Винс Флин
Измяната (18)

17

12 300 метра над водата, Атлантическия океан

Рап потрепна с клепачи и отвори очи. Огледа се, тъй като в първия миг обстановката му се стори непозната, но после всичко си дойде на мястото. Разтърка лицето си и се протегна. Зад пилотската кабина имаше друга, по-малка, с места за дванайсет души. В два реда бяха монтирани стари износени кожени седалки за първа класа. По четири седалки откъм бордовете и четири по средата. Нямаше каквито и да е електронни забавления. За сметка на това пространството беше предостатъчно. Освен че пътникът можеше да си опъне краката, седалките се сваляха удобно, ако искаше да си поспи.

Рап беше седнал на задната редица откъм левия борд. Погледна часовника си и се почуди дали го е настроил, след като излетяха от Германия. Сигурно го беше сверил. Стрелката извън черно-червения циферблат на неговия „Събмаринър“ беше нагласена на 11:00 — времето на пристигането им във Вашингтон. Дотогава оставаха малко повече от два часа. Престоят им в Германия беше продължил малко повече от планираното. Бяха кацнали, за да приемат друг товар и по този начин да заличат следите си. Само че аварийната лампа за страничния люк не изгасваше, макар че всички проверки показаха, че люкът е затворен добре. Наложи се да чакат на пистата близо три часа, докато оправят повредената лампа.

Тогава се събуди едрият руснак. Единственото, което бяха измъкнали до момента от него, беше фалшиво име. Рап знаеше, че е фалшиво, защото Дюмонд провери базата данни на Ленгли и извади досие на Александр Зуков. Нищо не съвпадаше. Възраст, ръст, тегло, цвят на очите. Нищо освен цвета на косата и фактът, че Зуков беше бивш служител на КГБ.

Идваше му да пребие идиота, загдето го е излъгал, но здравият разум надделя и той реши да изчака поне докато излетят. Дори и със счупена челюст руснакът пак се мъчеше да говори. Търпението на Рап беше на изчерпване. Брукс го забеляза и би на руснака поредната доза приспивателно торазин. Когато се вдигнаха във въздуха и се насочиха на запад, Мич беше твърде уморен да прави каквото и да е друго, освен да спи. Това беше преди три часа и нещо.

Той разкопча колана и се изправи. Годините на изтощително натоварване на тялото му си казваха думата. Кръстът, коленете, бедрата — всичко го болеше. Зави му се свят и той се хвана за облегалката на седалката пред него, за да не падне.

Отпред седеше Брукс и работеше на лаптоп. Щом почувства, че седалката се размърда, вдигна глава.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита тя повече от любезност.

Рап съзнаваше, че е бил прекалено груб с нея, но още се колебаеше дали да се извини. В техния свят нямаше място за емоции и нежности. ЦРУ беше едно, Службата за нелегални операции — съвсем друго. ЦРУ приличаше на голяма корпорация от типа на Ай Би Ем, но много хора не си го представяха така. Службата за нелегални операции беше повече като Уолстрийт. Тук не идваха стеснителни и артистични натури или пък меланхолици и флегматици. Ако сам не можеше достатъчно да се мотивира за вършенето на тази работа, човекът си беше сбъркал професията.

— Искаш ли кафе?

Тя го изгледа продължително и отвърна:

— Става.

Пред пътническата кабина имаше малка бордова кухня, а до нея — две места за спане. В едното спеше Стробъл, в другото — Коулман. И двамата си бяха издърпали докрай сините перденца, за да имат малко повече уединение, докато си почиват. Рап тихо отвори единия от металните шкафове и извади плик с кафе. Сипа от кафето в машината и натисна зеления бутон. Протегна се отново и раздвижи врата си, докато чакаше да се свари ободрителната напитка. Когато всичко беше готово, наля в две чаши и занесе едната на Брукс.

Тя остави лаптопа на съседната седалка, взе чашата и благодари.

— Пак заповядай — отвърна той и седна от другата страна на пътечката.

— Видя ли, че не е толкова трудно?

— Моля?

— Маниерите, обноските… аз ти благодаря… ти ми отговаряш любезно.

Той вдигна очи към тавана.

— Знаеш ли, все пак през последния месец работата ти не беше никак лоша — каза експертът по антитероризъм.

— Опа… чакай малко, колега. — Тя театрално вдигна вежди, изобразявайки изненада. — Страшна оценка, няма що. Така ли ще напишеш в досието ми? „Работата не беше никак лоша.“

— Виж какво, трябва да разбереш, че тази работа не е никак лесна. Недей…

— Спри! — Брукс вдигна ръка. — Не става дума за мен. Вината не е в мен. Едва накрая го осъзнах. Когато ти излях виното в лицето, още си мислех, че причината е в мен. Бях объркана и разочарована от начина, по който се отнасяше с мен. Начина, по който ми нареждаше, сякаш съм малко дете или безмозъчен новобранец.

— Така е. Аз…

— Нека да довърша. Ти си Мич Рап, живата легенда! Наистина бях много впечатлена от теб през първия месец. Но после, когато отидохме в Кипър, нещо ми прищрака. Разбрах, че вината не е в мен, а в теб.

— Конкретизирай се, ако обичаш.

— Не направих нито една грешка с изключение може би на това, че не ти се опълчих по-рано.

— Чуй ме… имаш още много да учиш.

— Съгласна съм, но ти се нуждаеш от помощ.

— Какво?

— Баща ми малко приличаше на теб… е, не беше точно като теб, но също не умееше да общува с хората. Той разчиташе само на себе си. Искаше всичко да прави сам. Мислеше, че никой не може да свърши работата по-добре от него.

— Звучи ми познато.

— Именно. — Брукс се загледа напред. — Щеше да ти хареса.

— Защо, не е ли жив?

— Не. Загубихме го преди пет години. Инфаркт.

— Съжалявам, моите съболезнования.

— Благодаря. Той беше добър човек. Предан до гроб на майка ми и на нас, неговите деца. Само дето не го биваше да общува с хората. А твоят баща?

— Умря, когато бях малък.

— И той ли беше в този бизнес?

— Не. — Рап поклати глава. — Беше костюмар. Но също добър човек.

— Виждаш ли? Има полза.

— От кое?

— От говоренето.

— Малко го надценяваш.

Тя се усмихна и очите светнаха.

— Няма да решиш проблемите, които те тормозят, като ги държиш затворени в бутилката.

— Всички имаме проблеми, които ни тормозят.

— Твоите са доста сериозни. Жена ти е загинала преди година и нещо и се обзалагам, че не си се обърнал за помощ към нито един психолог терапевт.

Лицето на Рап изведнъж стана сурово.

— Внимавай какви ги приказваш. Ти изобщо не познаваш жена ми, нито познаваш мен достатъчно добре, за да ми държиш подобен тон.

— Майната ти!

Той не можа да повярва на ушите си.

— Моля?

— Чу ме добре. От теб го научих. Без заобикалки, казвай само истината и не си губи времето с глупости. Такъв си ти. Не изпитваш уважение към некомпетентните, към онези, които ти губят времето. Но най-вече презираш онези, които се плашат от теб.

— Е, и?

— Казвам истината и ти много добре го знаеш. Просто не искаш да си го признаеш. Големият и корав Мич Рап не може да отиде на психолог и да говори с него за проблемите си, защото подобна стъпка би се възприела като признак на слабост. А ако има нещо, което да мразиш много силно, то е слабостта. И намираш решение от ситуацията, като потискаш емоциите, които те измъчват. Като погребеш болката. Но така само влошаваш положението си.

Рап сведе чело и се подпря с длан.

— Ох… по дяволите! Главата ме заболя — измърмори. Беше водил същия разговор, почти дума по дума, с Кенеди на Бъдни вечер. — Защо вас, жените, все ви влече да ми правите психоанализи?

— Защото всяка една от нас тайно желае да ти бъде майка или любовница.

Той рязко вдигна глава, отново изненадан.

— А?

— Шегувам се… Но да не променяме темата. Трябва да споделиш с някого трагедията с жена ти.

— А ти трябва да внимаваш в картинката.

Брукс предизвикателно поклати глава.

— Не. Какво ще направиш? Ще ме удариш ли? Ще ме изхвърлиш от самолета? Едва ли. Необходима ти е помощ. Твърде уплашен си, за да си го признаеш.

— Не ми трябва никаква помощ. — Рап стана.

— Продължавай да си го повтаряш. Някой ден може и да си повярваш.