Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Who’s There? [= The Haunted Spacesuit], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Артър Кларк. За времето и звездите. Събрани разкази т.1

„Абхаддон“, София, 1998

Редактор: Радослав Цанчев

Коректор: Делка Кирякова

Художествено оформление на корицата: Веселин Павлов

ISBN: 954-9512-06-1 (т.1)

 

Arthur C. Clarke. Of Time and Stars. Victor Gollancz LTD, London, 1983

История

  1. — Добавяне (сканиране и редакция от Mandor)

Когато ми позвъниха от Службата за контрол на спътниците, пишех отчета за деня, разположил се в Мехура за наблюдение — остъкления купол, стърчащ от оста на космическата станция, подобно главина на колело. Не бе най-удобното възможно място за работа, тъй като гледката бе прекалено впечатляваща. Само на няколко ярда от мен се намираха строителните екипи, които със забавени балетни движения сглобяваха станцията, наподобяваща гигантска играчка. На двадесет хиляди мили под тях се виждаше синьо-зеленият диск на Земята, плаващ сред разкъсаните звездни облаци на Млечния път.

— Тук е ръководителят на станцията — отговорих. — Какъв е проблемът?

— Радарът ни регистрира малко ехо на две мили оттук, почти стационарно, на два градуса западно от Сириус. Можеш ли да го опишеш визуално?

Всяко нещо с орбита, съвпадаща напълно с нашата, трудно можеше да се окаже метеорит. Може би бе изпуснат от нас предмет, например недобре закрепен детайл, откъснал се от станцията. Реших, че навярно е така, но когато извадих бинокъла си и започнах да оглеждам небето около Орион, скоро разбрах грешката си. Макар и този космически пътник да бе дело на човешки ръце, нямаше нищо общо с нас.

— Открих го — казах. — Това е нечий изследователски спътник — с конусообразна форма, четири антени и нещо подобно на снимачен обектив в основата. Ако съдя по дизайна му, вероятно е изстрелян от ВВС на САЩ в началото на шестдесетте години. Знам, че изгубиха контакт с няколко от тях, когато радиопредавателите им отказаха. Наложи им се да направят доста опити да изведат спътник на тази орбита, преди да сполучат.

След кратка проверка на файловете си контролната служба потвърди предположението ми. Отне й малко повече време да разбере, че Вашингтон никак не се интересува от съдбата на своя заблудил се спътник отпреди двадесет години.

— Не можем обаче да го оставим там — добавиха от контролната служба. — И никой да не го ще, застрашава навигацията. Някой трябва да го прибере на борда на станцията.

Разбрах, че този някой ще съм аз. Нямаше как да отклоня дори и един човек от строителните екипи, тъй като и без това закъснявахме, а само ден забавяне на строителството струваше милион долара. Всички земни радио– и телевизионни станции нетърпеливо очакваха момента, когато щяха да предават програмите си чрез нас. По този начин щеше да се появи първата истинска глобална мрежа, покриваща Земята от полюс до полюс.

— Ще го прибера аз — отговорих, и защипах документите си с ластик, за да не бъдат разнесени из помещението от въздушните струи на вентилацията. Дадох си вид, че едва ли не ще им свърша голяма услуга, но в действителност изпитах задоволство от предстоящата задача. Не бях излизал навън цели две седмици и ми бе поомръзнало да се занимавам с графици, инвентаризации, и въобще с великите служебни задължения на един отговорник на космическа станция.

Единствения член на екипажа, когото подминах на път за въздушния шлюз, бе нашият котарак Томи. За хората, живеещи и работещи на хиляди мили от Земята, домашните животни са нещо много важно. Не са много тези от тях обаче, които могат да привикнат към безтегловността. Томи измяучи жаловито, когато се вмъкнах в космическия си скафандър, обаче бързах твърде много, за да му обърна внимание.

Може би е уместно да напомня, че костюмите, които използваме на станцията, напълно се различават от еластичните облекла на хората, разхождащи се по повърхността на Луната. Нашите скафандри всъщност представляват малки космически кораби, способни да приютят само един човек. Те са къси цилиндри с дължина около седем стъпки, снабдени с маломощни ракетни двигатели и с два накрайника в горната си част, подобни на акордеони, в които космонавтът може да постави ръцете си. При нормална обстановка обаче, ръцете ти остават в костюма, за да можеш да използваш контролното табло срещу гърдите ти.

Веднага след като се настаних в персоналния си космически кораб, включих енергозахранването и огледах индикаторите на малкото табло. Има една вълшебна дума, която космонавтите често промърморват, когато влизат в скафандрите си — ГКРБ. Това означава, че трябва да провериш показателите за горивото, кислорода, радиото и батериите. Според стрелките на индикаторите при мен всичко бе изправно, така че спуснах прозрачното полукълбо върху главата си и херметизирах костюма. Тъй като пътешествието щеше да бъде кратко, не си направих труда да проверя съдържанието на чекмеджетата, в които се съхраняваха хранителните припаси и специалните инструменти, необходими при по-продължителни излизания.

Конвейерът ме понесе към шлюза и за миг се почувствах като индусче, прикрепено към гърба на майка си. Помпите понижиха вътрешното налягане до нулева величина, външната врата се отвори и последните остатъци от въздух ме захвърлиха в посока към звездите. Скафандърът започна бавно да се завърта около оста си.

Станцията се намираше на дванадесет стъпки от мен, но вече представлявах независима планета, самостоятелен свят. Бях затворен в малък и подвижен цилиндър, от който се откриваше чудесна гледка към цялата Вселена, обаче не разполагах практически с никаква свобода на придвижване вътре в скафандъра. Креслото и предпазните колани не ми позволяваха да се извърна в него, макар ръцете и краката ми да имаха достъп до контролното табло и чекмеджетата.

Най-големият ни враг в Космоса е слънцето, способно да те ослепи само за секунди. Внимателно включих тъмните филтри от „нощната“ страна на скафандъра и погледнах към звездите. Включих и външния сенник на шлема на автоматичен режим, така че както и да се обърнеше скафандърът, очите ми щяха да бъдат защитени от нетърпимото слънчево сияние.

След малко открих търсения обект — малка сребърна люспица, чийто металически блясък я отличаваше от околните звезди. Натиснах педала за контрол на двигателите и почувствах лекото ускорение, с което те ме отдалечиха от станцията. След десетина секунди реших, че скоростта ми е достатъчна, и ги изключих. До пет минути щях да измина останалата част от пътя, и още толкова щяха да ми бъдат необходими, за да се завърна в станцията с придобивката си.

Точно в мига, когато се устремих към космическата бездна, усетих, че нещо съвсем не е наред.

В един космически скафандър никога не цари пълна тишина. Винаги се чува лекото съскане на кислородния апарат, тихото бръмчене на вентилаторите и моторите, собственото дишане, и вслуша ли се човек внимателно — биенето на собственото му сърце. Тези звуци остават затворени в скафандъра, тъй като не могат да избягат в обкръжаващия те вакуум. Представляват едно на пръв поглед незабележимо свидетелство за съществуването на живот в космоса, тъй като им се обръща внимание само тогава, когато се променят.

Сега се бяха променили. Към вече познатите ми звуци се бе присъединил още един, чийто произход не успях да определя. Представляваше непрекъснато приглушено туптене, понякога придружавано от звука, причиняван от стърженето на метал.

Веднага застинах, затаих дъх и се опитах да определя посоката, от която се разнася непознатият звук. От индикаторите на таблото не можеше да се разбере нищо. Всички стрелки бяха замръзнали върху циферблатите и не просветваше нито една от червените светлинки, сигнализиращи за бедствие. Това донякъде ме успокои, но не особено. От дълго време бях свикнал в такива обстоятелства да се доверявам преди всичко на инстинктите си. Сега те ми подаваха сигнали за тревога и ми казваха, че трябва да се прибера в станцията, преди да е станало късно…

Дори и сега не мога да си спомня добре последвалите няколко минути. Паниката, подобно на приливна вълна, започна да запълва разсъдъка ми, преодолявайки бентовете на здравия разум и логиката, които всеки човек трябва да издигне пред тайните на вселената. Дадох си сметка какво представлява да се сблъскаш с безумието. Друго обяснение на фактите не успях да открия.

Нямаше как да продължавам да се самозалъгвам, че смущаващият ме шум е предизвикан от неизправен механизъм. Макар и да се намирах в пълна изолация, далеч от всякакво човешко същество, и всъщност от какъвто и да е материален предмет, не бях сам. Благодарение на пустотата на вакуума ушите ми доловиха почти безмълвното, но осезаемо присъствие на друго живо същество.

В този пръв страшен миг ми се стори, че нещо се опитва да проникне в скафандъра. Нещо невидимо, търсещо убежище от жестокия и безмилостен космически вакуум. Започнах трескаво да оглеждам всичко наоколо си. Не открих нищо, разбира се. Не трябваше и да го има. При все това, стърженето продължаваше да се чува.

Независимо от всички глупости, писани за нас, не е вярно, че космонавтите сме суеверни. Може ли обаче да ме упрекнете, че след като изчерпах всички възможни ресурси на логиката изведнъж се сетих за Бърни Самерс, загинал в близост до станцията на разстояние от нея, еднакво с моето?

Бърни бе станал жертва на един от „невъзможните“ нещастни случаи. Те винаги са „невъзможни“. Три неща се бяха повредили едновременно. Устройството, подаващо кислород, излязло от строя и повишило рязко налягането в скафандъра. Предпазната клапа не се задействала, но затова пък поддало едно дефектно съединение. Скафандърът се разхерметизирал само за част от секундата.

Не бях познавал Бърни, но изведнъж възприех съдбата му като нещо изключително важно. Бе ми дошла наум ужасна идея. Не е прието да се говори за тези неща, обаче един повреден космически скафандър е твърде скъпа вещ, за да бъде просто изхвърлен, дори и когато е причинил смъртта на човек. В такива случаи се поправя, сменя му се номерацията и се зачислява другиму…

Какво става с душата на човек, загинал сред звездите, далеч от родния си свят? Дали не си все още тук, Бърни, заловил се за последния материален предмет, който те е свързвал с твоя изгубен и далечен дом?

Докато се опитвах да отблъсна обкръжаващия ме отвсякъде кошмар — вече ми се струваше, че драскането и глухото туптене се разнасяха от всички посоки, — реших, че ми остава само една надежда. За да се уверя, че не съм се лишил от разум, трябваше да се убедя, че това не бе скафандърът на Бърни. Че плътно обградилите ме метални стени не са били преди това нечий ковчег.

Наложи се да направя няколко опита, за да успея да включа бутона, включващ предавателя ми на аварийна вълна.

— В беда съм! — извиках със сетен дъх. — Проверете кой е ползвал преди мен скафандъра ми и…

Така и не съм успял да завърша изречението. Казаха ми, че моите крясъци повредили микрофона. Кой човек при такива обстоятелства обаче, абсолютно изолиран от околния свят в херметизирания си скафандър, не би изкрещял, когато нещо започне лекичко да го потупва по врата?

Навярно съм направил рязко движение напред, независимо от предпазните ремъци, и съм се ударил в горната част на контролното табло. Когато малко след това пристигнала спасителната група, все още съм бил в безсъзнание и с наранено чело.

И така, бях последният човек от целия екипаж, разбрал какво в действителност се бе случило. Когато час след това се свестих, целият медицински екип се бе събрал около леглото ми, обаче мина време, преди лекарите да си направят труда да ми обърнат внимание. Бяха твърде заети с трите симпатични малки котенца, които нашата котка, неправилно наречена Томи, бе отглеждала скришом в петото чекмедже на моя космически скафандър.

Край
Читателите на „Кой е там?“ са прочели и: