Артър Кларк
Спусъкът (17)

15.
Измама

Нагасаки. Според директора на „Световно ядрено наблюдение“ сеизмичните данни „категорично доказват“, че Китай е провел подземен ядрен опит в нарушение на пълната забрана на ядрените опити. „Вълните на бомбата са специфични. Тя е от нов тип, с по-високо поле от предишните — заяви д-р Рей Милиъс. — Предполагам, че е бойна глава за ДФ-10.“ Китайската космическа агенция изстреля новата си ракета миналия месец. Пекин обаче твърди, че сеизмичното явление с епицентър близо до ядрения полигон Лоп Пор е било земетресение, а не експлозия и че Дон Фен 10 е създадена като ускорител за космическия кораб „Лотос“.

Пълен репортаж / Министерството на външните работи „анализира информацията“ / Видео: Изстрелването на ДФ-10 /

Министър-председателят на Япония протестира / Дали опитът е „предупреждение“ за Русия и САЩ?

Когато прозвуча будилникът на комуникатора му, потта по голата кожа на Гордън Грийн едва бе започнала да изстива.

Чуваше се изненадващо тихо — отчасти защото го бе оставил настроен на дневен режим, отчасти защото дънките му бяха на пода на три метра от него, до вратата на спалнята. Сигналът не бе по-висок от дишането на голата жена, която лежеше от дясната му страна. Той бавно се откъсна от прегръдката й, замени рамото си с възглавницата, която пъхна под бузата й, а топлината на тялото си — с одеялото, с което я зави.

Не го правеше от нежност или обич, а от желание да не я събуди. Също като в повечето връзки, в които непознати ставаха любовници, последният час се изразяваше не в интимност, а във взаимен егоизъм. Просто тя не искаше да е сама, а той имаше нужда от женска ласка — всичко останало се уреди под студената светлина на един бар наблизо до лабораторията.

Въпреки това очевидно си подхождаха в целувките и всичко, което последва — нейната възбуда бе не по-малка от неговата, тялото й пламтеше в ръцете му, неговото отвръщаше на нейния зов. Любенето им стана животинско, трескаво, необуздано и накрая двамата се отпуснаха на влажния чаршаф, без да изпитват никакви угризения — всъщност не мислеха за нищо, което да нарушава приятната замъгленост на спомена за усещанията преди бързото потъване в съня.

И сега прозвуча будилникът. Грийн веднага си спомни защо го е включил и се измъкна от леглото. Комуникаторът вече не звънеше, но на излизане от стаята Гордън вдигна дънките си с една ръка и спря в коридора, за да ги намъкне.

През щорите се процеждаше достатъчно светлина от външните лампи, за да стигне до въртящия се стол в кабинета си. Когато натисна тракбола, стосантиметровият дисплей превключи на активен режим и освети клавиатурата — стар аксесоар, за чието използване човек трябваше да притежава специални умения, ала въпреки това Грийн първо прибягваше към нея, за да командва системата си. Повечето интересни неща, които можеха да се направят с компютър, изискваха отказ от познатите удобства на мултимедийния интерфейс — а от гледна точка на машината, имаше значение синтаксисът.

Всичките му търсачки работеха и показваха нови постъпления. Тъй като все още оставаше малко време до предаването от Пном Пен, Грийн започна да ги преглежда.

В групата „Експлозия“ имаше толкова много съобщения, че като че ли земята трябваше да се тресе под краката му. Бомба в камион в Коломбо, мини по оживен път в долината на Йордан, ракетна атака в Алжир, двубои с минохвъргачки край Богота — това бяха обичайни неща. Само през последния месец Гордън беше прехвърлил стотици такива. Петдесетгодишни осколочни бомби, убили селяни на север от Хо Ши Мин, самоубиец с бомба в германски влак, сто и пет милиметрови артилерийски снаряди, открити на сметище в Кентъки — това поне звучеше по-ново, макар че не помагаше с нищо в диренето на Грийн. А от време на време имаше истории, които можеха да се нарекат само страшни и странни — ковчег с бомба в южна Италия или магарета, пренасящи контрабандни ракетохвъргачки в гръцките планини.

Понякога анализаторите на търсачките неизбежно се объркваха и предлагаха на Гордън малко по-забавни четива — статия за „бум“ в популациите на огнените мравки в Мисури или за промени, настъпили през девона в резултат на метеоритен удар в Невада. Те се балансираха от материали, които Грийн не можеше да прескочи: безсмислено жестоки и безсрамно брутални. Дни наред си представяше осколочни гранати, хвърлени насред пълна черква в Манила, писмо-бомба в Грозни, попаднало на сгрешен адрес и убило едномесечно момиченце в ръцете на майка му.

Но търсачките все още никъде не бяха открили доказателство, че Спусъкът се използва така, както му бяха обещали — сведения за бомбаджии, убити от собствените си бомби, изпразнени арсенали и обезоръжени армии, бандити и гангстери, лишени от автоматичната си стоманена мъжественост. Кръвопролитията и убийствата, страданията и сълзите не намаляваха на нито един континент, нито в една държава, и само най-мъчителните, най-трагични случаи намираха място в съзнанието и съвестта на непознати хора от другата страна на земното кълбо. Всичко продължаваше да си върви постарому.

Грийн не се отчайваше, защото бе достатъчно циник, за да е очаквал друго. Въпреки това с всеки изтекъл ден все по-остро усещаше изгубената възможност — за себе си, за онези, които наричаше приятели, за онази, която никога не напускаше съвсем мислите му. Един благороден жест, хвърлен на вятъра, една провалена година, един безсмислено нарушен живот. Разочарованието му не се дължеше на изгубената надежда, а на жертването на добрите намерения. Те бяха попаднали на камениста почва и все повече изглеждаше, че ще се наложи да се намеси и да се погрижи за тях.

Тази перспектива му се струваше толкова сигурна, че отдавна се готвеше за нея. Вече имаше три кодирани копия на информацията за Спусъка, скрити в отдалечени един от друг сървъри, разположени извън Съединените щати. Две от копията бяха в дигитален плик, адресиран до повече от сто публични сайта, от информационни групи като alt.peace и sci.physics до издателски сървъри в шестнадесет страни. Третият беше предназначен за близо двеста частни мейлбокса, принадлежащи на активисти на движението за разоръжаване и колеги на екипа от „Терабайт“ по света — физици от всички клонове на науката, инженери-експериментатори и научни ръководители на некомпрометирани компании за съвременна техника.

До края на първия час в резултат на усилията му — използващи най-новите трикове за разпространяване на информация — щеше да има не по-малко от десет хиляди копия на обемистия файл. В зависимост от скоростта и ефикасността на намесата на Пентагона — всевъзможни прегради и програми за изтриване на пакета, — докато откриеха и изключеха изходните сървъри, можеше да циркулират над половин милион копия. А и във всеки случай вече щеше да е късно. Прекалено много получатели щяха да са забелязали дигиталните слонове, пуснати от Грийн на прага им. Просто нямаше да могат да се справят с всички.

Опасността, която най-много го безпокоеше в момента, беше да не похлопат без предупреждение на вратата му. Най-слабата брънка бе самият той — класически сценарий за провал. Затова беше открил и в трите сървъра адреси на „мъртви души“. Ако с него се случеше нещо и те не получаваха сигнала му поне веднъж на всеки три дни, всичко щеше да се задейства без неговото по-нататъшно участие. Същият механизъм щеше да му осигури преднина — няколко часа, няколко дни, ако искаше да рискува — за да потъне в сенките, ако и когато го потърсят.

Но причината да седи пред терминала в малките часове на нощта, вместо да прегръща жената в леглото си като всеки разумен човек, бе да провери дали случайно цялата работа не е била напразна.

Няколко минути преди два, докато затваряше търсачките, Гордън чу пода в дневната да проскърцва.

— Здрасти — тихо каза тя, когато се приближи.

— Здрасти — отвърна Грийн, като отвори Си Ен Ен и изключи звука. — Леко спиш.

— Явно не толкова, колкото теб. Какво правиш — да не пращаш доклад до сайта на късметлиите? — измърмори Киера и го прегърна през голите гърди.

— Следя последните събития — отвърна той. — Президентът е на обиколка в Далечния изток.

— Познавам мъже, които после пушат, ядат или скачат да си мият зъбите…

— Адски възбуждащо.

— Страшно — каза Киера. На екрана се появи надпис „Си Ен Ен предава на живо“. — Обаче ако не се върнеш в леглото, ще се прибера вкъщи с мисълта, че съм спала с политик — при това глупав.

С няколко докосвания на лявата си ръка Грийн въведе в компютъра команда за видеозапис и увеличи звука, с дясната стисна ръката на Киера и й попречи да се отдалечи.

— След петнайсет минути цял ще съм твой.

Тя се изкиска.

— Това ли те възбужда?

— Нали знаеш за генетичната връзка между тестостерона и експлозиите?

След встъпителните думи започна речта на президента Бреланд.

Киера погледна екрана и попита:

— Експлозии ли очакваш?

— Така се говори. Не на трибуната — бързо прибави той. — Ще разминират минно поле.

— Не е ли опасно? И не отнема ли много време?

— Обикновено. Тъкмо затова го дават по новините.

Тя погледна дисплея и видя само приказващи политици.

— Петнайсет минути? Обещаваш ли?

— Най-много двайсет.

Киера го целуна по темето.

— Тогава ще взема душ.

— Ще ти отговоря по същия начин, по който Наполеон отвърнал на Жозефина.

— А по-точно?

— Недей.

Тя изненадано го погледна.

— Не ме карай да чакам.

— Няма.

Когато Киера излезе, Грийн си позволи да се усмихне. Беше зърнал машината на въздушна възглавница зад президента. Усмивката му се разшири, когато я показаха отблизо. Когато се появи и фалшивият прототип, той се отпусна назад и тихо започна да се смее.

— „Хармонична машина за разминиране“ — измърмори Гордън. — Това ми харесва. Падам си и по фалшивите антени — и по тия големи високоговорители отпред и отзад. Хармонично разминиране — да, това ще свърши работа.

Не беше очаквал, че толкова много ще се заинтригува. Измина повече от час преди най-после да се върне на пръсти в спалнята. Киера спеше и тихо похъркваше. Грийн възнамеряваше да компенсира закъснението си на сутринта, но тя рано напусна леглото, дълго остана под душа и си тръгна.

За своя изненада, Гордън не се ядоса особено от пропуснатата възможност, нито съжаляваше за нарушеното обещание. Не се опита да я задържи или да обясни поведението си. Първата му мисъл на сутринта бе какъв ще е отзвукът от събитието във водещите информационни служби. Втората беше за Лий Тейър и за неочакваната перспектива отново да я види.

 

 

— Преди Пол Пот и Лон Нол, преди тайната американска война, преди жестоката гражданска война в Камбоджа — каза пред камерите президентът Бреланд: от дясната му страна стоеше председателят на Върховния национален съвет, отляво — директорът на Камбоджанския център за разминиране — тези полета са раждали ориз, а дърветата зад тях са давали дървен материал и плодове.

— Тук не е имало държавна кооперация. Тази земя е била обработвана от семейството на Нгос Тран. — Бреланд погледна от трибуната към слаб прегърбен мъж с боси крака. — Той, неговите осем братя и сестри и родителите му Пот и Рави обработвали тези оризища, за да се прехранват. Ако годината била плодородна и изкарвали някоя каруца ориз повече, която да продадат на пазара, те се смятали за благословени. Но после дошли войниците и един от братята на господин Тран бил убит от куршум. След време тези войници били прогонени от други и господин Тран изгубил още един свой брат — повели го пред щиковете на пушките си и никой повече не чул за него. Четири различни армии опустошавали тази земя, която е съвсем близо до река Меконг и пътя за Кампон Чам, за да не я забележат.

— Сега армиите ги няма, но са останали техните смъртоносни визитни картички — десетки противопехотни мини в пластмасови кутии, скрити под водата, под тинята — продължи президентът. — Една от тях убила най-голямата сестра на господин Тран. Друга откъснала десния крак на баща му. Тази земя вече не изхранва никого. Тук никой не отглежда ориз. Прекалено е опасно, дори за отчаяни и гладни хора. Но мините в Камбоджа не са трагедия само на едно семейство — те са национална трагедия. Тук има много повече сакати хора, отколкото където и да било другаде по света — един на всеки двеста души. Всеки месец загиват по четиристотин цивилни — във време, което кхмерите наричат „мир“.

— Защо някой не направи нещо? — попита той. — Опитвали са се. В продължение на повече от едно поколение Камбоджанският център за разминиране изпълнява една от най-добре организираните, най-всеотдайни и успешни програми за разминиране в целия свят. Екипите на КЦР, които се състоят от над три хиляди души, повечето обучени от Центъра, са разчистили повече от седемдесет хиляди мини и площ от над шест хиляди квадратни километра. И всеки квадратен километър, който освободи КЦР, позволява на петдесет бежанци да се завърнат у дома. Но въпреки постоянните им усилия, под камбоджанските полета, пътища и гори все още се крият осем милиона мини. Тези райони сега са оградени с червени флагчета и са включени в списъка за разминиране, програма, която ще бъде изпълнена за девет години. Камбоджанският център за разминиране — камбоджанският народ — прави всичко възможно, за да освободи страната си от този бич. Те имат нужда от нашата помощ и я заслужават — и ние ще им я дадем.

— Зад мен е една забележителна машина — първата от стотиците хармонични машини за разминиране, които възнамерявам да пратя на всички, поискали нашата помощ. На базата на принципите на звуковата енергия, позната на всички, които някога са ходили на концерт, за един час ХМР може да направи толкова, колкото цяла рота отлично обучени сапьори за една седмица, при това без страшните жертви, често давани от тези смели доброволци.

— Тази земя е видяла прекалено много кръвопролития и прекалено дълго е лежала на угар. Време е господин Тран и неговото семейство да се завърнат в родното си село, на своите ниви. Ето защо поисках новосформираната триста и осемнайсета сапьорна бригада на армията на Съединените щати да докара тук първата ХМР и да покаже на света, че епохата на мините свършва, че са отминали дните на това оръжие. Господин Тран, надявам се, че това ще са последните войници, които виждате в своите ниви.

Бреланд се обърна и даде знак — кръг, описан с показалец във въздуха — на лейтенанта, който стоеше мирно с хората си пред машината. Офицерът отдаде чест. Докато той и войниците се качваха, президентът вече слизаше от трибуната и се отправяше към един от петте стола, поставени под три големи наклонени плоскости от прозрачен противошрапнелен акрил — отстъпка пред Секретната служба, която бе настоявала Бреланд да произнесе речта си в пномпенско студио.

Когато турбините на ХРМ се завъртяха, сред публиката се разнесе възбуден шепот. Машината се издигна на гумената си възглавница, завъртя се и се насочи към обозначената с флагчета граница. Когато наближи първото флагче, към грохота на двигателите се присъедини друг звук — басовият барабанен вой на мощните високоговорители, който стигаше до ушите на президента почти на импулси, макар той да знаеше, че е постоянен.

В следващия миг от изоставеното оризище пред ХРМ изригнаха десетина фонтана пръст и вода. Отделните експлозии бяха приглушени от тоновете тиня, но въпреки това стотината зрители се сепнаха и — необяснимо — се скупчиха един към друг. Машината пресече края на нивата и експлозиите продължиха под радостните аплодисменти на домакините.

Когато ХРМ спря до дърветата и се обърна, Бреланд видя, че въздушната възглавница е опръскана с меконгска кал, но няма следи от повреда.

— Колко такива можете да ни отстъпите? — като се наведе към президента, попита председателят на Върховния национален съвет.

— Ние ги организираме в групи по четири — отвърна Бреланд. — Надявах се, че ще ми позволите да разположа две от тях тук. Според експертите ми, до края на годината би трябвало да разминират всички равнинни райони.

— До края на годината… — смаяно повтори председателят.

В този момент само на няколко метра от края на обозначения район ненадейно избухна мощна експлозия. В акрилния щит силно изтрополи нещо и цялата платформа се разтърси. Бреланд инстинктивно потръпна, после понечи да се изправи с пищящи уши. Взривът беше отхвърлил машината зад плътна стена от кал, дим и вода.

Задържаха го двама агенти от Секретната служба — очевидно възнамеряваха да го накарат да залегне и да го защитят с телата си — но той гневно се отскубна от тях. До платформата дотича полковник Грасли от 318-а сапьорна бригада.

— Какво става, полковник? — извика Бреланд, докато помагаше на директора на КЦР да се изправи на крака.

— НЕС, господин президент. Неексплодирал снаряд — сигурно артилерийски или мина, която просто е паднала, без да избухне. По експлозията може да се каже, че е голяма — китайците копираха руската осемдесет и два милиметрова мина. Може да е било нещо такова. А може дори да е бомба, останала от нас.

— Машината повредена ли е? — Но вече се виждаше, че не е — макар и цялата в кал, тя все още се движеше напред край малък кратер, който бързо се пълнеше с вода.

— Не, господин президент. Искате ли да продължим?

Командирът на агентите от Секретната служба пристъпи напред и се опита да отговори на въпроса, но Бреланд го изпревари.

— Естествено, господин полковник. Разминирайте цялото поле.

Агентът вече стоеше до лакътя на президента, разгневен и настойчив.

— Господин президент, трябва да ви преместим назад…

— Ще седна на мястото си, Джон — тихо отвърна Бреланд, за да не се чуе по микрофоните. — Няма да ви позволя да ме отдалечите повече.

След десет минути всичко свърши. Нямаше повече силни експлозии и само една средна, която Грасли определи като противотанкова мина. Общо избухнаха около тридесет и пет малки противопехотни мини.

Когато ХРМ се върна на мястото си, Бреланд отиде да поздрави екипажа. Охраната му от Секретната служба нервно забърза след него с надеждата, че след това ще се насочи към президентския хеликоптер, който щеше да го откара в безопасния Сингапур. Ала докато разговаряше с войниците, президентът видя, че Нгос Тран е тръгнал към червените флагчета, съвсем сам в почудата и нерешителността си.

В този момент Бреланд импулсивно направи жеста, който почти всички редактори на новини по земното кълбо избраха за водеща картина от деня. С широки, но спокойни крачки той настигна Нгос Тран.

Двамата мъже едва ли можеха да се различават повече по външност, нито да произхождат от по-различни светове — Запад и Изток, град и село, широкоплещест и слаб, висок и прегърбен, могъщ и беден, президент и селянин. Нито единият не разбираше езика, на който говореше другият. Ала двамата се разбраха с няколко жеста.

„Наистина ли няма опасност?“ — попита Тран.

„Ела и се увери сам?“ — отговори му Бреланд.

Рамо до рамо те пресякоха границата на флагчетата и навлязоха в мочурливото поле, до което само допреди половин час нямаше да посмеят да припарят.

Скоро към тях се присъединиха камбоджанските представители, после и другите от трибуната, всички бързащи да покажат, че и те не се страхуват. Ала другите нямаха значение. Камерите изобщо не им обърнаха внимание.

Защото именно разплаканото благодарно лице на Нгос Тран — вдигнал поглед към Бреланд и стиснал двете му ръце, докато двамата стояха потънали до глезени в тинята — щеше да донесе наградата „Пулицър“ на фотографа Майлоу Търбан.

И да донесе много повече на президента Марк Бреланд.

 

 

Този следобед полигонът се намираше под командването на отдел „Контрол и измерване“ на доктор Лий Тейър. Бяха приготвили да тестват повече от четиристотин различни вещества като препятствия за спусъчното поле — от метали и кристали до течности и неорганични съединения, богати на азот. Щяха да изпитват по три дебелини от проба — един, три и пет сантиметра — и на две разстояния — десет и двадесет и пет метра.

Лий наричаше тези експерименти „Бъркотията“, защото през повечето време всички бяха пръснати из полигона, носеха табли с проби и бързаха от една тестова площадка на друга. Самите тестове отнемаха само по няколко секунди, обединени в наглед безкраен цикъл от подготовка и събиране.

В момента имаше двадесет тестови площадки, подредени в две дъги на север от централната лаборатория. Лий беше поискала повече, за да изпитва повече видове материали едновременно. Но след като наблюдава първата Бъркотия малко преди заминаването си за Принстън, Броуиър й отказа.

„Сега имаш по един човек на материал — и няма голяма възможност за грешки — бе й казал той. — Ако нарушиш равновесието, ще увеличиш вероятността за допускане на грешка.“

Грешките не представляваха такава опасност, каквато в началото, защото вече не тестваха експлозиви. Вместо това използваха най-близкия изобретен досега аналог на работещ спусъчен детектор — „димните капси“ на Лий Тейър.

Действащи на принципа на лакмуса, димните капси се състояха от пластмасова плоскост с диск, в който имаше разтворен черен барут. Когато се изложеха на спусъчно поле, те избухваха и произвеждаха лесно забележим миризлив дим.

Те осигуряваха чисто бинарна информация — да или не, наличие или отсъствие на спусък — и тестът ги унищожаваше. Въпреки това, за разлика от пиротехническите средства, които бяха коствали върховете на два пръста на един от сътрудниците на Лий, работата с капсите не изискваше специална подготовка и наполовина съкращаваше тестовия цикъл. Освен това те бяха почти безшумни, което означаваше, че дните им вече не минаваха като Четвърти юли. Пентагонът виждаше потенциал в тях като алармена система, затова Голдстийн бързаше да започне да ги произвежда и Лий беше подала молба за патент.

Ала тя все още очакваше откритието, което да й позволи да създаде истински детектор и силомер за спусъчни полета. Двата проблема — защитата от полето и неговото измерване — изглеждаха неминуемо свързани. До горната граница на обсега на Модел I спусъчното поле очевидно преминаваше през всякакво количество материя, сякаш тя изобщо не съществуваше.

Лий беше правила експерименти с пиратки, закачени в кладенец на дълбочина сто метра и поставени от отсрещната страна на гранитен масив. Бяха запечатали експлозив в кутия, направена от обеднен уран. Резултатите, всички положителни, бяха отхвърлили всякакви идеи за разпространение, базирано на поведението на какъвто и да било вид електромагнитна енергия. За силата, която излъчваше Модел I, нямаше значение дали преминава през скала, или въздух.

Тъй като взаимодействието на Спусъка с материята беше слабо и избирателно, Хортън и Броуиър неизбежно се насочиха към неутриното. Моделът на ЕЛЯФ отдаваше на тези загадъчни призрачни частици значение на междупланетен етер и ги смяташе само за счетоводно удобство на един несъвършен теоретичен модел. Въпреки това неутриното продължаваше да привлича вниманието. Почти две седмици Хортън не приказваше за нищо друго.

През последните си дни на теоретичната сцена неутриното се беше проявявало като най-странното от многобройните странни създания в субатомния зоопарк. С променливата си маса, дробни спинови числа, практически безкрайно разнообразие и невероятна способност да преминава през цялата маса на Земята като че ли нея просто я няма, тези частици бяха последният Свети Граал на физика, привърженик на Стандартния модел — и последната надежда на Джефри Хортън.

Надеждата, че някъде в експерименталните резултати се крие друга спусъчна аномалия.

Безпокоеше го това, че не може да свърже откритието с никакво естествено наблюдавано явление.

— Давам си дясната ръка за един ясен поглед на това нещо от друг ъгъл — бе казал на Лий той по време на една вечеря малко след пристигането й в Пристройката.

— Първо ще трябва да намериш някой, който наистина да иска дясната ти ръка.

Хортън вече беше изгубил чувството си за хумор.

— Знаеш какво искам да кажа. Това, което правим тук с технически средства, би трябвало да отразява нещо, което се случва и без тях. Притеснява ме липсата на естествени аналози. Ако това явление е реално, къде са наблюденията, които би трябвало да ни помага да обясним?

— Парадоксът на Хортън — отвърна Лий. — Какво откри в литературата?

— Нищо — призна той отвратено.

— Може би да не си търсил където трябва — предположи тя. — Може да ти трябва „Уикли Уърлд Нюз“, а не „Физикс Тудей“.

— Смяташ ли, че след толкова напразни усилия ще се поколебая да прибегна до феноменологията? Може да не съм стигнал чак до таблоидите, но нарочно разширих до максимум параметрите на търсене, за да обхванат всички форми на наука и паранаука.

— И?

— Отговорът няма да ти хареса.

— Стига де, кажи ми.

— Търсачката постоянно ми повтаряше, че спонтанното човешко самозапалване най-точно отговаря на критериите ми.

Тя възхитено се изкиска.

— О, вярно!

— В никакъв случай — сърдито възрази Хортън. — Няма нито един документиран случай със свидетели — например проповедници, изгорели в пламъци на амвона, каквото и да са ти разказвали. Доколкото мога да кажа, всички „най-категорични“ доказателства се отнасят за самотна дебела старица, която обичала да си попийва и да пуши.

— Хм. Май нямаш нужда от Шерлок Холмс.

— Криминологията също не върши работа. Ти естествено никога не си виждала достоверни данни…

— Разбира се, че съм — прекъсна го тя. — Възпитана съм в епископалната църква.

— Вземам си думите назад — кисело се усмихна Джефри. — Но въпреки това, ако трябва да привлечем случаите с Мери Рийзър или госпожа Оцки^[1], за да докажем…

— Ами „пожарите от подозрителен произход“? Някой трябва да ги е документирал.

— Документирани са — от Националния пожарникарски архив. Вече проучихме този въпрос, докато ти обучаваше военните оператори в Юта.

— И?

— В най-добрия случай резултатът е едно определено „може би“. НПА регистрира два милиона пожари и експлозии годишно и във всеки един от пет случая „причината е неизвестна“. Наехме частна компания, която разследва палежи, да потърси вероятни случаи в база данните на данъчната служба. Представиха ни много дълъг доклад и абсолютно нищо, което да ми върши работа. Няма достатъчно информация, няма общи моменти, които да подлежат на внимателен анализ.

— Няма доказателства.

— Нито дума.

— Трябва да има някъде.

— Ако зададем правилните въпроси — каза Хортън. — Един от фактите, в които все още съм сравнително сигурен, е, че материята и енергията си взаимодействат. Но започвам да се питам дали полето на излъчвателя не е нито материя, нито енергия.

— Подозираш ли нещо друго? — изненадано попита. Лий.

Той се намръщи и поклати глава.

Сега с този въпрос се занимаваше Карл Броуиър. След завръщането си от Вашингтон с Хортън директорът пак си беше събрал багажа, този път за Института за съвременни проучвания в Принстън.

Докато го нямаше, Джефри отново наложи присъствието си в Пристройката и проявяваше радостните признаци, че си възвръща старата форма. Вече не се изолираше и работеше с предишния ентусиазъм, който водеше и до почти досаден интерес към експериментите на Лий. Почти цяла седмица той преглеждаше резултатите на екипа й и разговаряше с хората за проблема с регистрирането и измерването на спусъчното поле.

И в края на седмицата изнесе пред отдела й старомодна вдъхновяваща реч.

— Ако вие успеете да го регистрирате, ние ще успеем да го спрем. Ако успеете да го измерите, ние ще успеем да го модулираме. Продължавайте да работите съсредоточено и ангажирано. Ако можете, работете и с оптимизъм. Понякога на всички ни е трудно. Но вашата работа може да е ключът към всичко, което правим тук. Ако откриете нещо, което взаимодейства със спусъчното поле, на следващия ден ще разполагаме със защита срещу Спусъка, а след още един ден — и с насоченост.

 

 

От гледна точка на Лий интересът на Хортън беше закъснял, но тя с изненада установи, че ентусиазмът му повдига дори собственото й унило настроение. И се зарадва, когато той се появи на полигона половин час преди да започне втората Бъркотия. Това й напомни за едно време, преди Бебето — време, на което, подобно на много млади родители, Лий гледаше с малко носталгия.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Хортън.

— Приемам дарения от синапси в добро състояние — отвърна тя. — Знаеш ли, че мозъчният растеж свършва точно след пубертета? После започваме да се спускаме надолу.

— Да, знам — усмихна се той. — Даже имам любима теория за зависимостта между житейския ни път и това за какво използваме последните няколко милиарда връзки — за образование или за секс.

— В началното училище сигурно си разбрал, че адски много умни хора си нямат и представа от междуличностни отношения — отвърна Лий и съжали за горчивите нотки, които се прокраднаха неканени в гласа й.

— Разбрах го чак в гимназията — рече Хортън. — Само двама от нас отидоха на танците, при това бяха заедно. Даяна и Ким. Имаш ли свободни слушалки?

Тя посочи.

— В най-долното чекмедже.

После бяха прекалено заети, за да разговарят. Лий направи последна проверка с енергична ефикасност, която не даваше нито миг почивка на другите. Хортън я изненада, като успя да не им се пречка в краката, което тя оцени повече, отколкото всякаква помощ.

Самият тест донесе спад на напрежението. След като полигонът беше разчистен, Лий за петнадесет секунди повиши мощността на Спусъка до десет процента. Всички материали бяха затворени в кутийки без отвори, така че нямаше нито дим, нито звук. Когато зелената светлина угасна, един от хората на Лий докара електрокара и събра номерираните кутии за анализ.

Пристигна втори електрокар с нова партида проби. Докато ги нареждаха, Лий и Хортън можеха да продължат разговора си.

— Доктор Броуиър каза ли ти кога очаква да се прибере от Ню Джърси? — попита тя.

— Каза, че там не било чак толкова ужасно, колкото го описвали, и предупреди да не се изненадваме, ако го няма няколко седмици.

— Мислиш ли, че ще се обади?

— Не, освен ако няма нещо спешно. Просто не е от бъбривите.

— Намекна ли ти нещо защо е отишъл там — искам да кажа, конкретно с кого иска да разговаря?

— Той има много приятели във факултета — сред които Бул и Естерович. Каза ми само, че се чудел дали не дърпаме пръчката откъм погрешния край, дали всъщност ни трябва не нова физика, а нова математика. Според мен искаше да каже, че отива да приказва с Райкарт и Уу.

И двете имена й бяха известни. Райкарт преподаваше в математическия факултет и наскоро бе получил наградата „Волф“. Уу беше гост-професор във факултета по естествени науки, прочут със свободомислието си учен, чиито критики на модела на ЕЛЯФ бяха толкова част от репутацията му, колкото и собствените му трудове по астрофизика.

— Когато свършим, списъкът на авторите ще е дълъг колкото самата публикация — весело рече Лий.

— Повече ме притеснява това да не попаднем в „Списание за странното“ на Крешкин — отвърна Хортън.

— Може и да е по-лошо — да те поканят в „Чудесата на природата“ — подразни го тя. Водеща на научнопопулярния канал с най-висок рейтинг, посветен на модерни религии и паранормална псевдонаука, беше пищна бивша манекенка, облечена като неоминойска жрица. Нейните прелести (разголени от неотрадиционния й корсаж) може и да не бяха дали името на предаването, но определено много допринасяха за неговата публика.

— Струва си да се надява човек — с престорено безразличие отвърна Хортън.

Тя се засмя и приближи микрофона към устата си.

— Говори Лий от контролната кабина. Готови за втората част. Докладвайте по сектори.

 

 

След няколко дни стана много по-трудно да намират в положението си нещо смешно. Лий и Хортън довършваха списъка си с тествани проби от третата Бъркотия. Резултатите не бяха по-различни от първите два експеримента. Нито един от материалите не бе ефикасен — бяха унищожени всички димни капси.

Хортън се отпусна на стола си и плъзна поглед по масите, върху които бяха наредени отворени тестови кутии.

— Май ще се наложи да направим нова поръчка, а?

— Джефри, искам да поговорим за това.

Той забеляза, че Лий вече не го нарича „шефе“.

— Слушам те.

— Вече тествах цялата периодична таблица от горе до долу. Ако имам неограничено време и пари, мога да тествам и „Справочника на химическите съединения“. Но и това ми се струва безполезно. Не и без никакъв стимул от тестовете, които вече сме направили, някаква насока, която да изглежда поне малко обещаваща. Обаче единствените материали, които взаимодействат със спусъчното поле, или се взривяват, или се разпадат. И дори тогава не разбирам процеса — даже не мога да докажа, че нещо се абсорбира. Движим се по задънена улица, Джефри. Това проклето нещо… — Тя поклати глава и ядосано замълча.

— Анализът ни достатъчно ли е подробен?

— Категорично. — Лий посочи купчината отчети за тестовете. — Метали, неметали, благородни газове, актиниди, сулфиди, карбонати, кобалтови комплекси, фосфати, смоли, сплави — Джери е добра химичка. Разбира какво искам.

— И какво искаш да правиш сега?

— Предполагам, че можем малко повече да наблегнем на метало-органиката. И не ми се занимаваше много с течности, защото много от тях са реактивни. Можем да се заемем с тях.

— Добре — окуражително рече Хортън.

— Но всъщност искам за известно време да се махна оттук — умолително каза Лий. — Може ли? Ти си взе отпуска. Или още съм на изпитателен срок — в домашен арест?

— Какво искаш да кажеш? Какво си намислила?

— На какво разстояние сме от Лас Вегас?

— С хеликоптер е достатъчно близо, за да прекараш една вечер там. С кола ще ти трябва тридневна отпуска.

— Няма смисъл да ходя сама в Лас Вегас — отвърна тя и го погледна с надежда. — Това е за заклети комарджии и момичета, които си търсят работа в шоубизнеса. Аз не съм нито от едните, нито от другите.

— Явно знаеш повече от мен — аз никога не съм ходил там.

— Аз също.

— Добре, предавам се — каза Хортън и се изправи. — Вземи си четката за зъби. Ще прекъсна играта на карти на пилотите.

 

 

Хортън и Тейър потънаха в блясъка и зрелищата на Лас Вегас с безразсъдната радост на избягали с открадната кредитна карта деца. На международното летище „Маккаран“ наеха бял кадилак и обясниха намеренията си на шофьорката, небрежна луизианка със смокинг, казваше се Руби. Когато лимузината стигна Главната улица, Руби и нейният клетъчен пътеводител вече им бяха осигурили апартамент в „Беладжо“ и билети за най-интересните представления.

Първото шоу — в „Луксор“ — включваше разкошна вечеря, поднесена от загорели „храмови роби“ с накити от фалшиво злато и къси пъстри поли, които дължаха повече на Холивуд, отколкото на египтологията. Самият спектакъл изобразяваше възхода и падението на Първото царство, беше изграден на основата на съчетание от секс и уфология и представяше разливане на Нил, пищна оргия и разрушаването на Големия храм в Карнак от излитащ космически кораб.

Между представленията имало точно толкова време, предупреди ги Руби, че да хванат една от най-вълнуващите атракции на Главната улица. Тя ги остави на тротоара пред пиратския залив на хотел „Островът на съкровищата“ тъкмо когато първият топ на кораба на Негово величество „Британия“ изрева и блъвна ален пламък и сребрист дим. Петстотинте души на моста радостно извикаха, после запляскаха с ръце, когато пиратският „Еспаньола“ отвърна на огъня.

— Някога питал ли си се защо оръжията и експлозиите толкова ни забавляват? — попита Лий. — Или това е нещо, което тестостеронът разбира просто инстинктивно?

Оглушителна канонада от „Британия“ прати във въздуха пирати и дъски и Хортън забави отговора си, докато пиратите не победиха и двамата с Лий не се върнаха в лимузината.

— И продължавам да се питам — отвърна той. — Има нещо вродено естествено. Яркият блясък, наситените цветове, високият звук, ударната вълна…

— Това обяснява фойерверките. А не военните филми.

— Свързано е с нещо първично, струва ми се. Нещо дълбоко в животинския ум. Всички митове за велики мъже — бащи, царе и воини…

— Приятелят с пистолета е нашият герой. Врагът с пистолета е звярът убиец — замислено рече тя.

— И хората, които убиват звяра, без да пострадат, са почти магьосници. Това не е нищо в сравнение с женската магия. Само че именно то прави героя. — Хортън поклати глава и понижи глас заради шофьорката. — Сценарият е стар — ще е странно да видим как ще изглежда, когато го преработим.

— И с какво ще се забавляваме? — засмя се Лий. — Половината сценаристи в Ню Йорк ще останат без работа.

— Нима вече не са?

— Добре, тогава и другата половина ще изхвърчи на улицата.

Джефри сви рамене.

— Винаги могат да преминат към историческа проза. На лицето й се изписа обнадеждена усмивка.

— Само си помисли, Джефри. Може би след хиляда години уестърнът ще е някъде в далечната история между изобретяването на кремъклийката и Спусъка — период, по време на който правилата са били други. Колоритна епоха, очарователна, богат източник на легенди и фолклор — но принципно трагична и жестока, така че никой да не съжалява за отминаването й.

Хортън се пресегна над широката кожена седалка и стисна ръката й.

— Прекрасна мисъл. Не я забравяй. Ако някога сме в състояние да погледнем назад с такава яснота — е, тогава ще сме научили нещо, нали?

— Възможно е — убедено отвърна Лий. — Кога за последен път си чул някой да е защитавал геноцида срещу индианците или да е изразявал желание да живее в Тумбстоун около хиляда осемстотин и осемдесета?

— А, сигурен съм, че все ще се намерят такива. Хората изпитват носталгия към най-странните епохи — има неделни медиевисти, любители на Гражданската война…

— Но повечето хора смятат, че настоящето е по-хубаво — рече тя, загледана през прозореца към пъстрата суетня на Лас Вегас. — И мисля, че след петдесет години пак ще е така.

„За петдесет съм съгласен — помисли си Хортън. — Обаче имам съмнения за следващите пет.“ Но не каза нищо и остави оптимизма й да се носи като приятно ухание в нощния въздух.

 

 

Джефри Хортън не беше от хората, които си позволяват безпричинно да демонстрират сценични умения. Той можеше да мери сили с професионалните илюзионисти и разкриваше истината в техните фокуси. Много преди да се замисли за научна кариера, неговите две големи страсти бяха специалните ефекти и сценичната магия — две области, в които измамата е най-висшето изкуство и действителността става неуловима.

Когато го заведоха да гледа Дейвид Копърфийлд в Минеаполис като подарък за деветия му рожден ден, родителите му бяха взели унесеното му внимание за младежка почуда. Всъщност по време на цялото представление той се опитваше да проникне зад дръзките, запълващи сцената илюзии на Копърфийлд. По обратния път Хортън положи всички усилия, за да ги разпръсне пред цялото семейство, като им разказа онова, което беше открил. Когато много от същите илюзии се появиха по един от телевизионните спектакли на Копърфийлд, момчето го записа на компактдиск и го изучава, докато накрая можеше да му направи пълен анализ.

„Тогава разбрах, че ще стане учен — твърдеше майка му. — Двеста долара за билети да види най-известния жив илюзионист на света, а Джеф упорито обясняваше на цялото семейство: «Не се заблуждавайте — ето какво става всъщност…»“

На тринадесет любимият му филм беше „Фокусникът“, който дръзко манипулираше действителността не само за публиката, но и за главния герой — отчаяният Стив Рейлсбак, танцуващ на конци, дърпани от богоподобния Питър О’Тул. Любимата книга на Хортън бе „Изкуството на специалните ефекти“, скъп коледен подарък от вуйчо му, в която се разкриваха тайните на почти всеки популярен филм от младостта на Джефри. Той гледаше всички документални филми за кинопроизводството, които можеше, и брат му Том твърдеше, че любимото му предаване било „Създаването на…“

Но това се оказа неблагодарна страст. Колкото повече знаеше Хортън, толкова по-трудно ставаше да се заблуди или дори да се изненада — прозаичните средства на фокусниците и специалистите по специални ефекти се променяха бавно и истинските новости бяха редки.

Същото се отнасяше за всичко в стандартния репертоар на илюзиониста и техника. И тъй като Хортън не искаше да използва нещо, което да заблуди другите, настъпи момент, в който започна да изпитва нужда от нови загадки, с които да се пребори.

И ги откри в гимназиалния учебник по физика, където за пръв път се запозна с идеята, че науката е постоянно продължаващ процес с въпроси без отговори, а не само каталог от вече открити неща. Последното не беше успяло да задържи интереса му — първото щеше да го погълне.

Самата действителност се оказа най-великата и привлекателна илюзия — твърдата материя представляваше предимно празно пространство, неподвижните обекти се намираха в постоянно движение, правите линии всъщност бяха криви, по-голямата част от вселената бе невидима, материята се раждаше спонтанно от вакуума, времето беше променлива величина и всеки отговор водеше до нови въпроси.

Ангажиран с тези и още по-парадоксални загадки, той нито веднъж не се отегчи — нито един ден за двадесет години. Неделна църковна служба, дълга опашка пред държавна служба, благотворително телевизионно предаване, бъбрива баба, пътуване с автомобил, игра на голф — учебникът по физика го бе имунизирал срещу всякаква скука. Мислите му бяха свободни дори когато задължението или етикетът държаха тялото му в плен — умът му винаги имаше с какво да се занимава.

Затова Хортън остави Лий да избира развлеченията им за вечерта, защото за нея това имаше повече значение. Ала тъй като по същността си Лас Вегас беше мираж в пустинята и търгуваше с илюзии, всички избори на Лий се опитваха да събудят тринадесетгодишното хлапе в Джефри.

Представленията в „Луксор“ и „Островът на съкровищата“ му бяха показали, че вече може да оцени артистичността в едно изпълнение, а не само творческия му замисъл. Устройването на потоп с петстотин хиляди литра вода и опустошителен пожар на една и съща сцена в рамките на половин час не бе малко постижение — да го правиш два пъти на вечер и над десет пъти седмично беше сценично майсторство от изключително голям мащаб. Да разположиш публика насред морска битка — Лий се бе заклела, че е чула как гюлетата свистели над главата й и Хортън беше забелязал, че тя не е единственият зрител, който инстинктивно се навеждаше — беше също толкова дръзко, колкото и унищожаването на „Британия“.

Ала по време на последната им спирка за Хортън всичко се сля, минало и настояще, работа и забавление. „Специални ефекти“ от две поколения беше шедьовърът на театър „Гранд“ на „Метро Голдуин Майер“ и няколкото му превъплъщения изпълняваха тържественото обещание, че зад вратите на театъра чака нещо, което не може да се види никъде другаде — на никоя друга сцена, в никой тематичен парк, на никой екран. „Трябва да дойдете тук“ — нашепваше то и те идваха в очакване на най-доброто представление не само на Главната улица, но и на планетата.

Може би защото Хортън нямаше такива очаквания или защото майсторите на илюзията бяха разполагали с петнадесет години, за да шлифоват още повече изкуството си, през първия час той гледаше шоуто с радостното напрежение, което му беше липсвало като дете. Като величествен финал на фойерверки, триковете и фокусите се редуваха толкова често, че човек нямаше време да ги оцени, а още по-малко да ги анализира.

Това бе пищна проява на техническа виртуозност, непрекъснат парад на гледки и звуци, незабележимо съшити от прекрасната музика и темата — не заслужаваше да се нарече сюжет — за пътешественик във времето, който обикаляше най-забележителните моменти през петте милиарда години на земната история.

Ала по средата на представлението, малко след като юкатанският астероид падна от небето и взриви хоризонта с ослепителен блясък, Хортън внезапно се отърси от унеса си. Не беше заради разтърсването на земята под краката му, заради вълната горещ вятър в лицето му, заради унищожената пред очите му джунгла или заради гигантския димящ дънер, който падна над първите десетина реда.

А заради самотния птеранодонт, който тъжно кръжеше във въздуха и гледаше към опустошената земя, към залеза на своята ера. Хортън веднага видя, че птеранодонтът не е електронно чучело, закачено на кабели, радиоуправляем модел, прожекция или какъвто и да било друг познат му трик на сценичното изкуство. Съществото летеше над тавана и беше толкова истинско за очите му, колкото и всяка друга птица.

„Холограма“ — помисли си той, докато птеранодонтът изчезваше в сгъстяващия се мрак на огромния облак, който предвещаваше края на епохата на динозаврите. Ала Хортън никога не бе виждал синтетична холоанимация с такива подробности или от такъв мащаб. Нещо повече, в тъмната зала нямаше и следа от лазер или друго осветление.

„Холограми, излъчвани от тавана и осветени отгоре…“

До края на представлението той чакаше да повторят същия ефект и бе възнаграден за търпението си в началото на финала, изобразяващ техноутопично бъдеще в духа на „Популярна наука“ от петдесетте години на двадесети век — допълнено с летящи коли и простираща се от хоризонт до хоризонт архитектурна витрина на мегаполис.

Ако не друго, двата ефекта бяха по-убедителни от птеранодонта, макар и само защото формите бяха по-прости и мащабът — по-познат. Хортън не обърна внимание на кулминацията. Той мислеше за разликите в израждането на тези образи — невероятната изчислителна мощност, необходима за моделиране на изображенията с достатъчно подробности и за извличане на интерферентните модели за дигиталния холосценарист. Създаването на фотореалистична холограма на въображаем обект изискваше изключително мощна графична система — създаването на фотореалистична анимация изискваше нещо много повече. Сложната дифракционна решетка…

— Интерференция — каза Хортън на глас, после запуши устата си с длан. Лий го погледна изненадано. Той не й обясни нищо, не обърна внимание на въпросително повдигнатите й вежди. Но докато публиката се изправяше и пляскаше с ръце, а изпълнителите се покланяха, Джефри започна да си пробива път към пътеката.

— Трябва да се обадя по телефона — каза той и тръгна към изхода. — Ще се върна и ще те намеря.

Спокойно можеше да свърши същата работа и от мястото си със секретния комуникатор в задния си джоб. Но търсеше уединение. Трябваше да се върне чак в лимузината, за да го намери, като накара Руби да слезе на тротоара.

— Генерал Степак, да, и тук. Луна, мрак и така нататък. Господин генерал, искам последните два Спусъка, които излязат от завода, да бъдат пренасочени за Пристройката. На портала в осем нула нула, ако може. Да, знам, че има устройства, които се намират по-близо, но ми трябват два, които са колкото се може по-еднакви.

Когато отиде при Лий в казиното, тя настоя за обяснение. Джефри отклони искането й с думите:

— Ще ти кажа, когато се върнем в хотела.

— Да не би да се опитваш да не ми провалиш вечерта?

— Опитвам се да не я завършим преждевременно. Достатъчно неприятно е, че един от двама ни продължава да мисли за работа.

— Защо, на кого се обади?

— На ръководството — отвърна той. — Повярвай ми, това ще почака, докато получиш своя дял от Лас Вегас.

Тя отстъпи, но се задоволи само с още едно забавление — „Ню Йорк, Ню Йорк“, където през пролетта щяха да демонтират лунапарка на Кони Айланд. Уговориха Руби да отиде с тях и три пъти се возиха на влакчето, лудо се въртяха на въртележката, смяха се в огледалния лабиринт и се качиха на виенското колело за панорамна гледка от високо. Руби, която все още ги смяташе за двойка, настоя да се качат на колелото сами.

— Краят на карнавала — рече Хортън, навел се от люлеещата се кабинка и вперил поглед към Главната улица.

— Сега ще ми кажеш ли защо се прибираме по-рано? Той й каза. Тя не възрази. За последен път видяха града от фирмения хеликоптер, който се издигна над „Маккаран“ и полетя към Пристройката.

 

 

Спусъците пристигнаха в девет и няколко минути, доставени от пет коли и взвод униформени мъже, които изглеждаха решително недоволни, че оставят устройствата в ръцете на Хортън.

До средата на следобеда Вал Боудън грижливо ги беше подредил и монтирал върху експерименталната платформа в южния край на полигона. Тейър довърши инсталирането на набързо импровизирания си контролен синхронизатор на светлината на прожекторите.

— Два бутона, за амплитудата и смесването — обясни тя на Хортън. — Калибрирала съм двете устройства толкова близко, колкото мога, без директно да измеря силата на полетата.

— Можем да ги настроим в движение, ако се наложи. Имаш ли достатъчно димни капси?

— Каква мрежа ти трябва?

— Фина. По една на квадратен метър.

— Добре, трима от хората ми цял ден правят капси. Имаме три пъти повече от обичайното ни количество. Обаче не знам дали са изсъхнали.

— Би ли проверила?

— Сега ли искаш да проведем теста? Мислех, че ще изчакаме до сутринта.

— Нямам търпение — призна Хортън.

— Толкова ли си сигурен?

— Не — толкова съм несигурен.

Когато приготвиха мрежата, наближаваше полунощ. Дотогава вестта вече се беше разпространила и се бе събрала цяла тълпа. На Хортън му се струваше, че всички, които не участват в теста, чакат и гледат — целият персонал на Пристройката се беше струпал на полигона и очакването бе също толкова осезаемо, колкото и студената пустинна нощ.

В 0:20 Тейър му съобщи, че мрежата е готова — хиляда и петстотин димни капси, разположени на петдесет метра от експерименталната платформа. Джефри се обърна към организатора на полигона.

— Имаме ли достатъчно светлина за камерите?

— Да — отвърна той. — Нискоъгълните прожектори би трябвало да дават достатъчно светлина — повече, отколкото през деня.

— Добре. Разчистете полигона. — Когато над Пристройката прозвуча петминутният предупредителен сигнал, Хортън отново се обърна към Тейър. — Някакви причини да не го правим?

— Поне аз не се сещам.

Една минута преди експеримента се разнесе втора, по-настойчива сирена, която означаваше, че всеки поддаващ се на спусъчно поле материал вече трябва да е извън безопасния радиус от петстотин метра. След тридесет секунди аудио, видео и инфрачервените записващи устройства започнаха да приемат данни.

— Сега бавно увеличавай мощността — каза той на Тейър, която стоеше пред синхронизатора с ръце на бутоните.

— Знам си работата, шефе — отвърна Лий. — Честно, знам си я.

Джефри се отдръпна при Вал Боудън, застанал до плексигласовата защитна плоскост на няколко метра от пулта.

— Падате ли си по залозите, доктор Хортън? — попита инженерът.

— Не, дори в Лас Вегас — отвърна Джеф. — Но това не е хазарт — това е предположение. И твоето е също толкова валидно, колкото и моето.

Остър електронен сигнал даде знак за последните десет секунди. После Тейър започна да увеличава мощността с по един процент.

Многобройните тестове, правени в Пристройката, обуславяха очакванията на всички — предният край на петдесетметровата мрежа реагираше при петнадесет процента, задният — при четиридесет.

Ето защо публиката изненадано ахна, когато центърът на първата редица от мрежата се скри в дим точно след като Тейър извика:

— Шест процента. Задържам. — Тя вдигна ръка от бутона за амплитудата. — Шефе?

— Преброих пет клетки — каза Хортън по микрофона. — А вие?

— Също толкова — потвърди Боудън.

— Аз не ги видях — въздъхна Тейър. — Още не очаквах нищо.

— Увеличи до седем процента — нареди Джефри и даде знак на Лий.

— Продължавам, седем процента — отвърна тя.

Над полигона цареше злокобна тишина, като се имаше предвид колко хора са се събрали — беше толкова тихо, че мнозина чуха тихото изпукване на капсите от следващите три редици на мрежата. Трябваше да мине малко време, докато дори най-наблюдателните осъзнаят, че са избухнали само капсите в средата — останалите от първата редица все още не бяха реагирали. И даже най-бързо мислещите от публиката с още по-голямо закъснение разбраха какво означава това. Последваха радостни възгласи и аплодисменти.

Хортън не бе сред ръкопляскащите. Без да дава никакво мнение, той нареди:

— Осем процента.

Този път всички бяха наясно какво става — двата Спусъка прорязваха пътека през средата на мрежата и оставяха непокътнати клетките отстрани. Спусъчното поле се беше превърнало в спусъчен лъч — и радостта стана по-уверена, виковете и ръкоплясканията — по-силни.

— Трябваше да се обзаложим, доктор Хортън — рече Боудън и ентусиазирано го потупа по гърба.

— Не се нахвърляйте на заключения — упорито вкопчен във фатализма си, отвърна Джефри. — Девет процента, Лий.

Но само след няколко минути дори той трябваше да приеме доказателствата. При мощност петнадесет процента лъчът прочисти центъра на мрежата чак до края. Останалите клетки все още бяха непокътнати.

— Промени смесването — минус едно — извика Хортън. Това щеше да намали излъчването на първото устройство с един процент и да увеличи излъчването на второто пак с толкова.

„Лъчът“ се премести наляво и взриви повечето от двете колони в задната половина на мрежата.

— Минус две.

Още няколко клетки отляво изчезнаха в дим и мрежата се прочисти до края. Публиката вече започваше да оредява — студът караше хората да се приберат.

— Плюс две.

Избухна дясната задна четвърт на мрежата.

— Шефе, мисля, че с малко упражнение ще мога да си напиша името с това нещо — каза Лий. — Но утре сутрин ще направя по-добър пулт.

Хортън излезе на осветения от прожекторите полигон. Първоначалната еуфория от успеха вече започваше да се уталожва, заменена от неясни, но усилващи се опасения и изнемога от един дълъг ден и още по-дълга борба.

— Достатъчно засега. Изключи ги, Лий. Прати всички да си лягат и им предай моите благодарности — каза той. — Вал, съобщи, че утре в единайсет началник-отделите ще обсъдят резултатите в заседателна зала „С“.

— Ще се обадиш ли на директора? — попита Тейър.

Хортън кимна.

— Доктор Броуиър го очаква. — Той дълбоко си пое дъх и въздъхна. — Ще се видим в единайсет.

— Шефе…

— Да?

— Добър удар. Моите поздравления.

Джефри пренебрежително махна с ръка.

— Беше чист късмет. Ако не ме беше замъкнала във Вегас…

— Нютон и ябълката. Архимед и ваната. Късметът помага на подготвения ум. — Тя се усмихна. — Но може би помага и на отпочиналия. Затова когато разговаряш с директора, отдай дължимото и на мен.

— Поне няма да мърмори за разходите — засмя се Хортън. — Писах всичко за сметка на фирмата, даже бакшиша на Руби.

 

 

Карл Броуиър не се разсърди, че го будят, а с радост посрещна новината за успеха и нямаше търпение лично да види данните. Върна се в Пристройката навреме за закуска.

Дотогава вече имаше още новини. Те бяха резултат от един дълъг следобед, посветен на ефикасния метод на картиране на обсега на двуцевния Спусък. „Метод на пръчката“, както го нарече Тейър, и Хортън смяташе името за подходящо. Картирането се изразяваше в разполагане на колкото се може повече хора по периферията на полигона. Всеки доброволец носеше къса пръчка с димна капка, закачена в единия й край.

Двуполюсният Спусък се активираше при определено смесване и амплитуда и доброволците започваха да се приближават към експерименталната платформа, протегнали пръчките пред себе си. Когато капсите им започнеха да димят, те спираха. Накрая образуваха жива карта на границите на полето в тази конфигурация. Правеше се снимка, Спусъкът се изключваше, капсите се сменяха, устройството се пренастройваше и процесът се повтаряше. За един следобед имаха пълна картина на способностите на „Близнаците“.

Горещата зона варираше от пет до осем метра в зависимост от ъгъла на отклоняване. Този ъгъл се ограничаваше до около девет градуса във всички посоки — след това интерференцията между устройствата, изглежда, преставаше и Близнаците се държаха като обикновен еднополюсен Модел I.

Освен това откриха втора гореща зона на сто и осемдесет градуса от другата.

— Някой сравни двуполюсния Спусък с базука, която едновременно стреля в две посоки — обясни Хортън на директора по време на десерта — белгийски вафли с ягоди. — Трябва много да внимаваш накъде я насочваш — което според мен ще ограничи ползата му.

— Но не съществено. Насочи го нагоре — отвърна Броуиър. — Постави го в кула на двайсет метра под земята и можеш да забравиш за горещата зона зад теб. Или го качи на самолет и го насочи, надолу. Те ще намерят начини, Джефри, бъди сигурен. Успя ли вече да определиш обсега?

— Не. Но ще е много по-голям, отколкото на първи модел.

— Да видим дали до довечера ще можем да получим поне приближение.

— В такъв случай може би днес няма да свършим нищо друго.

— Не съм сигурен дали има нещо по-важно. Искам тези данни, а Съветът на началник-щабовете иска колкото се може повече усъвършенствания.

— Колко време според теб ще можем да се забавим, преди да им дадем нещо?

Броуиър изненадано го погледна.

— Мислех, че вече си им съобщил. Защо ти е това забавяне?

— За да дам на останалия свят малко време да започне да ни настига — объркан от изненадата на директора, отвърна Хортън. — Даже да получат планове, ще минат месеци преди някой да започне да произвежда Спусъци.

— Разбирам. Говориш за нашата застрахователна политика.

— Естествено. Карл, смятах, че вече сме се разбрали. С този втори модел Пентагонът получава най-доброто от двата свята. Могат да си запазят сегашните оръжия и да неутрализират оръжията на другите. И тъкмо затова реших, че вече си дал зелена светлина на нашия приятел.

— Какво? Не, не. Всъщност не мисля, че е необходимо. Виж какъв напредък постигат с разминирането — огромен напредък, само за седмици, при това само с няколко устройства. Струва ми се, че вече нямаме нужда от застрахователната политика, Джефри. Струва ми се, че сме точно там, където се надявахме.

— Тогава надеждите ни са били различни — отвърна Хортън. — Аз нямах намерение да давам на правителството възможност да отнеме оръжията на всички останали и да запази своите.

— Джефри, какво ще спечелим, ако разоръжим полицията, въоръжените сили — ще оковем президента, ще всеем хаос, нищо друго освен хаос. Това иска много внимателна ръка, иска грижливо координиране…

— Всичко под един покрив.

— Точно така. И се довери на Марк Бреланд — каза Броуиър. — Аз вярвам на Роланд Степак. Те са добри хора, Джефри. Искат същото като нас.

— Ами Гроувър Уилман?

Броуиър разпери ръце.

— Той е екстремист. Идеолог. Исканията му не са реални. Глобалното разоръжаване ще донесе само хаос — детска градина без възпитател.

— Някой трябва да може да въведе ред.

— Да. Защото хората искат ред. Ние се нуждаем от граници. Реагираме на власт. Човешката дисциплина…

— И ако едно дете нарани друго с играчка…

— Просто му взимаш играчката. Значи разбираш.

— Изобщо не разбирам — отвърна Хортън. — Ти не говореше такива неща преди да заминете с Арън за Вашингтон. Нито когато дойде тук и ми разказа за застраховките си.

— Това беше грешка от моя страна. Но ще я поправя.

— Ще я поправиш ли? С кого си разговарял, Карл? Чии са тези думи?

— Виж, Джефри…

— Казваш, че вярваш на Бреланд и Степак. Добре. Ами ако след две години вместо тях на власт дойдат нови Никсън и Халдеман? Или някой от ония побъркани от Капитолия? Наистина ли смяташ, че това не може да се случи тук? Не биваше да накланяме везните на своя страна, Карл. Еднакви правила за всички, забрави ли? Какво е станало с теб?

— Накараха ме да разбера… някои въпроси, които сме пропуснали в ентусиазма си.

— Какво искаш да кажеш?

— Враговете, с които се борим. Истинското зло, което ни заплашва. Хора, за които никога не си чувал. Истории, които не показват по новините. — Броуиър се намръщи и поклати глава. — Неща, които ми се ще да не знаех.

— И кой те накара да ги разбереш?

— Ходих в Принстън. Генерал Степак дойде да поговори с мен заедно с един полковник от научния институт на армията.

— Защо?

— Аз… Те се интересуваха от напредъка ми. И Степак искаше да ме запознае с полковник Уайс, защото току-що го бяха назначили за свръзка с нашия проект.

— И не са ти казали нищо за сигурността, така ли?

— Ами… генералът наистина поиска уверението ми за това какво споделям с колегите си.

— Защото се страхуват от Уилман. Сигурно са разбрали, че могат да те убедят, че постъпваш правилно, като им казваш какво знаеш за намеренията му.

— Виж, сигурен съм, че те имат по-добри източници на информация за сенатора и неговата дейност от моите — възрази директорът.

— Но все пак си говорил за него.

Броуиър започваше да губи хладнокръвието си и гласът му звучеше отбранително.

— Разговорът стана доста дългичък. Изпихме две канички кафе.

— Карл, помисли. Те са се чудили за научния архив. Искали са да знаят какво има там и у кого е. Прав ли съм?

— Не, не. Полковникът ми даде един номер, на който да се обадя, ако открия изтичане на информация — рече Броуиър. — И вече се канеха да си тръгват, когато…

— Когато ти си им казал, че Уилман има данните. Казал си им, нали? Така си „поправил грешката си“.

— Ако беше чул…

— Питаха ли те за Горди?

— Не. Бог да ми е на помощ, Джефри, аз сам им разказах за него.

Хортън удари по масата и стресна закусващите на съседните маси. Гневът дълго не му позволи дори да погледне Броуиър.

— Джефри, разбери…

— Не искай това от мен — рязко каза Хортън. — Кога беше този „разговор“?

— Може би преди седмица — чакай да помисля, беше вторник…

— Копеле. — Хортън гневно разтърка очи, после отблъсна стола си назад и се изправи.

— Къде отиваш?

— Може още да не са го прибрали. Може да чакат, докато се уверят, че ще успеят едновременно да стигнат до всички копия на архива.

— Ще му се обадиш ли?

— Ще опитам. Ако това те безпокои, сигурно ще е по-добре да се обадиш на полковник Уайс и да предадеш и мен.

— Виж, съжалявам, Джефри…

Мъката на по-възрастния мъж беше толкова очевидна, че Хортън неочаквано омекна.

— Изглежда, че са хвърлили доста усилия да ни проучат — навъсено рече той. — Предполагам, че скоро ще открия доколко са успели.

 

 

Нито личният комуникатор на Джефри Хортън, нито служебният на Пристройката осъществи връзка с Гордън Грийн. Първият съобщи, че Грийн не е в мрежата, и попита дали да предаде съобщение, когато абонатът се активира. Вторият заяви, че номерът на Грийн не съществува.

Хортън не им повярва и опита два частни сървъра — и чу още две версии. Първият неуспешно се престори на телефонния секретар на Грийн, макар че гласът бе съвсем различен.

Другият — собственост на организацията „Свободни комуникации“ — направо съобщи, че „федерална правоохранителна институция е издала заповед на базата на параграф двеста и девет за проследяване на всички, опитващи се да се свържат с абоната“. Хортън смътно си спомни, че параграф 209 е прибавен към правилника на Федералния комитет по комуникациите като средство за изкореняване на дигиталната порнография. „Според нас параграф двеста и девет е противоконституционен. Ние протестираме срещу тази потисническа намеса в свободните и лични комуникации и настояваме да присъедините гласа си към кампанията за защита на свободното слово. За да качите адресен списък, натиснете клавиш…“

— Май все пак няма нужда да им даваш името ми, Карл — измърмори Хортън и затвори.

Имаше още една възможност, въпреки че Хортън нямаше как да се увери, че е успял. Тъй като бе очаквал да го прекъснат, Грийн беше дал на Броуиър кратък списък с фалшиви имена, код и малък наръчник по пращане на анонимни съобщения.

„Ако се наложи да изчезна, това са номерата, които ще проверявам. Всички са международни, тъй като би трябвало да са недосегаеми.“

Не му трябваше много време, за да приготви съобщението — Хортън бе създал секретен файл в личния си комуникатор още същата вечер, в която Броуиър му беше предал информацията. Ала когато настъпи моментът, той се поколеба. Ако вече бяха арестували Горди, ако военното разузнаване вече бе преровило файловете и документите му, Хортън сам щеше да попадне в капана. В опита да се свърже с Грийн нямаше абсолютно нищо незаконно. Но ако го предупредеше…

— По дяволите! — каза той на глас и натисна клавиша. — Елате да ме арестувате. Патентът си е мой — и ще го дам на когото си поискам.

В момента, в който Хортън прати предупреждението си, изолирането на Гордън Грийн от мрежата беше почти пълно. Три от петте му фалшиви номера бяха разкрити чрез проверка на документацията за плащане на таксите, а четвъртият — при проникване на Националното управление за сигурност в един недостатъчно добре защитен сървър в Сантяго. Проверяваха се всички изходящи съобщения — всички входящи се филтрираха или се фалшифицираха в реално време от трафик-симулатор на НУС.

Грийн не подозираше за всичко това, както и не знаеше, че го наблюдават от горния апартамент и че го следят, когато напуска блока.

Засега все още беше свободен и ежедневието му го водеше из целия град. Той редовно посещаваше библиотеката на Щатския университет на Охайо с нейните дигитални хранилища, включени в мрежата пултове и възможност за виртуални телеконференции от частни кабини, които привличаха клиенти, оценяващи дискретното заплащане. Добре го познаваха на още десетина места с подобна дейност, макар и с доста по-лоша репутация, от нощен клуб на подземната мрежа с широко отворени връзки за незаконни чуждестранни сайтове до един павилион за записване на компактдискове в Уортингтън, доста либерален по отношение на авторското право на копираната информация.

Всичко това можеше да се обясни или с начина на живот на Грийн, или с хоноруваната консултантска дейност, с която се издържаше след напускането си на „Терабайт“. Ала освен това тези места му даваха възможност да проверява адресите си от трети номер, възможност, от която се възползваше веднъж дневно.

Гордън получи съобщението от Джефри Хортън в едно кафене на име „Хот Байтс“, където във всички маси бяха вградени големи, течнокристални дисплеи — стара технология, която обаче не позволяваше някой да ти надзърта над рамото, докато си пиеш кафето и сърфираш. Той не знаеше кой е подателят, нито дали писмото е единственото, оцеляло от пет, започнали пътуването заедно.

Но имената, които се споменаваха в него, имена, избрани от самия Грийн, предвещаваха съдържанието му. Подателят се представяше като Пандора. И съобщението беше адресирано до някой си Майкъл Армстронг — герой от стар шпионски филм за американски физик, изменник и двоен агент.

Самото писмо се състоеше от две думи, които едновременно бяха заглавието на филма и оценка на положението.

Съобщението гласеше: „Разкъсана завеса“.

И означаваше: „Незабавно публикувай архива“.

Без да издаде с нищо вълнението си, Гордън не се поколеба да го направи — включи личния си комуникатор в отворения порт на кафенето и използва номера на Армстронг, за да активира системите си за сигурност и да се свърже с незаконните си канали за публикуване. След като не получи някои от очакваните потвърждения, Грийн прецени възможностите си и прати командите за активиране от друг фалшив номер. „Застраховка“ — помисли си той, макар да знаеше, че цената за нея може да е висока.

После се запъти към блока си, който се намираше само на десетина минути път, за да си вземе вече приготвения сак и да изчезне от Кълъмбъс.

Това беше грешка. Трябваше да замине без багажа или още от сутринта да излезе с него. Но не го бе направил и те го очакваха. На тротоара пред блока го спряха четирима мъже с цивилни дрехи, но със служебни карти на военното разузнаване. След няколко секунди се появи масленозелен бус.

Грийн не се опита да избяга или да се съпротивлява — нямаше смисъл. Беше изгубил всичките си лични амбиции, и без това вече почти унищожени от песимизма му, в мига, в който получи съобщението от Пандора. Докато го арестуваха, зададе само един въпрос:

— Как се справих?

— Не много добре — с бодра арогантност отвърна един от агентите.

Грийн нямаше какво повече да каже. Безсмислено бе да спори с роботи. Ако и когато се озовеше лице в лице с техните господари, щеше да им каже мнението си.

 

 

Докато черната му лимузина пътуваше към сградата на Обединените нации, президентът Марк Бреланд зададе почти същия въпрос на генерал Степак. Ала получи по-подробен и честен отговор.

— Контраатаката ни започна единайсет минути след като Грийн прати командите си. Успял е да направи повече от шест хиляди копия на архива — доста добра работа, като се има предвид, че е огромен. Явно предварително се е подготвил и е намерил големи канали и бързи помпи. Пръснал ги е по най-различни места — имейл адреси, издателски и новинарски сървъри. По малко от всичко.

— Колко от шестте хиляди копия са изчистени?

Степак погледна екрана на комуникатора си и отвърна:

— Не всички. Елиминирахме публичните, но някои трудно се проследяват. Мисля, че неизчистените копия са отишли на частни имейл адреси, които не са непрекъснато в мрежата. Повечето са в чужбина. — Министърът видя, че Бреланд се намръщва, и прибави — Останалата част от света не живее постоянно онлайн като Америка. Голямо неудобство.

— Значи НУС трябва да чака, докато тези хора не се свържат и не се опитат да отворят файла.

— Да. И всъщност трябва лично да посетим всеки от тях, за да сме сигурни, че не са направили копия на копието. За това е необходимо да получат заповед от вас.

— Напишете я — каза Бреланд. — Това ли са всички щети?

— Не. Трийсетина души са влезли в издателския сървър на „Физикс Тудей“ преди да успеем да го изключим…

— Трийсет? За единайсет минути? Този сайт винаги ли е толкова посещаван?

— Не. Изглежда, Грийн е предупредил някои свои приятели да следят сървъра. Може да е направил същото и с всички публични копия. — Той поклати глава. — Господин президент, началникът на отдела ми съобщи, че дори след като прочистят всяка машина по мрежата, не могат да гарантират, че не са останали хиляди частни копия.

— Как е възможно?

Степак сви рамене.

— Поколението на свободната информация още не си е отишло. Все още съществуват анонимни сървъри и Грийн е използвал няколко от тях. Но началник-отделът ми обеща, че отсега нататък няма да допуснат копията да се разпространяват по мрежата. Превантивните мерки са по-резултатни.

Бреланд протегна ръка към чашата си.

— Разбира се, колкото по-дълго го правим, толкова по-очевидни ще стават действията ни — хората ще забележат, че съобщенията им не стигат до получателите си.

— Така е — призна генералът. — И каквото и да опитаме, само ще ускорим ефекта на лавината. Освен това копията могат да се предават от ръка на ръка, което ще остане незабележимо за нас.

— Недостатъците на свободното общество — отвърна президентът. — Можем да направим само онова, което можем да направим. Просто не бива да забравяме къде е границата и на коя страна работим. Пратете на началник-отдела Закона за правата.

— Господин президент, положението е извънредно сериозно…

— Надявам се, не очаквате заради това да започна да хвърлям хората в затвора.

— Дори доктор Грийн ли?

— Какво ще постигнем?

— Ако го използваме за пример, може да не се наложи да задържим още много хора. Само едно почукване на вратата — двама агенти от ФБР ще обяснят, че са откраднати секретни материали и са пуснати по мрежата от човек, който е арестуван и предстои да му бъдат предявени сериозни обвинения, и че ако те позволят на нашия специалист да потърси тези материали в компютъра им…

— Става въпрос за чукане на десетки хиляди врати. Имаме ли толкова много хора? Изобщо струва ли си усилията?

— Мисля, че мога да ви го докажа. Архивът, който разпространи Грийн, не е същият като онзи, който получихме от Броуиър.

— Какво искате да кажете? По какво се различава?

Сградата на Обединените нации вече се виждаше в далечината. Някъде в нея генералният секретар се готвеше да връчи на Бреланд хуманитарна награда за успешната му кампания за разминиране.

— Грийн го е допълнил. С над триста страници идеи за усъвършенстване на Модел I — как да стане по-мощен, по-ефикасен, по-компактен — с глас, който издаваше тревогата му, отвърна Степак. — Дава пълни компютърни схеми на устройство със средна мощност, което се побира в багажника на кола. Говори за насоките на проучване, които според него могат да доведат до вариант за масово производство, голям колкото куфар. Всичко това би могло да е изключително дестабилизиращо.

— И навярно ще бъде, господин генерал. Булото на секретността ще се разкъса. Налага се скоро да направим Спусъка публично достояние. Мисля, че е време да се замислим как да процедираме.

— А междувременно…

— Нека НУС изкорени колкото може повече бурени. — Президентът въздъхна. — Има ли закон, който категорично да оправдава арестуването на Грийн?

— Законът за шпионажа от хиляда деветстотин и седемнайсета все още действа и определено се отнася за този случай.

— Колко време можете да го задържите, без да му предявите обвинение?

— Ще трябва да се консултирам с министъра на правосъдието, но ми се струва, че срокът е трийсет дни. Защо, господин президент? Има предостатъчно доказателства не само за уличаването, но и за осъждането му.

— Няма да допусна някой да получи смъртна присъда, защото се е опитал да издаде тайна, която самият аз ще разкрия след няколко седмици. Цената е прекалено висока за това, че той просто ме е изпреварил — каза Бреланд, когато лимузината влезе през западния вход на Обединените нации.

— Но, господин президент…

— Освен това ми се струва, че всъщност е по-добре да си върнем този човек. Та ето какво, господин генерал. ФБР има трийсет дни да използва Грийн като пръчка, за да удря по храстите… Какво прави това? Деветнайсети март. За сутринта на този ден ще насроча обръщение към Конгреса — и същият следобед Грийн ще излезе на свобода. Съобщете му го и се погрижете междувременно с него да се отнасят цивилизовано. Не, не спорете с мен, просто го направете.

— Слушам, господин президент. Какво да правя с хората от „Терабайт“?

— След като свършим тук, аз ще се заема с това.

— Те също са замесени — каза Степак. — Броуиър съвсем мъгляво отговори на въпроса откъде Грийн е получил копието на архива, а Хортън прати на Грийн кодирано предупреждение, което явно е довело до пускането му по мрежата. Това очевидно е заговор за извършване на държавна измяна.

— Искате да повдигнете обвинения срещу тримата?

— Категорично. Господин президент, няма значение дали предателят дава на врага нещо, което той впоследствие може да получи сам. Те трябва незабавно да бъдат извадени от проекта и да бъдат изолирани на място, където няма да могат да причиняват повече щети.

Лимузината спря и Бреланд вдигна ръка, за да спре агента от Секретната служба, който стоеше на тротоара и понечи да отвори вратата.

— Това няма да стане, генерал Степак. Ще се изразя съвсем ясно — Спусъкът вече не е тайна. И ние ще приемем тази реалност. Никога не съм възнамерявал проектът завинаги да остане секретен.

— Но като оставите тези хора преждевременно да го разкрият…

— Опитайте се да разберете: ние не бива, а и не можем да поддържаме техническа хегемония. Съвсем естествено е да споделяме всичко, каквото знаем. Това е необходимо — за да може Спусъкът да изпълни потенциала си. Освен това има прецедент. Вие може да не го знаете, аз също научих съвсем наскоро, че нашето правителство е публикувало подробен доклад за атомното оръжие само няколко дни след капитулацията на Япония.

— Тогавашното положение е било съвсем различно, господин президент.

— Така е — съгласи се Бреланд. — Спусъкът е отбранително оръжие, което заплашва само въоръжените нападатели. Генерал Степак, в интерес на нашия народ и на целия свят е да разпространим Спусъка — а не да се опитваме да го крием. Нечовешко и неморално е да продължаваме да го пазим само за себе си.

— Като идеал в един идеален свят, да, но ние трябва да сме практични…

— Вижте, разполагахме с близо година, за да се опитаме да се подготвим за това. Колко хора, които са можели да бъдат спасени, са били пожертвани заради нашата предпазливост? Не само че не можем да помогнем на Чечня да се защити от Русия или Индия — от Кашмир. Запазването на тази тайна означава, че не можем да направим и половината от възможното, за да защитим собствения си народ. Тогава в чий интерес работим? Явно в свой. Пазим работата си, репутацията си, възможността си да налагаме сила навсякъде и по всяко време. — Бреланд поклати глава. — Истината, генерал Степак, е, че днес се чувствам като измамник, идвайки тук да приема тяхната награда, като знам, че сме направили само една стотна част от онова, което можехме да направим. Чели ли сте Джил Елиът — „Книга на мъртвите на двадесети век“? Сто и десет милиона убити от оръжията и лишенията на войната. Можем да променим това положение. И ако аз имам думата, ще го променим.

— Разбирам, господин президент.

— Искрено се надявам, генерал Степак. — Той даде знак и вратата на лимузината се отвори. Преди да слезе, Бреланд се наведе към министъра и прибави: — Защото ако хората като вас не са готови за двайсет и първия век, може и да не навлезем в него чак до двайсет и втория.

 

 

Сред четиримата, натикани в буса, нямаше весели лица. Броуиър определено изглеждаше мрачен, около устата на Хортън продължаваха да се очертават суровите бръчки на гнева. Изражението на Тейър издаваше тъга, а Вал Боудън все още беше изненадан от неподозираните тайни на своето назначаване.

Спорът не продължи много, но въпреки това бе изтощителен. Пръв говори Хортън и изложи категоричната си позиция.

— Не можем да дадем на правителството втория модел — нито днес, нито никога. Трябва да разглобим експерименталното устройство и да унищожим всички данни от вчерашните тестове. Ако не действаме бързо, няма да имаме такава възможност. И абсолютно всеки, който знае за оперативните принципи на устройството достатъчно, за да го възпроизведе — особено ние четиримата, — трябва да се закълне на оня Бог, от който най-много се бои, че никога няма да го предаде на онези хора.

За негова изненада, най-енергично му се противопостави Лий.

— Тук има прекалено много хора, които знаят части от загадката — на експеримента оная нощ присъстваха петстотин души — каза тя. — Трябва да подкрепим Горди. Пристройката има хиляди различни връзки с външния свят. Трябва да ги използваме, докато още можем. Нуждаем се от повече тежест, а не от повече тайни — сенатор Уилман трябва да се появи по късните новини, а доктор Броуиър — по ранните.

Но никой друг не смяташе, че могат да организират такава кампания достатъчно бързо. Накрая Хортън надделя с неоспоримия факт, че неговият план не изисква никаква външна помощ.

— Можем да го направим сами — заяви той. — Тук сме на своя територия. — Когато обеща, че нейното предложение ще е вторият му приоритет, Лий отстъпи.

Ала ги спряха още щом излязоха от буса.

— Доктор Броуиър! Доктор Хортън! Моля, почакайте ме. — Беше Шивача, един от неуниформените военни от свързочния център — тичаше откъм западния паркинг на Пристройката. — Господин лейтенант, намерих ги — прибави той в закачения на яката си микрофон.

— Каква е тая суматоха? — попита Броуиър.

— От почти цял час ви пращаме съобщения по пейджъра и ви търсим навсякъде — задъхано отвърна Шивача. — Търсят ви. В свързочния център.

— Кого?

Военният посочи трима от тях.

— Доктор Броуиър, доктор Хортън и доктор Тейър. Съжалявам, доктор Боудън, президентът не спомена за вас.

— Президентът ли? — попита Джефри.

— Да. Чака, откакто ви търсим. Моля ви, елате бързо…

Погледите, които си размениха, варираха от скептицизъм до страх.

— Съобщете, че идваме веднага — успя любезно да се усмихне Броуиър. — И четиримата.

В малкото свързочно помещение пред тях се появи Марк Бреланд, седнал на бюрото си в Овалния кабинет.

— Добър ден, госпожо, господа…

Преди президентът да успее да довърши поздрава си, Броуиър го прекъсна.

— Къде е доктор Грийн? Арестуван ли е?

Бреланд премигна изненадано, после се засмя и поклати глава.

— Добре — каза той. — Всяко нещо по реда си. — Президентът погледна към някого извън обектива. — Докторе? — После освободи стола си.

След няколко секунди мястото му зае Гордън Грийн.

На лицето му се бе изписала смутена усмивка. Той се обърна надясно.

— Каква е таксата за шанса да седнеш зад голямото бюро? Може би дарение от пет хиляди долара за партията? — Той отново погледна към обектива. — Някой може ли да ме снима? Родителите ми ще искат да закачат снимката на стената в трапезарията. — Той пак се завъртя надясно. — Може ли да се снимам и с президента?

Зад кадър се разнесе смехът на Бреланд.

Лий първа се опомни от изненадата си.

— Добре ли си, Горди?

— Вече съм страхотно — отвърна той. — Липсваше ми.

— Какво правиш там?

Грийн хвърли въпросителен поглед надясно и всички чуха отговора на президента.

— Хайде, кажете им.

— Добре. Давам консултации. Ще ми трябва и вашата помощ. След месец Спусъкът излиза на публичната сцена и хората тук сериозно искат да го представят както трябва. — Той скръсти ръце на корема си. — Мисля, че всичко ще е наред, приятели. Макар да не мога да повярвам, че го казвам.