Винс Флин
Измяната (2)

1

Вашингтон, окръг Колумбия

Януари

От прозореца на кабинета на седмия етаж Айрини Кенеди се загледа в снега навън. През нощта се беше натрупал още сняг. Зимата в столицата беше приказно вълшебна, когато валеше сняг. Той беше мокър и тежък и покриваше всеки клон, всяка статуя и пейка в парка. Градът изглеждаше замразен и в известна степен това беше самата истина. Постът на Пенсилвания Авеню 1600 се заемаше от един тежко болен и вече неспособен да изпълнява задълженията си президент. Неговият новоизбран наследник щеше да положи тържествено клетва за встъпване след една седмица. Обикновено единственото, което се правеше в последната седмица, бяха помилванията. Юристи, лобисти и големи финансови играчи се редяха на опашка, за да молят президента да помилва някого, който беше извършил престъпление или който беше обвинен в извършване на престъпление. Политиката толкова беше загрубяла, че понякога само приятелството на човек с президента можеше да му навлече нежелания интерес към него на специален прокурор. А с този интерес неминуемо идваха и сметките за хонорари на адвокатите. За отиващите си президенти бързо се превръщаше в традиция с помощта на вълшебната пръчица да премахват тези законови проблеми. Помилванията бяха свързани и със строителство. Трябваше да се построи нова президентска библиотека, а това не беше никак евтино. Трудът на този президент в последните дни от мандата му се състоеше главно в подготвянето на почвата за уреждането на някои проблеми.

Тези мисли трябваше да занимават и Кенеди в момента, но не я занимаваха. Като директор на Централното разузнавателно управление тя трябваше да лобира и за собственото си помилване, но умът беше зает с проблемите на поверената служба. Всеки преходен период между президентските администрации беше изпълнен със страшно много стрес, а този още повече. До встъпването на новата администрация нацията беше без решително и целеустремено ръководство и това правеше всички уязвими. Освен това бяха плъзнали слухове, че новата администрация се кани да развее голямата метла. Което не беше изненада за Кенеди. Айрини си знаеше, че в мига, в който излязат окончателните резултати от изборите, вече няма да работи в ЦРУ. Всъщност го разбра още преди няколко седмици, когато от Центъра за глобални операции към управлението я предупредиха за нападението — атентатът, който стана в събота в края на октомври.

Кортежът на кандидат-президента Джош Алекзандър беше взривен от кола-бомба. Алекзандър и подгласникът му се разминаха на косъм със смъртта. Лимузината беше изхвърлена във въздуха от експлозията, но външната армирана обвивка на колата издържа. Алекзандър остана невредим, а кандидатът за вицепрезидент Марк Рос получи изкълчване на рамото и драскотина над лявото око. Втората лимузина нямаше късмет. Предната част на колата се пръсна от ударната вълна и изложи съпругата на Алекзандър и тримата агенти от Тайните служби на прякото попадение на нагорещените от експлозията газове. И четиримата бяха буквално изпепелени за части от секундата. Загинаха още петнайсет души, а други трийсет и четири бяха ранени, седем от тях тежко.

Някаква отцепническа група от „Ал Кайда“ седмица преди атентата беше отправила закана, че ще осуети американските избори. Веднага след взрива Кенеди добре си представи как американският народ ще реагира на подобна чужда намеса в демократичния процес. Две седмици по-късно прогнозата се потвърди. В деня на изборите Джош Алекзандър и Марк Рос получиха рекорден брой гласове, което направо ги изстреля към Белия дом. Скоро след изборите Рос започна да прави изявления пред пресата, че възнамерява кардинално да преразгледа дейността на ЦРУ. Това си беше намек за прочистване на службата.

Въпреки че двайсет и три години от живота бяха минали в управлението, Кенеди не прие заканите лично. Не си струваше. Хората си бяха заявили намеренията. След една седмица щеше да стане мирна смяна на властта. Нейната главна задача сега беше да унищожи всяко късче информация, което можеше да се върне като бумеранг и да удари нея или някой от хората й. Обтегнатите отношения с Рос се дължаха най-вече на факта, че той беше един отмъстителен задник. Едва ли щеше да се задоволи само да я изгони от ЦРУ — нея, първата жена директор на управлението. Предчувстваше, че той ще я гори на бавен огън, да разследва делата през следващите десет години. И след всичко, което беше вършила, подобна мярка беше съвсем резонна.

Кенеди отмести очи от снежната покривка и погледна часовника си. Закъсняваха. Сигурно беше заради снега. Беше събота сутринта, Кенеди почти винаги работеше по това време. И поне още една седмица щеше да е така. Защото доколкото познаваше администрацията, щяха да отнемат паролата и ключа-магнитна карта, когато дойдеше в понеделник — началото на работната седмица. Такъв беше стилът на Рос. Щеше да го направи колкото се може по-болезнено и унизително за нея.

Имаше и плюсове, разбира се. Или поне тя се успокояваше с това. Беше на четиридесет и пет и беше отдала двайсет и три години от живота си на ЦРУ. Имаше красив десетгодишен син, с когото все не се удаваше възможност да прекарва повече време. Скоро той щеше да навлезе във възраст, в която нямаше да иска изобщо да разговаря с нея. Преждевременното напускане на управлението щеше да позволи да прекарва по-дълго с него. Във Вашингтон не беше тайна, че тя вече си беше оплела кошницата. Беше получила предложения да преподава в два местни университета, три предложения от агенции за стратегически изследвания и още едно от частна фирма за сигурност. И то без да си мръдне пръста. Стремеше се да запази позитивната си нагласа. Казваше си, че пред нея се откриват страхотии възможности, но в края на краищата нищо не можеше да се сравни с високата мисия и с хората, с които беше работила досега. Това я измъчваше най-много.

На вратата се почука и вътре влезе Скип Макмахън. Кенеди се усмихна.

— Извинявай, че закъснях — каза едрият, висок метър и деветдесет специален агент от ФБР. — Като завали сняг, хората в този град си губят ума.

— Няма лошо, днес е събота.

Макмахън носеше голямо куфарче. Гой прекоси стаята и целуна Кенеди по бузата.

— Какво се е случило? Да не си решила да се омъжиш и да ме поканиш за кум?

Кенеди се усмихна и го подкани с жест да седне.

— Кафе или чай?

— Кога си ме видяла да пия чай?

Тя наля на Макмахън чаша кафе и гой седна на канапето. Куфарчето остана затворено. Кенеди му подаде чашата и се настани на стола до него.

Агентът от ФБР продължи:

— Очаквах вече да си си опаковала багажа и да си готова да си тръгнеш.

Кенеди отпи от чая си.

— Да не би да ти е известно нещо, което аз още не знам?

— Много смешно. — Макмахън огледа облицования с дървена ламперия кабинет и игнорира престорената наивност.

Стените бяха покрити с фотографии на хора и места. Някои от фотографиите сами говореха за себе си: бивши директори на ЦРУ, кулите-близнаци, Берлинската стена. Други бяха по-неясни: бебешка ръчичка стиснала пръста на бащата, разрушена сграда и мъж, плачещ пред нея, група арабски жени, покрити в черно от главата до петите, вървящи по прашна улица. Макмахън беше идвал в този кабинет много пъти. По природа любознателен, той беше разпитвал Кенеди за някои от фотографиите. Реакцията винаги беше една и съща. Тя само се усмихваше и сменяше темата. Хрумна му, че това може да е последната възможност да разбере каква е символиката в тези загадъчни снимки.

— Фотографията с арабската жена — в Саудитска Арабия ли е правена.

— Не, в Йемен.

— Защо си я сложила в рамка?

— За да ми напомня за подчинението на жените в арабския свят.

Макмахън кимна.

— Така си и мислех.

Кенеди се засмя.

— Какво? — попита той.

— Всъщност снимката не е за да ми напомня за ролята на жените в арабския свят. Това в действителност е екип командоси от „Делта форс“, които са тръгнали да пратят много поздрави на един тип, който… ъ-ъ-ъ… да кажем, че не играеше честно по правилата.

— Майтапиш ли се? — Макмахън стана и разгледа фотографията по-отблизо. — На кого са видели сметката?

— Секретна информация.

— Поне хванаха ли го?

Тя кимна.

— Добре тогава. — Той се върна на канапето. — Та каква е тази работа със сутрешната среща?

— Познаваш ли Кап Бейкър?

— Стратегът-републиканец ли?

— Да.

— Той ли е загадъчната личност, заради която ме замъкна дотук?

— Той ме увери, че е в твой интерес.

На лицето на Макмахън се изписа раздразнение.

— Защо, за Бога, трябва да се виждам с политическа проститутка, при това републиканец?

Кенеди си погледна часовника и не отговори.

— Защо, по дяволите, той не дойде да се срещне с мен в сградата „Хувър“?

Преди тя да отговори, на вратата се почука.

Секунда по-късно в кабинета влезе Кап Бейкър. Ако не беше характерната му бяла коса, можеха и да не го познаят. Бяха свикнали да го гледат по телевизията винаги с костюм, скъпа риза и модна вратовръзка. Според слуховете той взимаше за консултациите и лобистките си услуги по осемстотин долара на час. Тази сутрин Бейкър беше с ботуши, бежов панталон и фланелена риза. На дясната си ръка беше преметнал зимно пухено яке. Веднага след него влезе втори човек, облечен в костюм.

— Извинете ни за закъснението — каза Бейкър с плътния си баритон. — Пътищата са в ужасно състояние.

Кенеди стана, за да посрещне дошлите.

— Няма нищо. — Протегна ръка за поздрав. — Кап.

Ръкуваха се.

— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем. Знам, че е малко необичайно.

Агентът също стана, но запази мълчание. Бейкър се обърна към него:

— Обещавам ви, специален агент Макмахън, че няма да си загубите времето. — И сякаш доловил недоволството и презрението на Макмахън, не си направи труда да му подаде ръка. Вместо това посочи към мъжа, който беше дошъл с него. — Това е адвокатът ми, Чарлс. Той няма да остане дълго. Седнете. — Бейкър ги подкани с жест. — Седнете.

Макмахън и Кенеди заеха местата си, а Бейкър и адвокатът му се настаниха на двата малки стола срещу агента от ФБР. Кенеди предложи чай или кафе, но Бейкър отказа.

— Не, благодаря. Чака ме самолет за Вейл. Трябва да се измъкна от града, преди всички откачалки да са се събрали за инаугурацията.

— Вейл — повтори Макмахън. — Бих ви взел за почитател на Аспен.

Бейкър се усмихна.

— Аспен е ски курортът на демократите, агент Макмахън. Вейл е предпочитаното от републиканците място.

— Брей, животът бил жесток — отвърна той.

Бейкър го изгледа. Усмивката не изчезна от лицето му.

— Жесток като вас. Вие сте твърде предсказуем. Не ме познавате, но не ме обичате. Лошо няма. След около пет минути аз ще изляза през тази врата и ние никога няма да се видим отново.

— Вярно ли? — попита заинтригуваният Макмахън.

— Да, и вие ще запомните тази среща за цял живот.

— Че защо така?

— Защото това, което ще ви дам, ще промени живота ви.

— Наистина?

— Да, но преди да започнем, трябва да свършим една работа.

Бейкър се обърна към адвоката си и кимна. Адвокатът отвори голямо куфарче и извади една папка. Подаде я на Бейкър, който я отвори и измъкна от нея три договора. Единия запази за себе си, а останалите два раздаде на Кенеди и Макмахън.

— Какво е това? — попита агентът.

— Споразумение за поверителност. Бих ви казал да го прочетете, но не разполагам с много време. Просто обърнете на последната страница и се подпишете, Чарлс ще завери всеки от подписите и после ще можем да продължим.

— Глупости. — Макмахън хвърли договора на масата. — Няма да подпиша нищо.

Бейкър погледна към Кенеди, която набързо измиташе документа.

— Айрини?

Без да вдига очи от листа, тя попита:

— Кап, кажи ми какъв интерес имам да подписвам това?

— Не е в твой, а в мой интерес. Ако искате да видите какво нося в куфарчето, ще трябва да подпишете.

— Защо точно ние? — обади се Макмахън.

— Добър въпрос. — Бейкър положи длани на коленете си и се замисли. — За да потърся вас, има три причини, специален агент Макмахън. Първо, сред федералните вие сте известен с това, че можете да пазите тайна и сте дискретен. Второ, документите, които ще ви покажа, ще окажат пряко въздействие върху вашето разследване.

— И третата причина каква е?

— Вие сте истински кучи син, мразите политиците и не можете да бъдете купен.

— Станаха пет — студено заключи Макмахън.

— Да — Бейкър се ухили, — но последните три вървят заедно, затова ще ги броим за едно.

— Трудно е да спориш с него — намеси се Кенеди. Тя се усмихна и се обърна към Бейкър: — А защо мен?

— Много просто. Цял живот се възхищавах на Томас Стансфийлд. Ти — също. Той беше добър приятел и учител. В този град няма друг, който да е работил толкова умело зад кулисите. Преди да умре, ме помоли да те държа под око. Каза ми също, че на теб може да се има доверие.

Тя свали очилата за четене и го погледна. Томас Стансфийлд беше работил в този кабинет, докато ракът не отне живота му преди две години. Той също беше учител на Кенеди. Беше най-великият човек, когото познаваше. Приживе Стансфийлд беше казал същото за Бейкър.

Без колебание Кенеди обърна на последната страница и се подписа над името си.

— Какво правиш?! — възмути се Макмахън.

Тя му подаде договора.

— Скип, просто подпиши и да свършваме с това. Едва ли Кап би се старал толкова, ако не беше нещо сериозно.

— Но аз трябва да го съгласувам с Министерството на правосъдието. Не мога ей така да подписвам наляво и надясно споразумения за поверителност, докато съм на държавна служба.

Кенеди го погледна.

— Откога започна да се притесняваш за интересите на министерството? Остави тия работи за контрола и подпиши.

Тя му подаде и химикалка. Макмахън се поколеба секунда, след което я взе и се подписа.

— Ако това ми навреди по някакъв начин, ще очерня нечий живот. Така да знаете.

Бейкър се изсмя и взе подписания екземпляр.

— Не се тревожете, след две минути този договор ще е най-малката ви грижа.

Адвокатът завери и подпечата договорите и ги пъхна в куфарчето си. Бейкър протегна ръка и Райт му подаде един плик с размер А4.

— Благодаря, Чарлс. Защо не ме изчакаш в колата.

Адвокатът излезе, без да каже и дума. Когато вратата се затвори след него, Макмахън се обади:

— Дано наистина да си струва усилията.

— Това ще зависи от какъв ъгъл го погледнете. — Бейкър се загледа в тайнствения плик. — Нека ви попитам нещо, агент Макмахън. Докъде стигна разследването ви?

— Секретна информация.

— Чух, че било доста едностранчиво.

— Какво означава това?

Бейкър сви рамене.

— Преценявате случилото се само от една гледна точка.

— Когато всичките веществени доказателства сочат в една посока, обикновено така се получава.

— Всички доказателства? Доколкото разбрах, доказателствата са малко.

— Знаете ли какво? Не съм дошъл тук да обсъждаме моето разследване. Срещата беше по ваша инициатива и мисля, че е време да свалите картите на масата.

— Много добре. — Бейкър кимна, отвори плика и извади от него няколко черно-бели снимки с размери двайсет на двайсет и пет сантиметра. Постави първата на масата и я обърна към Кенеди и Макмахън. На снимката беше заснета жена. Изображението беше зърнесто, тъй като фотографията беше направена от голямо разстояние и после беше увеличена.

— Това, ако вече не сте се досетили, е Джилиан Ротбърт. Покойната съпруга на новоизбрания президент Алекзандър.

Той извади от купчината втора фотография и я сложи до първата. Тази не беше увеличена. На нея се виждаха Джилиан Ротбърт и някакъв мъж. Стояха на една тераса. Джилиан беше с рокля без презрамки, а мъжът — с костюм. Бейкър нареди следващата снимка. На нея беше заснета само Джилиан, от кръста нагоре. С палав поглед, с ръце, прокарани зад врата.

Бейкър погледна към Кенеди.

— Ето тук става интересно. Предварително ме извинете за това, което ще видите.

Постави следващата фотография. Джилиан Ротбърт, разсъблечена и с разголени идеално оформени гърди. Той извади следващата фотография. На нея Джилиан и мъжът се целуваха. Следващият кадър беше хванал президентшата коленичила и заровила лице между краката на загадъчния мъж. Бейкър започна да сваля снимките подобно крупие, раздаващ карти за блекджек. Компроматните снимки показваха госпожа Ротбърт и любовника в страстни сцени. Върхът беше той, проснал се на шезлонга, и тя отгоре му — и двамата чисто голи, както майка ги е родила.

Бейкър остави празния плик на масата до снимките и добави:

— Ами това е.

— Сигурен ли си, че жената на фотографиите наистина е Джилиан Ротбърт? — попита Кенеди.

— Да.

— Кога са правени и как, по дяволите, се добрахте до тях? — попита агентът.

— Мисля, че са направени на първи май, Деня на труда, в имението на Ротбърт в Палм Бийч. И не, не съм наемал никого за тази цел.

— Тогава как, по дяволите, се сдобихте с тях?

— Към мен се обърна човекът, заснел тези кадри.

Макмахън го изгледа критично.

— Значи не сте го наели, но накрая му платихте.

— Има разлика, агент Макмахън. Не твърдя, че съм ангел. Политиката е жесток и суров бизнес. Тъй като се съгласихте да подпишете декларацията за поверителност, направо ще ви изложа фактите. Да, платих за снимките. И платих доста. Всичко беше законно. Съжалявам само, че не ги унищожих още когато за пръв път ги взех в ръцете си.

— Защо? — попита Кенеди.

— Защото позволих на егото ми да вземе връх и в крайна сметка това костваше на моя кандидат кабинета в Белия дом.

— Как така? — попита Макмахън.

— Хората, които мразя от сърце, се броят на пръсти. Двама от тях са Марк Рос и Стю Гарет.

Кенеди и агентът се спогледаха и Макмахън изрече:

— Напълно споделяме чувствата ви към тях.

— Е, месец след началото на кампанията моите хора водеха с осем точки. Може би знаете как се провеждат социологическите проучвания — някои хора вдигат телефона, други не, някои казват, че ще гласуват, но не гласуват, а освен това тези проучвания като цяло са пристрастни, с предпочитания към демократите. Така че осемте точки само четири седмици преди изборите са си огромна преднина, особено ако си от отбора на републиканците. Изобщо не исках да купувам тези фотографии, а още по-малко да ги използвам. Поне не и да ги давам на пресата.

— Тогава защо ги купихте? — продължи да упорства Макмахън.

— За да ги извади от играта — отговори вместо Бейкър Кенеди.

— Точно така. Важното в изборите беше да държим под контрол колкото може повече фактори. Щях да се намразя за цял живот, ако позволях подобни неща да ми мътят водите. Логично беше снимките да нанесат поражение на Алекзандър, но човек предполага, а Господ разполага. Разумният подход е нищо да не се оставя на случайността. Тогава имахме много пари и затова платих за тях.

— Това е единствената причина да ги купиш? — попита Кенеди също с леко скептичен тон.

Бейкър се ухили.

— Имаше и още една, по-малка причина. — Той се намести в стола и кръстоса крака. — Исках да накарам Гарет и Рос да се поизпотят.

— Изпратили сте ги на тях? — Агентът ахна от изненада.

— Само няколко. Наредих лично да ги доставят в хотелската стая на Гарет по време на кампанията в Далас.

— Той разбра ли, че вие сте му ги пратили?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Може и да се е досетил, но аз направих всичко възможно да замета следите, за да не може да стигне до мен. Но с фотографиите изпратих и послание.

— Какво послание.

— Изпратих му само три фотографии. На гърба на всяка от тях написах с черен флумастер по една дума.

— Каква дума?

— Няколко думи: „Никога няма да спечелиш.“

— Имали сте за уреждане стари сметки? — попита Кенеди.

— Би могло да се каже и така. Бяхме в срещуположни лагери по време на някои доста мащабни битки.

— Нека позная — обади се отново Макмахън. — Любимата ви вербална нападка срещу него е била „Никога няма да спечелиш“.

— Всъщност той беше този, който непрекъснато ми го повтаряше.

— И решихте да му натриете носа.

Бейкър кимна.

— И ако бях оставил нещата така, сега аз щях да се готвя за инаугурацията, а те — посочи фотографиите на масата — още щяха да са живи.

— Какво искате да кажете? — попита Макмахън.

— Джилиан и мъжът, с когото се е срещала.

Агентът взе една от снимките и посочи човека под президентшата.

— Този човек е мъртъв?

— Този човек е специален агент Мат Кеш от Сикрет Сървис.