Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Trigger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
NomaD (2011 г.)
Разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Артър Кларк

Спусъкът

 

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров, 2001

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2001

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 35

ИК „БАРД“ ООД, 2001

ISBN 954-585-224-0

 

The Trigger

Artur C. Clarke

Bantam Books

© 1999 by Artur Clarke

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Епилог:
Убиецът

Въпреки че тясната чакълена пътека минаваше по най-прекия път през гората, разстоянието от главния комплекс на лабораторията на „Терабайт“ в Кълъмбъс до съседната Лаборатория за мирна техника „Броуиър“ беше почти километър.

Уединението осигуряваше на двадесет и двамата учени в лабораторията пространството, от което се нуждаеха за работата си в областта на Н-вълновата механика и военното инженерство. Чакълената пътека даваше на научния директор на „Терабайт“ Джефри Хортън основание и място за няколко минути самота и физически упражнения. Освен когато времето не позволяваше, той изминаваше пътя между двата центъра на комплекса поне веднъж дневно.

Правеше го въпреки лекото накуцване и постоянните болки в краката и десния си хълбок, отчасти останали му от кошмар, преживян преди близо две десетилетия. Правеше го въпреки свръхмодерната комуникационна мрежа на комплекса, която можеше да го свърже във виртуалното пространство с всеки — от съседния кабинет до Пристройката в Невада или с Модула за обработка на смесени материали, орбитиращ на дванадесет хиляди километра височина.

Правеше го, защото обичаше гората и не искаше да отстъпи пред годините и болката, и защото разходката проясняваше мислите му. Винаги оставяше комуникатора в кабинета си и персоналът знаеше, че не бива да го безпокои на „неговата“ пътека, дори когато се забавеше час или повече.

Тази сутрин обаче не се бавеше. Съобщението от Джордан Килмър, член на работната група по биофизика, едновременно беше настойчиво и интригуващо: „Господин директор, получихме неочакван резултат в проекта СОО. Моля, при първа възможност елате в лабораторията, за да ви информирам — и да ме посъветвате. Дотогава ще освободя останалите от групата.“

СОО означаваше „Сепаратор на органични отрови“, пряк наследник на Хортъновата модификация на Спусък Модел V за деактивиране на химически оръжия. Проектът имаше за цел да създаде анализатор-излъчвател, който бързо да унищожава отрови, вече попаднали в жив организъм. Голямото предизвикателство бе да се усъвършенства селективността на излъчвателя до такава степен, че да елиминира само отровата — без да засяга нито едно структурно сходно съединение, необходимо за живота. До този момент бяха умрели толкова много опитни животни, че прякорът на Килмър беше Убиеца, а секторът по биофизика носеше неофициалното име „Моргата“.

Хортън завари Килмър да настройва експерименталната си апаратура в зала 3, иначе пуста лаборатория, чиито високи прозорци пропускаха светлина, но не позволяваха да се гледа вътре. На пет метра от монтираното върху подвижна платформа устройство имаше столче, върху което бе поставена клетка с дванадесет морски свинчета.

— Здрасти, Джордан. Мислех, че работиш във втора зала — каза Джефри.

— Господин директор, радвам се, че идвате. Извадих всичко от Втора и го заключих веднага щом разбрах какво става — изправи се Килмър.

— Защо, какво става?

— Вчера монтирахме новите електронни филтри на анализатора. Трима от хората ми работиха върху тях четири месеца — органична химия, съчетана с логика на Бул…

— Спомням си.

Килмър заобиколи от другата страна на експерименталната апаратура и даде знак на Хортън да го последва.

— Наблюдавайте клетката. Дръжте под око онова едрото отдясно.

— С черната муцуна ли?

— Пробата ми е взета от него. — Килмър включи анализатора. Около две минути дисплеите показваха цифри и графики, после помътняха. — Системата е фокусирана, настроил съм на Н-вълнов профил. Започвам лечение.

— Добре.

Младият биофизик натисна един от бутоните. Устройството забръмча и в същото време морското свинче с черната муцуна падна.

— Бързо стана — отбеляза Хортън. — Мъртво ли е?

— Абсолютно — отвърна Килмър.

Джефри малко се изненада от безразличието на другите животинчета, които невъзмутимо продължиха да гризат маруля. Но самият резултат изглеждаше съвсем логичен от гледна точка на предишните проблеми.

— Значи само това свинче е погълнало отрова, така ли? — попита той.

— Нито едно не е погълнало отрова — отвърна Килмър и изключи анализатора.

Хортън свъси вежди.

— Тогава каква е пробата?

— Косъм от гърба му.

Джефри го погледна смаяно, после се обърна към клетката.

— Какво става, Джордан? Обясни ми.

— Елементарна грешка в двайсет и шест милиарда бита код — едно НЕ, вместо И. Анализаторът прави селекция за съответния ДНК-модел на пробата, вместо да го изключи. Почти като мутация. Но виждате защо се наложи да затворя лабораторията. Дори само една микроскопична люспица от кожата на някой да попадне в уреда, и…

— Искаш да кажеш, че избирателно можеш да настройваш анализатора за всякакъв ДНК-модел, така ли?

— Да.

— Колко избирателно?

— Едва ли ще може да направи разлика между еднакви близнаци — отвърна Килмър. — Но иначе — ами, всички тия свинчета са братчета и сестричета.

— Божичко! — Хортън изпъшка и предпазливо се приближи до клетката. Очите му бяха разширени от удивление. — Значи на теория можеш да насочиш анализатора към всеки отделен организъм…

— Не на теория — прекъсна го Килмър. — Току-що го направих. Това е четвъртият успешен опит за днес. И шестият от вчера. Ако има достатъчно маркери от един ДНК-профил, анализаторът може да се настрои за всеки отделен човек. Трябва само капка кръв, люспа кожа, косъм…

Застанали от двете страни на клетката, те дълго се взираха в мъртвото морско свинче и неговите нищо неподозиращи братя и сестри.

— Съвършената машина за убийства — прошепна Хортън. — Мечтата на убиеца. Убива само човека, за когото е настроена, и никой друг на света…

— Виждате ли защо трябваше да затворя лабораторията?

— Но не можеш да запазиш в тайна откритието си, Джордан. Не разбираш ли? — Гласът му излъчваше гняв и страх. — Природата не пази тайни. Тя няма да играе по твоята свирка, както и да се опитваш да я измамиш.

Погледът му случайно попадна върху месинговата плоча до вратата на лабораторията — плочата, носеща лика на създателя на Лабораторията за мирна техника и негов стар приятел и учител.

— Ами сега, Карл? — отчаяно попита той. — Какво ще правим сега?

Край
Читателите на „Спусъкът“ са прочели и: