Винс Флин
Измяната (3)

2

Макмахън не можеше повече да седи спокойно. И преди се беше сблъсквал с подобни случаи, но никога на толкова високо ниво. Инстинктът му подсказваше, че са изправени пред истински кошмар. Службите за сигурност бяха призвани да поддържат реда в обществото.

Съществуваха правила, закони и те трябваше да бъдат налагани и прилагани. Хората, които ги прилагаха, по принцип бяха много дисциплинирани и сериозно се отнасяха към работата си. И още повече, когато разследваха престъпление. А при сензационно престъпление като това разследващите трябваше да мислят и за съдебния процес. Обикновено прокурорите излизаха на сцената на по-късен етап, но в случая те щяха да висят на главите на полицаите и да следят стриктно всяка тяхна стъпка.

Бомбата, която републиканецът-акула току-що му беше хвърлил в скута, сега го караше да преосмисля всички версии и събрани доказателства, върху които той стотиците агенти бяха работили месеци наред. Искаше му се да отхвърли видяното като глупост. Да каже на Бейкър да си вземе плика и декларацията за поверителност и да ходи да се гръмне. Но колкото и да му беше неприятно да го признае, интуитивно усещаше, че тук се крие нещо много по-голямо.

Де да можеше сега да накара Кенеди да разчупи леда и да заговори. Едва ли. Не беше в стила й. Тя беше прекалено умна, за да го стори. Защото, доколкото разбираше, това беше капан. Айрини сигурно знаеше за него от седмици. Тази бъркотия никак не му харесваше. Той спря да крачи из стаята и се обърна към нея:

— Откога знаеш за това?

Тя си погледна часовника.

— От около шест минути.

Макмахън изгледа спокойната физиономия и с мъка успя да потисне яда си. Той обичаше Кенеди и имаше доверие, но в крайна сметка тя си оставаше шпионин. Професионален разпространител на лъжи и измами. Искаше му се да вярва, но не можеше. Насочи вниманието си към Бейкър.

— Защо трябва да ви вярвам? И сливи ли имахте в устата два месеца, та не казахте на никого?

— Не съм светец, агент Макмахън. Не ме е страх от време на време да заобикалям правилата. Особено когато става дума за глупавите и сковани закони за финансиране на изборите. Но това… — посочи към фотографиите. — Ако някой от противниковия лагер се беше възползвал користно от тях, щяха да бъдат преминати всички граници.

— Но има едно голямо „ако“, а вие не отговорихте на въпроса ми. Защо чакахте досега? Защо не направихте разкритие на следващия ден след експлозията?

— Шегувате ли се? Съпругата на опонента-президентски кандидат бива изпепелена от кола-бомба и според вас аз трябва публично да оглася купчина порнографски снимки с нея и бодигарда й, който също загина в експлозията. Щяха да ме нарочат за най-големия негодник в историята на политиката.

— Не съм казал, че трябва да ги огласявате публично. Защо не ги дадохте на мен?

Бейкър стана и махна с ръка.

— В момента сте в положение, в което аз бях в седмиците след атентата. Освен че тогава аз продължих да се занимавам с кампанията. Кампания, която за малко не спечелихме. Удивително, нали? — Той грабна якето си от стола. — Не исках да повярвам в това. Събитията се развиваха страшно бързо през последните две седмици. Първо бяха погребенията, а после Алекзандър реши да продължи с дебатите, макар че ни информираха, че ще се откаже. Бяхме като участници в уличен бой, на които са им завързали ръцете зад гърба. Не можехме да се защитаваме. Оставаше ни само да стоим безпомощно и да търпим нанасяните ни удари.

— И все пак ще ви попитам отново: Защо точно сега? Защо мълчахте през тези два месеца? — продължи да го притиска Макмахън.

— Защото не исках да приема със съзнанието си видяното. Може да ви прозвучи високопарно, но аз наистина вярвам в тази страна. Вярвам в двупартийната система. Вярвам в мирната смяна на властта и доколкото можах да си създам впечатления за Джош Алекзандър, той е порядъчен човек. Нямам намерение да руша институции и да злоупотребявам с вярата на хората в правителството, но… — замълча.

— Но какво?

— Марк Рос и Стю Гарет са нехранимайковци! Същински нехранимайковци!

Грубият език стресна дори Макмахън.

— И двамата са патологични лъжци — продължи Бейкър. — Колкото повече мислих по този въпрос, толкова повече се убеждавах, че те наистина са способни на подобен преврат.

— Всичко това е страхотно — реагира саркастично агентът, — имам предвид личното ви мнение, но разполагате ли с поне едно доказателство, че вицепрезидентът е инсценирал бомбен атентат срещу кортежа, в който той самият се е возел?

— С доказателства не. — Бейкър поклати глава. — Но с филм — да. И повярвайте ми, агент Макмахън, следях отблизо вашето разследване. В действителност дори вече четох доклада, който ще представите на президента в понеделник. Пълен е с предположения и е оскъден откъм факти. Да, направили сте всичките стандартни лабораторни анализи на бомбата. Вашите хора са много добри в тези работи, но освен лабораторната експертиза останалото е съшито с бели конци. Вие не знаете откъде е дошъл микробусът или как експлозивите са влезли в страната. Но най-фрапиращото е, че в случая дори няма атентатор самоубиец, а всички добре знаем, че ислямските радикални фундаменталисти с радост жертват живота си заради каузата.

— Невинаги е така.

— Добре. Тогава къде е мъжът с червената бейзболна шапка?

Макмахън се ококори.

— За какво говорите?

— Не за какво, а за кого. И не се изненадвайте. Казах ви, следях отблизо разследването.

Агентът погледна притеснено към Кенеди, после отново към Бейкър.

— Кой ви информира?

— Знаете ли, едно нещо винаги ме е вбесявало в този град. Всички ги вълнува само кой на кого е казал, без да си дават сметка, че истината е толкова очевидна и ще им извади очите. Разполагате с доклада на офицер от Сикрет Сървис с тринайсетгодишен стаж и с безупречно досие. Точно преди взрива тя е видяла мъж с червена бейзболна шапка с емблемата на „Националите“ и със слънчеви очила, който стоял зад дърво и се държа подозрително. Ще цитирам думите от доклада ви, но от първоначалния вариант, а не от този, който ще дадете в понеделник на президента. В първия вариант вие пишете, че агент Ривера е видяла някакъв мъж да държи портативно устройство и малко преди взрива той внезапно се е скрил зад дървото.

— В онези дни агент Ривера беше подложена на доста силен стрес.

— Не ми се правете на онези адвокати от вашето министерство. По очите ви виждам, че и вие не вярвате в тези глупости.

— А вие говорите като любителите на теориите на конспирациите.

Бейкър се изсмя.

— По-добре така, отколкото да прислужвам на правителство, което по-скоро би унищожило доказателствата, отколкото смело да се изправи пред фактите.

Макмахън се изправи с изумителна за размерите му лекота и бързина.

— На ваше място щях да подбирам думите си, господин изнудвач.

— Не съм изнудвал никого и вие го знаете. Но съм доволен да ви видя ядосан. Ще ви трябва хъс, ако искате да стигнете до дъното.

— Вие сте се побъркали.

— А вие отказвате да приемете реалността. Имате точна информация за всеки един човек на местопрестъплението в онзи ден освен за мъжа с червената шапка.

— Той не съществува.

Бейкър отстъпи назад и се усмихна.

— Така ли? Щом не съществува, кого тогава е заснела камерата в „Старбъкс“ да си купува кафе приблизително половин час преди експлозията?

— За какво, по дяволите, намеквате?

— Черно-бял запис от охранителна камера. Червеното не излиза на черно-белите записи. Хората ви са го прегледали и са го пропуснали. Идете и проверете. Ще видите, че съм прав.

Макмахън остана безмълвен. Тази акула знаеше повече за разследването от самия него.

— Пазете гърба си, агент Макмахън. Тези хора не играят по правилата, а и вас не ви съветвам да го правите, ако искате да разкриете истината. — Бейкър се обърна към Кенеди: — И последно, знае, че веднага след инаугурацията Рос ще предприеме нещо, за да се отърве от теб.

— Да.

— По същия начин ще постъпи с всеки, в когото вижда заплаха за себе си.

— Някого конкретно ли имаш предвид?

— Мич.

— Мич Рап — обади се отново Макмахън. — Какво, по дяволите, има Рос против Рап?

— Дълго е за разказване — отвърна Айрини. — Кап, знам, че бързаш да хванеш самолета, затова давай без заобикалки.

— Мисля, че още една глава няма да попречи.

— Искаш да вкараш слона в стъкларския магазин и да видиш какво ще изпочупи ли?

— О, подобна гледка ме изкушава, но не това имам предвид. Мислех си повече за идеята „убиец на убиеца“. За човек, който добре познава тънкостите на този свят и този занаят.

— Идеята не е лоша.

Бейкър и Макмахън не знаеха обаче, че Кенеди вече беше наредила на Мич Рап да работи по случая. Тя знаеше за мистериозния мъж с червената шапка от повече от месец, а Рап и екипът му тихо работеха по разкриването му и искаха да разберат кой е той, но по-важното, кой го е наел.