Оскар Уайлд
Престъплението на лорд Артър Савил (2) (Етюд за дълга)

2.

Десет минути по-късно лорд Артър Савил изскочи от Бентинк Хаус с пребледняло от ужас лице и обезумели от мъка очи и, сляп и глух за всичко наоколо, се запровира през тълпата от облечени в кожуси лакеи, които се трупаха около големия раиран брезентов навес. Нощта беше леденостудена и газените фенери на площада ту припламваха, ту трепкаха от режещия вятър, ала ръцете му горяха трескаво и челото му пламтеше като жар. Вървеше все напред и напред с походка на пиян човек. Един полицай го изгледа с любопитство, като мина покрай него, а някакъв просяк, който се подаде иззад един свод да помоли за милостиня, отстъпи изплашено, видял злочестина, по-голяма от своята. Най-сетне лорд Артър се спря под една улична лампа и огледа дланите на ръцете си. Стори му се, че различава вече кървавото петно, и от треперещите му устни се откъсна немощен вик.

Убийство! Ето какво бе съзрял хиромантът. Убийство! Сякаш и нощта знаеше, сякаш и унилият вятър свиреше същото в ушите му. То се спотайваше в тъмните ъгли на улиците, хилеше му се от покривите на къщите.

Най-напред отиде в Хайд Парк, чиито мрачни дървета странно го привличаха. Облегна се премалял на оградата и подпря чело о влажния метал, за да го охлади, заслушан в шепота на притихналите дървета. „Убийство! Убийство!“ — повтаряше си той, като че ли честото изговаряне можеше да замъгли смисъла на думата. Звукът на собствения му глас го караше да тръпне, ала въпреки това сякаш се надяваше ехото да го чуе и да пробуди спящия град от сънищата му. Изпитваше безумно желание да спре някой случаен минувач и да му разкаже всичко.

Озова се на Оксфорд Стрийт и оттам излезе в тесни улички с лоша слава. Две силно гримирани жени подвикнаха подигравателно след него. От някакъв тъмен двор се дочуха ругатни и глухи удари, последвани от пронизителни писъци, а върху едни влажни стъпала съзря сгърбените силуети на немотията и старостта. Почувства странна жалост. Дали и тези деца на греха и несретата бяха също като него обречени от съдбата? Не бяха ли и те само марионетки в едно чудовищно представление?

Ала въпреки всичко го порази не тайнствеността, а комичното в страданието, неговата пълна безполезност, гротескната липса на всякакъв смисъл. Колко нелепо му изглеждаше всичко! И лишено от хармония! Беше поразен от разминаването между повърхностния оптимизъм на деня и реалностите на съществуването. Все още беше твърде млад.

След известно време се озова пред църквата в Марълъбън. Смълчаната улица изглеждаше като дълга лента от излъскано сребро, нашарена тук-таме от изящните тъмни орнаменти на колебливи сенки. Далече — далече се извиваше редица от мигащи газени фенери, а пред малка къща с каменна ограда бе спрял самотен файтон, чийто кочияш спеше вътре. С бързи крачки се запъти към Портланд Плейс и от време на време се оглеждаше, сякаш се боеше да не го следят. На ъгъла на Рич Стрийт двама мъже четяха малко обявление върху дъска за афиши. Изпита странно любопитство и прекоси да го види. Щом приближи, пред погледа му се изпречи думата „Убийство“, изписана с едри черни букви. Отстъпи изплашено и страните му пламнаха. В обявата се предлагаше възнаграждение за всякакви сведения, необходими, за да бъде арестуван среден на ръст човек между трийсет и четиридесетгодишен, с бомбе, черно палто, карирани панталони и белег на дясната буза. Прочете го втори и трети път и се почуди дали нещастникът ще бъде заловен и колко ли е изплашен. Може би някой ден и неговото име ще бъде разлепено по стените на Лондон. Някой ден може би и за неговата глава ще се предлага възнаграждение.

При тази мисъл му призля от ужас. Обърна се обратно и забърза в нощта. Не знаеше накъде да върви. Смътно си спомняше лабиринта от мизерни къщи, как се изгуби из мрачните улички и едва призори се озова на площад Пикадили. Когато се отправи към дома си на площад Белгрейв, срещна тежко натоварени каруци на път за Ковънт Гардън. Облечените в бели ризи каруцари с приятни загорели лица и рошави къдрави коси уверено плющяха с камшици и от време на време си подвикваха един на друг, на гърба на огромен сив кон — водача на трополящия обоз, бе седнало засмяно топчесто момче с букетче иглики на смачканата си шапка, което стискаше здраво гривата с малките си ръце. Огромните камари зеленчуци приличаха на нефрит върху фона на утринното небе, на зелен нефрит върху фона на чудна роза. Лорд Артър изпита особено, необяснимо вълнение. Имаше нещо неизразимо трогателно в крехката прелест на зората и той си помисли — колко ли дни започват с красота и завършват с буря. А тези селяни с грубите си добродушни гласове и безгрижно държане — какъв странен Лондон виждат те! Един Лондон, лишен от греха на нощта и пушека на деня, блед призрачен град като безлюдно гробище. Зачуди се какво ли знаят за него, какво ли знаят за неговото величие и позор, за неговите бурни огнени радости и чудовищен глад, за всичко онова, което се гради и руши от зори до мрак. Може би за тях той бе просто пазар, където докарваха за продан стоката си и прекарваха най-много по няколко часа, след което напускаха все още безлюдните улици и спящи къщи. Колкото и недодялани да изглеждаха с грубо подкованите си обуща и непохватните си походки, в тях имаше нещо от Аркадия. Лорд Артър почувства ведрината, която излъчваха те, защото живееха близо до природата. Завидя им за всичко онова, което не знаеха.

Когато стигна площад Белгрейв, небето избледня и птиците започнаха да чуруликат в градинките.