Винс Флин
Измяната (17)

16

Вашингтон, окръг Колумбия

Телефонът иззвъня в шест часа и една минута. Кенеди погледна часовника, преди да вдигне. Тя лежеше на една страна и зелените цифри светеха право в лицето й. Протегна се и грабна слушалката. Опита се да разчете без очила номера от който звъняха, но не успя. Кабелът се заклещи в нещо и тя го дръпна по-силно. На пода паднаха някакво списание и дистанционното на телевизора. Поради съображения за сигурност тя не ползваше безжични телефони.

— Ало.

— Директор Кенеди?

— На телефона.

— Обажда се майор Хансън… дежурният офицер в Ситуационната зала на Белия дом.

— ПСАЩ свика среща за седем нула нула. — ПСАЩ беше абревиатурата, която военните използваха за обозначаването на президента на САЩ.

— В Ситуационната зала?

— Не, в Овалния кабинет, госпожо.

— Ясно, ще бъда там.

Кенеди върна слушалката върху апарата. „Дотук с мечтите за наспиване в неделя“ — каза си. Отметна завивките и се изсмя. Съвсем скоро щеше да е без работа. Или поне без тази работа. И каквато и друга да си намереше, едва ли щеше да изисква подобни жертви. Щеше да спи през целия неделен ден, ако иска.

Плочките в банята се сториха студени. Беше януари. Кенеди включи лампата и се погледна в огледалото. На четирийсет и пет изглеждаше доста добре за възрастта си, но в шест часа сутринта, без грим и още сънена, физиономията беше направо страшна. Да си жена в този град не беше никак лесно. Тя пусна душа и се зае с миенето на зъбите. С четката в устата Кенеди отиде в кухнята и наля вода за чая. На връщане към банята надникна в стаята на сина си. Той спеше като къпан под завивките.

Тя не обичаше студа. Прибра косата си и влезе под душа. В продължение на пет минути стоя под водата, увеличавайки температурата, докато кожата не порозовя. Отне още пет минути да се изсуши и да се облече, плюс още пет да приведе лицето си в приличен вид. В 6:33 предупреди личната си охрана за срещата и отиде в кухнята да изпие чая си. Набра Центъра за глобални операции по защитения срещу подслушване телефон. Дежурният вдигна още след първото позвъняване. Кенеди го попита дали има нещо важно. Той отвърна, че нощта е минала доста спокойно. Айрини се изненада от този отговор и го накара да си помисли пак. Той повтори отговора си. Директорът на ЦРУ му благодари и затвори.

Кенеди взе с две ръце чашата с чай, подпря се на кухненския плот и се запита защо ли президентът свиква среща в неделя сутринта, в седем часа. Щом от Центъра за глобални операции към управлението не знаеха нищо, значи предупреждението за криза изхождаше от Пентагона или от Министерството на правосъдието. Тъй като оставаше още една седмица, тя изненадващо за себе си установи, че изпитва странно равнодушие към ставащото. Отпи отново от чая и се запита дали това е хубаво или лошо. През целия си съзнателен живот проявяваше истински професионализъм в работата, граничещ с фанатизъм. В Ленгли беше прекарала над двайсет години и винаги беше давала всичко от себе си. Професията дори беше коствала брака. Замисли се и стигна до извода, че не е честно да вини Ленгли за проваления си брак. Бракът нямаше да издържи дълго дори и тя да беше домакиня вкъщи. Бившият съпруг беше твърде голям егоист. Доказа го, след като вторият му брак се разпадна само девет месеца след това. Той беше порядъчен, но вманиачен, което правеше трудно съжителството с него. А тя нямаше нито време, нито желание да мисли за егото му.

Айрини се качи на задната седалка на своя таункар и взе неделното издание на „Вашингтон Поуст“. Може би постепенното оттегляне от работата беше подсъзнателният начин да се предпази от разочарованието, когато покажат вратата. Всичко беше възможно. Тя не искаше да напуска Ленгли, особено след такъв кратък срок като директор. Беше работила за тази институция над двайсет години. Практически целият и съзнателен живот. Щяха да липсват хората и динамиката, които съпровождаха ръководенето на несправедливо оклеветяваната в света шпионска централа. Дългите часове седене зад бюрото и политиката нямаше да липсват. Но без съмнение щеше да липсва мястото.

Когато спряха пред първото КПП, вече беше станало седем часът. Когато преминаха всички постове на охраната, Кенеди вече закъсняваше с пет минути. В Овалния кабинет четирима мъже бяха застанали широко в кръг около президентското бюро: самият президент, главният прокурор Стоукс, директорът на ФБР Роуч и новоизбраният президент Алекзандър. Роуч беше със сив костюм и раирана вратовръзка. Останалите трима бяха по блейзъри, панталони и с ризи с разкопчана яка. На пръв поглед отсъствието на неколцина ключови играчи — министрите на отбраната и Държавния департамент, президентския съветник по националната сигурност и началника на президентския кабинет — изненада Кенеди. Но тя се сети, че е неделя сутринта и че остават само шест дни до мирната и демократична смяна на властта. През тази седмица не се беше случило почти нищо важно. Бюрократите от кариерата и професионалистите ръководеха работата на правителството, докато назначените с политически протекции или се бяха преместила на друга работа, или си търсеха такава.

Когато Кенеди влезе, президентът Хейс се обърна и каза.

— Ето я и нея. Жената, от която зависим всички.

Погледите и на четиримата се приковаха в Кенеди. Тя леко се изчерви.

— И на какво се дължи това, господин президент?

— Скромна както винаги. — Хейс се обърна към новоизбрания президент Алекзандър: — Скоро сам ще го разбереш. Нямам нищо лично към тези двамата. — Посочи към Стоукс и Роуч. — Те си вършат работата превъзходно, но тя е ненадмината и почти винаги лаврите обират други. Всичките победи и успехи са заключени зад седем печата в Ленгли. След сто години ще пишат за нея в учебниците по история.

Кенеди отново се изчерви. Стоеше неподвижно между вратата и събралите се. Не беше свикнала на подобно внимание и се почувства неловко.

Хейс се усмихна и подкани всички присъстващи да седнат.

Две дълги канапета, достатъчно големи да поберат по четирима души, бяха подредени едно срещу друго, а между тях имаше стъклена масичка за кафе. Пред камината стояха двата вездесъщи фотьойла, покрити със златистосиня коприна. Президентът посочи на Алекзандър да седне до него пред камината. Мястото, отредено за богоизбраните.

— Някой иска ли кафе или чай? — Той сложи пакетче чай в порцеланова чаша и наля в нея гореща вода. Ръката му леко потрепери.

— Айрини. — Хейс постави чашата в чинийка и я подаде на Кенеди.

На нея не убягна нестабилната ръка на президента. Въпреки лекарствата, които той взимаше за Паркинсоновата болест, треперенето се беше засилило през последните месеци. Интелектуално нямаше никаква промяна, но тя разбра защо се беше отказал да се кандидатира отново. В епохата на масмедиите щяха да го разпънат на кръст. Опонентът му щеше да го нападне и да го обвивни в егоизъм, че не се е оттеглил. Част от членовете на неговата партия несъмнено щяха да постъпят по същия начин и с рейтинг на одобрение много под петдесет процента шансовете му за победа бяха нищожни. С решението да не се кандидатира той си беше запазил репутацията неопетнена. За него щяха да пишат, че е бил мъдър и доблестен държавник — оценка, с която Кенеди напълно беше съгласна. Робърт Хейс никога не беше забравял, че постът е по-важен и значим от човека, който го заема.

Останалите трима си взеха кафе и Хейс се настани до Алекзандър пред камината.

Погледна наследника си и го попита:

— Къде си отседнал в момента?

— В „Уилард“.

— Ах, да. — Президентът кимна. — Добрият стар гранд хотел.

— Да.

— Надявам се да са ти дали хубава стая. — Хейс широко се усмихна.

— Последният етаж.

— Предложението ми още е в сила.

— Блеър Хаус — равнодушно произнесе Алекзандър.

— Близо е и е безопасно.

— Благодаря ви, господин президент, но просто тази седмица при мен непрекъснато идват и си отиват разни хора. Зает съм от сутрин до вечер.

— Отблагодаряване на богатите спонсори. — Хейс много добре разбираше ситуацията, тъй като преди четири години беше минал през нея.

Хейс беше седнал във фотьойла, обърнат полунастрани към наследника си. Почти не познаваше губернатора от Джорджия, но той очевидно се беше променил след атентата и сега се държеше по-дистанцирано. Очите му не бяха изпълнени с отзивчивост и воля, както в първите месеци на кампанията. Беше станал по-замислен и вглъбен в себе си. Дали това щеше да му помогне, когато, поемеше кормилото на властта? Президентът изпитваше съжаление към него. Идната седмица щеше да мине под знака на обещанията и надеждите. Един вид промяна. Сигурно новините, които имаше да му съобщи, щяха да разсеят до известна степен големите очаквания.

— Е обади ми се, ако размислиш и решиш, че искаш да си починеш от натоварената програма.

— Непременно, господин президент. Благодаря ви. — Предстоящият стопанин на Белия дом отпи от кафето си и попита: — Аз мога ли да съм ви полезен с нещо, господин президент?

— На мен ли? — Хейс се ухили и поклати глава. — Възнамерявам да се оттегля. Макар че на мечтата ми да стана майстор в изработването на макети на самолети май не е писано да се сбъдне. — Вдигна треперещата си ръка. — Но пък има куп неща, които още мога да правя. Лекарят ми, който е мой стар съквартирант от колежа, ми каза, че Паркинсоновата болест няма да засегне уменията ми при игра на голф, което откровено ме изненада. Даде ми много интересно обяснение. Каза, че никога не съм можел да удрям добре със стика и тъй като ударът ми не можел да стане по-лош от това, дори имало шанс да се подобри. — Хейс се засмя на шегата си, а другите само се усмихнаха. — Можете ли да повярвате? И това са думи на един от най-старите ми приятели. На всичкото отгоре му плащам, за да му слушам глупостите.

Всички се засмяха. Алекзандър се усмихна и впери поглед в мъжа, когото щеше да наследи.

— Господин президент, вашата сила на духа ме изумява.

Хейс сви рамене.

— Какво ми остава? Имал си лош късмет и ако не се отнасяш със самоирония, мисълта за болестта ще те погуби.

— На ваше място не знам дали бих се смял…

— Твоето положение е малко по-различно от моето. Аз съм болен, но болестта ми е лечима. Не е кой-знае каква утеха, но ще живея още няколко години. Твоето положение е по-различно. На теб ти беше нанесен изненадващ удар и ти отнеха любимия и най-важния човек в живота. Отнеха ти го завинаги. В твоята трагедия няма нищо смешно.

— Не, няма. Само шок, гняв, скръб.

— Ами това може да ти помогне. — Хейс се наведе напред. — Както знаеш, след атентата срещу кортежа ти ФБР започна едно от най-мащабните разследвания в историята си. Министерствата на вътрешната сигурност, отбраната, Държавният департамент, АНС, ЦРУ… всички участваха и помагаха, но ФБР беше водещата служба. Те и по принцип са най-добри в това… експертизите, хилядите часове упорит труд, необходими да се обработи и изследва всяко веществено доказателство. Директорът Роуч ми каза, че те държал в течение през цялото разследване.

— Да.

— Добре тогава. Ето обаче какво не знаеш. — Хейс посочи към Стоукс и Роуч. — Те също не го знаят. Вътрешната сигурност, Националното разузнаване, затоплянето на отношенията между ФБР и ЦРУ… звучи добре на теория и след събитията от единайсети септември за известно време изглеждаше, че наистина така се е получило, но в действителност е само блян. Никога няма да се стигне дотам. Не и в този град. Не и с всичките политици опортюнисти и журналистите, които искат само да станат известни и да си спечелят слава. ФБР е длъжно да се придържа към закона и да действа много внимателно. Зависимо е от безброй правила. ЦРУ от друга страна… те си имат работа с по-различна публика. И когато опре до действия зад граница… те са в състояние да реагират по-бързо, и то в среди, в които ФБР не би се чувствало комфортно. Независимо дали сме съгласни или не с методите им, ЦРУ е много по-подготвено да се сражава с враг, който не играе по правилата и не спазва законите. Враг, на който не му мигва окото да взриви кола-бомба в град като Джорджтаун, в събота следобед.

Алекзандър наведе глава и кимна.

— След нападението срещу кортежа — продължи Хейс — аз седнах насаме с директор Кенеди и казах да действа. Да поръча задачата на най-добрите си хора… и за пореден път тя не ме разочарова.

Алекзандър вдигна глава и погледна с надежда.

— Открихте ли кой стои зад атаката?

Хейс насочи вниманието си към шефката на шпионската централа.

— Айрини?

Тя остави чашата в чинийката. Едва преди минута беше разбрала какво е намислил президентът. Изкашля се и пристъпи делово към въпроса:

— Спомняте ли си в докладите на ФБР да е бил споменат мъж с червена шапка?

— Не. — Новият президент погледна към Роуч и Стоукс.

— Мъжът с червената шапка — намеси се главният прокурор Стоукс — е фикция, която не беше доказана. Като при всяко хаотично събитие, какъвто беше атентатът срещу вашия кортеж, между показанията на отделните свидетели имаше значителни противоречия. Някои от тях твърдят, че са видели въпросния мъж точно преди експлозията, но после е изчезнал. Прегледахме записите от охранителните камери, монтирани във всички магазини и заведения в близост до местопрестъплението, но не видяхме на никой от тях такъв човек. Смятаме, че е…

Кенеди премести погледа си от Стоукс към Роуч. Сигурна беше, че Макмахън беше уведомил шефа си за срещата, проведена в нейния кабинет преди няма и двайсет и четири часа. Срещата, на която Бейкър им хвърли бомбата в краката. Роуч и Макмахън работеха заедно от доста време. Макмахън със сигурност го беше потърсил веднага след срещата. Но едва ли директорът на ФБР щеше да реши да безпокои прокурора в събота следобед. Разкритието на Бейкър криеше в себе си огромна възможност за промяна на хода на следствието, но все пак си оставаше една незначителна част от него. Вероятно си беше казал, че може да почака до понеделник сутринта.

Стоукс беше седнал близо до Алекзандър, а Роуч — от другата страна. Кенеди забеляза, че Роуч се навъси, наведе се напред и вдигна ръка, за да вземе думата.

— При разследване като това — продължаваше Стоукс — трябва много внимателно да…

— Марти — прекъсна го Роуч, — имам да добавя нещо. Вчера следобед специалният агент, натоварен с разследването, ме информира, че мъжът с червената шапка в действителност съществува. Щях да ти го кажа на редовното ни съвещание в понеделник сутринта. Нямах представа, че от ЦРУ вече са задвижили нещата. — Роуч, с очи като на басет, погледна към Кенеди, сякаш искаше да каже: „Благодаря ти, че работиш зад гърба ми.“

— Както президентът спомена — отговори Айрини, — нашето управление се ръководи в действията си от правила, различни от тези на ФБР. Специален екип начело с Мич Рап почти месец преследваше въпросния мъж. Снощи упоритите им усилия дадоха резултат и те го откриха.

— Къде? — попита нетърпеливо Алекзандър.

— В Кипър. В град Лимасол, в западната част на острова.

— Арестувахме ли го?

Кенеди се замисли върху думата „арестувахме“. Рап не беше съобщил подробности по операцията за задържането, но едва ли беше поискал официално разрешение от местните власти.

— Да кажем само, че е в наши ръце.

— Какво означава това? — попита Стоукс.

Президентът се засмя.

— Означава, че Мич вероятно го е фраснал по главата и го е опаковал като пакет.

— Сигурни ли сме, че той наистина е нашият човек? — с още по-голяма загриженост попита главният прокурор.

— Айрини? — подкани я Хейс.

— Мич е сто процента сигурен, че е той.

— Този отговор е достатъчен за мен. — Президентът се плесна по коляното, давайки знак за приключване на срещата.

— Още ли са на острова? — попита Роуч.

Кенеди поклати глава.

— Не, в момента пътуват.

— Къде?

— Имаха престой в Германия — Тя погледна часовника си. — Вероятно сега са някъде над Атлантическия океан.

— Искам този човек да бъде изправен пред съда — изрече Алекзандър. — Искам тези терористи да видят, че колкото и коварни планове да измислят, колкото и далеч да избягат, рано или късно възмездието ще ги застигне.