Винс Флин
Измяната (9)

8

Рецината е гръцко вино, което се консервира в борова смола. За някои полупобъркани гръцки националисти това е виното на боговете. За всеки друг, опитвал прилично френско бордо, тя наподобява на вкус терпентина. Газич мразеше рецината, Андреас — също. Обещанието на стария, че ще му запази бутилка рецина, можеше да се приеме като неуместна шега. Майтап между приятели. Андреас обаче прекъсна преждевременно разговора и не можа да чуе отговора на наемателя си. А дори не се засмя и не изчака да чуе реакцията на Газич. Това не беше типично за него. Той обичаше да се закача с другите, да ги взима на подбив. Нещо не беше наред и Газич го предчувстваше. Къщата му се намираше на един от хълмовете в покрайнините на Лимасол. Босненецът помисли дали да не отиде първо там, но не се поддаде на изкушението. Накара шофьора на таксито да го закара в офиса и да кара по-бавно. Веднага забеляза мъжа зад волана на паркираната кола и другия, застанал на тротоара. Газич помоли шофьора да го откара в хотел „Аматус Бийч“, където си взе стая, изкъпа се и започна да обмисля следващия си ход.

Босненецът не беше от хората, които лесно избухват. Гневът нахлуваше у него постепенно. Така и стана, докато вечеряше сам на балкона на хотелската си стая. Вече нямаше никакви съмнения, че задниците, които го бяха наели, са решили да го изиграят и да не спазят дадената дума. Вероятно беше обявен за издирване от полицията, но шансовете бяха незначителни. Газич беше проследил по статиите във вестниците разследването на ФБР и никъде нямаше и дума, че ченгетата търсят атентатор с неговите отличителни черти. Информацията, идваща от Вашингтон, говореше за това, че федералните подозират за извършването на атентата едновременно няколко терористични групи. Босненецът не беше имал вземане-даване с ФБР, за да може реално да прецени възможностите им, но едно знаеше със сигурност — невъзможно беше да водят разследване, без да изтече информация в пресата.

Най-разумното беше да избяга и да се покрие. Имаше над три милиона долара, скътани в различни банки из Европа и Средиземноморието. Ако ги инвестираше умело, можеше да прекара остатъка от живота си в безгрижие и охолство в някоя страна от Третия свят. Но с времето се беше привързал към Кипър. Къщата, офисът, либералните банкови закони. Идеално място. Островна нация, вглъбена в себе си. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се засилваше гневът му. Ядосан беше не само на поръчителя, решил непочтено да се отърве от него, но и на самия себе си. Защо толкова бързаше да прибере хонорара? Отговорът беше очевиден. Парите. Не трябваше да забравя старата поговорка — много хубаво не е на хубаво.

Трябваше да има предвид и Андреас със семейството му. Представяше си на какъв натиск е изложен хазяинът му. Те бяха добри хора и си изкарваха честно прехраната. А сега бяха въвлечени в неговата драматична игра на живот и смърт. Най-лесното щеше да е да напусне острова. Да се качи сутринта на първия ферибот и да забрави за Кипър, за имуществото си и за приятелите си тук. Но вече беше уморен да бяга и да се крие. Десет седмици беше правил само това — да си опакова и разопакова багажа. Бягството може и да беше най-умният вариант, но и най-страхливият.

Газич не беше страхливец. Никога не беше давал повод за такива съмнения. Той беше търсач на тръпка, на силни усещания. Човек, който се нуждаеше от действие и динамика. Който най-често избираше най-трудния път и никога не се пускаше по течението. Трябваше да докаже, че той е царят на джунглата. Във Вашингтон беше отишъл на лов за слонове. Тук, в Кипър, щяха да си разменят ролите и той щеше да е преследваният.

Главната му цел беше да оцелее. Второстепенната — да убие тези двамата, без да предизвика подозрението на местните власти. Поредният труп, хвърлен в морето, не значеше нищо. От друга страна, двама убити на тротоара пред кафенето на Андреас можеха да окажат благоприятен ефект върху бизнеса. Така или иначе задачата му беше да открие наелите го и да им види сметката. Само така можеше да приключи с това. Проблемът беше как да остави жив един от тези двамата, докато изтръгне от него полезна информация.

Газич погледна часовника си. Беше събота вечерта, което за Лимасол означаваше, че скоро десетките барове и дискотеки ще се пукат по шевовете. Трябваше да се отбие на едно място и когато се върнеше в кафенето, всичко щеше да е минало по мед и масло. Тези двамата нямаше дори да разберат какво ги е сполетяло.