Марго Далтън
Даниел и червенокосата (4)

Четвърта глава

Стивън лежеше по пижама на пода на детската стая и играеше съсредоточено с електрическото влакче. Черната му коса бе разрошена, а очите — сериозни.

Любимите за момчетата на неговата възраст чудовища, запустели замъци, обитавани от духове, кръвопролитни битки и насилие плашеха Стивън. Той предпочиташе мечетата, книжките с приказки и влакчетата.

Имаше дори семейство от кукли — майка, баща, малко момченце и бебе, които живееха в голяма кутия в ъгъла на стаята. С часове ги преобличаше и им говореше, водеше ги на разходка и ги хранеше.

За щастие Даниел Калахър бе интелигентен човек и разбираше нуждата на момчето от семейство. Той насърчаваше привързаността на Стивън към куклите и понякога дори се включваше в играта, като провеждаше дълги сериозни разговори с бащата за фондовата борса и бейзбола или хранеше непохватно бебето, а момчето се заливаше от смях.

Стивън обичаше най-много тези мигове, когато играеха с баща му в неговата стая или на двора.

Но това се случваше рядко, защото Даниел Калахър обикновено бе много зает.

Почти не помнеше майка си. Дори когато живееше с тях, той не я виждаше често. Тя бе или някъде навън, или си фризираше косата, или говореше по телефона, или се суетеше около гардероба.

Когато се приближеше до нея, докоснеше нейна вещ или я питаше нещо, тя рязко повишаваше глас или го удряше. Скоро Стивън се научи да я отбягва.

После тя ги напусна завинаги и никога повече не дойде да го види… Навярно защото е лош син, мислеше тъжно момчето. Сега в къщата бяха петима: Стивън и баща му, Клара, Мария и Хайро. Обичаше всички, ала понякога се чувстваше много самотен.

Неочаквано се сети за червенокосата жена, която щеше да живее у тях. Спомни си милото лице и топлата усмивка и сърцето му се изпълни с щастие. Претърколи се по гръб и размаха босите си крака във въздуха, обзет от буйна радост, после затропа с пети по дебелия килим и се усмихна замечтано към тавана.

В този момент на вратата се появи Даниел Калахър, спря и отпусна ръце върху облегалките на инвалидната количка. Беше по шорти с бяла хавлиена кърпа на рамене, а косата му бе още мокра от сутрешното плуване.

— Какво правиш? — той погледна замислено странните движения на сина си.

— Здравей, татко! — изправи се Стивън с усмивка и блеснали очи.

— Няма ли да закъснееш за училище?

— Днес е неделя, татко — отвърна търпеливо момчето. Знаеше, че баща му не ходи на работа като бащите на другите деца и дните му не се отличаваха един от друг. Затова често губеше представа за времето, особено ако бе погълнат от нещо важно.

— Ах, да, забравих!

— Днес пристига новото момиче.

— Госпожица О’Рурк ли?

— Да — затропа с крака отново той.

— Ти май я харесваш, а?

— Страхотна е! Играхме футбол и тя ме прегърна.

Даниел се смути за миг, вгледа се в грейналото лице на сина си и смени темата:

— Какво ще правиш днес?

— Искам да отида до зоологическата градина да видя пандите. Нали каза, че ме пускаш тази седмица? Пандите са от Китай и ще бъдат тук съвсем за малко.

— Да, да — рече разсеяно Даниел. — Кой ще те заведе?

— Ти. Клара има свободен ден и замина в провинцията, а Хайро отиде в града на изложбата по дърворезба.

— Аз?! — той погледна сина си с недоумение. — Но, Стивън, не знам дали бих могъл…

Лицето на детето помръкна от разочарование.

— А Мария? — попита припряно Даниел. — Тя нали е тук? Видях я да полива цветята във фоайето, когато излизах от басейна.

— Мария не може да ме заведе — рече умоляващо момчето.

— Защо? И тя ли е заета?

— Мария не ходи никъде — заяви категорично Стивън. — Тя никога не излиза навън.

Даниел се приближи с количката до сина си и протегна ръце да го вземе в скута си. Стивън се притисна блажено до гърдите му и зарови лице в меката кърпа.

— Как така Мария не излиза никъде? Нали ходи да пазарува, да види родителите си, среща се с приятели…

— Не, тя никога не ходи никъде — наблегна на думите Стивън. — Не отива дори в задния двор. Страхува се да излиза навън.

Лицето на Даниел придоби разтревожено и загрижено изражение.

— Забелязал съм, че стои вкъщи — промърмори той сякаш на себе си, — но не предполагах… Стивън, ама тя наистина ли никога не излиза?

— Никога — повтори сериозно Стивън и се изтръгна от обятията на баща си. Прекоси стаята и клекна до кутията с куклите.

Даниел го наблюдаваше с безпокойство.

— Разрешаваш ли ми? — момчето взе бебето от кошчето и го загледа съсредоточено.

— Какво?

— Да отида в зоологическата градина.

— Ами… — поколеба се Даниел. — Я по-добре да поиграем с влакчето, а? Нали щяхме да строим нова гара? Защо не започнем днес?

— Добре — отвърна безизразно Стивън. — Може би госпожицата ще ме заведе, когато дойде. Сигурен съм, че ще хареса пандите — той съблече куклата. После добави: — Сигурен съм, че тя не се страхува да излиза навън като теб и Мария.

Даниел вдигна рязко глава и погледна сина си с тревога. Но Стивън бе коленичил до кутията с кукли, съсредоточен върху заниманието си. Главата му бе приведена, а крехките му раменца изпъкваха под тънкия плат на пижамата. Даниел се поколеба, понечи да каже нещо, сетне се отказа и подкара количката към вратата.

— Трябва да се обличаш — говореше на куклата Стивън, — защото мама и татко ще те водят в зоологическата градина. Бебето също ще дойде в количката. Ще видите пандите, ще си купите захарен памук и карамелизирана ябълка на пръчка, ще погледате маймуните… — продължи да нарежда напевно той, а гласът му се губеше в мъртвата тишина на огромната къща.

 

 

Джейми караше бавно по криволичещата алея и изпита неудобство, като си помисли как изглежда отстрани. Старият фолксваген се задъхваше под тежестта на багажа й, който се оказа много по-голям, отколкото предполагаше. Изпод грижливо привързания към бронята преден капак се виждаха обемисти куфари, а на задната седалка бяха струпани книгите, репродукциите, стереоуредбата и зимните й ботуши. Саксиите с цветя се клатушкаха във всички посоки и допълваха комичната гледка.

Тя спря пред вратата на предназначения за нея гараж и се огледа във вечерния здрач. Макар че бе все така красиво и просторно, имението й се стори още по-страховито отпреди. Къщата излъчваше студенина и неприветливост. Джейми отново изпита усещането, че някой я наблюдава от тъмните прозорци.

Поклати глава и реши да не се поддава на властното и мрачно излъчване на къщата. И богатите са хора, независимо от разкоша, в който живеят, помисли тя.

Ала потискащото чувство на тревога и безпокойство остана. Отчасти това се дължеше на собственото й състояние. Първоначалната радост от новата работа бързо се бе стопила и бе отстъпила място на мрачни предчувствия.

Необичайното за нея лошо настроение до голяма степен бе свързано и със снощното поведение на Чад. Опитаха се да забравят станалото и да се забавляват, но Чад не я остави на мира през цялата вечер. Непрекъснато се заяждаше и й подхвърляше хапливи забележки, докато накрая тя не издържа и избухна. Скараха се жестоко и се разделиха с гняв и неприязън. Джейми мразеше скандалите до дъното на душата си; ненавиждаше неприятното чувство, с което човек се събужда на другата сутрин, след като е наговорил куп грозни неща.

Може би е време да се раздели с Чад, помисли тя с горчивина и се загледа в лъскавите врати на гаражите пред нея.

Забарабани разсеяно с пръсти по волана. Искаше й се да отложи още малко срещата с Калахър и останалите. В съзнанието й отново изплува образът на Чад. Запита се с какво всъщност я беше привлякъл в началото. Може би обстоятелството, че е толкова силен и самоуверен, толкова различен от всичките безхарактерни мъже в живота й, които й бяха причинили само болка и разочарование. И все пак, въпреки надменността и самочувствието си, той бе болезнено ревнив и постоянно имаше нужда от похвали и комплименти.

Джейми въздъхна и реши, че всеки си има някакъв комплекс.

Тъкмо си помисли това и вратата на кухнята се отвори. От къщата изскочи дребна фигура и се втурна към фолксвагена.

Джейми махна с ръка и излезе от колата. Неочаквано се почувства по-добре.

— Здравей, Стивън! — усмихна се тя на момчето. — Как си?

— Здравейте, госпожице… ъ-ъ… — опита се да си спомни името Стивън и се смути, въпреки че я беше чакал с нетърпение няколко часа.

— Джейми. Наричай ме Джейми. По-лесно е.

— В класа имаме един Джейми — повдигна се на пръсти момчето, надникна в колата и заразглежда с любопитство огромната камара от вещи, струпани на задната седалка.

— Приятел ли ти е?

— Ами не знам. Обаче може да си мърда ушите.

— Аз пък не мога.

— Аз също — усмихна се Стивън. — Сто пъти съм пробвал, ама не мога.

— Е, всеки знае по някой номер. А сега ще ми помогнеш ли да разтоваря багажа?

Лицето на момчето засия от удоволствие, после придоби загрижено изражение.

— Тук има много неща. По-добре да извикам Хайро. Чакай малко, веднага се връщам!

И преди Джейми да възрази той изчезна между дърветата зад гаража. Върна се почти незабавно, следван от слаб японец в чисти закърпени джинси и морскосиня фланелка.

— Това е Хайро — заяви гордо Стивън и хвана тънката кафява ръка на мъжа, сякаш представяше важна личност, — а това е Джейми. Тя ще живее тук.

— Здравей, Джейми! Добре дошла в нашия дом! — поздрави я благо Хайро. В говора му се чувстваше лек акцент. Джейми се усмихна приветливо. Мъжът бе с петнадесетина сантиметра по-нисък от нея и може би с няколко години по-млад, но интелигентното и спокойно изражение на лицето му го правеше да изглежда по-възрастен. Движенията му бяха плавни и точно премерени, а когато започна да пренася нещата от колата и да ги подрежда старателно на земята, Джейми остана удивена от силата, скрита в жилавото му тяло.

— Хайро ще ме заведе в зоологическата градина да видя пандите другата неделя — обади се Стивън, като очевидно изпитваше нужда да поеме ролята на любезен домакин и да поддържа разговора. — Днес Хайро ходи на изложба на дърворезби и ми разказа, че там видял кутия за бижута с много тайни отделения. Натискало се точно определено място, за да се отворят миниатюрните чекмедженца.

Джейми се замисли върху думите му, очарована от разказа за вълшебната кутия и от близкото приятелство между Стивън и всички тези стеснителни и затворени хора, които се грижеха за имението на баща му.

Хайро вдигна внимателно стереоуредбата от задната седалка и я постави на земята до другия багаж. Джейми забеляза, че пръстите му бяха дълги и изящни, а дланите на красивите му ръце — покрити с мазоли.

— Обичаш ли дърворезбата, Хайро? — попита го тя и подаде на Стивън саксия с бръшлян. Момчето я притисна гордо до гърдите си.

— Много — отговори кратко той.

— Нали ще ми покажеш някои от твоите неща? — усмихна се Джейми. — Сигурна съм, че са красиви. Баща ми би казал, че имаш ръце на художник.

Хайро я стрелна смутено с очи.

— Хайро не прави дърворезби — намеси се Стивън, — но много ги харесва.

— О! — притесни се Джейми. — Разбирам.

— Хайро няма инструменти — продължи детето. — Като си купи инструменти, ще направи много хубави неща. Той ще построи…

Младият мъж се изчерви, пъргаво се наведе и прошепна нещо на ухото на Стивън. После му връчи една репродукция и каза:

— Хайде, Стивън, занеси ги до къщата. Мария ще ти отвори.

Момчето се запъти към входа, като внимателно крепеше цветето и картината. Хайро погледна Джейми с извинение, вдигна стереоуредбата и тръгна след Стивън. Джейми ги последва с два от куфарите, озадачена за пореден път от странните обитатели на къщата.

 

 

Скрит зад дебелите завеси на кабинета, Даниел Калахър тайно наблюдаваше пристигането на новата физиотерапевтка и с набитото око на мъж преценяваше стройната й фигура. Тя беше по джинси и тениска и явно се чувстваше далеч по-удобно, отколкото предишния ден на високите токчета и с елегантната габардинена пола с петното.

Даниел неочаквано се усмихна, ала лицето му бързо възвърна предишното сериозно изражение. Бе груб с нея и искрено съжаляваше за държанието си. Поведението му бе отчасти продиктувано от необикновения чар, пищните форми и здравия й жизнен вид. Жена като Джейми О’Рурк събуждаше желание у всеки мъж, но за човек в състоянието на Даниел това сякаш бе болезнена подигравка на съдбата.

Но това само по себе си едва ли щеше да го накара да се държи така грубо. Обикновено умееше да се владее и да скрива чувствата си зад маската на учтивост и любезност, ала в случая нещо сякаш му попречи да запази спокойствие: червената й коса може би, или нежнорозовата кожа, или самото споменаване на Ирландия…

Мисълта за Ирландия все още му причиняваше непоносимо страдание.

Малко след злополуката, току-що излязъл от болницата със сакато тяло и провален брак, Даниел се опита да успокои болката и да забрави горчивата истина за състоянието си, като вложи цялата си енергия в работата по нова книга. Отдавна бе замислил роман за контрабандата на оръжия от ИРА. И тъй като не искаше да се примири с факта, че е инвалид, нае помощник и замина за Белфаст да направи проучвания.

Даниел потрепери и се вторачи замислено навън. Мрачното му красиво лице бе разкривено от болка при спомена.

Това се случи точно по същото време на годината. Ирландия бе потънала в зеленина, красива, богата и плодородна…

В началото пътуването в инвалидна количка му се стори малко неудобно и непривично, но не и невъзможно. Почти повярва, че инвалидите също могат да живеят като пълноценни хора и че най-плодотворните му години не са изгубени безвъзвратно…

След няколко дни, прекарани в Белфаст, Даниел се престраши да излезе сам на улицата. Вдишваше с пълни гърди свежия влажен въздух и се наслаждаваше на красотата на вековните каменни сгради, обагрени в червено-златистите отблясъци на залеза.

Нарочно бе изпратил помощника си да купи някои канцеларски материали. За първи път след злополуката излизаше съвсем сам. Обзе го почти забравено чувство на свобода и независимост. Подкара количката по тясна павирана уличка и сякаш за миг забрави болката.

Изневиделица го връхлетя ужасът.

Малък магазин за тютюневи изделия в долния край на улицата се разтърси от мощна експлозия. Сред порой огнени искри се разхвърчаха счупени стъкла във всички посоки. Разнесе се дим и остър мирис на изгоряло, чуха се писъци и плач. Хора тичаха покрай него, спъваха се в инвалидната количка и го бутаха.

Някой от тълпата го блъсна силно, количката се преобърна и той падна. Не можеше да побегне, не можеше да направи нищо, лежеше безпомощен на земята и се молеше да не го прегазят.

В този миг, проснат на студените павета в един многострадален и препатил град, Даниел най-сетне разбра какво значи да си инвалид. Помощникът му го намери след час, свит на кълбо и треперещ от ужас, и го поведе към спокойствието и безопасността на хотелската стая.

На следващия ден взеха първия самолет и Даниел се усамоти зад високите сигурни стени на имението си.

Дори сега, след толкова години, при вида на червенокоса жена с бяла кожа или при споменаването на Ирландия той отново преживяваше ужаса на онази случка. Задушливата миризма на барут и агонизиращите викове на умиращите още го преследваха. Срамуваше се до дъното на душата, че се бе изплашил до смърт, и най-вече изпитваше чувство на вина, че не бе успял да помогне на ранените. Той беше никому ненужен… инвалид.

Даниел се размърда неудобно в стола и погледна през прозореца. Долу на алеята Стивън мъкнеше куфар, голям почти колкото него. Джейми се засмя, наведе се и пое тежкия багаж от ръцете на момчето.

Даниел се намръщи, вкопчи ръце в облегалките на стола и се извърна. Лицето му бе мрачно и навъсено от пресния спомен за трагичната нощ в Ирландия.

През годините след нещастната случка той постепенно прекъсна всички връзки с предишния живот. От една страна, се страхуваше да пътува, от друга, срещите с колеги и приятели му причиняваха болка. Страдаше от шока и зле прикритото съжаление, изписани на лицата им, от престорената сърдечност и фалшивото съчувствие в думите им. Постепенно скъса с всички стари познати и се затвори зад високата ограда на своя дом. Поддържаше връзка с издателствата и със своя агент единствено по телефона, а в града излизаше само в краен случай.

Даниел бавно завъртя колелата и се отдалечи от прозореца с изписано на лицето страдание. Стигна до бюрото и включи компютъра с надеждата, че работата ще прогони тъмния демон на спомена.

 

 

За учудващо кратко време Джейми подреди грижливо всички свои вещи, прибра дрехите в гардероба, постави цветята на прозорците и подпря картините на една от стените, докато реши къде да ги окачи.

После влезе в банята, напълни ваната и се потопи с удоволствие в горещата вода, без да се притеснява, че трябва да бърза, защото някоя от съквартирантките й чака отвън.

След половин час излезе от ваната, изтри тялото си с една от големите жълти хавлиени кърпи и облече зелен памучен халат. Отиде във всекидневната, излегна се на дивана и въздъхна блажено.

Не след дълго на вратата тихо се почука. Джейми се стресна.

— Влез! — извика тя.

Вратата се отвори и на прага се появи Мария с поднос в ръце, следвана от пъргава жена към петдесетте с вдигната на кок посивяла коса, очила с рогови рамки и чиста розова престилка.

— Това е Клара — представи я Мария. — Току-що си дойде от провинцията.

— Приятно ми е да се запознаем — каза рязко Клара, протегна решително ръка и измери с поглед Джейми.

С изключение на Даниел, може би Клара изглеждаше единственият спокоен, самоуверен и уравновесен човек в къщата.

Джейми се усмихна за поздрав, ала лицето на Клара остана безизразно. Тя седна на крайчеца на най-неудобния стол в стаята и се вторачи навън. В далечината през прозореца се виждаха многобройните трепкащи светлинки на вечерния град.

— Донесохме ти мляко с какао — обади се Мария. Бузите й бяха порозовели от вълнение и неудобство. — Ние с Клара обикновено пием нещо топло преди лягане.

— Благодаря, Мария! — усмихна се приветливо Джейми и пое предложената чаша. — Трогната съм!

Докато двете млади жени си говореха и посръбваха какао, Клара пиеше безмълвно чай без захар и се взираше съсредоточено през прозореца.

— Фантастично! — неочаквано възкликна тя. — Ще станат страхотни!

— Моля?! — недоумяваше Джейми.

— Гледката — посочи нетърпеливо тя към звездното небе и светлините на града. — Нямах представа, че изгледът от този прозорец е толкова красив по това време на годината. Предполагам, че се дължи на контраста между върбата, която е на преден план и образува своеобразна рамка, и безграничните зелени поля на северозапад като фон…

— За художествена фотография ли говорите? — обади се плахо Джейми.

— Естествено! — отвърна Клара с такъв тон, сякаш бе изненадана, че някой може да говори за нещо друго. — Ще имате ли нещо против?

— За кое? — все още не разбираше Джейми. — А! Значи искате да направите снимки оттук?

— Точно така! — въздъхна Клара с досада. Имаше отегчения вид на творец, принуден всеки ден да се разправя с невежи простосмъртни.

— О, разбира се, че нямам нищо против! Ще се радвам да видя снимките. Дори бих желала да купя някоя. Гледката действително е прекрасна!

— Не обичам да показвам снимките си! — заяви студено Клара. — На никого!

— О! — промърмори смутено Джейми.

— Хайро каза, че утре ще дойде да ти постави тонколоните — намеси се припряно Мария. — Той разбира много от тия работи.

— Изглежда симпатичен — отбеляза Джейми.

— Кожата му променя невероятно цвета си в зависимост от светлината — каза рязко Клара. — Обожавам да го снимам на слънце и на сянка. Страхотна дълбочина!

Ще й трябва време да свикне с Клара, помисли Джейми. После неочаквано се сети за загадъчната сянка и странното бръмчене, което бе чула в деня на интервюто.

— Правите ли снимки в къщата и на двора, Клара?

— Малко — отвърна съобразително възрастната жена.

— Хм! — изкашля се Джейми и се почуди как да каже тактично на Клара в бъдеще да не я снима тайно. Когато обаче погледна намръщеното лице на готвачката, тя моментално се отказа.

Вместо това отново заговори за Хайро.

— Защо Хайро не си купи инструменти за дърворезба? — този въпрос я мъчеше от самото начало.

Клара и Мария се спогледаха за миг, сетне Мария се обърна към Джейми:

— Хайро е в Канада едва от няколко години. В началото, когато дойде, почти не знаеше английски и с Клара му помагахме да се оправя в банката. Така разбрахме, че всеки месец изпраща цялата заплата на семейството си в Япония и остава само петдесет долара за себе си. Петдесет долара! Нито повече, нито по-малко!

— Петдесет долара?! — втрещи се от изумление Джейми. — Но те не…

— Не стигат за инструменти — довърши думите й Мария. — А това е най-съкровената му мечта, струва ми се.

— И докога ще праща пари?

— Не знам — вдигна рамене Мария. — Хайро никога не говори за себе си. Предполагам, докато спестят достатъчно пари да емигрират всички — родителите, братята и сестрите му.

— Сигурно в такъв случай няма и кола — рече Джейми, потресена от самопожертвувателността на младия мъж.

Клара изсумтя и си наля още чай.

— Горкият Хайро не може да си купи дори колело — отвърна Мария.

— Ами на кой са тия коли в гаража тогава?

— Малката кола е на Клара, а камиончето принадлежи на къщата. Всички го ползват, като се наложи да се пазарува или да се върши работа в града. Поршето и линкълна са на господин Калахър. Вътре са снабдени с лостове за ръчно управление и специални седалки.

— А ти нямаш ли кола?

— Аз не мога да карам — рече глухо Мария, а по бледото й лице плъзна червенина.

— Искаш ли да се научиш? — попита меко Джейми. — За мен ще е удоволствие да ти…

— Не! — извика уплашено Мария, после прикри с усмивка смущението си: — Много мило от твоя страна, Джейми, но не мисля, че… — поколеба се тя, като нервно мачкаше калъфката на стола. Клара се взираше в мрака, а лицето й бе напълно непроницаемо.

Озадачена, Джейми се втренчи мълчаливо в двете жени и като забеляза неудобството на Мария, смени темата.

— Не съм говорила с господин Калахър, откакто пристигнах. Надявам се, че не е променил решението си да ме вземе на работа.

— Не, не е. Остави в кухнята програма за понеделник и каза да ти я дам. Мога да ти я донеса, ако държиш, но в общи линии пише, че иска един час масаж в девет сутринта, един на обед и още един в три.

— Къде се провеждат обикновено сеансите?

— В солариума до басейна. Утре ще ти го покажа.

— Благодаря, Мария — рече тя и добави импулсивно: — Сигурна съм, че работата ще ми хареса.

— Няма да издържиш и седмица — отбеляза сухо Клара и се засмя. Джейми се стресна и я погледна разтревожено, ала по лицето на възрастната жена нямаше и следа от зъл умисъл. — Той има изключително труден характер, а понякога е толкова груб, че повечето хора се плашат — обясни Клара с равен глас.

— Защо се държи така?

— Още не може да свикне с болката. Не с физическата болка, разбира се. Бог ми е свидетел, той е як и жилав. Паднал е духом, там е проблемът. Живее като затворник в собствения си дом. Затова е сприхав и злъчен.

Мария я слушаше мълчаливо и нещо в изражението й говореше, че душевната болка не й е чужда.

— Професията ми е такава, Клара, че непрекъснато се сблъсквам със страданието на хората. Знам какво значи душевна болка, повярвай ми! Едва ли ще се разплача от няколко груби думи.

— Дано да е така! — изгледа я изпитателно възрастната жена. — Човек трябва да е много твърд да издържи тук.

Джейми се замисли за обитателите на къщата — за плахата и затворена Мария, за малкия самотен Стивън, за странния и стеснителен Хайро…

На нито един от тях не подхождаше определението „твърд“.

— Аз ще издържа! — заяви категорично тя и стана да изпрати двете жени до вратата. — Почакайте и ще видите!