Марго Далтън
Даниел и червенокосата (2)

Втора глава

Джейми почука отривисто на вратата и след малко от микрофона се разнесе плътният глас на Калахър:

— Сега пък какво има, Мария?

— Не е Мария, а Джейми О’Рурк — отговори Джейми, като се опита гласът й да прозвучи равно и спокойно. — Бих искала да говоря с вас.

Той сякаш се поколеба за миг. Сетне вратата се отвори и Джейми влезе в стаята. Даниел Калахър извърна лице от монитора, изключи компютъра и я погледна въпросително.

Джейми пое дълбоко дъх и изчака сърцето й да се успокои. Само един поглед към високомерната усмивка и подигравателно повдигнатите му вежди бе достатъчен да я вбеси.

— Искам две неща: да ви кажа нещо и да ви питам нещо.

— Дълго ли е? Защото наистина имам доста работа.

— Не, господин Калахър — прехапа устни младата жена. — Изобщо няма да ви отнема много време. Първо, искам да ви кажа, че петното върху полата ми, което очевидно ви се стори много забавно, стана, докато играх на топка със сина ви. Стивън ми се стори много самотен, господин Калахър. Той трябва да има приятели за игра, а не да търси компанията на непознати. Някой трябва да се погрижи за това, не мислите ли? — попадна право в целта, забеляза тя със задоволство. Даниел Калахър леко пребледня, а в очите му блеснаха опасни пламъчета. — Исках също така да ви попитам — продължи тя, преди той да успее да отговори — дали имате други кандидати с по-добра квалификация от моята. Надявам се на откровен отговор, господин Калахър.

Гласът й вече бе спокоен, ала на лицето й още се четеше гняв. Погледна го предизвикателно право в очите и за своя изненада откри уважение в тях.

— Не — отвърна спокойно той след кратък размисъл. — Нямам. Вие сте…

Той замълча и бързо запрелиства една от папките върху бюрото. Сред документите Джейми разпозна автобиографията си, цялата изписана със забележки. Мъжът отново вдигна очи към нея.

— Вие бяхте най-подходящият кандидат, защото единствена сте правоспособен физиотерапевт с петгодишна клинична практика. За съжаление — добави той с горчивина — повечето вероятно са били привлечени от примамливите условия: самостоятелна стая, храна и пълна заплата за тричасов работен ден.

— Така си и мислех. След като съм най-квалифицираната, нямам ли право поне на едно интервю?

— Нали вече ви обясних — подхвана меко и търпеливо той, сякаш говореше на бавноразвиващо се дете. — За това място търся мъж.

— Това не е редно, господин Калахър. В наши дни има закони за тия неща.

— И какво смятате да направите? Да се оплачете в Организацията за защита на човешките права, че не искам да наема за физиотерапевт, който се явява на интервю със зелени петна по задника?

— Знаете ли, че наистина сте голям негодник, господин Калахър?

— Да — съгласи се той с изненадваща усмивка. — Знам.

— Няма да се оплача — прекоси стаята тя и без покана седна в кожения стол близо до бюрото му. Прикова настойчиво очи в него и продължи: — Но държа да получа тази работа или поне да ме изслушате.

Той отвърна на погледа й, без да трепне, и притихналата слънчева стая се зареди с напрежение от сблъсъка на две силни личности, изправени една срещу друга.

— Както сам казахте — продължи Джейми, — имам петгодишен опит. Полът на пациентите вече отдавна не играе никаква роля за мен. Без значение е дали правя процедури на мъж или на жена, както между впрочем е с всички професионалисти.

— О, за мен също е без значение, госпожице О’Рурк, уверявам ви! Толкова много хора са се занимавали с тялото ми през последните две години, че бих взел за физиотерапевт и дресирана маймуна, стига да прави добър масаж. Искам да назнача мъж по други причини.

— Какви, ако не е тайна? — попита направо Джейми.

Гневът й почти се бе стопил. Бързо й минаваше, независимо колко силно бе ядосана. Но в момента бе благодарна на първоначалния пристъп на ярост, който я окуражи да преодолее смущението си пред цялото това богатство и разкош и да каже какво мисли.

— Най-обикновено благоразумие и предпазливост.

— Благоразумие? В какъв смисъл?

Той се облегна назад в мекия стол и без да откъсва очи от нея, се заигра с един молив на бюрото. Накрая се обади със студен безизразен глас:

— Аз съм доста известна личност, госпожице О’Рурк, макар че хората ме познават под псевдоним. През изминалите години положих много усилия да запазя истинското си име в тайна, защото ценя правото на личен живот. Разбирате ли?

— Не съвсем. Разбирам напълно, че държите на личния си живот, но не разбирам какво общо има това с избора на физиотерапевт.

— Хайде, хайде, госпожице О’Рурк! Помислете малко. Все пак взимам непознат в къщата си! Надявам се, че този човек ще остане дълго време тук и ще се превърне в част от семейството. Той неизменно ще научи неща, които не бива да стават публично достояние. Така че ми трябва дискретен човек, на когото да имам доверие. Сега вече разбрахте ли?

Връхлетя я неудържим пристъп на гняв, много по-силен и изпепеляващ отпреди. Цялото й тяло се разтрепери от ярост.

— Но това… Това е пълна глупост! — избухна тя и скочи на крака. Сложи ръце на кръста, а очите й засвяткаха заплашително.

— Пълна глупост?! — повтори той развеселен и това още повече я вбеси. — Какво точно имате предвид?

— Тъпият и нелеп предразсъдък, че жените са клюкарки! — развълнувана, Джейми пое дълбоко дъх да се успокои и забеляза, че мъжът я гледа с любопитство. — Имала съм много приятели през живота си, господин Калахър. И мъже, и жени. По мое мнение има жени, на които може да се гласува по-голямо доверие, отколкото на мъжете. Много мъже са ужасни клюкари, а в същото време има жени, които никога не биха издали доверената им тайна. Всичко зависи от човека. Моята професия ме среща с различни хора и научавам доста неща за тях, ала никога не говоря за това. Мисля, че съм не по-малко дискретна, от който и да е мъж — тя замълча. Първоначалният й гняв се бе уталожил. Чувстваше смущение и празнота. — Ненавиждам предразсъдъците, това е всичко — промърмори тя някак неубедително, а лицето й пламтеше. — Мразя, когато хората прибързано лепят етикети, без да познават човека срещу тях.

— Така ли? Вие най-малко имате право да се оплаквате! — възкликна той и посочи с горчивина към инвалидния стол. — Какво знаете вие за това?!

— Е, не колкото вас, естествено — срещна погледа му тя, — но имам достатъчно опит и знам колко страдат инвалидите в ръцете на невежи и безчувствени хора — поколеба се и сетне продължи. — Самата аз също съм го изпитвала на гърба си.

— Вие?! В какъв смисъл?

— Погледнете ме, господин Калахър! — повиши глас тя, застанала в цял ръст пред него. — Хубаво ме погледнете! Висока съм като върлина, имам червена коса и съм ирландка. А на всичкото отгоре си изкарвам хляба с масажи. Да не ви разправям какви глупави намеци съм принудена да търпя!

Калахър се разсмя искрено и сърдечно. Това бе първата му човешка реакция от началото на разговора. Лицето на Джейми леко се проясни и по устните й пробягна усмивка.

— Да, разбирам — съгласи се многозначително той. — Но моля ви, седнете, госпожице О’Рурк! Не искам да кажа нищо за ръста ви, опазил ме Бог, но вие действително сте малко… внушителна така, както сте се изправили…

Джейми се отпусна във фотьойла и притисна папката до гърдите си. Все още леко трепереше от вълнение.

— Кажете ми — подхвърли небрежно той, — защо толкова настоявате да получите това място?

— Защото е идеално за мен на този етап — отвърна с готовност младата жена. — Харесвам работата в клиника, но тя ангажира по-голямата част от времето ми и ме изтощава емоционално.

— Разбирам. И сега навярно искате нещо по-различно?

— Не съвсем. Разработвам собствена система от упражнения за сърдечно болни пациенти и бременни жени. Тя представлява комбинация от леки физически упражнения и водни процедури. Много е трудно да се постигне равновесие между натоварването на мускулите и отпускането на цялото тяло. Усъвършенстването й ще отнеме може би години.

— И какво смятате да правите, когато я завършите? Да издадете видеокасета и да станете богата и известна?

— Приличам ли ви на такъв човек, господин Калахър? — усмихна се Джейми. — Желанието ми е да помагам на хората. Ще се радвам да видя как резултатите от изследванията се прилагат в болници и санаториуми. В момента преподавам физиотерапия четири пъти седмично — три дни в клиниката и един в спортния център, а в свободното време правя проучвания и разработвам нови комплекси от упражнения. Напуснах работа да се посветя изцяло на тези проблеми, ала за няколко месеца спестяванията ми се стопиха.

Той кимна замислено и едва сега, когато разговорът тръгна леко и непринудено, Джейми забеляза слънчевите лъчи, които галеха красивото лице на Калахър и позлатяваха загорелите мускулести ръце.

Струваше й се, че могъщото му властно присъствие изпълва цялата стая, а от очите му струи необикновен интелект. Тези очи сякаш я пронизваха, надникваха в душата й и четяха най-съкровените й тайни.

Тя потрепери, подреди обърканите си мисли и се съсредоточи върху думите му.

— … за вас, нали? — попита той.

— Моля? Извинете, но се разсеях за миг — призна Джейми и се изчерви. — Целият този… разговор е малко… малко объркващ.

Калахър се усмихна, но не каза нищо. Сетне повтори:

— Казах, че работата наистина е идеална за вас, като имам предвид личните ви интереси. Ще получавате достатъчно пари и заедно с това ще имате свободно време да се занимавате с проучванията си.

— Да — съгласи се с готовност Джейми. — Всички мислим така.

— Всички? — попита той предпазливо.

— Семейството ми — отвърна тя. — Баща ми, който е вдовец и живее при брат ми Тери и жена му Дорийн. С нея сте говорили по телефона — погледна го въпросително Джейми. Мъжът кимна безмълвно и тя продължи: — Имат пет деца и живеят в къща в северната част на града.

— Голямо семейство! — отбеляза сухо Калахър.

— Ами да — съгласи се Джейми и се усмихна нежно. — Наистина е голямо, но ги обичам всичките.

— Още сега искам да ви предупредя, че ако ви дам тази работа, макар да живеете тук и да разполагате със собствен апартамент, няма да можете да каните никого — нито роднини, нито приятели.

Джейми го гледаше безмълвно.

— Ще почивате събота и неделя — продължи той. — От четири следобед в петък до понеделник сутрин. Тогава можете да се виждате, с когото желаете. Разбирате ли?

— Да — кимна младата жена.

— В автобиографията ви пише, че не сте омъжена. Имате ли приятел? — попита рязко той.

— Да — сепна се тя.

— Не желая кракът му изобщо да стъпва в моя дом. Ще се виждате другаде. Дори не искам да идва да ви взема оттук. Ясно ли е?

— Да. Едно нещо само не разбирам — предлагате ли ми мястото или просто изброявате условията?

— Хубав въпрос — стрелна я с поглед той. Очите им се преплетоха, неговите черни и пронизващи, нейните — сини като небето отвъд прозорците. Той неочаквано се усмихна. — Ами да, май излезе като предложение. Човек наистина не може да ви откаже, госпожице О’Рурк. Много сте упорита.

— Вие също — заяви тя без колебание.

— Така. Държа да има взаимно уважение и дистанция между нас, за да запазим добрия тон и деловите взаимоотношения. Бих желал да се обръщате към мен с „господин Калахър“, а аз ще ви наричам „госпожица О’Рурк“ — продължи той. Гласът му изведнъж стана рязък и властен. — Не искам да ставаме близки приятели, а да бъдем просто физиотерапевт и пациент. Нямате право, при каквито и да е обстоятелства, да обсъждате с външни хора онова, което ще научите за мен или за другите в този дом. Не смятам да разкривам пред вас душевните си терзания и ще ви помоля също да не ме занимавате с личния ви живот.

— Естествено! Имате думата ми! — отговори сдържано тя и продължи с делови тон: — Какъв метод на лечение предлагате? Прилагана ли ви е някаква специална терапия напоследък?

— Три пъти седмично ходя в болницата на масаж и хидротерапия, но с голямо неудоволствие, защото там винаги има много хора. И нещо друго, струва ми се, че няма особена полза, а само си губя времето.

— Всички здравни заведения в града са претъпкани — кимна тя. — Нещо обичайно.

— Освен това няколко пъти в седмицата тук идват рехабилитатори от районната клиника, но на тях не може да се разчита, защото винаги закъсняват, а аз обичам точността и времето ми е строго разпределено. Нямам нерви да ги чакам с часове и накрая изобщо да не дойдат.

Джейми хвърли поглед към мрачно стиснатите устни на Калахър и си помисли, че е необходима голяма смелост, за да накараш този мъж да чака.

— Много са заети — каза тихо Джейми. — Рехабилитаторите, имам предвид. Работните им графици са изключително натоварени. Какво да се прави, общините не отпускат достатъчно пари за персонал и изследователски програми.

— Знам — въздъхна той с отегчение. — Искрено съжалявам горките нещастници, които са в моето положение и зависят от щедростта на правителството. Слава Богу, имам достатъчно пари да си наема собствен физиотерапевт и точно това реших да направя. Вече ви обясних някои от причините, които ме възпираха толкова дълго време да допусна чужд човек в дома си.

— Доколкото разбирам, отскоро сте в това състояние.

— Да, от медицинска гледна точка е така — погледна навъсено той късчето синьо небе, което се виждаше през прозореца. — Но на мен ми се струва, че е минала цяла вечност — добави тихо мъжът. Джейми мълчаливо го изчака да продължи: — Това се случи преди малко повече от две години през пролетта — поде той. — Играех хокей в един квартален аматьорски отбор. Не съм кой знае колко добър, но винаги съм обичал мъжките спортове, може би, защото работата ми изисква голямо умствено напрежение и по този начин се разтоварвам — стрелна я той с черните си блестящи очи и младата жена кимна. — Бях приклещен към мантинелата в неудобна поза. Изнесоха ме на носилка от ледената площадка. Веднага разбрах, че е станало нещо с долната част на тялото ми, но едва по-късно в болницата лекарите ми обясниха какво в действителност се е случило.

Джейми го гледаше с широко отворени очи. Бе вкопчила ръце в папката и кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Беше слушала много подобни истории, ала всеки път отново със същата сила преживяваше болката на човека, осъзнал в един момент, че животът му никога вече няма да бъде същият.

При него сигурно е било още по-тежко, помисли тя, а сърцето й се разкъсваше от съчувствие. Здрав и силен мъж в разцвета на силите си…

Но тя бе опитен специалист и умееше да прикрива чувствата си. Последното нещо, от което хора като Даниел Калахър се нуждаеха, бе съжалението.

Вместо това тя се стегна и му зададе няколко въпроса за характера и разположението на гръбначната травма и за степента на увреждането.

— Аз съм един от щастливците — рече безизразно той. — Така казва лекарят. Увреждането е в долната част на гръбначния стълб и затова съм запазил известна чувствителност от кръста надолу. Така например контролирам напълно всички жизнени функции на тялото си.

— Вие наистина сте късметлия. Това е по-скоро изключение, отколкото правило при болните от парализа.

— Извинете, но никак не се чувствам късметлия.

— Разбирам. Казахте, че травмата е в долната част на гръбначния стълб. Можете ли да извършвате някакви движения от кръста надолу?

— Не, абсолютно никакви. Вече се примирих с мисълта, че никога няма да ходя отново. Понякога чувствам мимолетна болка в краката, но лекарят казва, че това е по-скоро плод на въображението ми, отколкото реално усещане.

— Значи в такъв случай, предполагам, ще искате традиционното лечение — масаж за поддържане на кръвообращението и тонуса на кожата и успокояване на болката в гръбнака.

— Точно така. Не само в гръбнака — добави той, леко смутен. — Тъй като искам да използвам пълноценно здравата част на тялото си, често прекалявам с плуването и вдигането на тежести и чувствам болки в мускулите.

— Като ваш физиотерапевт ви заявявам, че в бъдеще няма да е така. Значи искате три часа масаж и упражнения на ден. Наведнъж ли да бъдат трите часа или в няколко сеанса?

— Предпочитам няколко сеанса. Отегчавам се, когато масажът трае дълго. Затова искам физиотерапевт вкъщи. За удобство. Един час сутрин след плуване, един на обяд и още един в четири часа. А от време на време, когато ме заболи през нощта и не мога да заспя, може би ще имам нужда от извънреден масаж.

— Често ли се случва?

— Достатъчно често — отвърна мрачно той. — И нямам намерение да се тъпча с хапчета.

Джейми кимна, бързо прехвърли наум програмата и реши, че е идеална. Имаше достатъчно време да работи върху изследванията и да преподава вечер.

— Това задоволява ли ви, госпожице О’Рурк? — наблюдаваше изражението на лицето й той.

— Напълно! Дори надхвърля и най-смелите ми очаквания.

— Чудесно! Както вече споменах, ще разполагате с малък самостоятелен апартамент и ще се храните заедно с другите от персонала. Можете да използвате всички удобства: плувния басейн, сауната, солариума, библиотеката…

— Библиотеката?! — прекъсна го Джейми. — Значи имате и друга библиотека, освен тази? — посочи тя към отрупаните с книги лавици, които покриваха плътно две от стените.

— О, разбира се! — усмихна се той. — Много по-голяма. Съдържа някъде около четири хиляди тома научна и художествена литература.

Джейми неволно възкликна от задоволство и той я погледна учудено.

— Обичате ли да четете, госпожице О’Рурк?

— Много. Обичам книгите повече от всичко на света.

В очите му проблесна любопитство. Накани се да я попита още нещо, но се отказа. Обърна глава, а лицето му придоби обичайното студено и сдържано изражение.

— Надявам се, че животът тук ще ви хареса — гласът му звучеше хладно и резервирано. — Мария ще ви покаже апартамента. Можете ли да започнете работа в понеделник сутрин?

— Да.

— Много добре тогава — включи отново компютъра той и добави рязко: — Благодаря ви, госпожице О’Рурк.

Джейми стана и тръгна към вратата. Идеше й да потъне в земята от срам, като се сети за петното върху полата.

— Госпожице О’Рурк?

— Да? — спря се тя и се обърна към него.

— Ще ползвате гаража най-близо до улицата. Всяка врата има дистанционно и собствен шифър. Мария ще ви съобщи вашия.

— Благодаря, господине.

Неочаквано в съзнанието й изплува ярък образ — малкият раздрънкан фолксваген се клатушка и пърпори по алеята, сетне спира важно пред луксозния грамаден гараж и чака надменно да се отворят вратите. Без да иска, тя се усмихна широко. Носът й се сбръчка по детски, а по бузите й затрептяха трапчинки.

— Нещо смешно ли има, госпожице О’Рурк?

— Не, просто си помислих… Виждате ли, господин Калахър, колата ми има малко… окаян вид. Тя е просто един поочукан фолксваген с лепенки по вратите… Та се опитвах да си представя… — заглъхна гласът й.

— Госпожице О’Рурк — поклати тъжно глава Калахър. — Започвам да си мисля, че ще бъдете голямо изпитание за мен.

В момента Джейми не разбра дали той се шегува, но след като кимна и излезе от стаята, реши, че е говорил сериозно.

 

 

Леко замаяна от случилото се, Джейми вървеше по мраморния коридор на първия етаж. Все още не можеше да повярва, че е получила мястото и че наистина ще живее в тази разкошна къща.

Спря се до една от осветените ниши, където стоеше мраморна скулптура на кентавър, толкова жив и изящен, сякаш всеки момент бе готов да полети. Поразена от необикновената красота на фигурата, тя протегна ръка да докосне едно от ефирните крила.

В този миг до ушите й долетя познатото странно бръмчене. Сърцето й подскочи, тя се обърна рязко и зърна сива сянка, която се скри бързо зад един ъгъл.

Господи! — помисли тя и притисна ръка към гърдите си. — Ще мине време, докато свикна с този дом. Какво ли е това? Дух, призрак или…

В същия момент на един от прозорците се появи тъмно петно. Джейми се извърна и съзря неясните очертания на човешко лице, което я гледаше втренчено. След миг то изчезна така бързо, както се бе появило.

Изплашена, тя се втурна към спокойната уютна атмосфера на кухнята. Там завари Мария да търка енергично пода.

— Здравей, Мария!

Коленичила до печката, другата жена се стресна и се обърна. В очите й се четеше тревога.

— Извинявай? Изплаших ли те?

— Няма нищо — изправи се Мария, избърса непохватно мръсните си ръце в престилката и погледна Джейми плахо и въпросително.

— Получих работата! — съобщи Джейми радостно. — Започвам от понеделник, но може би ще се нанеса утре вечер. Господин Калахър каза, че ще ми покажеш къде е…

Тя замълча, изненадана от промяната в изражението на Мария. Лицето на младата жена бе озарено от щастие.

— Значи той ви нае?! — не можеше да повярва тя. — Наистина ли? И ще живеете тук?

— Да.

— О, чудесно! Ще бъде прекрасно, госпожице О’Рурк! Страхувахме се, че…

Мария млъкна, ала усмивката й остана на лицето. Джейми се поколеба, озадачена от реакцията на другата жена. Накрая рече:

— Казвай ми Джейми. Сигурна съм, че ще станем добри приятелки, Мария.

— Добре. Ела, Джейми! — каза тя, сияеща от удоволствие. — Ела да ти покажа апартамента. Много е хубав и гледа към вътрешния двор.

Мария взе един ключ от лавицата в ъгъла и поведе Джейми с бърза крачка към задната част на къщата.

Стаите в това крило явно бяха предназначени за живеене. През открехнатите врати се виждаха телевизори, удобни фотьойли, поставени пред камините, и персийски килими.

— Тук са нашите стаи — обясни Мария — и стаите за гости, макар че напоследък рядко идват посетители.

— Колко хора живеят в имението?

— Малко. Само трима. Не, четири — поправи се усмихната Мария. — Заедно с теб.

Извади ключа от джоба на престилката и отвори една врата. После влезе и подаде ключа на Джейми.

Джейми я последва и притаи дъх. Озова се в просторна, мебелирана с вкус стая, чийто под бе застлан с дебел персийски килим. На едната стена се виждаше електрическа камина. Пред огнището бе разпъната бяла овча кожа. Имаше врата за банята, а друга водеше към спалнята. Апартаментът беше уютен, добре обзаведен и изненадващо луксозен.

Но най-хубавото нещо бе изгледът. Зад големите прозорци на всекидневната се разстилаше зелена морава, а в далечината се виждаше градът. Построена на малък хълм в околностите на Калгари, къщата бе уединена и скрита от любопитни погледи и в същото време от нея се откриваше широка панорама към прерията и града.

— О, Боже! — занемя от удивление Джейми. Приближи се до прозореца, докосна тънките пердета и се загледа навън с нямо възхищение.

— Извинявай — обади се загрижено Мария зад гърба й, — но в момента това е единственият свободен апартамент с всекидневна. Ако искаш, ще сложим плътни завеси…

— О, не! — възкликна Джейми. — Чудесно е! Обожавам да е светло и просторно.

— Аз пък мразя! — заяви категорично Мария. — Не бих издържала тук нито ден. Щях да умра от страх.

Джейми я стрелна озадачено с очи и се отправи да разгледа спалнята. Озова се в топла стая с удобни мебели и френски прозорци, които гледаха към сенчест вътрешен двор с басейн.

— Имам чувството, че сънувам — рече накрая Джейми. — Мария, ощипи ме да повярвам, че е истина! Хайде, ощипи ме! — подкани я весело тя.

Мария се засмя. Лицето й изгуби обичайното напрегнато изражение и придоби младежки чар и красота.

— Кой друг живее тук? — поинтересува се Джейми и влезе да огледа модерната функционална баня, обзаведена с вана и душ кабина с плочки.

— Моята стая е точно срещу твоята, а тази на Клара, готвачката, де… скоро ще я видиш… е ей там — посочи тя долния край на коридора. — Градинарят Хайро живее зад гаража. Стаята на Стивън е на горния етаж, разбира се.

— Той изглежда доста самотен — поде колебливо Джейми.

— Знам — придоби загрижен вид Мария. — Баща му прави каквото може, но не излиза много, а пък аз не мога… — прехапа устни тя и продължи: — Освен това господин Калахър не обича да го прекъсват, когато работи. А той работи почти през целия ден, понякога и нощем.

— Какво работи?

— Пише книги.

— Наистина ли?! — удиви се Джейми.

— Да. Защо?

— Ами… — поколеба се тя и махна неопределено с ръка към разкошните мебели. — Не предполагах, че писателите печелят толкова много пари.

— Не съм запозната, но доколкото знам, господин Калахър е наследил къщата от родителите си. Баща му е бил голям петролен магнат. Мисля обаче, че и господин Калахър печели достатъчно.

— Чудя се дали съм чела някоя от книгите му — рече заинтригувана Джейми и си спомни забележката му, че е доста известен.

— Няма начин да не си чела, ако изобщо обичаш да четеш.

— Сериозно? Кой е псевдонимът му?

Мария се притесни, че се е разприказвала, прехапа устни и не пожела да отговори.

Джейми я погледна и изведнъж й просветна. Спомни си книгите с интересна подвързия, сложени на отделна лавица зад бюрото на Калахър.

— Дан Кели — прошепна тя. — Видях всичките негови книги в кабинета на господин Калахър. Той ли е Дан Кели?

— Нищо не съм казала — изпадна в паника Мария. Цялата трепереше и скубеше нервно ресните на една възглавничка върху дивана. — Нищо не съм казала.

— Значи е истина?! — възкликна поразена Джейми. — Значи той действително е Дан Кели!

Мария бе забола поглед в земята. Джейми я гледаше с широко отворени очи.

— О, Боже! — промърмори тя и поклати невярващо глава. — Дан Кели! Не съм и предполагала, че е в Канада. Мислех си, че живее на някой самотен остров.

— Виж, Джейми… — започна Мария на пресекулки. Лицето й бе побеляло, а в очите й се четеше гореща молба. — Никога не казвай това, на когото и да е. Моля те! Ще умра, ако изгубя работата си. Не мога да си представя да живея някъде другаде.

— Не се тревожи, Мария! Той вече ме предупреди, че трябва да съм дискретна. Погледни ме в очите, Мария! — нареди тя.

Дребната жена вдигна побелялото си от страх лице.

— Мария — погледна я настойчиво Джейми. — Заклевам се във всичко свято, че никога докато съм жива няма да разкрия самоличността му без негово съгласие. Сега престани да се притесняваш, чу ли?

— Знаех си, че си добър човек, Джейми — вторачи се за миг в нея Мария, усмихна се загадъчно и стисна ръката на Джейми с благодарност. — Разбрах го още в мига, в който те видях. И Стивън също.

Джейми потупа разсеяно младата жена по рамото. Още не можеше да свикне с мисълта кой всъщност е новият й работодател. После с ужас си спомни разговора, в който без много-много да му мисли го бе нарекла негодник.

Дан Кели бе жива легенда. Пишеше големи заплетени криминални романи, по един на всеки две години. Те бяха сред най-търсените бестселъри в целия свят, издаваха се в милионни тиражи, а филмите, снимани по тях, носеха фантастични печалби. В действителност той бе един от любимите автори на Джейми. Никога не пропускаше негова книга, дори ако трябваше да прекара часове наред на опашката в книжарницата и да плати голяма сума за екземпляр с твърди корици.

— Мария — прошепна ужасена Джейми. — Ти знаеш ли, че аз го нарекох „негодник“? Божичко, Мария, представяш ли си?! Да кажа на Дан Кели „негодник“!

— Е, понякога май наистина е такъв — засмя се Мария. Сега тя изглеждаше по-спокойна, а в очите й дори проблясваха закачливи пламъчета. — Не се притеснявай, ти не знаеш Клара как го нарича понякога в кухнята. Но — добави тя предано — той е добър човек. Строг е и от време на време побеснява, ако не сме направили нещо както трябва, но иначе е справедлив и щедър.

— Откога си тук, Мария?

— Вече дванадесет години. Дойдох на седемнадесет. Майка му още бе жива. Ех, други времена бяха тогава… Не минаваше ден без гости и празненства. Животът тук бе съвсем различен, повярвай ми! Персоналът се състоеше от десет души и все се случваше нещо интересно — въздъхна тя с носталгия. — После старата госпожа се помина от рак; господин Калахър се ожени и животът тук се промени. Пътуваха много и затваряха къщата по половин година. Сетне стана злополуката и тя го напусна.

— Кой? Жена му ли?

— Да — кимна Мария. — Преди година и половина, скоро след като го изписаха от болницата. Каза… — тя се поколеба, сетне продължи: — Клара я чула да казва по телефона на една приятелка, че я побивали тръпки, като го гледа в инвалидната количка. Не издържа и го напусна — извърна глава към Джейми тя. Лицето й беше восъчнобледо. — Представяш ли си какъв ужас! Да го зареже в такъв тежък момент!

— Не е нито първата, нито последната. Има много такива случаи.

Всъщност, въпреки че постъпката шокираше Мария, тя съвсем не бе необичайна. Младата жена просто си въобразяваше, че животът е като в книгите: семейството се сплотява около болния, дарява го с любов и подкрепа и му помага да събере късчетата на разбития си живот. Ала в действителност много хора постъпват като жената на Даниел Калахър. Те просто не могат да понесат нещастието и изоставят своите пострадали съпрузи, деца или родители в ръцете на съдбата.

— Разведени ли са? Или само живеят разделени?

— О, разведени са — отвърна мрачно Мария. — Тя настояваше веднага да получи своята част от парите.

— Ясно. Що за човек беше, Мария?

— Празноглава — отговори Мария след кратък размисъл. — Празноглава, но красива. Чудя се как е възможно така да изглупяват мъжете понякога.

— И аз се чудя — засмя се Джейми и се обърна към вратата. — Е, време е да вървя. Трябва да се прибера да приготвя багажа за утре. Освен това съм поканена на вечеря у брат ми… — тя пъхна ключа в чантата си и се насочи с бърза крачка към изхода.

— Ще ти дам дистанционното за гаража — подтичваше зад гърба й Мария — и ключ за кухненската врата. Кога, каза, се нанасяш?

— Утре вечер, предполагам. Започвам работа в понеделник.

— Ще бъдеш ли тук за вечеря? Трябва да предупредя Клара.

— Не… Не — смути се неочаквано Джейми. — По-добре в понеделник да се запозная с всички… Всъщност май вече познавам половината от обитателите, нали? — рече весело тя.

— О, Джейми, така се радвам! — усмихна се топло и сърдечно Мария. — С Клара ужасно се бояхме, че господин Калахър ще вземе някой неприятен мъж и се чудехме как ще съжителстваме с него. Да беше видяла само какви дойдоха на интервютата…!

— Е, да, но нае двуметрова червенокоса рехабилитаторка със зелени петна по полата. Ще трябва някак да се примирите с тая мисъл, няма начин! — пошегува се Джейми.

— Дай ми полата утре, като дойдеш — засмя се Мария. — Ще я накисна в лимонов сок и от петното няма да остане следа — изпрати я до външната врата тя.

Джейми й махна за сбогом и пое по криволичещата пътека. Погледна ръчния си часовник и с изненада установи, че е минал само час, откакто бе прекрачила прага на къщата. Имаше чувството, че е била в далечна страна, че е преживяла вълнуващи случки и е срещнала впечатляващи хора.

Ала в действителност животът си течеше постарому: навън слънцето печеше, старата й кола стоеше до бордюра, а Дорийн навярно се канеше да пъхне пуйката в печката. Беше минал само един час.