Оскар Уайлд
Престъплението на лорд Артър Савил (6) (Етюд за дълга)

6.

На венчавката, която се състоя след три седмици, катедралата „Сейнт Питър“ се препълни с изискани и елегантни люде. Венчавката бе отслужена по най-внушителен начин от настоятеля на Чичестър и всички бяха единодушни, че не са виждали по-красива двойка от младоженеца и булката. Те обаче бяха повече от красиви — бяха и щастливи. Лорд Артър не съжали нито за миг, че бе понесъл толкова страдания заради Сибил, докато тя от своя страна му даде всичко, което една жена може да дари на един мъж: преклонение, нежност и любов. Тяхната обич не бе погубена от действителността. Винаги щяха да се чувстват млади.

След няколко години, когато вече им се бяха родили две прелестни дечица, лейди Уиндърмиър ги навести в Олтън Прайъри — чудна старинна къща, сватбен подарък от херцога за неговия син; и един следобед, както си седеше в компанията на лейди Артър под една липа в градината и се любуваше на момченцето и момиченцето, които си играеха из розовата алея като палави слънчеви зайчета, тя изведнъж хвана ръката на домакинята и попита:

— Щастлива ли сте, Сибил?

— Скъпа лейди Уиндърмиър, разбира се, че съм щастлива. Вие не сте ли?

— Аз нямам време за щастие, Сибил. Винаги харесвам последния мъж, с когото съм се запознала, но обикновено хората ми омръзват веднага след като ги опозная.

— Нима вашите лъвове не ви задоволяват, лейди Уиндърмиър?

— Ах, скъпа, не! Лъвовете ги бива само за един сезон. Веднага щом им подстрижат гривите, те се превръщат в най-досадните същества. Освен това, ако се отнасяш добре с тях, те се държат отвратително. Спомняте ли си онзи ужасен мистър Поджърс? Оказа се един нахален шарлатанин. Аз, разбира се, нямах нищо против това и му прощавах дори когато ми искаше пари назаем, но не можех да понеса и ухажването му. Той ме накара да намразя хиромантията. Сега съм се увлякла по телепатията. Тя е далеч по-забавна.

— В тази къща не бива да произнасяте нито дума против хиромантията, лейди Уиндърмиър. Това е единствената тема, по която Артър не дава да се изрече нищо лошо. Уверявам ви, че гледа на нея съвсем сериозно.

— Надявам се, Сибил, не искате да кажете, че вярва в хиромантията?

— Попитайте го сама, лейди Уиндърмиър. Ей го — идва насам.

Лорд Артър наистина се зададе откъм градината с огромен букет жълти рози в ръце, а двете деца припкаха около него.

— Лорд Артър!

— Да, лейди Уиндърмиър?

— Нали не вярвате в хиромантията?

— Разбира се, че вярвам — отговори усмихнато младият мъж.

— Но защо?

— Защото й дължа цялото щастие в живота си — отвърна той тихо, като се отпусна в един плетен стол.

— Но, скъпи Артър, какво толкова й дължите?

— Сибил — отвърна той и подаде букета рози на жена си, загледан във виолетовите й очи.

— Що за глупост! — възкликна лейди Уиндърмиър. — През живота си не съм чувала подобна глупост!