Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord Arthur Savile’s Crime, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
mrumenov (2012)

Издание:

Оскар Уайлд

Престъплението на лорд Артър Савил и други новели

 

Редактор: Мария Коева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Мария Христова

Формат: 84×108/32

Печ. коли: 7

ИК „Фама“, София, 2003

Печат „Унискорп“

ISBN: 954597172Х

История

  1. — Добавяне

3.

Когато лорд Артър се събуди, часът беше дванайсет и обедното слънце струеше през светлите, с цвят на слонова кост копринени пердета на спалнята му. Той стана и погледна през прозореца. Силна мараня тегнеше над големия град, а покривите на къщите бяха от потъмняло сребро. Долу в ярката светлина на площада няколко деца пърхаха като бели пеперуди, а тротоарите гъмжаха от народ, насочил се към Хайд Парк. Никога животът не бе му се струвал тъй прекрасен, а силите на злото — тъй далечни.

Прислужникът му донесе на поднос чаша какао. След като го изпи, той дръпна тежката плюшена завеса с цвят на праскова и влезе в банята. Светлината меко се процеждаше от тавана през тънки плочи от прозрачен оникс, а водата в мраморната вана проблясваше като лунен камък. Той бързо се топна, а след като хладната вода стигна до гърлото и косата му, потопи и главата си, сякаш искаше да измие петното от някакъв срамен спомен. Когато излезе от водата, се почувства почти успокоен. Изумителното физическо въздействие на момента бе взело връх над него, което впрочем често се случва със здрави хора, тъй като усещанията, също като огъня, могат както да пречистват, така и да унищожават.

След като закуси, се изтегна на дивана и запали цигара. Върху полицата над камината в рамка от фин стар брокат стоеше голяма снимка на Сибил Мъртън — такава, каквато я бе видял първия път на бала у лейди Ноел. Малката изящна глава бе леко наклонена на една страна, като че ли тънката, подобна на тръстика шия не издържаше под тежестта на толкова голяма красота. Устните бяха леко разтворени и сякаш бяха създадени за нежна музика, а замечтаните, учудени очи издаваха цялата крехка чистота на моминството. Меката прилепнала рокля от крепдешин и голямото ветрило с формата на листо я правеха да изглежда като деликатните теракотени фигурки от Танагра, а в позата и стойката й наистина имаше някаква древногръцка грация. Ала въпреки това не беше дребна. Беше безупречно сложена — нещо рядко в едни времена, когато жените са или прекалено едри, или твърде дребни.

Лорд Артър я съзерцаваше, изпълнен с онази неописуема жал, родена от любовта. Чувстваше, че да се ожени за нея с надвисналата над главата му орис за убийство, би било предателство като онова на Юда, грях, по-тежък от всеки, за който би мечтала Лукреция Борджия. Какво щастие би могло да ги очаква, когато всеки момент той можеше да бъде призован да изпълни страховитото прорицание, изписано на ръката му? Що за живот щяха да водят с това ужасно предопределение от съдбата? Сватбата трябваше да се отложи на всяка цена. Решението му беше твърдо. Колкото и пламенно да обичаше това момиче, което с едно докосване на пръстите си караше всяка фибра на тялото му да потръпва от върховна радост, когато седяха един до друг, той въпреки всичко съзнаваше много добре дълга си и че нямаше право да се жени, докато не е извършил убийството. След като приключи с него, ще може да се изправи пред олтара със Сибил Мъртън, да свърже живота си с нейния без опасението, че върши зло. Едва тогава можеше да я вземе в прегръдките си, убеден, че тя няма да се черви заради него, да свежда посрамена глава. Но първо трябва да го извърши; и колкото по-бързо, толкова по-добре и за двама им.

Много хора в неговото положение биха предпочели осеяната с иглики пътека на отлагането пред стръмнините на дълга, ала лорд Артър бе прекалено добросъвестен, за да постави удоволствието си пред принципа. Любовта му не беше просто страст, за него Сибил бе олицетворение на всичко добро й възвишено. За миг усети естествено отвращение от онова, което бе принуден да извърши, ала то скоро премина. Сърцето му подсказа, че няма да бъде грях, а саможертва, разумът му напомни, че друга възможност за него нямаше. Трябваше да избира между живот за себе си и живот за другите и колкото и ужасна да бе несъмнено тази дилема, той знаеше, че не бива да допусне себичността да възтържествува над любовта. Рано или късно всеки от нас се оказва изправен пред същия проблем, на всички ни задават същия въпрос. С лорд Артър това се случи рано в живота му — преди природата му да бе покварена от пресметливия цинизъм на зрялата възраст, или сърцето му — разядено от празното модно себелюбие на нашето време, затова не усети никакво колебание по отношение на своя дълг. За негово щастие, също така, той не беше празен мечтател или ленив дилетант. Ако беше такъв, би се колебал като Хамлет и би допуснал нерешителността да отслаби волята му. Ала дълбоко в себе си той бе практичен. За него животът означаваше по-скоро действие, отколкото размисъл. Той притежаваше най-рядкото човешко качество — здравият разум.

Влудяващите бурни чувства от предишната нощ се бяха вече уталожили напълно и той си спомняше своите безумни лутания от една улица в друга и мъчителните си душевни терзания почти със срам. Поради самата си искреност сега страданията му дори изглеждаха недействителни. Почуди се как е могъл да бъде толкова глупав, че да роптае и се бунтува против неизбежното. Единственият въпрос, който го вълнуваше, бе кого да убие, защото му беше съвсем ясно, че за убийството, както и при езическите религии, е необходим не само жрец, но и жертва. Тъй като не беше гений, нямаше врагове, пък и усещаше, че моментът не е подходящ за разчистването на лични сметки или обиди, защото поверената му мисия бе изключително важна и сериозна. Затова състави списък на своите приятели и роднини върху лист нотна хартия, проучи го задълбочено и реши въпроса в полза на лейди Клемънтайна Бошан — мила старица, която живееше на Кързън Стрийт и бе негова втора братовчедка по майчина линия. Винаги много бе харесвал лейди Клем, както я наричаха всички, и понеже самият той стана изключително богат, след като наследи имуществото на лорд Ръгби при навършване на своето пълнолетие, нямаше никаква вероятност да извлече от нейната смърт някаква вулгарна парична изгода. Колкото повече обмисляше въпроса, толкова повече тя му се струваше най-подходящият човек, и тъй като беше убеден, че би било крайно несправедливо към Сибил да допусне каквото и да било забавяне, реши веднага да пристъпи към дело.

Първото нещо, което трябваше да се свърши, бе да уреди сметките си с хироманта затова седна до прозореца, зад малкото си писалище в стил шератон, и написа чек за сто и пет лири, които да бъдат изплатени на мистър Септимъс Поджърс, сложи го в плик и заръча на прислужника си да го отнесе на Уест Мун Стрийт. След това се обади в конюшнята, нареди да приготвят файтона му и се облече. На излизане от стаята хвърли още един поглед към снимката на Сибил Мъртън и се закле, че каквото и да се случи, никога няма да й разкрие какво върши за нейно добро, а ще пази тайната на своята саможертва дълбоко в сърцето си.

На път за своя клуб „Бъкингам“ се отби в един цветарски магазин и поръча да изпратят на Сибил разкошна кошница нарциси с прелестни бели листенца и тичинки, пъстри като фазанови оченца, а щом пристигна в клуба, отиде направо в библиотеката, натисна звънеца и каза на сервитьора да му донесе лимонада и книга по токсикология. Беше решил твърдо, че отровата е най-подходящото средство, което трябва да използва за това тъй неприятно дело. Всичко, свързано с физическо насилие, му бе крайно отвратително, а и много държеше да не убива лейди Клемънтайна по начин, който би привлякъл вниманието на обществеността; мисълта, че може да бъде сметнат за един от дресираните лъвове на лейди Уиндърмиър, или да види името си по страниците на долнопробната клюкарска преса, му бе безкрайно противна. Освен това трябваше да се съобразява и с родителите на Сибил, които имаха старомодни схващания и можеха да се противопоставят на женитбата, ако той бъде замесен в някаква скандална история, макар да бе убеден, че ако им разкриеше фактите, те първи биха одобрили подбудите му. Така че имаше всички основания да се спре на отровата като безопасно, сигурно и безшумно средство, изключващо необходимостта от болезнени сцени, към които, като повечето англичани, имаше вродена нетърпимост.

Нищо обаче не му бе известно за науката токсикология и понеже сервитьорът не можа да открие в библиотеката друго освен „Справочникът на Ръф“ и списанията „Бейли“, той огледа сам лавиците и най-сетне попадна на едно чудесно подвързано томче „Фармакопея“ и екземпляр от „Токсикологията“ на Ърскин под редакцията на сър Матю Рийд, председател на Кралския лекарски колеж и един от най-старите членове на клуба „Бъкингам“, избран погрешка вместо друг човек — досадно недоразумение, което тъй бе разярило ръководството на клуба, че когато бе кандидатствал истинският човек, всички единодушно бяха гласували против. Лорд Артър бе доста озадачен от научната терминология, използвана и в двете книги, и тъкмо почваше да съжалява, че в Оксфорд не бе изучавал по-задълбочено класическите езици, когато във втория том на Ърскин откри интересно и подробно описание на свойствата на аконитина, разяснени на достатъчно разбираем английски. Реши, че това именно е отровата, която му трябва. Бърза, с почти моментално действие, съвършено безболезнена, а ако се вземела в желатинова капсула — начин, препоръчван от сър Матю, — съвсем не била отвратителна на вкус. Той си отбеляза върху маншета на ризата количеството, необходимо за смъртоносна доза, върна книгите по местата им и бавно се запъти по Сейнт Джеймсис Стрийт към голямата аптека „Песъл и Хъмби“. Мистър Песъл, който винаги обслужваше аристокрацията лично, бе силно озадачен от поръчката и много почтително промърмори нещо за необходимостта от рецепта. Ала щом сър Артър му обясни, че купува отровата за големия си норвежки пес, от когото трябвало да се отърве, защото проявявал признаци на бяс и вече два пъти ухапал кочияша по прасеца, аптекарят обяви, че е напълно задоволен от обясненията, направи комплимент на лорд Артър за познанията му по токсикология и незабавно изпълни поръчката.

Лорд Артър постави капсулата в прелестна сребърна бонбониерка, която бе забелязал на витрината на един магазин на Бонд Стрийт, изхвърли грозната опаковка на „Песъл и Хъмби“ и незабавно потегли към дома на лейди Клемънтайна.

— Oh, monsieur le mauvais sujet![1] — възкликна старата дама, щом той влезе в стаята. — Къде се губихте толкова дълго време?

— Скъпа ми лейди Клем, аз не принадлежа на себе си нито за миг — отвърна лорд Артър усмихнат.

— Очевидно искате да кажете, че по цял ден се движите в компанията на Сибил Мъртън, купувате chiffons[2] и си говорите празни работи. Не разбирам защо хората вдигат толкова шум около женитбите си. По мое време беше недопустимо да се галим и да си гукаме пред хората, пък и насаме също.

— Уверявам ви, че не съм виждал Сибил вече двайсет и четири часа, лейди Клем. Доколкото можах да разбера, тя принадлежи изцяло на шапкарката си.

— Естествено — това е единствената причина, която ви е довела при една грозна старица като мен. Чудна работа, вие мъжете изобщо не си вземате поука. On a fait des folies pour moi[3], а ето ме сега, стара ревматична бабичка с перука и гаден характер. Ако не беше лейди Джансън да ми изпраща най-противните френски романи, които е в състояние да намери, не знам какво бих правила по цял ден. Докторите не ги бива за нищо, освен да си получават хонорарите. Не могат да ми излекуват дори киселините в стомаха.

— Донесъл съм ви лек за това, лейди Клем — тържествено заяви лорд Артър. — Великолепно средство, изобретено от един американец.

— Не съм много очарована от американските изобретения, Артър. Никак дори. Изчетох напоследък няколко американски романа, но бяха пълна безсмислица.

— А, в това тук няма нищо безсмислено, лейди Клем. Уверявам ви, че непременно ще ви помогне. Обещайте ми да го опитате.

Лорд Артър извади от джоба си малката кутийка и я подаде на лейди Клемънтайна.

— Кутийката е очарователна, Артър. Подарък ли ми правите, наистина? Колко мило от ваша страна! А, това ли е чудотворното лекарство? Прилича ми на бонбон. Ще го взема още сега.

— Боже мой! Лейди Клем! — извика лорд Артър и хвана ръката й. — Недейте, в никакъв случай! Това е хомеопатично лекарство и ако го вземете, без да имате киселини в стомаха, може страшно да ви навреди. Изчакайте следващия пристъп и тогава го глътнете. Резултатът ще ви изуми.

— Така ми се иска да го взема още сега — въздъхна лейди Клемънтайна, като вдигна към светлината малката прозрачна капсула с плаващото мехурче течен аконитин. — Убедена съм, че е много вкусно. Работата е там, че макар да ненавиждам лекарите, обожавам лекарствата. Въпреки това ще се стърпя до следващия пристъп.

— И кога ще бъде той? — нетърпеливо попита лорд Артър? — Скоро ли?

— Надявам се да е поне след седмица. Вчера сутринта си изпатих много зле. Но нищо не е сигурно.

— Ала сте убедена, че ще имате киселини преди края на месеца, нали, лейди Клем?

— Боя се, че да. Колко сте мил днес, Артър. Наистина Сибил ви е повлияла много добре. А сега бягайте — ще вечерям с едни много скучни хора, които решително отказват да злословят за ближните си, и ако не дремна малко, няма да мога да си държа очите отворени по време на вечерята. Довиждане, Артър, и предайте най-сърдечните ми поздрави на Сибил. Много ви благодаря за американското лекарство.

— Нали няма да забравите да го вземете, лейди Клем? — попита лорд Артър, надигайки се от стола си.

— Разбира се, че не, глупаво момче. Много мило от ваша страна, че сте толкова загрижен. Ако ми потрябва още, ще ви пиша.

Лорд Артър излезе от къщата в повишено настроение и с чувство на огромно облекчение.

Същата вечер се срещна със Сибил Мъртън. Разказа й, че внезапно се озовал в крайно затруднено положение, на което не му позволявали да обърне гръб нито честта, нито чувството за дълг. Осведоми я, че за момента трябва да отложат сватбата и че няма да е свободен човек, докато не се отърве от ужасните си грижи. Помоли я да му има доверие и да не храни никакви съмнения за бъдещето. Всичко щяло да свърши добре, но било нужно търпение.

Срещата се състоя в зимната градина в дома на мистър Мъртън на Парк Лейн, където лорд Артър бе обядвал както винаги. Сибил изглеждаше по-щастлива от всякога и за миг лорд Артър се изкуши да постъпи като страхливец, да пише на лейди Клемънтайна за хапчето и да не отлага женитбата си — все едно, че на света не съществуваше никакъв мистър Поджърс. Той обаче успя да се пребори с изкушението и не се поколеба дори когато Сибил се хвърли в прегръдките му, обляна в сълзи. Красотата, която бе покорила чувствата му, бе въздействала също така и на съвестта му. Беше убеден, че да разбие такъв прекрасен живот заради няколко месеца удоволствие, би било направо непростимо.

Остана със Сибил до полунощ, като се успокояваха взаимно, и рано на другата сутрин замина за Венеция, след като написа на мистър Мъртън едно мъжко писмо относно необходимостта да се отложи женитбата.

Бележки

[1] Ах, господин нехранимайко! (фр.) — Б.пр.

[2] Дрешки, парцалки (фр.) — Б.пр.

[3] Заради мен са извършвани лудости (фр.) — Б.пр.