Оскар Уайлд
Престъплението на лорд Артър Савил (5) (Етюд за дълга)

5.

Мистър Мъртън доста се разстрои от второто отлагане на сватбата, а лейди Джулия, която си бе поръчала вече рокля за случая, направи всичко, което бе по силите й, да убеди Сибил да разтрогне връзката си с лорд Артър. Ала, макар че Сибил обичаше безпределно майка си, тя се бе обрекла на лорд Артър и никакви увещания на лейди Джулия не бяха в състояние да я разколебаят. Колкото до самия лорд Артър, трябваха му цели дни, за да се пребори със страшното си разочарование, и известно време нервите му бяха съвсем разстроени. Отличният му здрав разум обаче скоро надделя и практичният му ум не го остави дълго да се колебае как трябва да постъпи. След като с отровата нищо не стана, очевидно, че най-благоразумно бе да прибегне до динамит или някакъв друг експлозив.

Лорд Артър отново прегледа списъка на своите приятели и роднини и след грижливо обмисляне реши да вдигне във въздуха чичо си, настоятеля на Чичестърската катедрала. Той беше изключително образован и културен мъж със слабост към часовниците и имаше великолепна колекция от старинни образци, като се започне от петнайсети век, та чак до наши дни, на лорд Артър му хрумна, че това негово хоби му предлагаше отлична възможност да изпълни замисъла си. Друг въпрос беше откъде да набави механизма с експлозива. Лондонският указател не му даде никакви сведения по този въпрос, а той чувстваше, че няма никакъв смисъл да се обръща за помощ към Скотланд Ярд, тъй като полицията никога не беше в течение на действията на динамитната банда, докато не станеше някоя експлозия, а и след това не бе кой знае колко наясно.

Изведнъж се сети за приятеля си Рувалов — млад русин с подчертани революционни наклонности, с когото се бе запознал през зимата у лейди Уиндърмиър. Граф Рувалов уж пишеше биография на Петър Велики и бе дошъл в Англия под предлог, че издирва документи за престоя на царя в тази страна като дърводелец-корабостроител, ала всички подозираха, че е агент на нихилистите, и нямаше съмнение, че руското посолство не гледаше с добро око на присъствието му в Лондон. Лорд Артър беше убеден, че той е най-подходящият човек за неговите цели, и една сутрин се отправи към дома му в Блумсбъри, за да му поиска съвет и помощ.

— Значи започнахте да се отнасяте сериозно към политиката? — попита граф Рувалов, когато лорд Артър му изложи целта на посещението си. Ала лорд Артър, който ненавиждаше всяка измама, се почувства задължен да му признае, че не храни ни най-малък интерес към социалните въпроси, а просто се нуждае от експлозивен механизъм за уреждането на един чисто семеен проблем, от който е заинтересован само той и никой друг.

Граф Рувалов го гледа известно време изумен, ала като видя, че гостът му е напълно сериозен, написа един адрес на лист хартия, сложи си инициалите отдолу и му го подаде през масата.

— Скотланд Ярд би дал мило и драго да научи този адрес, скъпи приятелю.

— От мен няма да го получат! — възкликна лорд Артър и се засмя. Сетне раздруса сърдечно ръката на младия русин, изтича надолу по стълбите и каза на кочияша да кара към Сохо.

Там го освободи и тръгна, без да бърза, по Грийк Стрийт до едно място, наречено Бейлс Корт. Мина под някакъв свод и се озова в задънена улица, явно владение на някаква френска перачница, ако се съдеше по спретнатата мрежа от въжета за простиране, опънати от една къща към друга и по които в ранното утро пърхаше избелено платно. Запъти се към самия край на уличката и почука на вратата на малка зелена къща. След дълга пауза, по време на която всички прозорци с изглед към двора заприличаха на замацани петна от надничащи лица, вратата се отвори от някакъв чужденец с доста грубоват вид, който го попита на развален английски какво желае. Лорд Артър му подаде листа, получен от граф Рувалов. Щом го погледна, мъжът се поклони и покани лорд Артър да влезе в една доста неугледна всекидневна на долния етаж и само минута по-късно в стаята нахлу хер Винкелкопф, както го наричаха в Англия, с изцапана салфетка на врата и вилица в лявата ръка.

— Граф Рувалов ми даде препоръчително писмо до вас — започна лорд Артър, след като се поклони — и много бих желал да обсъдим накратко един делови въпрос. Казвам се Смит, Робърт Смит, и бих искал да ми доставите експлозив с часовников механизъм.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, лорд Артър — засмя се добродушно дребният немец. — Не се тревожете, мой дълг е да познавам всеки и ви помня от една вечер у лейди Уиндърмиър. Надявам се, че милейди се чувства добре. Бихте ли ми направили компания, докато закусвам? Имам великолепен пастет, а приятелите ми най-любезно ме уверяват, че рейнското ми вино е по-добро от онова, с което ги черпят в немското посолство.

И преди лорд Артър да дойде на себе си от изненадата, че бе разпознат, той вече седеше в една задна стая, отпиваше великолепно „Маркобрюнер“ от бледожълта чаша с високо столче и кралски монограм и беседваше най-дружелюбно със знаменития конспиратор.

— Експлозивите с часовникови механизми — обясняваше хер Винкелкопф — са много неудобни за пренасяне в чужбина и дори ако успеят да ги прекарат през митницата, обикновено избухват, преди да стигнат до местоназначението си по вина на нередовните влакове. Ако обаче ви трябва за употреба на английска земя, мога да ви набавя нещо много добро и ви гарантирам, че ще останете доволен от резултата. Мога ли да ви попитам за кого е предназначен? Ако е за полицията или за някой, свързан със Скотланд Ярд, боя се, че няма да мога да ви услужа. Английските детективи са всъщност най-добрите ни приятели и аз съм се убедил, че като разчитаме на тяхната глупост, ние можем да правим каквото си искаме. Не бих се лишил от нито един.

— Уверявам ви — каза лорд Артър, — че работата ми няма нищо общо с полицията. Всъщност часовникът е предназначен за настоятеля на Чичестърската катедрала.

— Боже мой! Не подозирах, че сте такъв върл противник на религията, лорд Артър. Малко са младежите като вас в днешно време.

— Боя се, че ме надценявате, хер Винкелкопф — изчерви се лорд Артър. — Трябва да ви призная, че не знам нищо за теологията.

— Значи въпросът е от съвсем лично естество?

— Съвсем лично.

Хер Винкелкопф сви рамене, излезе от стаята и се върна след няколко минути с кръгло парче динамит, колкото едно пени, и изящен малък френски часовник, върху който бе монтирана позлатена фигура на Свободата, настъпила хидрата на Деспотизма.

Лицето на лорд Артър светна.

— Точно това ми трябваше! — възкликна той. — А сега ми кажете как се задейства.

— А, това си е моя тайна — отвърна хер Винкелкопф, съзерцавайки изобретението си с оправдана гордост. — Кажете ми кога желаете да избухне и аз ще наглася механизма.

— Ами днес сме вторник, така че ако можете да го изпратите веднага…

— Невъзможно. Имам да свърша неотложна работа за едни приятели от Москва. Но утре бих могъл да го изпратя.

— Е, и утре няма да е късно — учтиво се съгласи лорд Артър, — ако бъде доставен вечерта или в четвъртък сутринта. А механизма нагласете, да речем, точно за петък по пладне. По това време настоятелят си е винаги у дома.

— Петък по пладне — повтори хер Винкелкопф и си отбеляза в голям тефтер върху писалището недалеч от камината.

— А сега — стана лорд Артър, — бихте ли ми казали колко ви дължа?

— Това е такава дреболия, лорд Артър, че не си струва да ви вземам пари. Динамитът възлиза на седем шилинга и шест пенса, часовникът е три лири и десет шилинга, а пощенските разноски са за около пет шилинга. За мен е удоволствие да услужа на приятел на граф Рувалов.

— А за вашето безпокойство, хер Винкелкопф?

— А, моля ви се! За мен е истинско удоволствие. Аз не работя за пари. Живея изцяло за изкуството си.

Лорд Артър остави на масата четири лири, два шилинга и шест пенса, благодари на дребничкия немец за любезността и след като отклони поканата да се запознае идната събота с неколцина анархисти на чай и закуски, излезе от къщата и се отправи към Хайд Парк.

През следващите два дни беше в състояние на крайна възбуда и в петък по обяд отиде в „Бъкингам“ да очаква новините. През целия следобед едрият портиер на клуба разнасяше телеграми от страната с резултатите от конните надбягвания, присъдите на бракоразводните дела, прогнозите за времето и тям подобни, докато телеграфът тракаше скучни подробности за заседанието на Камарата на общините, продължило цяла нощ, и незначителната паника на борсата. В четири часа донесоха вечерните вестници и лорд Артър се затвори в библиотеката с „Пал Мал“, „Сейнт Джеймсис“, „Глоуб“, и „Екоу“ за огромно възмущение на полковник Гудчайлд, който изгаряше от нетърпение да прочете отзиви за речта си, произнесена същата сутрин в Маншън Хаус на тема южноафриканските мисии и доколко е за препоръчване да се назначават чернокожи епископи във всяка провинцията по една или друга причина имаше силни предубеждения срещу „Ивнинг нюз“. Нито един вестник обаче не съдържаше дори и най-лек намек за Чичестър и лорд Артър предположи, че покушението не е успяло. Това бе ужасен удар за него и известно време той бе силно разстроен. Хер Винкелкопф, когото посети на другия ден, преливаше от красноречиви извинения и му предложи безплатно втори часовник или сандъче с нитроглицеринови бомби на костуема цена. Лорд Артър обаче бе изгубил вяра в експлозивите, а и самият хер Винкелкопф призна, че в днешно време всичко е твърде замърсено и дори динамитът не може да се получи в чисто състояние. Макар и да допускаше някаква нередност в механизма, дребният немец все пак хранеше надежди, че все още може да се задейства, и изтъкна случая с един барометър, който изпратил навремето на одеския градоначалник и който, макар и нагласен да избухне след десет дни, свършил тази работа чак след три месеца. Вярно, че при експлозията успял да разкъса на парчета само една домашна прислужница, тъй като градоначалникът бил напуснал града шест седмици преди това, но поне показал, че контролиран от механизма, динамитът като разрушителна сила е мощен, макар и не много надежден фактор. Лорд Артър се поуспокои от този пример, но все пак му бе съдено да се разочарова, тъй като два дни по-късно херцогинята го повика в будоара си и му показа току-що полученото от Чичестър писмо.

— Джейн пише извънредно мили писма — му каза тя. — Трябва да прочетеш това последното. Направо е като романите, които ни изпраща Муди.

Лорд Артър грабна писмото от ръката й и зачете:

Чичестър, 27 май

Скъпа лельо,

Много ти благодаря за вълнения и памучния плат, които изпрати за Доркаското дружество. Напълно съм съгласна с теб, че желанието им да се обличат красиво е пълна глупост, но в днешно време всички са тъй радикални и нерелигиозни, че е твърде трудно да ги убедиш да не се опитват да се обличат като висшите класи. Направо не знам докъде ще стигнем така. Както татко споменава често в проповедите си, живеем във века на неверието.

Голям смях падна тук по повод на един часовник, изпратен на татко в четвъртък от неизвестен поклонник. Пристигна от Лондон в дървена кутия с платени пощенски разноски и татко е убеден, че е изпратен от някой, който е прочел забележителната му проповед „Свобода ли е слободията?“, тъй като най-отгоре на часовника имаше женска фигура с нещо на главата си, което татко нарече „шапката на свободата“. Лично на мен ми се стори, че шапката не й стоеше много добре, но татко каза, че е историческа, така че няма как. Паркър го разопакова и татко го постави върху полицата над камината в библиотеката. И както си седяхме всички там в петък сутринта, часовникът удари дванайсет часа, нещо изпращя, от пиедестала на фигурата излезе малко облаче пушек, богинята на свободата падна и си строши носа на решетката! Мария доста се разтревожи, но всичко бе тъй забавно, че дори татко се развесели. Като го разгледахме, се оказа, че е нещо като будилник, който се нагласява за определен час, и ако поставиш малко барут под едно чукче, може да се задейства, когато пожелаеш. Татко каза, че не бива да остане в библиотеката, тъй като вдига шум, затова Реджи го отнесе в занималнята си и по цял ден прави експлозии. Как мислиш, дали на Артър би му допаднал такъв един часовник за сватбен подарък? Предполагам, че са много на мода в Лондон. Татко твърди, че можели да бъдат твърде полезни, защото показвали, че свободата не е трайна и рано или късно се сгромолясва. Той също така казва, че свободата била изобретена по време на френската революция. Колко ужасно!

А сега трябва да посетя членовете на Доркаското дружество и да им прочета пасажи от поучителното ти писмо. Колко е вярна, мила лельо, мисълта ти, че при тяхното социално положение трябва да носят само дрехи, които не им стоят добре! Аз съм напълно съгласна, че желанието им да бъдат елегантни е нелепо, след като и на този, и на другия свят има толкова по-важни неща. Много се радвам, че поплинената ти рокля на цветенца е ушита добре и че дантелата не е пострадала. В сряда ще отида у епископа с жълтата сатенена рокля, която ти бе тъй любезна да ми подариш, и мисля, че ще изглеждам много добре. Какво мислиш за джувките? Дженингс твърди, че сега всички носели джувки и че фустите били със силно набрани воланчета. Реджи току-що си направи още една експлозия и татко нареди часовникът веднага да се отнесе в конюшнята. Имам чувството, че баща ми вече не е така възхитен от часовника както в началото, макар да е твърде поласкан от факта, че му подаряват такава прелестна и остроумна играчка. Това показва, че хората четат проповедите му и се поучават от тях.

Той ви изпраща своите сърдечни поздрави, към които се присъединяват също Джеймс, Реджи и Мария, и като се надявам, че подаграта на чичо Сесил не го измъчва много, оставам, мила лельо, твоя любяща племенница.

Джейн Пърси

P.S. Моля да ми напишеш за джувките. Дженингс настоява, че са последна дума на модата.

Лорд Артър изглеждаше толкова сериозен и нещастен, след като прочете писмото, че херцогинята избухна в смях.

— Скъпи Артър! — възкликна тя. — За последен път ти показвам писмо от млада дама! Но какво мислиш за часовника? Според мен това е изумително изобретение и много бих искала да имам и аз такъв.

— Аз нямам високо мнение за тях — отвърна лорд Артър с тъжна усмивка, целуна майка си и излезе от стаята.

Щом се качи горе, той се хвърли на канапето и очите му се изпълниха със сълзи. Бе вложил цялото си старание, за да извърши убийство, а претърпя неуспех и в двата случая, при това, без да има лична вина. Направи каквото беше по силите му, за да изпълни дълга си, но явно самата съдба го бе предала. Потискаше го мисълта за безполезността на добрите намерения и безсмислието на всякакви опити да бъдеш на висота. Дали няма да е по-добре изобщо да се откаже от женитбата? Сибил ще страда, това е вярно, ала страданието не би могло всъщност да навреди на една такава благородна натура като нейната. Колкото до него, какво значение имаше? Все някъде се води някаква война, в която един мъж да може да загине, а тъй като животът не му обещаваше удоволствия, то и смъртта не го плашеше. Нека съдбата се погрижи за неговата орис. Той няма да си помръдне пръста, за да й помогне.

В седем и половина се облече и отиде в клуба. Там завари Сърбитън с компания от млади мъже и бе принуден да вечеря с тях. Баналните им разговори и плоските им шеги не му бяха интересни и веднага след кафето си тръгна, като си измисли някакъв ангажимент, за да може да се измъкне. На излизане от клуба портиерът му подаде някакво писмо. Беше от хер Винкелкопф: той го молеше да намине на другия ден и да види избухващия чадър, който се задействал при отварянето. Било последното изобретение в тази област, току-що получено от Женева. Лорд Артър накъса писмото на парченца. Беше решил да не предприема повече никакви опити. Тръгна бавно към Темза и цели часове седя край брега на реката. Луната надничаше като лъвско око през грива от белезникави облаци и безброй звезди изпъстряха хлътналия свод като златен прашец, посипан по виолетов купол. От време на време някой шлеп се плъзваше в буйния поток и отплаваше с течението, железопътните сигнали се сменяха от зелено на алено, докато влаковете с писък преминаваха моста. След известно време от високата кула на Уестминстър гръмко удари полунощ и нощта сякаш потреперваше при всеки удар. Сетне железопътните светлини изгаснаха, един самотен фенер остана да грее като самотен рубин върху гигантска мачта и шумът на големия град утихна.

В два часа той стана и тръгна към Блакфрайърс. Как нереално изглеждаше всичко! Също като в странен сън. Къщите на отсрещния бряг на реката бяха като изградени от тъма. Сякаш среброто и сянката бяха измайсторили света отново. Огромният купол на катедралата „Сейнт Пол“ изплава като мехур от здрачния въздух.

Като наближи Иглата на Клеопатра^[1], видя някаква фигура, надвесена над парапета на реката, а като наближи, човекът вдигна поглед към него и светлината на газения фенер освети лицето му.

Беше мистър Поджърс, хиромантът! Веднага позна пълното, отпуснато лице, очилата със златни рамки, болезнената бледа усмивка и чувствената уста.

Лорд Артър спря. Осени го чудесна идея и той се прокрадна зад гърба на хироманта. Миг след това го сграбчи за краката и го метна в Темза. Чу се груба ругатня, силен плясък и след това — тишина. Лорд Артър напрегнато се надвеси, ала от хироманта не се виждаше нищо, освен цилиндъра му, който танцуваше в огрения от луната водовъртеж. След малко и той потъна и от мистър Поджърс не остана ни следа. Изведнъж му се стори, че вижда как масивната недодялана фигура се опитва да се добере до стълбата недалеч от моста, и го обзе страшното чувство, че не е успял, но се оказа само отразена сянка и всичко изчезна, когато луната се подаде иззад облака. Най-сетне му се стори, че е изпълнил повелята на съдбата. Въздъхна дълбоко, с облекчение, и устните му изрекоха името на Сибил.

— Да не би да сте изпуснали нещо, сър? — внезапно произнесе някой зад гърба му.

Той се извърна и видя един полицай с фенер в ръка.

— Нищо важно, сержанте — отвърна лорд Артър усмихнат и махна на минаващия файтон, скочи вътре и нареди на кочияша да кара към площад Белгрейв.

През следващите няколко дни надеждата се редуваше с отчаянието. На моменти почти очакваше мистър Поджърс да влезе в стаята, а друг път чувстваше, че не е възможно съдбата да е тъй несправедлива към него. На два пъти ходи до жилището на хироманта на Уест Мун Стрийт, ала не намери сили да дръпне звънеца. Изгаряше от желание да научи истината и се боеше от нея.

Най-сетне я узна. Седеше в пушалнята на клуба си и пиеше чай, заслушан доста отегчено в разказа на Сърбитън за последните весели песни, изпълнявани в „Гейъти“, когато се появи келнерът с вечерните вестници. Той взе „Сейнт Джеймсис“ и го запрелиства безразлично, когато погледът му се спря на странно заглавие:

САМОУБИЙСТВО НА ХИРОМАНТ

Пребледня от възбуда и зачете. Ето какво пишеше:

Вчера в седем часа сутринта реката изхвърли на брега на Гринидж, точно пред хотел „Шип“, тялото на видния хиромант мистър Септимъс Поджърс. Злощастният джентълмен изчезнал от няколко дни и хиромантските среди били силно обезпокоени. Предполага се, че се е самоубил поради моментно умопомрачение, причинено от претоварване с работа, и следователят стигна именно до такова заключение. Мистър Поджърс тъкмо бил завършил сложно изследване на тема „Човешката ръка“, което ще бъде публикувано в близко бъдеще и несъмнено ще бъде посрещнато с голям интерес. Покойният е бил на шейсет и пет години и както личи по всичко, няма близки роднини.

Лорд Артър изскочи от клуба с вестника в ръка за огромно изумление на портиера, който безуспешно се опита да го спре, и потегли незабавно за Парк Лейн. Сибил го съзря от прозореца си и нещо й подсказа, че той носи добри новини. Изтича да го посрещне и щом видя лицето му, разбра, че всичко е наред.

— Скъпа моя Сибил! — извика лорд Артър. — Да се оженим още утре!

— Глупаво мое момче! Та нали още не сме поръчали сватбената торта! — засмя се през сълзи Сибил.