Марго Далтън
Даниел и червенокосата (11)

Единадесета глава

Джейми седеше на шарена сянка в малкия двор пред апартамента по къси бели панталони, розова тениска и с шапка на глава. По масата и столовете от ковано желязо бяха разпръснати купчини кремави и жълти цветчета, изплетени на една кука. Тя се намръщи съсредоточено и направи последния бод на едно цветче. Затегна конеца, пъхна ръка в кълбото, извади ножицата и отряза края.

Вдигна завършения мотив да го разгледа. По устните й неочаквано се разля широка, лъчезарна усмивка. Измореното й лице се оживи, тъмните петна около очите сякаш се изгубиха за миг. Ала усмивката й се стопи така внезапно, както се бе появила, и на лицето й отново надвисна сянка.

През изминалия месец често изпитваше необяснимото чувство, че животът около нея не е същият. На пръв поглед уж нищо не се случваше, ала промените в дома на Даниел се извършваха тихо и неусетно, както нарастваше купчината изплетени мотиви. Според изчисленията й трябваха към стотина цветчета да завърши започнатата преди месец покривка за легло, а досега бе направила едва четиридесет.

Настроението в къщата бе станало някак по-весело, атмосферата — ведра и спокойна.

Напоследък Хайро почти не излизаше навън. Прекарваше цялото си свободно време в работилницата и понякога се съветваше тайно с господаря на имението. Даниел редовно го навестяваше в мазето, а след посещенията му Хайро често работеше до ранни зори, лягаше за няколко часа и като станеше от сън, се захващаше неуморно с обичайните домашни задължения. Лицето му постепенно придобиваше изражението на човек, доволен от живота и работата си.

Мария също се променяше с всеки изминал ден. Изглеждаше по-щастлива и самоуверена. След няколко разходки до града в компанията на Джейми, преминали с леки кризи, сега тя бе в състояние да се качи на автобуса без придружител, да слезе в центъра и да изчака Джейми на спирката. Все още не можеше да ходи сама по магазините, да общува с непознати, нито да сменя по няколко автобуса, за да се прибере вкъщи, ала всичко бе въпрос на време. Това щеше да е последното изпитание в подготовката й за срещата на випуска, до която оставаха още няколко седмици.

А Стивън… Джейми взе кълбо кремава прежда, подхвърли го разсеяно във въздуха и се усмихна на себе си.

Щастлив и жизнерадостен, Стивън бе въплъщение на самата радост. Нямаше и следа от предишното малко момче с големи тъжни очи, което Джейми бе срещнала при първото си посещение в началото на пролетта. По цели дни лудуваше с Кевин, на когото бе разрешено да идва няколко пъти в седмицата, а когато Кевин го нямаше, Стивън прекарваше повече време в игри с баща си, разказваше му невероятни случки и внасяше радост в самотния му живот с веселия си смях.

Усмивката на Джейми угасна и в очите й се прокрадна тъга.

Всички бяха щастливи, помисли тя. Всички, с изключение на нея…

Размърда се неспокойно в шезлонга, премести голите си крака на слънце и нахлупи сламената шапка над очите си. Отпусна ръце в скута си, облегна се на стола и погледна дантеления балдахин от зелени листа над главата си. Замисли се за живота си и се опита да открие причината за растящото си недоволство.

Може би така й е писано, замижа тя на ярката слънчева светлина, която се прокрадваше през пролуките в гъстия листак. Навярно съдбата й е да носи добро и да прави хората щастливи, а когато стъпят на крака и повече нямат нужда от нея, да се оттегля.

Глупости! Знаеше прекрасно, че не е вярно. Даниел още се нуждаеше от сръчните й ръце и приятната й компания. В последно време не се стесняваше да сподели колко цени професионалния й опит и какво огромно значение имат масажите за общото му здравословно състояние. Ала освен сеансите двамата говореха с часове на всякакви теми; приказваха за другите членове на домакинството, семейството на Джейми, работата на Даниел, интересните места и хора, които бе виждал по време на пътешествията си, обсъждаха програмите на Джейми…

Тя поклати глава, затвори очи и отмести нагоре шапката да открие лицето си на топлото слънце.

Не е вярно, че приказваха на всякакви теми.

Избягваха да говорят за някои неща, ала мълчанието им бе по-красноречиво от думите.

Така например след първия разговор никога не повдигнаха отново въпроса за нежеланието на Даниел да събере разпокъсаните парчета на живота си и да започне отначало, да възобнови пътуванията си, така важни за неговите книги и душевния му комфорт. Никога не споменаваха и онази благоуханна пролетна утрин преди повече от два месеца, когато Джейми се озова в обятията му и се отдаде на страстта, отвела и двамата до неподозираните висини на една чувствена вселена…

Разтърка уморено слепоочия и се опита да прогони натрапчивите мисли. Въпреки горещото желание не бе успяла да забрави злополучната случка. Споменът смущаваше сънищата й в самотните лунни нощи и я измъчваше денем, особено когато бе с Даниел. Както разтриваше тялото му, топло и отпуснато под ръцете й, внезапно се сещаше как лежеше в обятията му онази сутрин, замаяна и тръпнеща от желание, а той проникваше властно в нея и в тялото й се лееше необикновено щастие и задоволство…

Тя въздъхна и се размърда в стола. Лицето й беше бледо и нещастно.

Знаеше, че отново повтаря старите грешки. Отношението й към Даниел бе продиктувано от познатото състрадание. Може би той я привличаше със своята безпомощност, защото повече от всеки друг се нуждаеше от силата, топлината и ласките й. Хайро, Мария и Стивън, макар и колебливо вече бяха поели по пътя си, откривайки удовлетворение в своите собствени интереси и любими занимания. Само Даниел зависеше напълно от нейната физическа помощ и душевна подкрепа.

Въпреки това понякога се чудеше дали непреодолимото й желание да бъде по-силната и всеотдайна страна във всяка връзка е единственото обяснение на чувствата й към Даниел. Това ли е причината за дивата необуздана страст, която този мъж будеше у нея? Или за еротичните картини, които непрестанно преследваха въображението й? Нима чувството на съжаление предизвикваше неудържимия й копнеж да потъне в обятията му и да се слее с тялото му?

Дали е омагьосана от силата на личността му, или е заслепена от собственото си желание да има власт над един несъмнено твърд човек?

Безкрайно, безмилостно, мислите й се въртяха в порочен кръг и я измъчваха. Най-сетне я докараха до пълно отчаяние. В такива минути на откровение със себе си съзнаваше, че трябва да напусне. Чувствата пречеха на работата й, не бе в състояние да изпълнява професионалните си задължения. След онази бурна утрин Даниел не даваше признаци, че я желае. Все пак той бе неин пациент и съществуваше истинска опасност да пострада от неспособността й да се владее.

Хайро, Мария и Стивън вече нямаха нужда от нея. Бяха доволни, щастливи, справяха се чудесно сами. В началото на Даниел навярно щеше да му е трудно, но в крайна сметка щеше да се чувства по-добре с друг терапевт, чието съзнание не бе обсебено от смущаващи натрапчиви мисли.

Ала за съжаление не можеше да събере смелост да напусне. Обичаше имението и хората, с радост изпълняваше служебните си задължения, наслаждаваше на часовете за отмора и почивка. Ужасяваше се от мисълта да подаде оставка, да изостави всичко и да търси работа на ново място.

Свъси вежди, вдигна кълбото прежда и се втренчи в него.

Предчувстваше, че ще се случи нещо важно, което ще я накара да действа въпреки нежеланието й.

В най-скоро време положението щеше да се изясни.

Със смесено чувство на тревога и облекчение тя вдигна куката, взе кълбото и започна да плете съсредоточено ново цветче.

 

 

По-късно същия ден Джейми спря фолксвагена до бордюра пред автобусната спирка в центъра на града и се пресегна да отвори вратата. Мария седеше на пейка до спирката, ала бе погълната от разговор с възрастна жена и не я забеляза. Джейми натисна клаксона.

Мария извърна глава и на лицето й мигновено грейна усмивка. Каза нещо на дамата, грабна ръчната си чанта и скочи на крака. Обърна се за последен път към новата позната явно да й пожелае довиждане и се затича към колата. Седна отпред на мястото до Джейми и се усмихна приветливо.

— Какво отношение! — възкликна Джейми с престорено възмущение. — В началото ме чакаше като ангел спасител, а сега дори не ме забелязваш!

Мария се изкиска невъзмутимо.

— Много приятна жена! Имала трима сина и всичките — готвачи.

— Сериозно? И кой й приготвя пуйката за Деня на благодарността? Тримата ли?

— И аз това попитах. Знаеш ли какво каза?

— Какво? — тя надзърна в страничното огледало и даде на заден ход да се отдели от бордюра.

— Водели я на ресторант. Представяш ли си? Трима майстори готвачи и никой не иска да готви!

Джейми избухна в смях и стрелна с очи лъчезарното лице на Мария.

— Днес изглеждаш чудесно, Мария! Толкова си красива!

Мария махна с ръка и се изчерви. На бузите й затрептяха трапчинки.

— Е, как мина? — попита Джейми.

— Нормално. Утре ще опитам да се върна сама.

Джейми изведнъж се притесни и стисна здраво волана.

— Мислиш ли, че е разумно? Сигурна ли си, че се оправиш до центъра и обратно?

— Не се безпокой, Джейми! Нали се разбрахме, че това е следващата стъпка? Виж колко добре се справям засега. При това не ми е за първи път. Мисля, че вече съм готова.

— Не знам — промърмори угрижено Джейми. — Нека да те взема още няколко пъти от спирката, пък после ще видим, а?

— Джейми, няма време! Остават още шест седмици до срещата на випуска! Трябва да придобия по-голяма увереност в себе си. Затова искам да започна веднага. Не мога да си позволя да отлагам.

Джейми не продума. От професионален опит знаеше, че лечението на почти всички заболявания е бавен и продължителен процес и прибързаните действия в повечето случаи можеха да доведат до опасни последици. В същото време обаче мотивацията на пациента винаги бе най-важният фактор, а Мария без съмнение чувстваше сили и готовност да опита. Силното й желание да се излекува и да бъде независима намираше израз в непоколебимия глас и решимостта, изписана по лицето й.

— Добре — обади се накрая Джейми. — Така да бъде!

Завиха по криволичещата алея към дома, прибраха колата в гаража и се забързаха към кухнята, където изглежда имаше малък празник.

Даниел, Клара, Хайро и Стивън седяха тържествено около масата и очевидно ги чакаха. Джейми се поколеба, изненадана от необичайното посещение на Даниел в кухнята. Сетне разтвори широко очи:

— О, Боже! Днес ли?!

Даниел кимна сериозно. В черните му очи блестяха весели пламъчета. Джейми го погледна втренчено. Още не можеше да възприеме напълно присъствието му в тази съвсем обикновена стая, където персоналът прекарваше голяма част от свободното време. Изглеждаше внушителен и страховит със своите широки мускулести рамене, красива аристократична осанка, изваяни черти и интелигентно излъчване.

Неочаквано почувства познатия копнеж за близост и любов, който я обземаше напоследък при вида на Даниел. Гореща вълна се разля по цялото й тяло. Усети слабост. Краката й се разтрепериха. Сетне първоначалното й желание се уталожи и на неговото място дойде безкрайна празнота и тъга. Изпита необясним порив и болезнена страст.

Как ми се иска…, каза си тя, прикова очи в пода и се опита да се овладее. Божичко, как ми се иска…

Винаги спираше дотук и не смееше да продължи. Осъзна, че се страхува от мислите си. Ала днес, уморена и тъжна, тя не желаеше повече да потиска чувствата си и жестоката истина изплува в съзнанието й с поразителна яснота.

Иска ми се да не е в тази количка! Иска ми се да е здрав и да го обичам заради самия него, а не от съжаление!

Обзе я дълбок срам и отвращение. Прехапа устни, погледна го насила и се помъчи гласът й да звучи безгрижно и весело:

— Е, хайде тогава! Готов ли си, Хайро?

Хайро седеше на масата до Даниел. Бе облякъл стара снежнобяла туника и най-хубавите си джинси за случая. Косата му бе прилежно сресана. Толкова се притесняваше, че ръцете му трепереха от напрежение. Ала лицето му грееше от щастие.

— Да — кимна той. — Завърших я тази сутрин.

— Значи си я сглобил и си я поставил? — попита Джейми с недомлъвки.

Хайро пак кимна. Беше пребледнял. Очите му блестяха трескаво от вълнение.

Стивън отхапа голямо парче сандвич с фъстъчено масло и шунка, завъртя се в стола и вдигна поглед към Джейми.

— За какво говорите? Татко помоли да дойда, защото Хайро искал да ми покаже нещо, но не каза какво. Спомена, че трябва да изчакаме да се приберете.

— Слава Богу! Не бих искала да пропусна такъв момент — усмихна се Джейми.

— Какъв момент? — попита безпомощно Стивън.

Джейми седна до него. Другите се спогледаха и се усмихнаха многозначително. Момчето беше по избелели къси панталони и тениска. Слабичките му ръце и крака бяха загорели на слънцето. Предусетил изненада, той целият тръпнеше от любопитство и се забавляваше, че възрастните са се събрали в кухнята и крият някаква тайна от него. В очите му гореше възбуда и нетърпение.

Джейми го прегърна. Той се сгуши за миг в обятията й, сетне се отдръпна с достойнство на голямо момче и се съсредоточи върху сандвича.

— Какво прави днес следобед? Къде беше, докато Хайро сгло… Докато Хайро работеше? — попита Джейми.

— Татко ме заведе в аквариума. Каза, че не бива да се мотаем из къщи, за да не развалим изненадата. Каква е тая изненада? Кажи ми, Джейми, моля те!

Джейми се усмихна и отправи очи към Даниел. Погледите им се преплетоха, те се втренчиха един в друг за миг. Усмивката му бавно угасна, лицето му стана сериозно и напрегнато. Джейми първа сведе очи, поруменя и се обърна към момчето, което се люлееше нетърпеливо на стола.

— Питай баща ти и Хайро. В края на краищата идеята беше на баща ти, а Хайро я осъществи.

Стивън погледна баща си. Даниел кимна. В очите му отново блещукаше весело пламъче.

— Добре! Хайде да видим! Клара, зареден ли е фотоапаратът?

Клара се вторачи във фотоапарата в ръцете си, сетне изгледа Даниел с недоумение, сякаш се питаше как е възможно да й задава такъв глупав въпрос. Накрая отвърна с достойнство:

— Че как иначе!

— Чудесно! Да тръгваме тогава! — усмихна се той.

Той завъртя колелата на инвалидния стол, заобиколи масата и се насочи към вратата, следван от цялата компания. Стивън подскачаше между тях и ги засипваше с въпроси.

— Ей сега, миличък! Чакай още малко и ще видиш — промърмори Джейми, докато крачеха един след друг по алеята към ливадата, следвайки количката на Даниел.

Самата тя гореше от нетърпение. Сърцето й се разтуптя в очакване на нещо вълнуващо и приятно, когато навлязоха в гъстата сенчеста горичка зад къщата и наближиха голям ясен, който Хайро бе избрал за къщичката.

Малката процесия се спря под кичестите клони на дървото. Клара сложи обектив и приготви апарата за снимки. Объркан и удивен, Стивън се взираше подред във възрастните.

— Тате, защо спряхме тук? Къде е изненадата?

Даниел се усмихна нежно на сина си и се обърна към Хайро. Дребният японец стоеше в напрегнато мълчание до чепатия ствол на голямото дърво.

— Покажи му я, Хайро!

Нисичкият мъж погледна работодателя си с безгранично възхищение и почит. Сетне протегна тънката си, потъмняла от слънцето, ръка и дръпна края на дълго въже, увито около нисък клон, едва забележим сред гъстата зелена маса. Между листата се показа здрава дървена стълба, заспуска се бавно надолу с точността на часовников механизъм и увисна в безмълвна покана на няколко педи от земята.

Сред присъстващите се възцари тишина. Стивън се вкопчи силно в една от металните прегради на инвалидната количка и кокалчетата на ръцете му побеляха. Прехапа устни и се втренчи с широко отворени очи в стълбата.

— Тате… К-какво е това? Къде води? — прошепна той, без да откъсва поглед от изящните дървени стъпала, които се губеха примамливо в листака.

Даниел се обърна към сина си и хвана едната му ръчичка. Обикновено прикриваше умело чувствата си и човек рядко можеше да го види толкова развълнуван, ала сега очите му преливаха от топлота и обич.

— Защо не се качиш да провериш сам, синко?

Стивън зяпна от изненада. Огледа лицата на възрастните. В очите му се четеше удивление и радостно предчувствие. Колебливо протегна ръка, хвана стълбата и се заизкачва по стъпалата. В началото напредваше бавно, ала сетне изведнъж ускори темпо. Много скоро тялото му се превърна в малка оранжева точица и се скри в зелената корона на дървото.

— Уау! — извика внезапно той. — Но това е… О, колко е страхотна! Я виж, има и малка… Ау, има и…

Изуменият му глас секна. Чуваше се единствено шумолене, скърцане и приглушени стъпки по греди.

Джейми вдигна поглед и различи очертанията на малката дървена къщичка, умело прикрита сред клоните на ясена. Забеляза едната стена и част от покрива.

— От другата страна се вижда по-добре — обади се Даниел. — Там има прозорец с изглед към града.

— Невероятна е, Даниел! Хайро ми показа чертежите. Знаех, че ще е хубава, но не съм и предполагала, че ще стане толкова…

Тя замълча, сложи ръка над очите си и погледна нагоре с копнеж. Даниел я изгледа изпитателно и подхвърли небрежно:

— Хайро казва, че вътре има достатъчно място за двама. Защо не се качиш да хвърлиш едно око?

— А, не, не. Много съм тежка…

— Хайде, качи се, Джейми! — намеси се неочаквано Хайро. Целият сияеше от щастие, а в изражението му личеше една нова гордост и самоувереност. — Господин Калахър е прав. Има място и за теб.

Джейми се колебаеше. Погледна неуверено Хайро, сетне Даниел. В този миг над главите им отново долетя гласът на Стивън:

— Хей, тук има малка веранда! С парапет. Има и кухненски шкафове. В чекмеджетата намерих цветни моливи и бисквитки. Страхотно е!

— Край! Трябва да я видя! — засмя се Джейми.

Хвана стълбата и стъпи предпазливо на първото стъпало да провери дали ще издържи тежестта й. После се престраши и се заизкачва пъргаво към короната на ясена.

Къщичката бе на около четири метра от земята и бе така добре нагласена между клоните на дървото, че човек спокойно можеше да стои прав, без да се накланя на една или друга страна. Стълбата свършваше при верандата с перилата, така образно описана от Стивън. Джейми изкачи последното стъпало и се спря като омагьосана на миниатюрната веранда. Тихото шумолене на листата създаваше неповторимо чувство за вълшебство и нереалност. Тръсна глава да пропъди странното усещане и се наведе да мине през малката врата.

Озова се в изненадващо широко помещение, обзаведено с очарователни пейки и сгъваеми масички. Джейми вдъхна с удоволствие приятния мирис на дърво и прясна боя, примесен с аромата на свежи листа, който долиташе през отворения прозорец. До стените бяха поставени изящни малки шкафчета. Стивън бе коленичил пред едно от тях и безмълвно изучаваше съдържанието на едно чекмедже. През прозореца, направен от истинско стъкло, се процеждаше неясна светлина и осветяваше смаяното му лице.

Той вдигна поглед към Джейми. Очите му бяха толкова големи, сякаш изпълваха цялото му лице.

— Джейми! — прошепна той.

— Привет, Стивън! — усмихна се тя и добави: — Сигурно няма да се побера на пейките, затова ще се свия ей тук на пода. Ще ме почерпиш ли с бисквитка? Нали съм първият ти гост?

Детето извади от бюфета чиния, сложи сладките в нея и я занесе до гравираната маса. Сетне се върна за чаша и кутия натурален сок, без да продума.

— Какво има, Стивън? Не ти ли харесва? — попита загрижено Джейми.

Стивън се вторачи в нея и накрая рече:

— Чудесна е! Тя е най-красивата на света!

Устните му неочаквано се свиха и той се разплака. Хълцаше тихичко и триеше сълзите си с ръце.

Джейми се пресегна и го привлече близо до себе си. Притисна главичката му до гърдите си и го помилва.

Накрая той се отдръпна, вдигна очи към нея и прошепна:

— Джейми, случвало ли ти се е да плачеш от щастие?

— Много пъти — успокои го тя.

Детето се усмихна с благодарност през сълзи, наля сок в чашата и я поднесе с достойнство на Джейми.

— Ще живея тук цял живот! — заяви той. — Ще си донеса спален чувал и ще прекарвам нощите тук, а денем, като се върна от училище, ще си пиша домашните и…

— А, забрави тая работа! Къщичката е само за игра — рече твърдо Джейми.

Той се усмихна, сетне очите му внезапно се изпълниха с болезнен копнеж.

— Ех, Джейми, как ми се иска татко да се качи тук!

— На мен също, миличък! — прошепна тя и се втренчи през прозореца. В душата й се надигна познато чувство на тъга и безнадеждност. — На мен също…

 

 

Мария седеше в дъното на автобуса и се взираше в посивялата рошава глава на шофьора. Бе изпълнена с увереност и радостно чувство за успех. Въпреки че не отиваше в града за първи път, това пътуване бе по-различно от предишните. Досега знаеше, че като слезе на спирката и почака малко, Джейми ще дойде да я вземе и да я откара вкъщи. Мястото на срещата винаги бе предварително уговорено.

Днес обаче нямаха среща. Щеше да е сама от началото до края. Смяташе да слезе до центъра, да купи няколко макари и жълти конци на Джейми, да се качи на рейса и да се върне вкъщи като всяка нормална жена, излязла по работа.

Мария пое дълбоко дъх и вътрешно се усмихна, докато наблюдаваше разсеяно къщите и дърветата, които прелитаха покрай прозореца на автобуса. Беше възбудена и почти замаяна от непознатото чувство на свобода и независимост. При всяко отваряне на вратата отвън нахлуваше прохладен ветрец с дъх на есен и галеше кожата й.

Душата й ликуваше при мисълта за предстоящата юбилейна среща на випуска. Представяше си как се разхожда уверено сред съучениците си и бъбри с тях, красива и привлекателна в новия червен костюм. После в дъното на стаята се появява Тони, мил и усмихнат, тя се приближава до него, стиска ръката му и…

Мария отново се усмихна и се размърда на седалката, погълната от мечти.

Сети се за Джейми и почувства прилив на благодарност. Топлото приятелство и подкрепата на младата жена бе променило живота й из основи.

В следващия миг по лицето й пробягна сянка на тревога. Напоследък Джейми изглеждаше променена. Вече не бе така весела и жизнерадостна, както в началото, ала никога не говореше какво я измъчва. Мария подозираше, че мрачното й потиснато настроение е свързано по някакъв начин с господин Калахър, който от известно време насам също бе вглъбен и угрижен.

Спомни си веселите дяволити пламъчета в очите му, когато се пошегува с Клара за фотоапарата, и нежността, изписана на мрачното му лице, когато наблюдаваше радостта на малкото дете.

Иначе бе добър човек и изобщо не беше толкова страшен, колкото й се струваше в началото. Дори се интересуваше от състоянието й, често питаше как върви лечението. Понякога вадеше книга от библиотеката, даваше й да прочете статия за агорафобията и обсъждаше сериозно болестта й. Говореше с нея като с равна.

Зачуди се защо двама толкова мили хора като Джейми и господин Калахър не се разбират. Може би защото и двамата бяха силни личности или навярно прекарваха доста време заедно и това…

Мислите й бяха прекъснати от скърцане на спирачки. Автобусът подскочи, залюля се тромаво и спря до бордюра. Погледна навън и с изненада откри, че вече са в центъра на града, точно до магазините, където възнамеряваше да слезе.

Пулсът й се учести, дланите й се изпотиха от притеснение. Решително си повтори, че тази разходка е като всички останали пътувания с Джейми. Нищо не я застрашаваше, никой нямаше да й навреди. Ето, колко много жени бяха излезли на покупки и нито една не изглеждаше изплашена.

Стана с нежелание от мястото си и тръгна по пътеката между седалките към изхода. Спря се на стъпалата, усмихна се притеснено на шофьора и слезе от автобуса. Вратата се затвори шумно след нея и голямото превозно средство се отдалечи от тротоара. Почувства се сама и уязвима насред оживената търговска улица.

Поколеба се и се огледа наоколо с растящо безпокойство. Без Джейми всичко й се стори някак по-различно. Въздухът бе мръсен, сградите — високи и безлични, лицата на хората — студени и далечни.

Обхвана я паника. Огледа се отчаяно за телефон.

„Обади ми се — бе казала Джейми. — Вземи на всяка цена дребни монети и веднага звънни, ако се почувстваш зле. Ще стоя вкъщи и ще чакам до телефона в случай, че се имаш нужда от мен.“

Съжали за прибързаното си решение. Джейми не бе съгласна, смяташе, че постъпва неразумно, като прескача важни етапи в лечението. И ето че се оказа права. Трябваше да дойде до града, Джейми да я посрещне и да я откара вкъщи още няколко пъти и едва тогава да опита съвсем сама. Но нали уж всичко беше наред досега? Нали се справяше чудесно с изпитанията… Толкова й се искаше да започне нов живот… Заради Тони…

Потрепери и се вкопчи в чантичката си. Стоеше вцепенено по средата на тротоара, пребледняла и безмълвна. Забързани хора хвърчаха покрай нея, някои я заобикаляха, други я побутваха, трети я блъскаха.

Една ръка я хвана за рамото. Мария простена от ужас. Някъде отдалеч долетя неразбираем глас. Главата й бучеше, не можеше да различи нито дума. Обърна се и пред невиждащия й поглед изникна лице — голямо червено лице с предизвикателни руси къдрици…

Втренчи се сляпо в него. В милите сини очи на непознатата прозираше тревога, осъзна Мария. Жената просто проявяваше загриженост за състоянието й.

— Добре ли си, скъпа? — питаше дрезгаво русокосата. В гласа й се чувстваше силен акцент. — Имаш ли нужда от помощ?

— Не… Не… Нищо ми няма — прошепна Мария. На посинелите й разтреперани устни се появи несигурна усмивка. — Малко ми се замая главата, но вече съм добре.

Непознатата прикова изпитателно очи в лицето на Мария и се поколеба.

— Сигурна ли си? Не изглеждаш добре. Да те придружа до бол…

— Но моля ви, няма нужда! — увери я Мария. Вниманието и топлотата на жената я трогна до сълзи. — Наистина съм добре!

Русокосата вдигна примирено рамене и се изгуби в навалицата. Мария тръгна с несигурна стъпка по тротоара. Постепенно влезе в крачка със забързаните хора и тълпата я повлече към големите врати на универсалния магазин.

Изневиделица някакво тяло се прилепи плътно към нейното. Почувства във врата си топъл дъх и усети как една ръка дръпна чантата й. Замръзна на място. Толкова се изплаши, че не можа да извика. Огледа се ужасено, ала мъжът бе изчезнал в суматохата. Тялото й се разтрепери неудържимо. Сведе очи към чантата и попипа трескаво закопчалката. Всичко бе наред, не липсваше нищо.

Може би така й се е сторило…

Хората изглеждаха различни. Лицата им бяха враждебни и зловещи, в очите им прозираше студенина и омраза. Шумът се усили, в ушите й пропищяха полицейски сирени, разнесоха се стенания и нечовешки викове. Воят се смеси с ужасяващия тътен в главата й. Кръвта пулсираше лудо в слепоочията й. Гадеше й се, гърлото й бе сковано от страх.

Някаква ръка я сграбчи, глас извика подир нея. Тя се откъсна и се втурна напосоки сред врявата и хаоса. Единственото й желание бе да се скрие от бясната тълпа, да избяга далеч от гневното ръмжене на колите и мрачните злокобни сгради, чиито върхове се губеха в безкрайното есенно небе, надвиснало заплашително над главата й.

Чу викове, видя протегнати ръце и втренчени лица. Дългата черна коса падаше в очите й, дишаше често и неравномерно. По бузите й се стичаха горещи сълзи и я заслепяваха. Чу скърцане на спирачки и яростен вой на клаксони. Усети острия мирис на изгорели газове, които пареха краката й.

Неочаквано гладката асфалтова настилка свърши и под нозете й се появиха се буци и камъни. Тя се спъна и се просна по очи върху неравната повърхност. Ръцете й се вкопчиха неистово в дребния чакъл. Почувства пареща болка в краката и слепоочията.

Накрая отпусна клепачи и бавно потъна в милостивите обятия на забравата.