Марго Далтън
Даниел и червенокосата (13)

Тринадесета глава

Кухнята на Дорийн беше само на три-четири километра от имението в „Найтсбридж Хейтс“, но по обстановка и атмосфера сякаш ги деляха светлинни години.

Все едно попадаш в напълно различен свят, помисли Джейми. Всъщност само докато прекоси града, човек вече се чувстваше изтощен като след дълъг полет. Все пак тук поне не й оставаше време за самосъжаление, каза си тя.

Мислите й бяха прекъснати от топка овесена каша, която прелетя покрай бузата й и с плясък се приземи на масата пред чинията й. Джейми се втренчи в уголемяващото се петно, после отмести поглед към Дъги, който здраво стискаше извитата си бебешка лъжица и изглеждаше необикновено доволен от себе си. Момченцето сведе поглед към лъжичката в пухкавата си ръчичка и устничките му се разтвориха в очарователна усмивка, която разкри всичките новопоникнали зъбчета. След миг избухна във весел бебешки кикот и енергично заудря с лъжицата върху подноса, закрепен на високото му столче.

— Е, добре, малчо — рече Кевин О’Рурк на щастливия си внук. — Щом вече стреляш с каша, значи не си гладен, нали? Дядо ще те измие.

Вдигна бебето, което недоволно се опитваше да се изтръгне от ръцете му и го отнесе да му измие лицето и да свали лигавничето.

Джейми се усмихна измъчено, когато дядото и внукът излязоха от стаята, и насочи вниманието си към бурната препирня между Шон и Тереза, които очевидно се бяха съсредоточили върху метафизичните явления.

— Не са! — извика гневно Шон.

— Разбира се, че са, глупчо — отвърна спокойно Тереза. — Всеки го знае. Дават го непрестанно по телевизията и на кино, и навсякъде. Не мога да повярвам, че си толкова глупав.

— Така ли? — войнствено попита Шон. — Тогава защо като обитават къщи, духовете носят вериги и разни други неща? Как го правят? Как?

Неволно заинтригувана, Джейми се обърна към двете деца. Седнали в края на масата, те похапваха палачинки със сироп и се гледаха свирепо. Червенокосата Тереза, която имаше твърде ексцентричен вкус по отношение на облеклото, носеше светлосиня сатенена блуза с жабо, задигната от овехтелите дрехи на майка й, високи маратонки и сив клин с голяма кръпка на коляното. Тъй като беше събота, Шон все още бе по пижама, която вече му бе доста отесняла.

— Вярно ли е, лельо Джейми? — попита той и обърна към нея покритото си с лунички лице, върху което бе изписано отчаяние. — Прав съм, нали?

— Много е глупав — рече спокойно Тереза и обилно поля със сироп палачинката си. Тактичността не бе сред достойнствата й. Тя вярваше, че нещата трябва да се наричат с истинските им имена.

— Не слагай толкова много сироп, Теси — машинално рече Джейми. — Не е полезно. За какво е спорът?

— Тя казва, че духовете са невидими като вятъра и не могат да правят нищо друго, освен да плашат хората — възмутено каза Шон.

— А не е ли вярно? — озадачено попита Джейми. — Винаги съм мислила, че именно това правят.

— Видя ли? — доволно го изгледа Тереза. — И леля Джейми казва същото.

— Но те местят предмети! — възрази Шон. — Носят вериги, хвърлят разни неща, блъскат хората… Как биха могли да правят всичко това, ако са само въздух или нещо подобно?

Джейми, която често се оказваше въвлечена в споровете между племенниците си, само защото бяха твърде интересни, се намръщи замислено.

— А какво е твоето мнение за духовете, Шон? — попита накрая тя.

— Мисля, че са истински хора, само че невидими. И че ако се блъснеш в призрак, непременно ще усетиш.

— Ако се блъсна в призрак, ще умра — заяви малкият Кевин, застанал незабелязано до Джейми. — Няма да почувствам нищо.

Джейми неволно избухна в смях, вдигна момченцето в скута и го прегърна с обич.

— А къде е Мириам? — озърна се Джейми.

— Тук съм — чу се нежното гласче на момиченцето някъде откъм пода.

Джейми се наведе и надникна под масата. Срамежливата й, чернокоса племенница седеше на любимото си място и съсредоточено преобличаше малка армия от кукли Барби в невъобразимо ярки официални тоалети.

Джейми се усмихна, седна отново и разсеяно погали Кевин по косата.

— Лельо Джейми, може ли днес да дойда да поиграя със Стивън? — обърна се момчето към нея. — Не съм ходил при него вече цяла седмица, а сме намислили да направим нещо в дървената къщичка. Тайна е.

— Не днес, миличък. Днес е… свободният ми ден и бих искала да ви погостувам, а после… — гласът й внезапно секна и тя бързо отпи глътка кафе, но не можа да избегне проницателния поглед на Дорийн.

— Хайде, изчезвайте всички! — рече внезапно Дорийн. — Тереза, помогни на Мириам да се облече. Шон, качете се с Кевин в стаята си и я почистете. После всички можете да погледате анимационни филми, докато татко се събуди и ни заведе до търговския център. Побързайте, не се мотайте!

Кухнята в миг опустя и тишината сякаш надвисна над младите жени, които вдигнаха чашите с кафето в безмълвен тост.

— Не разбирам как го постигаш, Дорийн — рече с възхищение Джейми. — Невероятна си. Само помръдваш устни и като че ли целият свят се променя.

— Може би съм дух — рече невъзмутимо Дорийн. — Господ ми е свидетел, понякога наистина се чувствам като дух.

Джейми се разсмя, после изведнъж застина, загледана през прозореца на кухнята.

— Е, ще кажеш ли най-сетне какво те мъчи? — безцеремонно попита Дорийн. — Какво се е случило?

Джейми погледна снаха си, после бързо сведе очи и с треперещи пръсти докосна ръба на покривката.

— О, нищо особено — тя се постара гласът й да прозвучи спокойно. — Съвсем обикновена събота.

— Изглеждаш уморена, Джейми.

— Не спах добре… Това е всичко.

— Хайде, Джейми. Сега сме само двете. Няма нито мъже, нито деца. Кажи ми какво има. Побързай, преди да нахлуят отново.

Джейми остана със сведена глава. Прехапа устни, за да овладее гласа си, и рече:

— Мисля да напусна, Дорийн. Всъщност вече напуснах. Сутринта, преди да дойда тук, оставих писмо — тя вдигна поглед. В сините й очи се четеше отчаяние. — Беше… Стана…

— Мислех, че работата ти харесва — рече Дорийн.

— Да, така е! Но всичко е твърде… объркано.

— Да не би господин Калахър отново да се е държал грубо? Все още ли те тормози?

— Не, ни най-малко. Напротив. Но като че ли повтарям… старите грешки.

Дорийн я изгледа замислено.

— Джейми, да не би Чад да е замесен?

— Чад? — безизразно попита Джейми. — Защо? Отдавна не съм го виждала, дори не се сещам за него.

Дорийн се поколеба и мълчаливо сведе поглед към ръцете си.

— Спомняш ли си, преди време ти казахме, че Чад възнамерява да се срещне и разговаря с господин Калахър? Е, мисля, че е изпълнил намерението си. Похвалил се на Тери, че поставил на място господин Калахър.

С пребледняло лице Джейми се втренчи в жената срещу себе си.

— Чад е говорил с Даниел?! — прошепна тя. — О, Господи! — покри лице с длани и дълго време мълча, опитвайки се да подреди обърканите си мисли. Най-сетне вдигна поглед и примигна, за да спре сълзите.

— Джейми, моля те, не плачи — по лицето на Дорийн се четеше съчувствие. — Исках само да знаеш, в случай че Чад има нещо общо с проблемите ти. Но струва ми се, той е разговарял с господин Калахър доста отдавна.

— Не мисля, че е причинил неприятности. Но…

— Според мен си преуморена — успокояващо рече Дорийн. — Струпаха ти се толкова много тревоги — първо господин Калахър, после малкия Стивън, бедната Мария и дори дърводелеца… Как му беше името?

— Хайро. — Джейми се усмихна тъжно.

— Точно така. Е, смятам, че имаш нужда от почивка. Защо не заминеш за няколко дни. Ще помислиш на спокойствие и ще прецениш дали е разумно да се откажеш от работата си при господни Калахър.

Джейми се втренчи в изпълнените с топлина и съчувствие очи на Дорийн и за миг усети прилив на надежда. После отчаянието отново надделя.

— Но, Дорийн, аз вече напуснах. Оставих писмо…

— Ще му позвъня по телефона — енергично се намеси Дорийн. — Ще му кажа, че си изморена и имаш нужда от почивка и че ще му се обадиш след около седмица.

— Но не зная… — прошепна Джейми и замълча. — Не зная дали бих могла да се върна отново там — тя вдигна поглед към снаха си. Очите й ясно изразяваха чувствата й.

Потънала в размисъл, Дорийн мълчаливо срещна умолителния поглед на Джейми. Бе свикнала да изслушва проблемите на другите, умееше да помогне със съвет, да окуражи или утеши събеседника си. Накрая кимна рязко и стана да почисти масата.

— Е, добре — каза, очевидно достигнала до решение. — Всичко е уредено. Ще заминеш за няколко дни, за да си починеш. Аз ще се обадя на господин Калахър по-късно, когато вече си поела на път и ще му обясня какво се е случило. Когато се върнеш, ще поговориш с него, ако желаеш, и ще решиш как да постъпиш относно работата и… всичко останало.

Джейми се почувства на годините на Мириам. Сякаш опитни ръце я повдигнаха, почистиха праха от дрехите й, промиха раните и светът отново стана прекрасен. Усещането бе невероятно успокоително.

— Къде да отида? — попита тя покорно. — Нямам… Никога не съм ходила на почивка сама — добави с измъчена усмивка.

— Можеш да отидеш на вилата — предложи Дорийн. — По това време никой не ходи там, а планината е прекрасна, окъпана в багрите на есента.

Предложението бе разумно. Джейми си представи семейната вила, сгушена сред високите борове в планината и неволно въздъхна от облекчение.

Мъжете от семейство О’Рурк, Кевин и синовете му, купиха вилата в планината близо до Банф преди няколко години и ходеха там на почивка през лятото и през зимата. По-големите братя на Джейми планираха отпуските си така, че всеки да има възможност да отседне в хижата със семейството си, затова бе заета и през двата курортни сезона.

Макар че нямаше дял в собствеността, Джейми често ходеше със семействата на братята си и с удоволствие караше ски или предприемаше дълги екскурзии из планината. Никога не бе ходила в хижата сама и предложението й се стори невероятно примамливо. Както бе изнервена и разстроена, няколко дни сред тишина и спокойствие щяха да й осигурят тъй необходимото време за размисъл.

— О, Дорийн… — обич и признателност смекчиха чертите на измъченото й лице.

Но Дорийн не й позволи да продължи.

— В хижата има съдове и прибори, консерви, дърва и чаршафи. В случай, че имаш нужда от нещо друго, се обади на семейство Флеминг, които живеят наблизо. Трябва само да купиш мляко и зеленчуци. Ей сега ще ти донеса ключа.

Дорийн енергично излезе и остави Джейми сама в тихата кухня. Младата жена отпи от кафето и замислено се загледа през прозореца.

След няколко минути Дорийн се върна с ключа, прикрепен към миниатюрен ритуален стълб, чиято изящна дърворезба бе изработена от един от братята на Джейми. Зад Дорийн се появи Тери и сънено пристъпи в кухнята, облечен в тъмносин анцуг.

Джейми нямаше представа какво е казала Дорийн на Тери, но той с обич се усмихна на сестра си и постави ръка на рамото й.

— Е, Джейми, разбрах от Дорийн, че си взела отпуска.

— Само няколко дни. Сигурен ли си, че бих могла да отседна в хижата?

— Разбира се. Някой трябва да я изчисти и да затвори капаците на прозорците, преди да започнат снежните бури. Ще го сториш ти, малката.

Джейми се усмихна. Обсипаното с лунички лице на брат й бе досущ като лицето на Шон. Почувства се обградена с обич и семейна топлота, с грижи и внимание и едва успя да овладее напиращите в очите й сълзи.

Преглътна буцата в гърлото си, бутна стола назад и прибра ключа в джоба на джинсовото яке.

— Е, щом ще ходя на почивка, по-добре да не губя нито минута — рече, като се опита гласът й да прозвучи безгрижно. — Благодаря за всичко. Целунете татко и децата от мен. Дорийн, ако говориш с Даниел, кажи му, че аз… аз…

— Ще му кажа — успокояващо подхвърли Дорийн. — Тръгвай и приятно прекарване.

Джейми вдигна лице към двамата, понечи да каже още нещо, но се отказа. Накрая само махна с ръка, излезе и пое към очуканата малка кола. Не забеляза загрижения поглед, който си размениха Тери и Дорийн, докато следяха през прозореца как ярката й, червено-златиста коса изчезва във вътрешността на автомобила. Тя запали мотора и само след минути се вля в натоварения поток на съботното движение.

 

 

На следващата сутрин Джейми седеше на дървената веранда на хижата с лице срещу слънцето и се наслаждаваше на спокойствието и уединението. Въздухът бе изпълнен с аромат на бор, тишината се нарушаваше единствено от крясъците на катеричките и меланхоличната песен на двойка гмурци, долитаща откъм езерото.

О, да, ти бе права, Дорийн, точно от това имах нужда, помисли Джейми и се протегна блажено.

Усмихна се, като си спомни спокойствието и уединението, на които се бе наслаждавала през изминалите двайсет и четири часа. Вече се чувстваше по-силна, по-уверена, способна да направлява живота си и да се справи с всички трудности.

С всички, освен с Даниел, мина й през ум. Тръсна глава, за да прогони тази мисъл. Даниел все още беше проблем, но щеше да се съсредоточи върху него по-късно.

Сега възнамеряваше да се разходи покрай езерото и да не мисли за нищо друго, освен за слънцето и пясъка, за птиците и боровете, за тишината и уединението.

Джейми се усмихна отново, скочи на крака, обу старите си маратонки и грабна пуловера. Сложи още дърва в камината да подсили огъня и заключи задната врата. Вдъхна аромата от кедровите клончета, които бе отчупила вчера и поставила в картонена кутия от мляко на масата, и пое към езерото.

Разхожда се по брега в продължение на часове, поспираше на скалите, издадени над водната повърхност, и сред гората, за да погледа птиците и катеричките. Мислите й блуждаеха, докато си тананикаше популярни песнички.

Чистият свеж въздух бе наситен с аромата на есента. Беше толкова тихо, че се чуваше шепотът на вятъра в клоните на боровете и плясъкът на вълните, галещи нежно скалите на брега.

Когато слънцето се изкачи високо в небето, Джейми тръгна обратно към хижата, унесена в мисли за дългия самотен следобед и предстоящата нощ. Лениво се чудеше дали да подремне, да вземе въдицата и да отиде на риболов, или да си направи голяма купа пуканки и да чете до вечерта.

Въздъхна и реши да отложи удоволствието от решението. Блажено се отпусна на голям плосък камък и се загледа в блестящата повърхност на езерото. Топлите слънчеви лъчи приятно сгряваха тялото й. Тишината я обгръщаше, обвиваше я като пашкул, действаше й невероятно успокоително. Обзе я странното усещане, че е единственият човек на този свят, и в същото време не е сама, че мислите и чувствата й са само малка съставна част от огромна сложна композиция.

Усещането бе приятно и успокоително, особено след дългия период на самота и изтощително самоопознаване. Джейми се излегна на топлия камък под приятно галещите слънчеви лъчи и потъна в спокойната тишина, която я залюля в обятията си. Мислите й постепенно започнаха да приемат форма.

Изведнъж с изумителна яснота Джейми съзря лицето на Даниел. Мъжът се смееше, чувствените му устни весело потрепваха, тъмните му очи проблясваха, косата му падаше върху челото. Той протегна ръце, а Джейми се усмихна и се втурна срещу него, потъна в топлата му силна прегръдка, вдъхвайки познатия аромат на мускулестото тяло, което винаги разгаряше у нея безумна страст.

Джейми повдигна клепачи и се взря в късчето синьо небе между върховете на дърветата. Очите й се разшириха от изненада, мисълта, пронизала цялото й същество с кристалната си яснота, сякаш я замая.

— Обичам го — прошепна Джейми на вятъра и на водата. — Обичам го.

Младата жена осъзна, че това е безпощадната истина. Обичаше Даниел Калахър така, както никога не бе обичала друг мъж. Обичаше го с цялата си душа и сърце. Чувствата й нямаха нищо общо със съжалението, с факта, че тялото му бе осакатено. Любовта й бе много по-дълбока. Любов, която щеше да надживее вечността.

Джейми продължи да се взира в небето. Чувстваше се като пречистена. Зачуди се защо й бе отнело толкова много време, за да осъзнае чувствата си, защо се бе борила, отричала и смесвала любовта със съжалението.

Защото не исках да се изправя пред неизбежното, помисли си тя. Защото зная, че ще трябва да взема решение…

Най-сетне можеше да бъде честна към себе си, но това ни най-малко не улесняваше ситуацията. Невъзможно бе да се качи в колата, да отиде в дома му, както копнееше да стори, и да му признае, че го обича. Защото в мига, в който осъзна чувствата си, се появиха и съображения, които я върнаха в жестоката действителност.

Тя най-сетне си бе дала сметка, че недъгът му не е от значение за нея. Но душата му също бе наранена, а Джейми не би могла да поеме риска и да се опита да заличи тази дълбока рана.

Но аз мога да помогна! — помисли си тя. С моята помощ той ще се научи отново да пътува, ще възвърне вярата в себе си, ще намери своето място в живота. Ще бъда до него и ще…

И в този миг тя осъзна огромната опасност, на която щеше да изложи собственото си щастие.

Виждаше всичко с такава яснота, та се запита как е възможно да се е заблуждавала месеци наред. Бе отричала любовта, упорито си бе въобразявала, че изпитва единствено съжаление, защото дълбоко в себе си е осъзнавала безмилостната дилема, пред която ще я изправят истинските й чувства.

Ако напуснеше Даниел, щеше да обърне гръб на най-дълбоката и истинска любов в живота си. Но ако останеше, щеше да се върне към старата си роля на човек, който се нагърбва с чуждите проблеми, предлага утешение и подкрепа — роля, която винаги я бе опустошавала, бе унищожавала приятелствата й, бе й носила единствено страдание. Ясно съзнаваше, че има една-единствена възможност.

— Сбогом, Даниел — прошепна тя на вятъра и блещукащите вълни. — Едва ли можеш да си представиш колко много те обичам, но няма да те видя никога вече.

Сълзи изпълниха очите й и се стекоха по бузите й. Тя ги избърса с длан, изправи рамене и отметна глава, за да посрещне смело бъдещето.

Осъзна, че трябва да намери сили да продължи, да открие своето щастие в живота, защото не бе свикнала да се предава. И ако Даниел събере кураж да промени живота си и да извоюва свое място в света, тя ще го чака. Но няма да поеме ролята на всеотдайния помагач, не и този път. Даниел трябва да се справи сам.

Джейми слезе от скалата, лицето й изразяваше решимост, придобита след моментното й проникновение. Никога не се бе чувствала толкова спокойна, така уверена в правилността на решението си. Замислено пое по брега на езерото към хижата.

Изведнъж рязко спря, засенчи очите си с ръка и се взря уплашено.

До хижата под дърветата бе паркиран сребрист микробус, който Джейми не бе виждала досега, и проблясваше под лъчите на следобедното слънце.

Сърцето й тревожно заби. Тя внимателно приближи до верандата, но не забеляза никого. Само скъпия сребрист микробус, огромен и подозрителен, спрян недалече от хижата. Безпокойството й нарасна. Тя спря на първото стъпало на верандата, готова да побегне.

Леко движение иззад ъгъла на постройката привлече вниманието й. Младата жена рязко се извърна и онемя, шокирана.

Даниел Калахър седеше в инвалидния стол, облечен в черния си анцуг и яркочервено яке, и мълчаливо я наблюдаваше.

— Здравей, Джейми — тихо рече той. — Извинявай, че те изплаших.

— Д-Даниел… — Джейми напразно търсеше думи, неспособна да овладее вълнението си. Не чуваше собствения си глас, заглушен от силните удари на сърцето й.

— Хей, защо се изплаши? — усмихна се мъжът. — Не съм чак толкова страшен, нали?

— Аз… Не очаквах… — Джейми безпомощно се огледа. — Кой те докара? Хайро ли? Къде… Къде е той?

По лицето на Даниел се изписа болка, но той смело срещна погледа й.

— Хайро не е тук, Джейми. Шофирах сам. Микробусът… — той махна към сребристата кола. — Съоръжен е с най-различни приспособления. Въртящи се седалки, рампа и други устройства, които улесняват живота на инвалидите.

— Откъде се сдоби с него? — попита Джейми, все още вцепенена от изненадата.

— Взех го под наем — весело рече той. — Но мисля, че ще го купя. Харесва ми.

— Това е… Даниел, това е чудесно…

Мъжът продължи замислено да се взира в нея, а Джейми усети как руменина залива страните й. Смутено извърна глава.

— Джейми — нежно започна той, — мисля, че трябва да поговорим.

— Да — прошепна тя.

— Би ли намерила дъска, която да използваме за рампа, за да се кача по стъпалата? Мисля, че в бараката зад хижата може да се намери подходяща, но на вратата има огромен катинар…

Джейми се вкопчи с облекчение в предоставилата й се възможност да се заеме с нещо. Заобиколи тичешком хижата, отключи бараката и се втурна обратно, понесла дълга дъска, останала от малкия пристан, който бяха сковали на брега на езерото миналото лято.

Постави импровизираната рампа и помогна на Даниел да изкачи стола си по наклона до верандата. Отключи хижата и донесе кафе за двамата. После се отпусна на един от плетените столове, стиснала чашата си с треперещи пръсти.

Даниел приближи стола си, наведе се към младата жена и настойчиво се втренчи в лицето й.

— Джейми — рече нежно.

Тя не смееше да вдигне поглед, не смееше дори да се довери на гласа си. Взря се в чашата и се опита да овладее чувствата си, да прикрие вълнението си.

— Джейми, защо замина? Защото се държах толкова ужасно онази нощ, затова ли? Искам да знаеш, че съжалявам, Джейми. Нямах право да ти оказвам натиск. Беше отвратително от моя страна.

— Даниел… моля те… Не искам да говорим за… за всичко това. Не още — тя умолително вдигна поглед към него.

— Добре, Джейми — кимна той след миг размисъл. — Както искаш. За какво желаеш да говорим?

— Как… Как разбра къде съм? — попита тя.

— Вчера сутринта Мария ми донесе писмото ти. Тъкмо бях преодолял шока и размишлявах как да те намеря, когато се обади снаха ти. Много мила жена.

— Казва се Дорийн — усмихна се Джейми. — Тя е майка на всички.

— Същото си помислих и аз, когато я видях.

— Видял си Дорийн?! — Джейми изумено се втренчи в него. — Как? Нали каза, че само ти се обадила.

— Да, така беше — весело рече той. — Но после всички бяхме поканени на вечеря. Пържолите, печени на скара в двора, бяха много вкусни.

Джейми изпита чувството, че светът бясно се завърта около нея и се разпада на хиляди малки парченца. Продължи да се взира в Даниел, неспособна да проговори.

— Джейми — рече той с усмивка, — ела на себе си.

Най-сетне младата жена промълви:

— Даниел, не мога да разбера… защо си ходил в дома на брат ми?

Усмивката му угасна.

— Чувствах се ужасно, когато прочетох писмото ти, Джейми. Исках веднага да те открия, да ти се извиня и да те отведа у дома. Снаха ти не ми каза къде си, но спомена, че е склонна да се срещнем и да поговорим. Покани всички ни на вечеря и ние отидохме.

— Всички? — смаяно попита Джейми. — Какво имаш предвид?

— Имам предвид всички. Стивън, Мария, Хайро, Клара и аз. Всички отидохме.

— Господи! — Джейми въздъхна и опита да си представи как е преминала вечерята в двора на брат й. В съзнанието й изплува смачканата трева, старата газова скара, масата за пикник, застлана с шарена покривка, шумната група деца…

— Беше доста забавно — рече спокойно Даниел, сякаш прочел мислите й.

— Забавно! — слисано възкликна Джейми. — Даниел, не мога дори да си представя…

— Пържолите бяха чудесни — продължи мъжът. — Брат ти е чудесен готвач. А тайният сос, който е измислил, е истинска мечта. Клара положи неимоверни усилия, за да измъкне рецептата, но брат ти остана непоколебим.

Джейми се усмихна, но все още бе твърде удивена, за да успее да осъзнае всичко.

— Накрая обаче Клара си намери събеседник. Двете с Дорийн разменяха рецепти цяла нощ, докато Тери и Хайро разговаряха за дърводелство в работилницата на брат ти.

— Ами… Ами Мария? Каза, че тя също дошла с вас? Не се ли боеше да излезе от къщи след случилото се в петък?

— Мисля, че се страхуваше. Беше много изплашена, но знаеше, че отиваме в дома на брат ти заради теб, затова направи усилия да дойде, макар да не й се искаше да напусне сигурността на къщата.

— А когато пристигна…

— Щом се озова в двора, с радост наблюдаваше игрите на децата. Цяла вечер държа в скута си пълничкото бебе и сякаш щеше да се разтопи от щастие.

— Какво не бих дала да съм била там — усмихна се замечтано Джейми.

— Тази сутрин казах на Мария, че ще дойда да те видя. Тя помоли да ти предам, че се чувства добре и утре отново ще опита да отиде сама до търговския център на града. Спомена, че като видяла децата на брат ти, изпитала непреодолимо желание да се върне в истинския свят.

— О… — промълви Джейми. В очите й грееше обич. — О, Даниел, това е чудесно — изведнъж лицето й помръкна. — Но щом тя ще тръгне утре, аз няма да бъда там… Трябва да съм до нея, Даниел, в случай че тя…

— Джейми, не можеш винаги да бъдеш до нея. Трябва да оставиш хората сами да се справят в живота. Изтощена си именно защото поемаш на плещите си тежестта от проблемите на всички. Или поне така ми каза Дорийн — добави той със смутена усмивка.

— Даниел, наистина е много мило от твоя страна… — тя притеснено замълча, сведе поглед, после отново вдигна очи и опита да се усмихне. — А ти, Даниел, какво прави през цялата вечер в дома на брат ми?

— Разговарях с баща ти. Той е прекрасен човек, Джейми. Много ми допадна.

Джейми се усмихна отново, зарадвана от думите. Представи си как Даниел и баща й разговарят.

— За какво говорихте?

— Ами… за шансовете на „Блу Джейс“ да спечелят първенството, за историята на Ирландия, за годините, когато баща ти започнал работа в корабостроителниците. Животът му е изключително интересен, Джейми. Все още не съм написал книга, в която действието да се развива в Ирландия. Точно след злополуката започнах една, дори се опитах да замина за Белфаст, за да направя проучвания, но… — Той внезапно замълча. Двамата се загледаха в сивата катеричка, по-смела от събратята си, която изтича по парапета, спря до лакътя на Даниел и с комично смаян поглед се втренчи в блестящите хромирани колела на инвалидната количка. — Накрая Дорийн реши, че все пак не представлявам заплаха и че ще бъде добре двамата с теб да се видим и да поговорим. Така че ми каза как да те намеря, а Тери предложи да наема микробуса и ето ме тук.

— Да, ето те тук — повтори Джейми, очаквайки със страх следващите му думи.

— А сега, Джейми, стига сме извъртали, да поговорим най-сетне сериозно.

— Даниел — промърмори младата жена и сведе очи, — не мисля, че бих могла…

— Погледни ме, Джейми — нежно рече той.

Тя вдигна глава и срещна погледа му, лицето му бе изопнато, в очите му се четеше болка.

— Джейми, обичам те.

— О, Даниел…

— Моля те, не мисли, че ти оказвам натиск, Джейми. Искам само да го знаеш… — той се усмихна тъжно. — Искам да знаеш, че намеренията ми са честни. Съзнавам, доста често бях груб към теб и те обвинявах, че… подбудите ти са осъдителни, но… всъщност се опитвах да отрека собствените си чувства, за да се защитя и бях несправедлив към теб. Истината е, че те обичам, наистина те обичам и не искам да ти причиня болка и мъка.

Джейми остави чашата си на парапета, отпусна ръце в скута си и мълчаливо сведе поглед.

— Зная, че няма какво друго да ти предложа, освен името и парите си — продължи непоколебимо Даниел, — а също така си давам сметка, че парите не са от значение за теб. Аз никога няма да бъда пълноценен човек, Джейми, и при тези обстоятелства е твърде егоистично от моя страна да те желая само за себе си. Но ще бъда доволен на толкова внимание, колкото смяташ, че си в състояние да ми отделиш. Ако решиш да се върнеш като мой терапевт и пожелаеш отношенията ни да бъдат само приятелски, ще се постарая да се задоволя с това. От този момент няма да те насилвам и да настоявам да получа повече, отколкото чувстваш, че си готова да ми дадеш.

Думите му сякаш пронизаха тялото й с мощен електрически заряд. Тя вдигна поглед, бузите й поруменяха, очите й гневно проблеснаха.

— Даниел, мислиш ли, че всичко това е от значение за мен? Знаеш, че не се интересувам от парите ти. Вярваш ли, че недъгът ти би се отразил на чувствата ми към теб? Че бих могла да не те обичам?

— Не зная, Джейми — настойчиво се вгледа в лицето й мъжът. — Защо не ми кажеш? Ще можеш ли някога да ме обикнеш?

Сините й очи срещнаха неговите. В погледа й се четеше неподправена искреност, чертите й бяха изопнати от удивление.

— Кажи, Джейми — прошепна настойчиво той. — Искам да го чуя от теб.

— Обичам те, Даниел — рече твърдо тя. — Обичам те от цялата си душа и сърце и винаги ще те обичам.

— О, Господи — промълви Даниел, стисна колелата на стола и понечи да приближи към младата жена, но спря, дочул отново гласа й.

— Мисля, че те обикнах от първия миг, в който те видях, макар да бе толкова разярен — продължи Джейми със същия овладян, спокоен глас. — Но ми трябваше доста време, за да осъзная чувствата си. Когато се любихме за първи път… — тя го погледна въпросително, страните й поруменяха при спомена. Мъжът безмълвно кимна. — Тогава бях наистина объркана. Ти ме обвини, че поведението ми е продиктувано от съжаление. Реших, че може би си прав, макар непрестанно да копнеех да те погаля, да те прегърна. Трудно ми бе да не те докосвам.

— Джейми — усмихна се той, — твое задължение е да ме докосваш непрекъснато.

— Много добре разбираш какво имам предвид.

— Господи, чудесно разбирам какво имаш предвид.

— А през онази нощ, когато пожела… — тя се поколеба смутено, ала продължи: — Моето желание бе също толкова силно, ала не знаех от какво е породено. Едва когато дойдох тук, останах сама и имах възможност да обмисля всичко, осъзнах, че не съм била водена от скрити подбуди. Обичам те, това е всичко. И те желая непрестанно.

— Джейми, скъпа, не разбирам защо си тъжна. Жената, която обожавам, ми казва, че ме обича заради мен самия, безрезервно, и в същото време имам чувството, че ни делят милион светлинни години. Защо, Джейми? Какво има?

Тя огледа верандата, опитваше се да намери подходящи думи, с които да му обясни.

— Даниел, преди няколко дни ми каза, че след Коледа възнамеряваш да започнеш нова книга. Приключенски роман за крадци на произведения на изкуството, струва ми се.

— Да, точно така — отвърна Даниел, изумен от внезапната смяна на темата.

— Каза, че действието ще се развива най-вече в Париж, нали? В Лувъра?

— Да, точно така.

— Даниел, как ще извършиш проучванията за книгата?

Той вдигна глава и изпитателно се вгледа в младата жена, преди да отговори.

— Ще наредя на екипа, който провежда проучванията, веднага да започне работа по проекта. После, когато събера достатъчно материал, за Париж ще замине един от ръководителите на екипа, на когото имам пълно доверие, за да уточни техническите подробности — например охранителната система на галериите, а също обстановката и някои колоритни детайли.

— Но ти няма да заминеш — тихо рече Джейми.

— Не. Няма да замина.

— В никакъв случай? Никога?

— Никога.

Болка се изписа по лицето на Джейми и младата жена тъжно се загледа в проблясващата повърхност на езерото.

— Джейми, не те разбирам? Нима не си в състояние да ме обичаш, защото не одобряваш начина ми на живот?

— Нищо не може да ми попречи да те обичам, Даниел — промълви Джейми. — Но не бих искала да свържа живота си с теб, след като не одобрявам възгледите и действията ти.

— Твърде жестоко е, Джейми.

— Не мисля така — срещна погледа му тя. — Смятам, че това е единственото правилно решение. Така трябва да постъпи зрелият човек. Когато жената е млада, Даниел, особено жена като мен — добави Джейми с горчива усмивка, — тя мисли, че би могла да направи света по-добър. Несъзнателно търси мъж, който отчаяно да се нуждае от нея, защото ще може да му помага, да го окуражава, да изгради характера му. Разбираш ли какво искам да кажа?

Даниел кимна, без да отделя поглед от нея.

— Но когато момичето се превърне в зряла жена… — започна той.

— Когато се превърне в зряла жена, осъзнава, че не може да „поправи“ всичко. Напротив. Хората трябва сами да се справят със своите проблеми и ако станат твърде зависими от друг човек, който им вдъхва сила и непрестанно им помага, тогава любовта може бързо да се превърне в омраза.

— Никога няма да те намразя, Джейми. Никога.

— Изненадата ти ще бъде огромна, Даниел, когато след няколко години установиш, че ме мразиш — в сините й очи проблесна непоколебима увереност. — Защото аз ще бъда свободна да идвам и да си отивам, когато поискам, докато ти все още ще бъдеш прикован в капана на своите страхове.

Мъжът пребледня, но погледът му не трепна.

— Ти си безмилостна, Джейми.

— Обичам те. Истинската любов не е милостива. Тя трябва да бъде безмилостна, иначе няма да бъде силна. Ако наистина искаш да преодолееш страха си, ще те подкрепя с цялата си любов. Но щом отказваш сам да си помогнеш, не бих желала да се намесвам. Ще си причиним твърде много болка.

За миг той остана неподвижен, загледан в нея. Най-сетне, сякаш стигнал до твърде болезнено решение, рязко подкара количката до края на верандата и се спусна по пригодената рампа. Спря и погледна през рамо.

Джейми бързо извърна глава и се втренчи в езерото, опитвайки се да потисне внезапно обзелото я страстно желание. Широките му рамене, арогантните устни, загорялото от слънцето лице на фона на зелените борове я накараха да тръпне в копнеж. Но тя остана безмълвна и неподвижна, не издаде бушуващите в гърдите й чувства.

— Ще се върнеш ли у дома? — безизразно попита мъжът. — Ако ти обещая, че днешният разговор никога няма да бъде споменат и ще можеш спокойно да работиш, без намеса или натиск от моя страна?

— Не — бавно отвърна Джейми. — Ще дойда да прибера багажа си, но не мисля… че бих могла да се върна, Даниел.

— Не само с мен трябва да се съобразяваш, Джейми — той настойчиво се взря в нея. — Помисли за Стивън, за Мария… За всички останали, които те обичат.

— Даниел… — безпомощно започна тя.

— Поне помисли — рязко рече мъжът. — Остани тук, почини си и обмисли добре решението си. След няколко дни ела да се видим и да поговорим отново.

— А ако и тогава не се чувствам готова да остана да живея при теб…

— Ще бъдеш напълно свободна да си отидеш — промълви той. — Говоря сериозно, Джейми. Няма да те насилвам.

Джейми кимна и сведе поглед.

Даниел безмълвно се извърна и подкара стола по неравния терен към сребристия микробус.

Джейми видя как той се мъчи да отвори плъзгащата се врата и да спусне рампата, усети непреодолим импулс да се втурне и да му помогне. Ала инстинктът я предупреди, че точно в този момент Даниел не желае помощ от нея. Остана на верандата, стиснала ръце в скута си, докато мъжът най-сетне успя да се настани на шофьорското място и да прибере инвалидния стол зад себе си.

С хладен учтив жест Даниел махна за довиждане, зави пред хижата и изчезна по планинския път сред облак прах.