Артър Кларк
Спусъкът (18)

16.
Гаранция

Бон. Следователите все още търсят обяснение след избухналата във вторник бомба в скоростната еднорелсова железница Берлин-Бон. Вледеняващи кадри от камерата във влака показват камикадзето — млад мъж с делови костюм, който гневно крещи на полупразното купе само секунди преди взрива, убил двадесет и двама души и унищожил тридесетметров участък от пътя. „Това не би трябвало да се случва тук“ — заяви представител на „Доич Рейл“.

Пълен репортаж / Списък на жертвите / Видеозапис на експлозията / Как да стигнем: влаковете вървят, но разписанието е нарушено

Като се вземеше предвид, че имаше над хиляда лицензирани денонощни информационни, рекламни и развлекателни канали, плюс близо шестдесетте хиляди незаконни на подземната мрежа, за всеки, включително за президента на Съединените щати, беше истинско предизвикателство да привлече вниманието едновременно на повече от няколко процента от населението.

Естествено няколко процента просто не следяха мрежата. Някои от тях активно участваха в кампанията срещу „мрежовия разум“, който основателят на „Да дръпнем шалтера“ Майкъл Адамсън определяше като „онова състояние на маймунска самозадоволителна свръхстимулация, което издига развлечението над всичко друго — особено над амбицията и напредъка“. Но повечето от противниците на мрежата просто се оттегляха в някое от изолираните селца на движението „Добре дошли“. В тях се допускаха само аналогови комуникации, чрез които поддържаха връзките помежду си и се грижеха Земята да продължава да изпраща сигнали към звездите.

Една седма от семействата можеха да си позволят или се интересуваха само от елементарните мрежови услуги, включени в основната домашна телекомуникационна сметка. Новини 1, Новини 2, Разговор 1, Разговор 2, Изкуства 1, Факти, Търсачка, Образование и Мултимейл полагаха основите на интерактивността в холовете на двете прослойки на долната класа, които бяха оцелели — едната икономическа, другата интелектуална. По ирония на съдбата тъкмо ограничените им възможности правеха достъпа до тях най-лесен. Те бяха основните кабелни абонати, пасивни гъби, попиващи издържащите се от реклами предавания.

Но отличните връзки със света бяха инвестиция, която правеха семействата от средната класа, която семействата от горната класа приемаха за даденост и от която зависеше всеки модел на модерно образование. Мрежовата грамотност ги правеше по-скоро участници, отколкото зрители и отваряше вратите на дигиталните и виртуалните библиотеки по земното кълбо. Тя също разделяше публиката на милиард дяла и не позволяваше почти на никого пасивно да приема нефилтрирана информация в реално време.

До този момент нито едно медийно събитие на новото хилядолетие не бе привличало вниманието на петдесет процента от публиката. Последното, събрало десет процента, беше финалът на Световната купа по бейзбол между Шотландия и Съединените щати преди три години. Пет години преди това земетресението в Санта Роса, потопило северната част на Голдън Гейт, бе събрало тридесет процента.

Макар да съзнаваше трудностите, Марк Бреланд искаше да постигне нещо повече, отколкото с обръщението си към нацията, и затова настояваше хората му да положат всички усилия.

— Хората трябва да го чуят лично — семействата да го гледат заедно, да го наблюдават всички в баровете, да го предават по всички екрани. Като разговорите край огнището на Рузвелт и кацането на луната — заяви президентът. — Искам възможност пряко да се обърна към всички, така че първи да го чуят от мен, а не от някое сдъвкано резюме.

— Не можете да промените навиците на хората — пренебрежително отвърна шефът на кабинета Ричард Нолби. — Няма да ги накарате да седнат и да гледат как някой им приказва — даже да е триизмерен и във виртуален истински ръст. Още щом се опитат да зададат въпрос, ще разберат, че това е лекция, а не разговор. Мисля, че трябва да сме доволни, ако съберем четиринайсет процента — не беше малко да убедим четирите най-големи лицензирани канала да се съгласят да предават речта. И според мен все още можем да уговорим „Финансови новини“ и „Световен пазар“ да отделят на речта ви един прозорец, което ще вдигне процента над шестнайсет.

— Не е достатъчно — каза Бреланд.

— Рекламата ни ще продължи чак до самото начало — каза шефката на пресцентъра Ейми Рочет. — Мисля, че все още имаме шанс за двайсет процента. И след това речта ще се разпространява изключително масово — моделирам я с ускорените алгоритми, което значи, че до три дни за нея ще знаят седемдесет процента.

— Искам седемдесет процента до края на речта — настоя президентът. — До утре ще съм или герой, или злодей за милиони хора, които от изборите насам не са се сещали за мен. Искам възможност да спечеля колкото може повече от тях. Искам да запомнят къде са били, когато са чули за това. Искам речта ми да е тема на разговор номер едно през нощта в спалните и по мрежата и утре сутрин в метрото.

— Искате проценти като на масмедиите, а масмедии вече не съществуват — възрази Рочет. — Всичко е програми с тясна насоченост и интерактивност. Ако хората не искат да ви гледат, как да ги принудим?

— Каналите нямат ли някакви договорни задължения в областта на гражданските услуги? Няма ли начин да ги принудим да предават речта?

— Имаме Системата за извънредни предавания — отвърна генерал Степак. — Обаче никога не сме я използвали, за да предаваме в реално време събития от такъв мащаб — по време на учебни тревоги пускаме само текстови и аудиосъобщения. Ако обявим речта ви за СИП, може да отблъснем всички.

— Това ще е катастрофално — каза Рочет. — Нула процента публика — сто процента разгневени.

— Можете ли следобед да направите проверка в по-малък мащаб? — попита Бреланд научния си съветник.

В първия момент Тетълбаум не разбра, че въпросът е насочен към него.

— Можем, господин президент. Но това няма да ни покаже нищо. Тъкмо в мащаба е потенциалният проблем.

Бреланд изсумтя недоволно и отново се обърна към другите.

— Нещо друго освен тази неясна вероятност пречи ли ни да обявим речта за СИП? Защо досега не сме говорили за това?

— Това във всички случаи ще разгневи милиони — отвърна Рочет. — Общностите от Подземната мрежа мразят да блокират сървърите им поради каквато и да било причина. Едва понасят трийсетсекундните тестове — една двайсетминутна реч ще ги накара да организират импийчмънт, ако не и революция.

— Четирийсет и пет минути — поправи я Бреланд. — А може би и малко повече.

Рочет потръпна.

— Сериозно ли говорите, господин президент?

— Защо, не трябва ли?

— Хм, господин президент, мога да ви обещая четиринайсет, евентуално шестнайсет процента в началото. Но ако продължите четирийсет и пет минути, ще имате късмет да задържите вниманието на пет процента до края. И на другия ден няма да получите цифрите, които искате. Нещо повече, ако започнете зле, никога няма да можете да поправите положението. Просто не бива да очаквате толкова много от хората.

— Тъкмо обратното — според мен вие не очаквате достатъчно от тях — възрази Бреланд. — Освен това смятам, че не разбирате какво е заложено — и поемам вината за това. Имате ли намерение да гледате речта ми довечера?

— Разбира се, господин президент.

— Добре. Някой да ми каже дали плащаме на лицензираните канали за загубите им, когато предават речта „За състоянието на Съюза“.

— Не. Тъкмо затова не можем да накараме никой с развлекателен лиценз да я предава — отвърна Рочет.

— Плащаме ли на „Дриймуъркс“, „Сони-Фокс“ и „Алайънс“ да предават тазвечерната реч?

— Да, господин президент.

— Тогава ще платим на всички — каза Бреланд. — Уведомете каналите, че обявяваме СИП за един час с начало девет и половина. Съобщете им, че ако оставят системите си включени и не ни прекъсват, ще им платим обичайната сума плюс двайсет процента отгоре — за технически услуги. Каналите, които вече са се съгласили, получават петдесет процента отгоре.

— Отказваме ли се от рекламната кампания? — попита Рочет.

— … Категорично не. СИП само може да ми осигури техните екрани. Остава да накарате хората да седнат пред тях — каза президентът. — Що се отнася до Подземната мрежа, пуснете вестта, че за известно време тази вечер ще ни трябва тяхната честота. Внимателно обмисленото предварително предупреждение би трябвало да уталожи поне част от негодуванието. И непременно трябва да ги поканим да дойдат от другата страна — можем да пуснем някой и друг намек за Спусъка и писмото на Грийн, без да ги назоваваме.

Шефката на пресцентъра знаеше, че Бреланд е труден клиент, ала дори той рядко отхвърляше съветите й.

— Не искам да проявя неуважение, господин президент, но убеден ли сте, че това обръщение ще отговори на очакванията, които се опитвате да породите? — попита тя. — Няма ли да е по-добре да не бързаме толкова, а първо да се насочим към най-съчувстващата ви аудитория и да я използваме, за да разпространи популярността ви?

Бреланд сам беше написал речта си и Рочет не бе сред малцината, които бяха виждали дори част от нея. Но дори да се опитваше да си осигури тази чест, тя напълно се провали.

— Не се грижете за това — отвърна президентът. — Моята работа е да прочета обръщението. Вие ми осигурете очите и ушите. От мен зависи да спечеля сърцата и умовете им. — Той се усмихна и със заучено безразличие сви рамене. — А ако не можете, навярно мястото ми не е тук. Хайде, действайте — остават ни само дванайсетина часа.

 

 

Марк Бреланд дни наред бе спорил със себе си в опити да определи най-подходящото място, от което да изнесе речта си. Трябваше ли да се обърне към Конгреса от трибуната на Сената с надутата официалност на съвместно заседание? Това прибавяше непредвидимия фактор на живата публика — петстотин тридесет и девет души, които не му дължаха нищо и от които той щеше да поиска много.

Или да го направи от Овалния кабинет, който притежаваше огромен авторитет, но скъсяваше разстоянието до широчината на голямото бюро? Някои негови предшественици бяха използвали тази илюзия за близост в своя полза, но други бяха изгубили, тъй като бяха изглеждали обикновени или още по-зле, дребнави и жалки.

Имаше и други възможности, разбира се. Бреланд сериозно обмисли някои, включително да говори от спешното отделение на някоя болница, предните стъпала на полицейско управление, улиците на Вашингтон, стрелбището във Форт Нокс, студио с малка публика и училищна стая, пълна с деца. По настояване на Нолби Техническата служба предложи да постави президента в колкото иска дигитални среди.

Накрая се спря на залата на Сената — главно защото знаеше, че има голяма вероятност най-враждебно настроената му публика да е там. Но застанал зад високата катедра и вперил поглед в лицата им, докато задължителните ръкопляскания заглъхваха и всички се настаняваха на местата си, президентът се питаше дали е взел правилното решение.

„Говори директно на хората, не дръж лекция…“

— Ние смятаме следните истини за очевидни — всички хора са надарени от създателя си с определени неотменни права, сред които право на живот, свобода и стремеж към щастие — почна той. — Всички вие знаете тези думи. Това са идеалите на американския експеримент, идеалите на основателите на тази държава, обещанията, които Америка винаги е давала на своите граждани и света — живот, свобода и стремеж към щастие.

— Но нито един от тези идеали не може да се осъществи, нито едно от тези обещания не може да се изпълни, ако не разполагаме с една задължителна предпоставка — сигурността.

— Ето защо една от големите теми в човешкия живот навсякъде по света е липсата на сигурност. Тази липса се изразява в много аспекти на живота ни — ние се стремим към сигурност на народа си, на своите домове, на своите деца, на работата си, на връзките си.

— Всеки от нас може по различен начин да определи сигурността. Някои може би повече се нуждаят от нея, други по-малко. Но почти няма хора, които нарочно са уредили живота си така, че напълно да се откажат от нея.

— Защото, ако нямаме сигурност, ние живеем в страх. Боим се за себе си, за близките си. Боим се от загубата, страданията и смъртта.

— Но сигурността не е само отсъствие на страх — тя е противоотровата за страха. Тя е увереността, която ни позволява да оставим настрани най-мрачните си мисли и да прегърнем най-светлите си надежди. Тя е перспективата, че утрешният ден ще си струва очакването. Тя е ключът за вратата към безграничните възможности на живота ни. Тя не гарантира нищо — но позволява всичко, което има значение за нас.

— Не може да има „добър живот“, без да изпълним тази първа и най-основна предпоставка — да знаем, че поне в момента имаме сигурност. Всичко най-хубаво, на което сме способни ние хората — музиката, изобразителното изкуство, литературата, спортните постижения, философията, изобретенията, благотворителността, дори самата цивилизация — се осъществява в създаваните от нас сигурни пространства.

— В момента се намираме в такива пространства. Нито един от нас нямаше да е тук в Сената, ако се чувстваше застрашен. Нито един от вас нямаше да гледа, ако на вратата тропа непознат или в стаята мирише на газ.

— Но нашето чувство за сигурност е субективно състояние на ума. Въпросът е по-скоро да се чувстваме сигурни. Ние се чувстваме сигурни тук, но под някоя от седалките може да е скрита терористична бомба с тиктакащ брояч. Вие се чувствате сигурни, където сте, но навън може да дебне някой и да обмисля как да ви нападне.

— Най-интересното е, че дори само като говорим за тези неща, нашите възприятия се променят. Не си ли мислите да бръкнете под седалката или да се заслушате за тиктакането? Не си ли мислите да идете да проверите дали входната врата е заключена, или да си поемете дъх и да подушите въздуха?

— Убеден съм, че много от вас си го мислят. Ние реагираме на самото споменаване за вероятна опасност, сякаш е съвсем реална. Ние постоянно оценяваме сигурността също като на магистрала с много натоварено движение. Опитваме се да не напускаме зоната си на лично удобство — не прекалено бързо, не прекалено бавно, не прекалено близо. По подобен начин се опитваме да живеем в зона на лично удобство.

— Но помислете за следното: ако сега станете и излезете на улицата, изберете случайна посока и тръгнете натам — сами и облечени точно както сте в момента, — колко време ще мине преди да започнете да губите чувството си за сигурност, преди да започнете да изпитвате тревога и страх? Знаем ли какво ни очаква там? Знаем ли дали сме в опасност? Неувереността е враг на сигурността.

— Възможни са две трагични грешки. Едната е да смятате, че сте в опасност, когато не сте. Другата е да сте убедени в сигурността си, когато сте в опасност.

— Като нация ние сме допускали и двете.

— Ние американците повече от всеки друг народ сме се опитвали да намерим сигурност с оръжие. Нашите оръжия ни карат да се чувстваме могъщи. Карат ни да се чувстваме сигурни. Или не?

Присъстващите в дясната част на залата се размърдаха, когато вратата се отвори и влезе някакъв мъж. Раздвижването скоро се превърна в смут, тъй като все повече хора от публиката забелязваха, че новодошлият носи фосфоресциращо оранжева жилетка и карабина. Докато мъжът се изкачваше по стъпалата към долната част на трибуната и се приближаваше към Бреланд, в залата се разнесоха гневни викове и призиви на квесторите.

Въоръженият спря на крачка пред трибуната, вдигна оръжието и се прицели в главата на президента. Разнесе се групово ахване, след което в залата се възцари зловеща тишина. Всички камери бяха насочени към странната гледка.

— Нужна е само една пушка в тази зала, за да се променят възприятията на всички ви — каза Бреланд. — Нужна е само една пушка, за да се разсее илюзията ни за сигурност. Пред себе си виждате уравнението на страха — невъоръжените, безпомощни пред въоръжения. И през цялата ни история е имало само един начин да решим това уравнение.

И президентът извади деветмилиметровия автоматичен пистолет от кобура на кръста си.

— Какво става, по дяволите! — възкликна някой от горната трибуна — най-вероятно беше председателят.

Бреланд вдигна дясната си ръка и насочи пистолета към лицето на мъжа с оранжевата жилетка. В залата отново избухнаха ужасени викове.

— Виждате отговора — уравнението е решено — надвика врявата президентът. — Единственият отговор на оръжието е друго оръжие. Можем да вдигаме стени и да заключваме врати, но стените са само начин да се скрием, ключалките са само начин да забавим опасността. Единственият отговор на оръжието, който сме открили, е друго оръжие. Взаимно гарантирана гибел, същият принцип, от който зависехме през цялата Студена война — само че в много по-малък мащаб. Двама души, две оръжия. Равновесие. Сигурност.

Сега вече всички го слушаха.

— Но истинска ли е тази сигурност? — попита той и със свободната си ръка посочи към оръжията. — Чувствате ли се също толкова сигурни, колкото преди малко, когато смятахте, че в тази зала няма оръжие? Трябва да ви кажа, че лично аз намирам този мир за малко несигурен…

Тук-там се разнесе плах смях, който Бреланд прие с усмивка.

— Мисля, че сега могат да се объркат много повече неща и последствията ще са много по-сериозни. Струва ми се, че моето оръжие не ми връща онова, което ми е отнело неговото. Ще повторя — моето оръжие не ми връща онова, което ми е отнело неговото. В този момент аз не съм толкова свободен, колкото преди някой от двама ни да извади оръжие. Аз не съм толкова сигурен, колкото когато нито един от двама ни не можеше да убие с едно помръдване на показалеца.

— Дали ще се почувствам по-добре, ако знам, че десет, петдесет или сто от вас също са въоръжени? — попита високо президентът. — Дали това пак ще направи тази зала цивилизовано общество? Или само ще увеличи броя на опасностите, за които трябва да се тревожа, възможността за нещастен случай, перспективата за недоразумение? — Той потърси познато лице на първия ред. — Сенатор Бейнс, когато миналия месец спорихте със сенатор Кастин за законопроекта за подпомогнатото самоубийство, мислехте ли, че диалогът ви ще е по-пълноценен, ако имате подръка автомати?

Това предизвика дюдюкания и злобен смях, защото спорът за законопроекта Лумис-Файгър бе най-разгорещеният и жлъчен дебат от много години. Бейнс се изправи и извика:

— Предполагам, че можеше да го съкрати, господин президент.

Не всички микрофони регистрираха отговора, но всички уловиха последвалата вълна от смях, която облекчи напрежението в залата. Когато публиката утихна, и президентът, и стрелецът с оранжевата жилетка отпуснаха оръжията си.

— Истината е, че едва когато имаме истинска сигурност, можем да се радваме на свободата на словото. Ако се страхуваме да не ни затворят устата с оръжие, нашата свобода не струва нищо. Едва когато имаме истинска сигурност, можем да посветим енергията си на самоусъвършенстването и изграждането на бъдеще.

— Преди няколко месеца ми беше съобщено за поразително откритие — откритие, което за пръв път ни дава друг отговор на насоченото срещу нас оръжие. Бях длъжен да помисля дали като народ, като държава, ще сме по-сигурни, ако използваме това откритие. След продължителни консултации с моя кабинет и с моята съвест аз стигнах до заключението, че отговорът е „да“.

Той излезе иззад катедрата, отиде до ръба на трибуната и остави пистолета там. Стрелецът се приближи и остави карабината си до пистолета.

— Квестор, можете да ги вземете — каза Бреланд. Когато квесторът неуверено закрачи напред от дъното на залата, президентът се обърна към мъжа с оранжевата жилетка. — Благодаря за помощта, майор Имхоф.

Имхоф отдаде чест и напусна трибуната. Публиката вече кипеше от очакване. Мнозина бяха направили връзката между думите му и слуховете през последния месец. Бреланд почти чуваше шепота: „Спусъка — той говори за Спусъка. Писмото на Грийн не е било измама…“

— Така е по-добре — рече президентът, когато се върна зад катедрата и квесторът взе оръжията. — Чувствам се по-спокоен без пистолета в ръката ми — и без пушката, насочена срещу мен. Защото аз не искам да живея така. Предполагам, че малцина от вас искат.

— Стигнах до мисълта, че сигурността, която ни дават нашите оръжия, не е истинска. Тя е заблуда — сянка на истинската сигурност. Едно въоръжено общество не е цивилизовано — то е убийствено, ужасено общество. Босна през миналия век, Кашмир и Египет през нашия. И Америка през двата.

— Оръжието е първото решение на нашата страхлива потребност от самозащита. То също е първото решение на престъпниците, за да ни наложат своята воля.

— Какъв избор имаме ние? Можем също да се въоръжим — или да се превърнем в бегълци, криещи се в домовете си, напускащи военните зони.

— Но и в двата случая изходът може да е фатален. Както и става — при това прекалено често.

До този момент огромният екран на стената зад Бреланд показваше президентския печат. Сега се появи дигитална карта на петдесет и двата щата, бяла на син фон, като щатските граници бяха очертани с черно. Започнаха да изникват червени точици — наглед случайно, илюзия, развенчана от бързо променящия се брояч, появил се под полуостров Флорида, чиито големи цифри също бяха червени.

— Няма тържествена стена от черен мрамор за жертвите в нашата нецивилизована война — техните малки паметници са пръснати по гробищата от Атлантика до Пасифика — продължи Бреланд. — Но ми се иска да имаше такъв мемориал, защото тогава щях да мога да забравя цялата статистика и просто да ви го посоча и да ви помоля да го обиколите от единия до другия край. Тогава щяхте да разберете защо трябва да се промени нещо.

— Но самият паметник никога няма да бъде завършен. Той бързо ще стане много по-голям от Виетнамския мемориал. Всъщност всяка година ще трябва да прибавяме по още една част, голяма колкото Виетнамския мемориал.

— И това продължава вече близо век — американската Стогодишна война.

— Дори през най-тежките години от онзи ужасен виетнамски конфликт жертвите в джунглите и оризищата в Югоизточна Азия са били по-малко от половината от загиналите по улиците и в домовете на Америка. След петнайсет години сражения на Стената са изписани имената на петдесет и осем хиляди ветерани. През същите онези петнайсет години Америка е погребала близо половин милион цивилни жертви на нашата вътрешна война — девет пъти повече.

— Даже да вземем първия ден на новото хилядолетие като отправна точка за нашия Граждански мемориал, ще ни трябва стена, която изцяло ще загради Огледалното езеро — и ще трябва да е висока пет метра.

Броячът зад Бреланд все още се въртеше и точиците продължаваха да се появяват. Сега по големите градове пълзяха грозни тъмночервени петна, дори по-слабо населените щати бяха осеяни с червено.

— Всяка година нашите оръжия убиват толкова хора, колкото СПИН-ът по време на своята кулминация, повече от нашите коли, два пъти колкото алкохола и четири пъти колкото наркотиците.

— Миналата година броят на жертвите се нарежда на трето място в историята ни: четирийсет и шест хиляди триста четирийсет и една.

Бреланд замълча за миг и се обърна към дисплея. На картата се появяваха последните пет хиляди жертви. В залата цареше абсолютна тишина. По-късно президентът щеше да научи, че дори коментаторите са забелязали почтителното мълчание.

— Ще ни трябват три дни само за да прочетем имената им от тази трибуна. Ще ни трябват месеци, за да ви разкажа съдбите на всички тези хора. Но не мога да позволя да останат цифри, безименни и безлики. — Той вдигна ръка и посочи с лазерна показалка една точка в Айдахо. Дигиталното увеличение превърна точката в снимка на бял мъж с напомнящо на бухал лице, рошава руса коса и широка усмивка.

— Джон Карпани, трийсет и две годишен — блестящ учител по английски и ръководител на театралния клуб в „Манинг Сентрал Хай“ — каза Бреланд и натисна копчето на показалката си. Отвори се втора снимка, която предизвика ахкания и възклицания — Карпани, проснат по очи на паркинг, с окървавена риза и локва кръв наоколо. — Джон е бил застрелян с два куршума от шестнайсетгодишния ученик Майкъл Пейс, който донесъл бащиния си пистолет в училище, за да убие бившата си приятелка.

Още едно натискане на бутона и точката край Хюстън се уголеми в снимка на чернокосо кръглолико момиченце от латиноамерикански произход със замръзнала беззъба усмивка.

— Хуанита Рамирес, петгодишна. — Следващият образ показваше неподвижно телце, свито на земята. — Улучена от случаен полицейски куршум по време на преследване на автомобил. Играела си на двора, с куклите си, а по-големият й брат гледал от верандата.

Снимката се замени с друга от Лос Анджелис. Очилатият азиатски тийнейджър на нея се казваше Дейвид Чен.

— Отличен ученик в подготвителната академия „Пойнт Райе“. Една седмица след като изнесъл поздравителното обръщение на завършването си той разтребил стаята си, взел автоматичния пистолет от заключения шкаф в майчиния си кабинет и се самоубил в гората зад дома си. — На ужасяващата полицейска фотография се виждаше, че е отнесена половината от главата на момчето. — Дейвид оставил на баща си писмо, в което се извинявал, че го е разочаровал, и молел майка си за прошка.

Последната снимка показваше Джулия Майърс, чернокожа жена на средна възраст.

— Джулия отивала до магазина за мляко и хляб, когато някой я спрял, ограбил я и я прострелял в шията. Кръвта й текла на тротоара половин час. Трите й деца все още не могат да разберат защо някой я е убил за една двайсетдоларова банкнота. Това се е случило само преди две седмици на десет преки от Капитолия.

Бреланд затвори снимката на Джулия и се обърна към залата.

— Пак ви моля да се замислите — наистина ли имаме сигурност? Честният отговор гласи: недостатъчно. Ни най-малко.

— Дали старият отговор щеше да спаси живота на тези хора? Дали повечето оръжия могат да направят света по-сигурен? Не вярвам, макар че други може да не смятат така.

— Но ето какво вярвам с цялото си сърце — има места, които не трябва да се превръщат във въоръжени крепости, за да са сигурни, места, на които оръжията просто не са желани. Нашите училища, нашите черкви, нашите улици, нашият обществен транспорт, нашите съдилища и държавни служби, нашите домове и, да, дори нашите законодателни събрания — те трябва да са светилища.

Тези думи предизвикаха първите искрени аплодисменти за вечерта — и може би защото досега бяха сдържани, те прераснаха в овации, продължили повече от минута.

— Сега ще ви призная една малка измама — каза той, когато публиката утихна. — Аз не се страхувах, когато майор Имхоф ме държеше под прицел — защото знаех, че пушката му не е заредена. Знаех го не заради неговите уверения, а защото тази сграда е защитена от изобретението, за което говорих — от спасителния щит.

— Ако се беше опитал — случайно или нарочно — да влезе на територията на Капитолия със заредена пушка, майор Имхоф жестоко щеше да се изненада. Патроните му щяха да избухнат в момента, в който достигнат защитното поле на спасителния щит. Оръжието му щеше да бъде унищожено, а той щеше да има късмет, ако останеше невредим.

— Спасителният щит ни дава възможност да се справим със заплахата, без самите ние да вадим оръжие. Спасителният щит, който пази Капитолия, е само един от близо петстотинте, вече използвани от правителството и армията по света. Спасителният щит също е секретната техника, която се крие зад хуманитарната кампания на Америка за прочистване на света от противопехотни мини и неизбухнали боеприпаси от войните на двайсети век.

— И ние едва започваме онова, което можем и ще направим с това чудо на науката. Но първо ще ви кажа няколко думи за онова, което няма да направим.

— Няма да променим Втората поправка. Няма да отнемем нито едно оръжие от законния му собственик. В горите няма да има спасителни щитове — ловците могат да продължат да ходят на лов, както винаги. Няма да има спасителни щитове в клубовете и на стрелбищата — спортната стрелба няма да пострада. Няма да дойдем в дома ви и да вземем пистолета от нощното ви шкафче — колкото и да ни се иска да го направим, отговорността за личната ви защита остава ваша.

— Но ще направим всичко възможно, за да дадем на децата ви по-голяма сигурност. Ще положим всички усилия, за да направим по-сигурни улиците пред домовете ви. Ще започнем да изличаваме това позорно петно от тъканта на американското общество. Четирийсет хиляди убити! Можем да променим това положение. Трябва да го променим.

Публиката беше готова да избухне в аплодисменти, ала Броуиър не й позволи. Когато президентът за пръв път бе споменал новото име на Спусъка, червените петна по картата бяха започнали да избледняват. Сега те напълно изчезнаха и на тяхно място се появи голям непознат символ — стилизиран бял гълъб с разперени криле в синия кръг на Обединените нации.

— Утре сутрин този знак ще бъде поставен на всички входове на сградите, които вече са защитени от спасителни щитове. Това не е гълъбът на мира — подобно на истинската птица, този гълъб е агресивен в защитата на своята територия. Този гълъб е предупреждение към агресорите и закрилник на невинните. И ще се превърне в позната и — надявам се и вярвам — приветствана гледка.

— Сутринта наредих на ръководителите на проекта „Спасителен щит“ да увеличат производствените мощности, за да могат до края на годината да дадат петнайсет хиляди устройства. Възнамерявам да ги използваме, за да изхвърлим оръжията и бомбите от местата, където очевидно не им е мястото.

— Ще ги инсталираме в градските училища, така че вашите деца и техните учители да бъдат защитени от гангстерското насилие и юношеския гняв. Повече няма да има кръвопролития като в гимназията „Хенри Форд“.

— Ще ги инсталираме в пощите, съдилищата и държавните сгради, така че да можете да си вършите работата, без да се боите от терористи. Вече няма да има трагедии като в Оклахома Сити и Остин.

— Ще ги инсталираме на летищата — след време и в самите самолети, — така че да можете да пътувате свободно и спокойно. Вече няма да има полети двеста и девет.

— Ще отделим една десета от производството — наречете го десятък, ако щете — за черквите и синагогите и другите храмове, така че да се радват на закрилата и на Господ, и на науката. Повече няма да се повтори експлозията в Бет Ел.

— И между другото, цената на тези устройства вече е платена от щедър анонимен дарител — за тях няма да бъде даден нито един долар от вашите данъци.

— Освен това реших да дам екземпляри от спасителния щит и спецификациите за производството им на нашите приятели по света — първо на Великобритания, Канада, Израел, Германия и Япония.

— Ще продължим да търсим начини да използваме спасителния щит в Америка. Никой няма право да носи бомба или огнестрелно оръжие на федерална територия, независимо дали е магистрала, мост от междущатската система, национален парк, паметник и музей.

— За да подкрепим тези усилия, ще продължим да увеличаваме производството, докато не изчерпим идеите си и не натрупаме достатъчно резервни части. В същото време ще започнем широкомащабни проучвания, насочени към смаляване на размерите и понижаване на цената на спасителния щит, така че в бъдеще да го инсталираме на места, на които сега не можем.

— Това са само част от нещата, които имаме намерение да направим.

— А ето и нещо, което можете да направите вие.

— Първо, можете да ни помогнете да измислим още начини да спасим живота на повече хора. Открити са безплатен национален номер и уебсайт, които ще приемат вашите предложения. — Номерът и адресът се появиха на дисплея зад него. — Имаме нужда от вашата информация за собствения ви квартал, от обичта ви към вашите семейства, от състраданието ви към вашите съграждани.

— Второ, можете да поискате от своите губернатори, кметове и депутати да участват в „Помощ за живота“. Това е нашият план да дадем на щатските и местните власти лиценз за производство на спасителни щитове, за да ви гарантират същата сигурност, каквато възнамеряваме да наложим ние на федерално равнище.

— И накрая, след половин година някои от вас ще могат да си купят спасителни щитове от лицензиран производител и да ги използват, за да си създадат собствено безопасно убежище.

— Отначало продажбите ще се ограничават до собствениците на големи многофамилни жилищни сгради, финансови институции като банки, обществени сгради като хотели, магазини и офис сгради. Искам тези собственици да могат да предложат на своите наематели, клиенти и служители среда без огнестрелно оръжие — и да използват това в рекламите си. Нищо няма да помогне за по-бързото разпространение на спасителния щит от стария конкурентен американски капитализъм.

— Но ние колкото може по-скоро ще вдигнем това Ограничение и колкото може по-често ще понижаваме Цената. С нетърпение очаквам деня, в който символът на спасителния щит ще се среща също толкова често, колкото стикерите на автоклубовете или емблемите на кредитните карти, в който чистата от огнестрелно оръжие среда вече няма да е любопитна рядкост, а задължително условие като климатичната инсталация или достъпността за инвалиди.

— Искам ясно да заявя, че утре не е първият ден на Утопичните американски щати. Спасителният щит няма да ни направи по-морални хора, нито ще реши конфликтите, които прекалено често водят до насилие. Той не е вълшебна пръчица, която ще сложи край на убийствата, самоубийствата, глупостта и алчността. Той не е гаранция — а само средство, което можем да използваме, за да създадем по-добро общество. Ще трябва много да работим и бързо да се развиваме. Ще трябва да направим някои компромиси и да се приспособим, за да направим това общество истинско.

— Но аз съм убеден, че тези компромиси ще са по-малки от онези, които вече правим. Помислете за всички места, на които сте свикнали с детекторите за метал, с претърсването на чантите ви, с въоръжената охрана. Помислете за всички онези случаи, в които сте се страхували. Това приспособяване не е нищо в сравнение с приспособяването на четиридесетте хиляди семейства годишно, които изгубват баща, майка, дете, брат или сестра, съпруг или съпруга.

— Бенджамин Франклин ни е предупредил: „Онези, които могат да се откажат от свободите си, за да получат малко временна сигурност, не заслужават нито свобода, нито сигурност“. Духът на Франклин вече може да почива в мир, защото спасителният щит обезсмисля старото уравнение на замяната на свободата за сигурност. Ние можем и ще имаме и двете. Това е обещанието на спасителния щит, това е и моето обещание към вас.

— Благодаря ви и бъдете благословени.

Последвалите овации бяха безпрецедентни в историята на Конгреса — или поне ненадминати в спомените на най-възрастните присъстващи. Ръкоплясканията нямаха партийна окраска и продължиха повече от десет минути, дори след като Бреланд напусна трибуната, за да бъде незабавно заобиколен и почти смазан от ръководството на Сената и Конгреса и хората от първите редове.

После изневиделица се появи сенатор Гроувър Уилман и пое на плещите си задачата да проправи път на президента. Бреланд бавно тръгна към двукрилата врата. Вицепрезидентката наруши парламентарната процедура и едностранно обяви сесията за закрита.

Ейми Рочет и Арън Голдстийн чакаха Бреланд в лимузината му. Голдстийн беше изгубил дар слово, но трескаво стисна ръката на президента с две ръце и му благодари с насълзени очи.

— Беше… ами, беше невероятно — каза шефката на пресцентъра. — Процентите ни бяха гарантирани, за това си платихме, но рейтингът… Цифрите продължиха да се покачват от началото до края, като че ли хората се обаждаха на приятелите си и ги питаха: „Гледате ли речта?“ Сбърках, господин президент. Сбърках, а вие бяхте прав.

Бреланд с уморена усмивка се отпусна на възглавниците.

— Боя се, че още е прекалено рано, за да сте сигурна, госпожо Рочет. Но все пак ви благодаря.

— Казвам го съвсем искрено — отвърна тя и се наведе към комуникационния център на колата. — Искате ли да гледате някой конкретен канал? За реакцията и анализите?

— Не, благодаря. Ако приказват само за мексиканската ни сценка с майора, не искам да знам за това поне до утре.

— Утре няма да е толкова бурно — каза Рочет. — Ще получа реална представа за това как сме се справили и къде отиваме оттук нататък до… да речем, десет часа. Може ли да се срещнем тогава?

— Ще ви чакам — каза президентът и затвори очи.

 

 

Тази нощ повечето от хората на Ейми Рочет нямаха време за сън.

Веднага след речта бяха най-заети Изправените, които даваха интервюта и участваха във виртуалните дебати.

С напредването на нощта бремето се прехвърли върху Седящите, които бяха започнали да работят в дискусионните клубове на Подземната мрежа часове преди обръщението. С дискретно свити знамена и анонимност, защитена от псевдоними и най-добрите технически средства на НУС, Седящите откриваха и осветляваха темите, които Рочет искаше да се разискват.

За тази цел тя следеше списъка от заглавия и често използвани изрази. Списъкът се оглавяваше от „Мястото на децата ни не е на бойното поле“, технически неточното „Това не е контрол на оръжието — това е контрол на куршумите“ и „Мъртъвците не се нуждаят от права и нямат свободи“.

Наблюдателите-аналитици поеха щафетата в малките часове на нощта, подреждаха и класифицираха, търсеха точките на кристализиране, където обсъжданията преминаваха в спорове и мненията започваха да заемат двете крайности. Тогава изчезваше неувереността — почти сякаш е част от функция на квантова вълна — и се определяха позициите на малцинството и мнозинството.

Вярна на своето обещание, в десет часа на следващата сутрин Рочет бе подготвила подробен доклад за Бреланд и другите участници в срещата — Нолби, Степак, министъра на правосъдието Доран Дъглас, директора на ФБР Едгар Милс и съветника по въпросите на националната сигурност Ансън Трип.

— Тази сутрин положението е изключително динамично — започна тя. — Седемдесет милиона посещения в сайта за предложения — и една десета са оставили съобщения.

— Ще мине адски много време преди да разполагаме със седем милиона Спусъка — отвърна Нолби.

— Повечето съобщения не са предложения, а израз на подкрепа. Ще пратя на всеки от вас имейл с обобщение и извадки, за да получите представа за добрата страна на нещата.

— А лошата страна? — попита Бреланд.

— Още в началото се появи изключително висока степен на несигурност по отношение на геополитиката. Вие не казахте много за военните аспекти и международните отношения — оставихте ги на пълна диета. Но сред публиката имаше хора в униформа, ветерани и техни близки — хора, които знаят достатъчно за военните въпроси, за да задават сериозни въпроси.

— Същите въпроси, каквито ние задаваме от година — каза Трип.

— Тъй като не съм участвала в тези разговори, ще оставя този анализ на други — отвърна Рочет. — Но ще имаме нужда от бързи разяснения, за да разговаряме по тези проблеми…

— Колко бързи? — попита президентът.

— До края на деня, ако изобщо е възможно. И ви съветвам да изберете някого със солидни връзки с униформената страна на Потомак. Искаме неговата репутация да работи за нас. Аз предлагам генерал Степак, макар че на изискванията отговаря всеки от Съвета на началник-щабовете.

— С ваше позволение, господин президент, ще се срещна с генерал Мадисън и ще измислим нещо — каза министърът на отбраната.

— Чудесно.

Рочет кимна одобрително.

— Имам някои данни, които би трябвало да прегледате, господин генерал — може би след като свършим тук — каза тя. — Сега стигаме до анализа на последствията. Три сериозни точки, една по-лека.

— Първата сериозна област е самонанесената рана — продължи тя. — Вие рязко повдигнахте обществените очаквания, господин президент. Освен това накарахте хората да погледнат нещо, което не искат да видят, и им казахте, че светът им е по-гаден и по-опасен, отколкото са си мислели. От този момент ще трябва да отговаряме на тези очаквания. Всички събития ще се оценяват в сравнение с идеалите, с които се идентифицирахте, вместо с вчерашната действителност, и има реална опасност от сценария с Горбачов — вместо да бъдете възнаграден за заслугите си, ще ви стоварят вината за недостатъчно бързия напредък. Можем да направим някои неща по този въпрос, но ще ни трябват много хора, за да отклоняваме всички обвинения за провала. Втората сериозна област беше предвидена — привържениците на Втората поправка не приемат уверенията ви. Смятат, че искате да им вземете оръжието. Най-крайните гласове твърдят, че сте продали душата си на интернационалистката левица и че това е първият рунд от борбата, която очакват от петдесет години — федералното правителство се опитва да разоръжи американския народ преди да предаде държавния суверенитет на генералния секретар на Обединените нации. Много се приказва за организиране на въоръжена съпротива, макар че засега има повече врява, отколкото изстрели.

— Има ли изстрели?

— Бих определил инцидентите, които следим, като изолирани прояви на неподчинение — отвърна директорът на ФБР. — Няма убити и ранени.

— Колко са тези инциденти?

— Шейсет и три — две трети от тях са на запад от Мисисипи.

— Няма да се изненадам, ако до довечера умерените елементи или производителите на боеприпаси поискат съдебна забрана на Спусъка — искам да кажа, на спасителния щит — каза министърът на правосъдието Дъглас. — Но вече сме подготвили реакцията си. Съмнявам се, че някой ще успее да забави програмата с повече от седмица.

— Най-голямата ми грижа е, че задържаме тези теории за заговори на периферията, където проповядват фанатиците — каза Рочет. — Трябва много да внимаваме да избягваме грешки, които привидно могат да дадат някаква основателност на тези обвинения.

— Успех — каза Милс. — Няма да успеете да убедите тия хора, каквито и доказателства да им извадите. Освен това те може да са прави. Ние наистина искаме да им вземем оръжието, ако това е тежкото оръжие, което изчезва от военните арсенали през последните двайсет години. Няма основателна причина жител на Айова или Айдахо да се нуждае от противотанкови ракети.

Бреланд бе чул достатъчно по тази тема, така че попита:

— Третата област?

— Престъпността — отвърна Рочет. — На първо време убийствата може да станат повече, когато спасителният щит се превърне в реална заплаха.

— Хората открито ли приказват за това? — попита президентът. — Да убият някого, докато още могат?

— Достатъчно, за да реагираме. „Не се бави — очисти го още днес.“ Видях го със собствените си очи.

— Някои хора не заслужават свобода на словото — с очевидно отвращение измърмори Степак.

Директорът на ФБР се наведе напред и опря ръце на масата.

— Ако аз съм се въоръжил с някакви агресивни намерения — да ограбя банка, да си отмъстя или нещо подобно — може би ще съм принуден да побързам, иначе ще изгубя тази възможност.

— Същото може да се наблюдава и на международната сцена — каза Трип.

— Как ще се справим? — попита Нолби. — Това не е въпрос само на възприятия — това е реална заплаха.

— Максимална бдителност, незабавна реакция, гарантирани последствия — отвърна Милс. — Нанасяме удари колкото може по-рано, по-често и по-публично, за да им дадем да разберат, че моментът не е подходящ да изпитват системата.

— И може би тъкмо поради тази причина привържениците на конспиративните теории проповядват своите глупости — отбеляза Рочет. — Нямам намерение да обяснявам подробно, но ще ви кажа, че снимките на полицаи в черна бойна униформа, които разбиват врати, не ни помагат много.

— Ще се върнем на това — каза Бреланд. — Нали споменахте, че имало и по-лека област?

— Да, господин президент. Има много скептици. Вие постоянно говорите за дракона, но накрая не им го показвате, не им давате да зърнат дори само малко огън иззад скалите. Няма нужда да разбират как действа Щитът, но трябва да знаят, че действа.

— Което ни връща към основния въпрос — рече президентът. — Като претеглим всички фактори, искаме ли да продължим с чикагската демонстрация?

— За Чикагското полицейско управление това не е демонстрация — заяви министърът на правосъдието. — Зелените барети от Кабрини убиха шестима души, сред които санитар и сержант от полицията. Снайперистите използват медиите, за да дразнят властите. Това ще свърши с кръвопролитие, освен ако не им дадем алтернатива.

— Приемам думите ви като необвързваща препоръка да продължим — каза Бреланд. — Да чуя и мнението на останалите.

Резултатът бе пет „за“ и един — Рочет — „против“.

— Радвам се, че всички подкрепят моето решение — рече президентът. — Господин Милс, ще ни предоставите ли едно от тактическите устройства на ФБР?

— Можем да пратим група до един час — отговори директорът и погледна Рочет малко подигравателно. — Но се боя, че още не носим пролетната си униформа, така че ще трябва да използваме черната.

„Само аз ли в тази стая не се опитвам да предизвикам импийчмънта на Бреланд?“ — зачуди се Рочет.

— Господин президент, ако ще го правим публично, може ли да предложа поне да се опитаме да заобиколим спасителния щит с положителна атмосфера? Дори това да означава забавяне с един-два дни…

— Всичко е готово, госпожо Рочет — усмихна се Бреланд. — Мисля, че ще се гордеете с нас, когато видите операцията.

 

Блок 11 беше последният призрак на Зелените барети от Кабрини — четиринадесететажен бетонен монолит, издигащ се сред градската пустиня. Паметник на криворазбраната обществена благотворителност, сградата и нейните вече разрушени съседки бяха построени като федерално субсидирани жилищни блокове. Те скоро се превърнаха в позорни вертикални гета, символ на всичко лошо в американските градове.

Въпреки цялата мъка, която причиняваха на обитателите си, и срама, който представляваха за своите създатели, блоковете в Кабрини бяха оцелели изненадващо дълго. Дори след като проектът официално беше закрит, те продължиха да се издигат още цели десет години.

Едва когато градските власти най-после се съгласиха да разделят квартала и федералното правителство прие да участва в разходите за разрушаването, блоковете започнаха да изчезват. Блок 11 също щеше да бъде сполетян от такава съдба, но само седмица преди това бе окупиран от нещо, което се наричаше Армия на африканското потомство, твърдеше, че има „морално право на собственост“ и заявяваше, че ще превърне блок 11 в музей на гангстерската история и „негърските резервати от двадесети век“.

И малкото съчувствие към тези цели, което незаконните обитатели може би бяха успели да получат от чикагските власти, се изпари за един следобед. Вбесен от липсата на сериозно внимание от страна на пресата и обществото, Джордан Нкрума се качи на последния етаж на блока и започна да стреля по колите, минаващи по магистралата „Дан Райън“.

Разярен аматьор с евтин китайски автомат, Нкрума изстреля шест пълнителя, докато накрая магистралата опустя и блокът беше обкръжен от полицейски коли. Над него кръжеше хеликоптер, а младежът се превърна в новината на деня по Си Ен Ен и всички чикагски канали. Едва тогава той научи, че неговите куршуми и предизвиканите от тях катастрофи са отнели живота на петима души и са ранили още девет.

Така Нкрума стана проблем на капитан Майкъл Камински — и обратно.

Камински бе ветеран със седемнадесет години служба в полицейските управления на Гари, Индиана, и Чикаго. През последните пет години беше в тежковъоръжената Група за специални действия, от две години — неин командир. Групата се занимаваше с всички най-опасни случаи като експлозиите в кланиците (следите водеха до Лигата за защита на животните) и заложниците в музея „Фийлд“ (завършил само с една жертва от религиозните екстремисти).

На Камински се бе паднало да съобщи на Нкрума, че повечето от жертвите му са чернокожи, включително осемгодишно дете и жена, бременна с третото си бебе.

Нкрума нямаше намерение да се оправдава.

— Те са мъченици на каузата на истината и тяхната смърт тежи на съвестта на нашите потисници — отговори той. — Ние ще напишем имената им на тези стени. — Когато капитанът попита какво се надява да постигне Нкрума, като убива чернокожи деца, младежът каза: — Царят не забелязва роба, докато робът не му разкървави носа — цитат, повторен по време на последвалата пресконференция.

После Нкрума отхвърли предложението на Камински да се предаде и да сложи край на по-нататъшното кръвопролитие. Той се закле, че заедно с армията си — която имала сто бойци — нямало да помръднат от позицията си, докато федералното правителство не обещаело „да гарантира справедливост за чернокожите военнопленници, загинали в концлагера Кабрини“.

Оттогава Армията на африканското потомство и Групата за специални действия бяха в постоянна борба. Бандата на Нкрума, която според Камински не наброяваше повече от двадесет души, заемаше високите етажи и разполагаше с хиляди прозорци, от които да стреля. Освен това бяха измайсторили импровизирани гранати от шашки индустриален динамит, с които бяха отблъснали единствения опит да се проникне в сградата.

Но полицията контролираше района, което означаваше, че ААП нямаше храна, вода, боеприпаси и подкрепления. Властите контролираха и въздушните вълни, поне тези, идващи от блока — Нкрума беше напълно отрязан. Въпреки това историята продължи да привлича интереса на пресата, което означаваше постоянен натиск върху Камински да реши случая.

Капитанът се съпротивляваше с надеждата, че гладът и студът накрая ще стопят твърдостта на Нкрума, защото знаеше, че няма начин да атакува сградата, без да рискува хората си. Но след втората вълна на спорадични изстрели (Камински реши, че по този начин Нкрума ги дразни), взели още две жертви, той и помощниците му бяха принудени да преосмислят стратегията си и да планират второ нападение.

Тогава се обади директорът на чикагския офис на ФБР и им направи невероятно предложение. След няколко часа президентът произнесе необикновено обръщение и даде на Камински шанс да коригира плана за атаката.

На местопроизшествието чакаха не повече от двадесет представители на медиите — част от цената за помощта на ФБР. Те реагираха на пристигането му като стоманени стружки на магнит и капитанът трябваше да им осигури цитата, който искаха.

— Надявам се, че господин 23 Джордан Нкрума снощи е гледал някой канал, за да съкратим обясненията и всички да могат да се приберат вкъщи навреме, за да целунат децата си за лека нощ — каза Камински. — Скоро ще обезоръжим Нкрума, а малко по-късно той ще е зад решетките и ще отговаря за извършените от него убийства.

— Ами моралните права на ААП? — извика някой. — Очаквате ли да получат справедливост от затвора?

— Политиката не ме интересува. Според мен убийците на деца не могат да претендират за никакво морално право — отвърна капитанът. — Да, очаквам да получат справедливост много повече, отколкото те дадоха на Дони Стейвънс, Върнън Тагърд, Джонита Уокли…

В този момент сирените предизвестиха пристигането на спасителния екип. Вместо зловещия вой на типична американска полицейска кола, това бе по-неутралният двузвучен сигнал, който Камински свързваше със старите английски криминални филми. Въпреки това всички глави и всички камери се завъртяха към улицата.

След секунди се появиха две бели коли — бронетранспортьор и бус. На покрива на бронетранспортьора бяха монтирани четири водонепроницаеми високоговорителя, а от този на буса стърчаха четири черни антени, високи половин метър. Единствените обозначения и на двете коли бяха големите сини емблеми на спасителния щит на предния капак, покрива и вратите.

Петчленният екипаж, който скочи навън, носеше униформи в същите цветове — бели гащеризони с емблемите на спасителния щит отляво на гърдите и на дясното рамо. Символите на един от петимата бяха вписани в златен кръг. Той си проправи път през новинарите и се представи на Камински.

— Джон Гродин, групов координатор — каза мъжът. — Някакви промени от положението следобед?

— Не.

— Блокирали ли сте района наоколо?

— В радиус от двеста метра. Готови сме да го разширим по ваш знак.

— Тогава да започваме. Ще се качите ли при нас?

— С удоволствие.

— Има свободно място в първата кола — рече Гродин. Капитанът включи микрофона на ревера си.

— Тук оперативно командване, до всички. Разчистете синята зона. Повтарям, разчистете синята зона и заемете позиции.

Докато другите се изтегляха, конвоят потегли напред към детската площадка на блока.

— Искате ли да приемете почестите? — попита Гродин и подаде на Камински комуникатор.

— Вече станах достатъчно известен — отвърна капитанът. — Ваш ред е.

Гродин кимна.

— Никой не отговаря — след малко каза той. — Няма от какво да се безпокоим, сега ще ни чуят. — Той въведе някакъв код в комуникатора. — Внимание, обитатели на блок единайсет — започна Гродин и гласът му изкънтя в нощта от високоговорителите на покрива. — Внимание, 23 Нкрума и Армия на африканското потомство. Тук е Джон Гродин с трийсет и първи спасителен екип. Моля, слушайте ме внимателно — няма да има повече предупреждения. От този момент оръжията ви са по-опасни за вас, отколкото за нас. Мога да взривя експлозивите ви и да унищожа патроните ви само за миг с едно натискане на бутона. Това първо. Ако стреляте по моите коли, ще натисна този бутон. Това второ. Ако стоите прекалено близо до оръжията си, когато го направя, ще пострадате. Това трето. Не очаквам да ми повярвате, затова съм готов да ви направя демонстрация. Имате две минути да поставите нещо от своя арсенал — заредено оръжие или експлозив, няма значение — в отсрещния край на коридора на който и да е етаж от южното крило. Вие изберете етажа и оръжието и после се отдалечете. Когато изтекат двете минути, ще включа спасителния щит и ще унищожа оръжието.

— След това ще изчакам три минути и ще увелича мощността — продължи той. — Можете да използвате това време, за да оставите оръжията си и да излезете навън. Можете и да останете. И в двата случая след пет минути ще се взривят всички експлозиви в тази сграда.

— До демонстрацията остава една минута.

— Не можете да направите нищо. Имате само един изход — да оставите оръжието си и да оцелеете или да го задържите и да умрете. Стреляйте по нас и ще изгубите правото си на избор. Не си мислете, че стените ще ви защитят. Не си мислете, че можете да скриете себе си или оръжията си. Не си мислете, че можете да избягате. Спасителният щит ще е навсякъде, и вътре, и вън.

— Остават трийсет секунди.

— Излезте невъоръжени и няма да пострадате. Ако не се разделите с оръжието си, ще отидете в болницата или в моргата. Вие решавате.

— Остават десет секунди. — Той преброи до нула, после превключи канала. — Първи, тук ръководител на групата. Обсег до южния ъгъл, първи етаж.

— Обсег сто седемдесет и два.

— Направи го сто и деветдесет и се приготви за задействане.

— Слушам, сто и деветдесет.

— Начало.

В един от прозорците на четвъртия етаж избухна мощен проблясък, последван от грохот, който разтърси колата. По голата земя се посипа град от парчета бетон. Когато вятърът разнесе облака прах, прожекторите осветиха дупка, зееща в стената на блока.

— Внимание, обитатели на блок единайсет — каза Гродин. — Вече знаете, че не ви лъжа. Сега нямате никаква полза от оръжията си. Те са опасни за вас. Имате три минути да ги оставите и да се предадете на властите. Излезте от сградата през западния изход и се насочете към колите на спасителния щит. Не изнасяйте оръжие от сградата…

— Ето ги — посочи Камински. На западния изход имаше движение — фигура, която за миг се появи на порутеното стълбище и отново изчезна. След няколко секунди излязоха две жени и се измъкнаха през разбитите шперплатови плоскости, които преди бяха покривали входа. Те заслониха очи от ярките прожектори и колебливо тръгнаха към Гродин.

— Добре — продължавайте — каза той. — Остават две минути.

Последваха ги и други. Когато броячът стигна до нула, от блока бяха излезли двадесет и четирима души и облечените в бронирани жилетки хора на Камински ги бяха поели. Но скоро стана ясно, че Нкрума не е сред тях. Той беше заповядал на последователите си да излязат, ала предизвикателно бе останал вътре, сякаш готов да се жертва.

Капитанът направи последен опит да се свърже с комуникатора му, но Нкрума не отговори.

— Това достатъчно ли е, за да обявим победата си? — попита Гродин. — Досега няма жертви, което ще зарадва шефовете ми. Или ще изпълним заплахата си и ще дадем на Нкрума, каквото иска? Вътре може да има достатъчно експлозиви, за да съборим половината сграда.

— Мисля, че не е от хората, готови да дадат собствения си живот за каузата — отвърна Камински. — Да не споменавам, че е прекалено хитър, за да не си остави други възможности.

— Смятате, че според него ние блъфираме, така ли?

— Смятам, че не седи насред арсенала си в очакване да го разбере. Басирам се, че е някъде на първия етаж и не е въоръжен. — Капитанът включи микрофона на ревера си. — Тактическо разузнаване, тук Камински. Търсим още един. Някакви резултати от инфрачервените или аудиоскенерите?

— Преди две минути имаше аудиосигнали от сто и четиринайсети апартамент.

— Може ли да е бил звънящ комуникатор?

— Да.

Капитанът изключи радиостанцията.

— Пипнахме го — каза той на Гродин и даде заповед за влизане.

Пета група откри Нкрума до прозореца в апартамент 112, свит сред развалините в очакване на експлозията, готов да прескочи перваза и да избяга. Втора група намери оръжейния му склад до една външна стена на шестия етаж, където щеше да прикрие опита му за бягство.

— Нали ви казах, хитър е — рече Камински, докато заедно с хората на Гродин наблюдаваше отвеждането на окования в белезници Нкрума. — Достатъчно, за да излезе оттук жив.

— Радвам се, че първия път си имахме работа с хитрец — отвърна Гродин. — Можете ли да преживеете факта, че той не ви даде шанс да го убиете?

Въпросът изненада капитана.

— Да, мога. Даже мога да свикна с него. Предполагам, че няма да ми оставите това нещо. — Той посочи буса на спасителния щит.

— Съжалявам — отвърна Гродин. — Но скоро ще получите собствен. Това е само началото.