кой ти каза?

— Никой. Сама разбрах. Знаех, че си писател, освен това по всичко личи, че си доста преуспял. Пък и при това съвпадение в имената не беше никак трудно да се досетя.

— И как ти дойде на ум?

— Е, хайде, хайде! Всеки щеше да се сети на мое място! Дан Кели е един от любимите ми писатели. Веднага направих връзката.

Той се отпусна на кожената повърхност на масата. Джейми го погледна крадешком и с облекчение забеляза, че не е ядосан.

— Един от любимите ти писатели, а? — обади се замислено той, вперил очи в дърветата над главата му.

— Точно така. Обичам всички негови… — засмя се смутено тя и веднага се поправи — … Всички твои книги.

Даниел се взираше мълчаливо в младата жена, а лицето му бе абсолютно безизразно.

— Но да ти призная честно, харесвам най-много „Астрахан“ — продължи Джейми. — Чудесна творба! Обожавам я!

Неочаквано по устните му се разля лъчезарна момчешка усмивка.

— Аз също. Писах я с удоволствие. В продължение на шест месеца живях в малко планинско селце в Непал и събирах материали. Местните хора бяха много сладкодумни и разказваха невероятни истории. А религиозните им празници и шествия бяха нещо неописуемо.

— Сигурно е било незабравимо преживяване! — очите й блеснаха. — Нищо чудно, че книгата е толкова искрена и истинска. Винаги ли събираш материал за книгите на място?

— Да — кимна той. — Не обичам да използвам информация от втора ръка, защото разказът става сух и неправдоподобен. Обиколил съм почти целия свят. Не можеш да си представиш в какви странни и забравени от Бога кътчета съм бил! — внезапно замълча и се вторачи в надвисналите клони на дърветата.

— Но сега вече не пътуваш — промърмори Джейми. — Сигурно имаш сътрудници, които събират материала вместо теб.

— Да — отвърна рязко той, а гласът му бе груб и далечен. — Имам екип от сътрудници.

Джейми се стресна от внезапната промяна в тона и изражението му. Лицето му стана студено и вглъбено. Не остана и следа от предишната непосредственост и топлота.

— Но защо? — попита предпазливо тя. — Защо спря да пътуваш?

— О, хайде, Джейми! — възкликна нетърпеливо той. — Не се прави на глупава! Не ти отива.

— Не се правя, просто наистина не разбирам — отвърна замислено Джейми, сякаш не забелязваше грубия му тон.

— Ами погледни ме и ще разбереш! — в черните му очи проблясваше гняв и раздразнение.

— Инвалидите също могат да пътуват и да правят различни неща, Даниел. Има специални съоръжения и улеснения за…

— О, да! — прекъсна я той с горчивина. — Естествено, че има специални съоръжения и улеснения за инвалиди! И какво от това? Всеки ти прави място и те гледа със съжаление. Не, благодаря, Джейми! Предпочитам да стоя у дома.

Като Мария ли? — помисли тя. Тогава излиза, че и ти разсъждаваш така, Даниел. Значи ти е по-лесно да се криеш вкъщи, отколкото да се изправиш лице в лице с действителността.

— Твоя работа — подхвърли Джейми, като си придаде умишлено безучастен и весел вид. — Във всеки случай ако имах твоята професия и състоянието ти, нямаше да давам пари на вятъра и да разчитам на хората.

Тя обтри с хавлиена кърпа краката му, приближи инвалидната количка до масата за масаж и сложи спирачките.

Даниел я наблюдаваше. Гневът му беше преминал и лицето му бе придобило тъжното и вглъбено изражение, каквото обикновено имаше в минути на усамотение.

Той се надигна, хвана се за металните дръжки на масата, внимателно се прехвърли в количката, погледна я и накрая рече:

— Лесно ти е на теб, Джейми. Здрава си, красива си, можеш да правиш каквото искаш и да ходиш навсякъде. Ще те питам как щеше да разсъждаваш, ако гледаше света с моите очи.

Без нито дума повече той се обърна и се отдалечи към къщата. Мина през стъклените врати на спортната зала и се оттегли в самотните покои на апартамента си.

Джейми се взираше след него и се чудеше дали действително щеше да гледа на света по различен начин, ако бе на негово място.

Кой знае? — помисли печално тя. Човек не може да каже, докато не го изпита на собствен гръб.

Прибра масата за масаж в спортната зала, хвърли тъжен поглед към прекрасния слънчев ден отвъд прозорците и се оправи към кухнята да обядва.

 

 

Беше петък следобед, седмица след тревожния разговор с Даниел. Денят бе мрачен и сив. Ниско в небето се носеха оловносиви облаци. Силен прериен вятър стенеше и виеше навън. Валеше като из ведро. Поройният дъжд се блъскаше в стъклата и барабанеше по первазите. Джейми седеше по турски на килима във всекидневната. Наоколо бяха разпръснати разноцветни кълба прежда. Електрическата камина изпълваше стаята с весело златисточервено сияние и създаваше чувство за уют и топлина. Джейми въздъхна от удоволствие.

Мария бе седнала в едно от меките кресла до нея, ядеше пуканки и гледаше някакво забавно предаване по телевизията. Беше по бели памучни панталони и червен пуловер, който подчертаваше бялата й нежна кожа. Джейми я погледна с възхищение и помисли колко красива изглежда Мария, когато е спокойна и отпусната.

— Готово! Изплетох го. Какво да правя? — рече на висок глас Джейми и поднесе куката със синджира от ярко жълта прежда към Мария.

— Свържи го в кръг и продължавай да плетеш. Разбра ли?

Джейми кимна и разсеяно бръкна в купата с пуканки, преди да се захване отново за работа.

— Значи сега вече ще мога да обримчвам възглавници и да плета покривки за маса, нали?

— Джейми, Джейми! — засмя се Мария. — Ти кипиш от енергия. Още не си се научила да държиш куката и искаш да плетеш покривки за маса! Само на теб може да ти хрумне подобно нещо.

Джейми се присъедини към веселия й смях. После прикова очи в плетката и попита сериозно:

— Какво ще правиш утре, Мария?

— Защо?

— Ами защото е събота. Мислех, че може би имаш планове за почивния ден.

— Не… Нямам нищо предвид — отвърна уклончиво младата жена. — А ти?

— Аз ще ходя у брат ми. Нали ти разказах за Тери и Дорийн?

— Да, и за децата — добави печално Мария.

— Пет броя — вметна шеговито Джейми. — Тери и Дорийн ще водят трите по-големи на цирк, пък баща ми отива на турнир по бридж и аз ще трябва да гледам малките Мириам и Дъги. Тя е на три години, а той — само на девет месеца. Много са милинки!

— Ех, как ми се иска да ги видя. Де да можех… — в гласа й прозвуча болезнен копнеж, а лицето й придоби отнесено замечтано изражение.

— Защо не дойдеш с мен? — попита веднага Джейми. — Ще постоим само няколко часа следобед и ще се върнем за вечеря. Хайде, Мария, сигурна съм, че ще харесаш децата. Не можеш да си представиш колко са сладки!

— О, Джейми! — прошепна Мария. По нежното й продълговато лице се четеше болка и страдание.

Джейми бързо остави плетката настрана и прекоси пъргаво стаята. Коленичи до Мария и сложи ръка на крехките й рамене. Младата жена скри лице между ръцете си. Цялото й тяло трепереше. Джейми я прегърна и изчака да се поуспокои.

— Мария! — прошепна накрая тя. — Мария, погледни ме!

Мария вдигна глава. В очите й прозираше безмълвна тъга, а по бузите й се стичаха сълзи.

— Мария, ти никога не ходиш навън, нали? — каза нежно Джейми. — Страхуваш се да излизаш от къщата.

Мария преглътна с усилие, кимна и отново скри лице между ръцете си.

— Ужасно е! — промълви тя с приглушен глас. — Сигурно съм луда. Просто не мога…

— Чуй ме, моля те! — рече Джейми тихо и настойчиво. — Слушаш ли?

Мария кимна, без да вдига лице.

— Първо, изобщо не си луда. И второ, има много хора, които страдат от същата болест. Нарича се агорафобия.

— Какво, какво?! — разшири очи от изненада Мария.

— Много хора се страхуват да излизат от къщи като теб — повтори търпеливо Джейми. — Това се дължи на психично заболяване, наречено агорафобия.

— Искаш да кажеш, че… Значи и други хора страдат от това?! — промълви смаяна младата жена.

— Точно така. За щастие обаче агорафобията се лекува успешно и пациентите оздравяват.

— Дори и не предполагах… — поклати глава Мария. Още се опитваше да проумее думите на Джейми. — Мислех, че само аз се страхувам от открито пространство и бях решила, че съм луда — сетне неочаквано попита въодушевено: — Значи, казваш, пациентите се оправят, а? Наистина ли могат да излизат отново навън?

— Да.

— Но… как е възможно? — заекна Мария. — Толкова пъти съм се мъчила, ала напразно! О, Джейми, вече от години не съм… Щом прекрача прага, ми се завива свят и имам чувството, че ще припадна или ще се задуша… — Мария трепереше неудържимо.

— Човек трудно се справя сам, Мария. В началото всеки има нужда от помощ — прегърна я топло Джейми.

— Но на мен няма кой да ми помогне — отвърна простичко младата жена. — Мама почина скоро след като дойдох на работа тук, а сестрите ми живеят далеч. Този дом е всичко, което имам — Мария извърна лице към нея. В очите й се четеше почти детска молба. — А ти… Джейми, как мислиш… Можеш ли да ми помогнеш?

— Разбира се! Ще бъда неотклонно до теб.

— Какво става тук?

Двете жени подскочиха и се обърнаха, стреснати от познат груб глас. Клара стоеше на прага. На врата й висяха няколко фотоапарата, а в ръката държеше кутия снимачни филтри.

Мария плахо вдигна очи към нея и почервеня от смущение, а Джейми невъзмутимо седна на килима и се усмихна невинно:

— Мария ме учи да плета на една кука — тя вдигна високо куката със синджира и добави весело: — Като се усъвършенствам, ще ти изплета калъфи за фотоапаратите и голяма чанта за другите приспособления.

Клара я наблюдаваше навъсено.

— И знаеш ли, решила съм да ги направя яркозелени или оранжеви, за да се виждат от пет километра и да не можеш да ни снимаш тайно — подхвърли небрежно Джейми и прикова очи в плетката.

Клара неочаквано избухна в смях, а Мария се изкиска.

— Какво мислиш по въпроса, Клара? — усмихна се нагло Джейми.

— Мисля, че си нахална и безочлива. Освен това смятам, че днес е един отвратителен дъждовен ден и по всичко личи, че няма да мога да снимам. В такъв случай не виждам защо да не пием по чаша кафе с ябълков пай. Хайде момичета, размърдайте се! Сладкишът чака във фурната! — рече тя и тръгна с бърза крачка по коридора.

Джейми остави плетката с готовност и двете с Мария се втурнаха да догонят Клара.

Мария бе някак променена, помисли Джейми. Изглеждаше по-млада и щастлива, вървеше с лека, радостна походка. По лицето на Джейми премина сянка на тревога. Ами ако не успее да се справи със задачата? Искаше да помогне на младата жена, но се страхуваше да не се провали.

 

 

— Дядо, дядо, пък там имаше един слон, дето седеше на малко столче и размахваше предните си крака във въздуха! — разказваше развълнувано Шон.

— Сериозно? — престори се на учуден Кевин О’Рурк и ловко пъхна лъжица бананово пюре в устата на Дъги.

— Горкото животно! — прошепна Тереза в ухото на Джейми.

— Защо, Теси? — попита я Джейми и се вгледа в червените къдрици и нещастното личице на малката си племенница.

— Защото го бяха направили като шут с тая идиотска къса пола и глупава перука! — отвърна мрачно тя. — Сигурна съм, че беше нещастен.

Джейми не отговори, ала изпита неочакван прилив на симпатия към детето. Тя самата още от малка мразеше издевателствата над животните в цирка и не разбираше защо другите деца се забавляват.

— На мен ми харесаха конете — довери й срамежливо Кевин, седнал от другата й страна. — Бяха чудесни! Целите бели с пера на главите.

Джейми се усмихна, погали момчето по главата и се вгледа замислено в него. Бе един такъв слабичък и нежен, също като Стивън…

— Кевин, искаш ли да дойдеш някоя събота да поиграеш със Стивън? — рече неочаквано тя.

— С момчето от голямата къща ли? — разшири очи детето.

— Да — кимна Джейми. — Той е с няколко години по-голям, но много си приличате. Убедена съм, че ще ти хареса.

Кевин заподскача мълчаливо в стола, а тъмносините му очи заблестяха от радост и оживление.

— Може би след няколко седмици, като започне лятната ваканция. Стивън ще бъде вкъщи по цял ден и сигурно ще се чувства много самотен.

— Искам и аз! Лельо Джейми, искам и аз! Искам и аз в голямата къща! — развикаха се възмутено другите деца.

Сълзи бликнаха от очите на Кевин и се търколиха по бузите му. Нямаше случай, в който да поиска нещо или да получи подарък и по-големите му братя и сестри да не му го вземат.

— Съжалявам — поклати глава решително Джейми. — Поканата важи само за Кевин. Ако взема всички, ще ме уволнят.

Личицето на Кевин мигновено се озари от щастие. Той сякаш придоби ново самочувствие, вирна нос и взе да яде от картофеното пюре, без да обръща внимание на другите деца.

Джейми се усмихна, макар и вътрешно притеснена. Това бе рискован ход, въпреки че вече бяха почти близки приятели с Даниел Калахър. Всъщност нарушаваше една от заповедите му и искрено се надяваше, че няма да има отрицателни последици.

— Как върви работата между другото? — намеси се Тери.

Джейми разказа накратко за Хайро, Клара и Мария, за къщата и за сеансите, като внимателно подбираше думите си и избягваше да говори за Даниел Калахър. Баща й, Тери и Дорийн я слушаха с интерес, а децата се извиниха, станаха от масата и се изнизаха едно по едно към хола да гледат анимационни филми на видеото.

Кевин О’Рурк се изправи тежко, вдигна Дъги от удобното високо столче до масата и го взе в прегръдките си. Сетне се усмихна топло на младите хора и последва децата.

В кухнята настъпи тишина. Тери, Дорийн и Джейми се отпуснаха с облекчение и се насладиха на спокойствието. Дорийн наля на всички още кафе.

— Изглеждате сякаш сте копали цял ден на нивата! — подхвърли весело Джейми.

— О, Божичко! — въздъхна дълбоко Тери. — Предпочитам да охранявам стачка или демонстрация, отколкото да водя три деца на цирк!

— Трябваше вие да останете тук с малките, пък аз да ходя на цирк — засмя се Джейми.

— Ето, казах ли ти, че е луда? — рече шеговито Тери на жена си.

Дорийн се усмихна, сетне се обърна загрижено към Джейми:

— Да не си навлечеш някоя неприятност с Кевин? Нали спомена, че шефът ти забранява да водиш чужди хора в имението?

— Да, но напоследък се е променил. Станал е по-разбран и отстъпчив. Пък и не виждам какво толкова ще му пречи едно дете. Освен това ще се погрижа Кевин да не го смущава. Той е малко маниак на тема спокойствие и личен живот.

Тери и Дорийн се спогледаха разтревожено. Дорийн сведе очи, като разсеяно мачкаше с пръсти края на салфетката.

Джейми изгледа внимателно Тери, после Дорийн и накрая рече:

— Какво има? Случило ли се е нещо?

Тери се изкашля и погледна сестра си с неудобство. В очите му прозираше смущение и тревога.

— Ами… Хм… Става дума за Чад — престраши се накрая той.

— Чад ли? Какво общо има той?

Тери и жена му отново се спогледаха.

— Снощи се обади по телефона и ме помоли да мина покрай залата, като свърша работа — продължи неохотно Тери. — Пихме кафе и поприказвахме.

Тери замълча и се втренчи мрачно в утайката на дъното на чашата. Джейми го наблюдаваше с нарастващо безпокойство.

— Е, и? Какво ти каза, Тери? — не издържа накрая тя.

— Той е много разстроен, Джейми — вдигна лице Тери и погледна сестра си в очите. — С Дорийн се притесняваме да не направи някоя глупост.

— Ами! Нищо няма да направи! — възкликна тя с привидно нехайство, ала в действителност сърцето й се сви. — Да не е дошъл краят на света, я! Хората се събират и разделят всеки ден. Освен това от известно време насам нещата между нас не вървяха. Всъщност никога не са вървели. Но аз нарочно не обръщах внимание на противоречията, предполагам, защото исках… — тя замълча и зарея поглед в летния здрач. Тери и Дорийн я наблюдаваха съсредоточено. — Все едно. А вие за какво се безпокоите?

— С Чад сме приятели от дълго време — намръщи се Тери. Бръчки на тревога изместиха обичайното му весело изражение. — Още от училище. По принцип се разбираме, но има една черта в характера му, дето… Абе с две думи, човек по-добре да не го ядосва, защото е способен на всичко, за да постигне своето.

— На мен ли го казваш?! — възкликна кисело Джейми.

— Въобразил си е, че някой те е отнел от него — продължи Тери. — И не търси причината в себе си, а в… друг мъж.

— В кой? — разтвори с ужас очи тя.

— Обвинява шефа ти.

— Даниел?!

— Да, и знаеш ли какво смята да прави?

— О, Боже! Какво, Тери?

— Каза, че ще говори с господин Калахър и ще му каже какво мисли за него.

— Но това е… — Джейми стана бяла като платно. — Божичко, ако наистина го направи, Даниел ще ме… Тери, не можеш ли да го спреш?

— Как? Да го арестувам, че заплашва да говори с някой?

— Не, не — обърка се Джейми. — Просто му кажи какъв е Даниел и че е глупаво и безполезно да…

Отчаяна, тя замълча. От опит знаеше, че няма смисъл човек да се разправя с Чад за такива работи.

— Може би ще е по-добре ти сама да поговориш с него — намеси се Дорийн.

— Не искам, пък и с него не може да се говори човешки. Той е толкова… Освен това още сега знам какво ще стане. Ще се скараме, Чад ще побеснее и ще ме намрази още повече.

— Понякога Чад обича да вдига много шум, но не предприема нищо. Дано и този път да е така — подметна Тери с надежда.

— Дано! — хвана се за сламката Джейми. — Вече минаха няколко седмици и още не е направил нищо. Може гневът му да се уталожи. Както и да е, нека не говорим повече за това. Не искам да си развалям цялата вечер.

Тя стана да почисти масата и заразказва весели и приятни случки, за да прогони гнетящите я мисли.