Марго Далтън
Даниел и червенокосата (12)

Дванадесета глава

Лунните лъчи се прокрадваха през големия прозорец и обливаха пода и стените на стаята в сребриста светлина. Гладката полирана повърхност на мебелите блестеше меко в тъмнината.

Стиснал ръце в юмруци, Даниел лежеше с широко отворени очи в мрака. Лицето му бе изопнато от напрежение. Изви гръб и се размърда внимателно в голямото легло с надежда да притъпи парещата болка. Някъде в основата на гръбначния му стълб сякаш гореше огромна огнена топка. От сърцевината й излизаха ярки искри и дълги пламъци и се разклоняваха на всички страни в тялото му като спици на колело.

Погледна отчаяно фосфоресциращия диск на часовника върху нощното шкафче. Бе едва един след полунощ. Твърде късно е да безпокои Джейми, помисли мрачно той. Сигурно вече спи дълбоко след изминалия труден ден.

Запали нощната лампа и хвърли поглед към заобикалящата го обстановка да се разсее. Обичаше тази стая. Живееше в нея още от дете. Бе я обзавел сам, изцяло по свой собствен вкус. Мебелите бяха предимно от тиково дърво, с красиви изчистени линии. Наоколо всичко тънеше в бронзово, тъмнозелено и кехлибарено жълто — багри, които със своята прелест наподобяваха естествените цветове на земята и напомняха на скъпоценни камъни. Мек рошав козяк покриваше по-голямата част от лъскавия дъсчен под. Тук-таме бяха разхвърляни небрежно пъстри кадифени възглавнички за украса. Леглото бе единствената по-натруфена мебел в спалнята. Бе направено от тъмен махагон и имаше внушителна табла с дърворезба и инкрустирани перли. Купи го преди години от Пакистан.

Тук се намираха всички неща, които имаха някаква емоционална стойност в живота му: спомени от ученическите години, каскети, знаменца и трофейни купи стояха редом с ценни антикварни издания в кожена подвързия, порцеланови фигурки, малки пластики и екзотични сувенири от далечни страни. На една от стените висяха ритуални маски от Британска Колумбия и изящно избродиран персийски гоблен. Юзда на камила със звънчета беше прехвърлена върху корпуса на плоскодънна китайска лодка дълга около метър.

Даниел прикова тъжно очи в предметите, донесени от различни краища на света, и се помъчи да си припомни при какви обстоятелства бе купил всяка вещ.

Ала усилието да отвлече вниманието си от болката бе напразно. Напоследък спомените за миналото го потискаха още повече, особено след разговора с Джейми. Не можеше да приеме мнението й, че трябва да възобнови пътуванията си.

Стисна зъби и се хвана за таблата. Надигна се и се опита да легне в по-удобна поза. Болката го проряза като с нож. Простена и прокара ръка по изпотеното си чело.

Отчаяно извика образа на Джейми във въображението си. Представи си пълните й сладки устни, изящните скули, голямото благородно чело и нежните сини очи.

— Господи, колко я обичам! — прошепна неволно той, ала мигновено пропъди срамната мисъл. Не можеше да си позволи лукса да обича Джейми, особено като знаеше чувствата й към него.

Даниел бе интелигентен човек, а болестта бе засилила още повече вродената му проницателност. Винаги усещаше снизходителността и съжалението на хората. Често улавяше съчувствието в погледа на Джейми въпреки нейните старателните опити да го прикрие. Виждаше привързаността й и искрения й копнеж да го дари с топлина и да облекчи физическата му болка.

Ала в съзнанието му неизменно изплуваше разгневеното лице на Чад. Яростните му думи още кънтяха в ушите му.

Даниел присви устни с горчивина.

Проклет да съм, ако й позволя да ме съжалява! — каза си той. Няма какво да й дам, освен едно осакатено тяло и тя прекрасно го знае. Затова не мога да искам нищо от нея! Абсолютно нищо!

Въпреки това жадуваше за Джейми, копнееше за топлата плът и нежните й ласки. Представи си как лунните лъчи посребряват прекрасното й лице, а звънкият й смях се носи на прерийния вятър.

Въздъхна и се хвана за таблата да се обърне на другата страна. В долната част на тялото му сякаш избухна вулкан от болка, огнена лава пропълзя от гръбнака нагоре и се разля в жилите му. С мъка удържа вика си.

Посегна към телефона, поколеба се за миг и набра номера на Джейми.

Тя вдигна след няколко позвънявания. Гласът й бе дрезгав и сънен.

— Ало? Какво има?

— Аз съм, Джейми. Извинявай, че…

— Даниел? — мигновено се разбуди тя. — Зле ли си?

— Да — усмихна се печално той. — Мислиш ли, че иначе щях да те безпокоя по това време?

— Пак ли те боли гърбът?

— Да, но по-силно от всякога. Едва издържам.

— Идвам веднага. Моля те, не мърдай!

Той въздъхна с облекчение, внимателно легна по гръб и впери поглед в тавана, докато я чакаше.

Само след няколко минути тя дотича на пръсти в стаята. Носеше хавлиени кърпи, електрическа възглавничка и тубички с мазила. Даниел отправи взор към нея и се помъчи да се усмихне.

— Същински ангел спасител в пижама с Патока Доналд! — пошегува се той.

Джейми се засмя и хвърли бегъл поглед към дрехите си. Беше с дебели ръчно плетени чорапи и синя вълнена пижама с ластици на китките и глезените. На горнището се мъдреше Патока Доналд.

— Моля, моля! Не съм тръгнала на прием!

— Знаех си, че не си от ония, дето си лягат с дантели и пухчета — той стисна зъби от болка, когато Джейми го повдигна и съблече внимателно ризата му.

— Дантелата ме гъделичка, пък от пухчетата кихам — отвърна весело тя. — Предпочитам Доналд. Моля те, Даниел, обърни се по гръб. Леко, леко… Така.

Той се подчини и скри лице между свитите си ръце. Джейми предпазливо докосна с пръсти гръбнака му. Даниел тихо простена.

— Ето! Открих го! Тук е, нали? — рече накрая тя и натисна едно място.

Той пое рязко дъх и се сгърчи от болка.

— Извинявай! — прошепна тя. — Боже, как си се схванал! Няма страшно, ще се оправиш! Само се отпусни, докато аз…

Седна на широкото легло до него, настани се удобно и започна да масажира претоварените мускули с неподозирана нежност и умение. Ръцете й се движеха бавно и сръчно. Постепенно болката се притъпи и утихна. Само един нерв остана да пулсира някъде в тялото му.

— Божичко! — въздъхна блажено той. — Ти си магьосница, Джейми! Искам още.

— Разбира се! — засмя се тя. — Няма да спра, докато не се уверя, че болката е изчезнала. После ще сложим електрическата възглавничка да затоплим мястото — сетне добави: — За първи път ми звъниш през нощта. Представям си как си се чувствал.

— Не исках да те безпокоя, особено след…

Тя се скова за миг, сетне ръцете й възобновиха своите ритмични кръгови движения.

— Знам — рече тя. — Не можах да заспя до късно. Дълго размишлявах за Мария.

— И какво ще кажеш? Всичко ли е загубено? Дали ще се оправи?

— Не знам. Наистина не знам, Даниел.

Той не виждаше лицето й, ала гласът й преливаше от мъка и нещастие. Изпита желание да я прегърне и да я утеши. Беше толкова любвеобилна и всеотдайна, че бе готова на всичко да направи хората около себе си щастливи.

— Слава Богу, че полицаите са проявили разбиране и са я довели вкъщи, а не са я закарали в болницата. Представям си какъв ужас щеше да преживее, ако трябваше да прекара нощта в непозната обстановка.

— Сигурна ли си, че не е по-добре да е под лекарско наблюдение?

— Не, няма смисъл. Има само леки телесни повреди. Ударила си е главата в уличен стълб, но не е сътресение на мозъка. Колената й са се обелили явно при падането. Аз ги промих и ги превързах, така че няма нищо опасно. Бързо ще заздравеят.

Двамата се смълчаха и се замислиха за душевните рани, които щяха да заздравеят много по-трудно.

— По дяволите! — избухна Джейми. — Аз съм виновна, Даниел! Знаех, че не е готова, но тя толкова настояваше, че отстъпих…

— Стига, Джейми! Престани да се самообвиняваш! Всеки сам трябва да отговаря за постъпките си.

— Но аз…

— Ти направи каквото можа. Толкова й помогна… Пък и не само на нея. Няма да ти позволя да се чувстваш виновна всеки път, когато нещо не върви!

Джейми го погледна с удивление и благодарност. Той се вдигна на лакти, преобърна се и легна по гръб. Сетне я стрелна с очи и се усмихна.

— Вече съм по-добре. Болката почти затихна.

— Повдигни се, за да мога да подпъхна електрическата възглавничка… — тя сложи възглавничката под кръста му и добави: — Ще почакам няколко минути, за да съм сигурна, че няма да се схване отново.

— Завий се — той дръпна одеялото и покри краката й, както бе седнала до него. Джейми се усмихна и вдигна завивките до кръста си.

— Благодаря. Май почнахме да се държим непринудено, а? — подхвърли тя. — Много по-различно, отколкото в първия ден, когато дойдох на интервю.

— Не ми напомняй — ухили се той. — Тогава каза, че съм негодник.

— Така си беше. А ти се съгласи!

Очите им се срещнаха. Усмивките им постепенно угаснаха в наситения заряд от чувства. Двамата извърнаха погледи и потърсиха по-безопасна тема на разговор.

— Как мислиш — попита Даниел, — дали неуспехът ще я обезсърчи? Трябва ли да почне отначало или никога няма да бъде в състояние да излезе от къщата?

Джейми замислено поклати глава.

— Нямам представа, Даниел. Всичко зависи от нея. Изплашена е до смърт, но ако това е от значение за нея, ще пожелае да опита отново. Ще видим…

Даниел се втренчи в тавана. Изваяното му лице се изопна, докато размишляваше за страха на Мария и за себе си — за чакалните на летищата, за митническите служители, за ресторантите и тоалетните, за неизброимите дребни, но ужасни препятствия, с които инвалидът се сблъсква на всяка крачка в света на нормалните хора.

— Сигурно е ужасно преживяване — промълви той. — Да не си излизал от години и когато накрая събереш кураж, да се сбъднат най-ужасните ти страхове.

Джейми сведе поглед към него. Даниел се зачуди дали гласът му не го е издал.

Той вдигна глава и срещна погледа й. Дъхът му секна. Ясните й сини очи бяха изпълнени със съчувствие и нежност.

— Даниел… — прошепна тя. — Даниел, знаеш, че не е…

Той докосна нежно устните й. Допирът до пълните й чувствени устни и изумлението в очите й го накараха да изгуби самообладание.

С тих стон на болка и страст Даниел се надигна от леглото и привлече младата жена към себе си. Джейми се противопостави, опита да се измъкне от прегръдката му и да слезе от леглото, но ръцете му бяха твърде силни. Тя застина за миг, после се отпусна със стенание и притисна лице към широките му гърди.

— Джейми… — прошепна той в разпилените червено-златисти къдрици. — О, Джейми, обичам те… Желая те тъй силно…

Тя затаи дъх и леко помръдна. Мъжът усети отклика на тялото й и сърцето му заби като лудо.

— Джейми — промърмори той отново, целуна косите й, шията, плъзна ръце по стройното й тяло.

С изключителна нежност пръстите му погалиха раменете, гърба й, бавно проникнаха под пижамата. Ръката му се плъзна около кръста на младата жена и продължи нагоре към гърдите. Усети как тялото й потръпна, когато докосна с пръсти втвърденото зърно.

— Даниел — възрази тихо Джейми, без да вдигне глава. — Моля те, недей! Даниел, не трябва…

— Не казвай нищо, Джейми — прошепна той. — Само ми позволи…

Той замълча, но продължи нежните милувки. Разтвори пижамата, обхвана гърдите й и ги целуна, бавно прокара устни по нежната кожа, докато младата жена тръпнеше в обятията му.

Джейми не помръдваше, но чувстваше как тялото й се изпълва с непреодолим копнеж, който караше сърцето й бясно да тупти и придаваше на ласките нова неповторима нежност.

Даниел плъзна длани по стройните бедра, свали панталона на пижамата, погали плоския корем и ръката му бавно се спусна, привлечена неудържимо от женствената топлина, която го очакваше.

Джейми се размърда в прегръдките му и той почувства разгарящия се в гърдите й копнеж. Възбудата, завладяла осакатеното му тяло, го изуми. Ала дори в нажежените до бяло прегръдки на страстта, душата му благодари на жената в обятията му и я благослови за смелостта й да продължи.

Джейми се притисна към него, тялото й се подчиняваше единствено на неистовата страст, движенията й бяха бавни, опияняващи в своя неосъзнат еротизъм. Мускулестите му ръце я обгърнаха, но вече не бяха нежни, а властни и настоятелни. Джейми пламенно откликна, вдигна глава и мъжът яростно впи устни в нейните, сякаш искаше да потъне в топлия живителен нектар от сексуалност, който бе част от същността й.

Даниел усети възбуждащите движения на гъвкавото й женствено тяло, задъха се от разтърсващата страст и изгарящото желание.

Изведнъж усети в нея промяна. Тя беше като плувец, отнесен от мощно течение, който прави последен отчаян опит да възвърне силите си и да се спаси.

Почувства как се опитва да потисне желанието на тялото си, да се измъкне от опиянението. Обзе го изпепеляващо разочарование, чувство за загуба и непоносима болка.

— Джейми — прошепна той в косите й. — Какво има, скъпа? От какво се боиш?

— О, Даниел… — тя се отдръпна и вдигна глава. Страните й горяха, в очите й се четеше мъка. Той изпита чувство на вина.

Младата жена сведе поглед, пооправи смачканите си дрехи, после сви ръце в скута си. Ресниците й хвърляха сенки по пламналите бузи на меката неясна светлина. Даниел виждаше как тежко се издигат и спускат гърдите й, долавяше учестеното й дишане, стремежа й да овладее чувствата си.

— Какво има, Джейми? — попита той отново.

— Не е… редно — едва чуто прошепна Джейми, без да вдига поглед.

— Защо? И двамата сме зрели хора, нали? Желанието ти е толкова силно, колкото и моето, Джейми. Виждам го в очите ти, чувствам го, когато те държа в прегръдките си. Не вярвам да се заблуждавам в преценката си.

Най-сетне тя вдигна глава и открито срещна погледа му. Лицето й бе изопнато. В очите й гореше безкомпромисна искреност.

— Да, желая те, Даниел — отвърна твърдо тя. — Почти непрестанно и изглежда не съм способна да се владея, макар да знам колко погрешно и непрофесионално е от моя страна, след като си мой пациент. Ала трябва да опитам да контролирам чувствата си заради последствията.

— Какви последствия? Джейми, та това дори не е за първи път.

Пронизващият й поглед го караше да се чувства неловко.

— Да, така е. Случи се и преди. И беше ужасно и за двама ни, Даниел. Не докато се любихме — добави тя със замечтана усмивка. — Изглежда поне в сексуално отношение напълно си подхождаме. Проблемът се появи след това, когато премислихме… случилото се. Беше мъчение и за двама ни, и ти го знаеш.

Лицето му все още гореше от незадоволеното желание, но той не можеше да отрече истината.

— Имаш предвид, че беше чудесно, когато се любихме, но щом започнахме да си задаваме въпроси за подбудите, се появиха проблемите, така ли?

Джейми кимна, без да откъсва поглед от него.

— Що се отнася до моите подбуди, едва ли има съмнение — продължи той. — Все пак до известна степен аз съм нормален мъж.

— Даниел — прошепна с болка тя, — моля те, недей…

— Разглеждаме твоите подбуди, нали, Джейми? — прекъсна я той спокойно. — Именно за тях се безпокоиш, тъй като не си сигурна защо искаш да го направиш, нали? Дали от искрено дълбоко чувство към мен, или само от състрадание към осакатения мъж, тъй като инвалидите също имат нужда от любов?

Тя вдигна поглед. В очите й се четеше мъка. Не можеше да намери думи да му отговори.

— А всички знаем къде е слабото място на Джейми — продължи той. — Тя е изпълнена със съчувствие към бедните и безпомощните. И това винаги й причинява страдание. Прав ли съм, Джейми?

— Да, така е — отвърна безизразно тя и сведе очи към смачканите завивки. — Винаги ми причинява страдание.

— А този път, Джейми? Изпитваш ли някакви чувства към мен, освен съжаление?

Тя отбягваше да срещне погледа му. Мъжът се наведе, тъй като не чу думите й.

— Извинявай, Джейми, не разбрах какво каза.

— Казах, че не зная, Даниел — отвърна тя със сведена глава. — Наистина не зная. Непрестанно се опитвам да разбера дали… — гласът й секна.

Даниел се вгледа в нея, чертите му се смекчиха.

— Няма значение, Джейми. Не е честно да те измъчвам. Вината не е в теб. Ти си сърдечна, мила, великодушна жена и не си направила нищо лошо. Вината е моя, задето желая и настоявам да ми дадеш нещо, което не заслужавам. Извинявай, скъпа. Няма да се повтори.

Наранена от думите и тона му, Джейми вдигна глава и се втренчи в мъжа.

— Даниел, не съм казала…

— Моля те, Джейми, всичко е наред — той срещна погледа й, лицето му отново бе добило обичайната си безизразност. Усмихна й се учтиво. — Няма да се повтори. Благодаря ти, задето ме разтри. Чувствам се много по-добре.

— Даниел, нямах предвид…

— Мисля, че е най-добре да си легнеш и да отпочинеш — прекъсна я той със същия тих учтив тон. — Напоследък изглеждаш уморена. Трябва да се наспиш.

Тя кимна измъчено и стана от леглото. Без да вдига поглед, оправи завивките и възглавницата му, докато мъжът я наблюдаваше мълчаливо. Джейми събра уредите за масаж и се оправи към вратата. На прага се извърна към него. В очите му горяха стаени чувства, но устните му бяха горчиво стиснати.

— Даниел… — започна колебливо младата жена.

— Лека нощ, Джейми. Благодаря ти още веднъж, че дойде толкова късно през нощта.

Джейми постоя още миг, сякаш да осъзнае любезните думи, с които я отпращаше, после тихо затвори вратата и изчезна в нощта.

Дълго след като тя излезе, Даниел лежа неподвижно и се взира в тавана. По лицето му бяха изписани чувствата, които не бе могъл да сподели с нея — болката, неудовлетвореността, негодуванието срещу себе си и своята съдба, белязала завинаги живота му.

Но по лицето му бе изписано и неуловимо, бавно оформящо се убеждение, което дори необикновено интелигентен човек като Даниел трудно би могъл да определи и назове. Знаеше само, че има нещо общо с прочетените в очите на Джейми чувства, точно преди тя да си тръгне, беше свързано също и с изключителната й честност и искреност.

Ако веднъж срещнеш подобна искреност, помисли си Даниел, и наистина я опознаеш, ще се промениш завинаги.

Нямаше представа по какъв начин ще се промени и дали изобщо ще намери сили, за да издържи докрай тази промяна.

Но знаеше, че след тази нощ, когато бе погледнал Джейми в очите и бе видял истината за себе си, няма да бъде същият човек.

 

 

Джейми лежеше, втренчена в сенките на тавана. Отдавна се бе отказала от опитите да заспи, осъзнала, че мислите й са твърде объркани и мъчителни, за да й дадат покоя на съня.

Съзнаваше как часовете бавно се изнизват и се бореше с мощните всепоглъщащи чувства, които заплашваха да я потопят в огромен тъжен океан от нещастие. Чувстваше се безпомощна, непоносимо самотна, неспособна да разбере собствените си чувства, както и да ги овладее. Болката от незадоволената страст бе съвсем осезаема, а в съзнанието й звучаха думите на Даниел и собствените й отговори.

Беше ли прав? Възможно ли е наистина да изпитва толкова силно влечение към него, тъй безумна страст само защото е великодушна? Нима отново щеше да се предаде на старите коварни чувства, които й бяха донесли толкова страдания в миналото?

Тя изстена и се обърна по корем, зарови лице в топлата възглавница и вкопчи пръсти в ръба на леглото. Опита се да потъне в тишината, докато луната обливаше със сребриста светлина напрегнатото й неподвижно тяло.

Най-сетне примирено стана, навлече робата си и чехлите и отиде в малката всекидневна. Постави фотьойла пред огромните прозорци и дръпна завесите. Сви се на удобния стол, обхвана коленете си и подпря брадичка на тях. Безмълвно се загледа в изсветляващото небе на изток.

Ивица светлина, бледа и нежна като блещукане в процепа на мида, очертаваше хоризонта, където слънцето скоро щеше да изгрее. Никакъв друг белег не разделяше небето от земята. Като двете половини на огромна мидена черупка, те оставаха плътно затворени, сиво сребристи и безмълвни. Небето отразяваше огромните пространства от изсъхнала трева, а земята бе потънала в мъгла като носещите се на талази оловносиви облаци. Светът бе необятен и неизмерим, огромна сфера, впримчена във времето, притихнала в очакване.

Изведнъж в ненарушимата тишина слънцето се плъзна над хоризонта и разпръсна великолепието си над прерията. Яркочервена пътека от светлина се спусна върху сребристата трева и засия с разноцветни отблясъци в сланата, покрила всяко тънко стъбълце. Облаците сякаш пламнаха и обляха заспалата земя с всички цветове на дъгата. Събуден от изгрева, лек ветрец премина над сякаш покритата със скъпоценни камъни трева, която се залюля като огромно море. Постройките на града, внушително възправящи се в тишината, блестяха в пастелни тонове, прозорците им отразяваха златистите лъчи и ги изпращаха обратно към окъпаното в светлина небе.

Джейми възхитено проследи прерийния изгрев, чувствайки се неизразимо самотна и тъжна. Блестящата бледа светлина сякаш проникваше в душата й, излагаше на показ обърканите й мисли.

Нямаше представа какво става с нея, къде ще я отведат тези чувства или какво ще предизвикат. Единственото й ясно усещане бе за предстояща опасност. И ако не овладееше чувствата си, за да промени ситуацията, щеше да се окаже дълбоко и безвъзвратно въвлечена в живота на Даниел. Щеше да се хвърли в леглото му, в обятията му, използвайки физическата и емоционална сила, за да му помогне и да го успокои, да го предпази от света, който го ужасяваше.

О, не, не и това. Не отново, рече си Джейми, лицето й застина като каменна маска.

Бе се заклела, че любовните й връзки ще бъдат само с мъже, които могат сами да си помогнат. И нямаше намерение да нарушава клетвата си дори заради толкова неустоим мъж като Даниел Калахър.

Изведнъж решението я озари, ясно и неизменно като пътеката от слънчева светлина, спуснала се над спящата прерията. Осъзна какво трябва да направи и си даде сметка, че трябва да го стори незабавно.

Вцепенена от болка, Джейми бавно стана от стола и се върна в спалнята. Безшумно навлече джинсите, пуловера и джинсовото яке с мека подплата, обу мокасините. Сложи в ръчната си чанта най-необходимите неща, не спираше дори да помисли какво ще й трябва, нетърпелива всичко да свърши по-бързо. Откъсна лист от бележника си, седна на бюрото да съчини кратко писмо, което запечата в плик.

Прибра плика в чантата си, измъкна се безшумно от стаята и предпазливо прекоси огромната, потънала в сън, къща. Във фоайето спря, остави запечатания плик на полираната маса от палисандрово дърво и остана няколко минути безмълвно загледана в него. Лицето й се изопна от агонията на колебанието, пръстите й докоснаха плика.

Най-сетне тя решително пъхна ръка в джоба, мина през кухнята, излезе от страничната врата и се вмъкна в гаража, където бе паркирана колата й.