Винс Флин
Измяната (12)

11

Рап нагласи телефона си само на вибрация, набра номера на Коулман и го пъхна в предния джоб на якето. С дясната ръка хвана дръжката на вратата, а с лявата извади пистолета „Глок 19“. Погледна в шпионката дали някой не го дебне на вратата. С готово за стрелба оръжие той отключи и отвори вратата. Късият заглушител правеше цевта със седем сантиметра и половина по-дълга. Набързо провери коридора, прибра пистолета в специално ушит за целта джоб от дясната вътрешна страна на якето и продължи напред. Вместо към асансьора се насочи към стълбите. В слушалката му се обади Коулман:

— Според Брукс ще се забавим поне с пет-десет минути. Движението е много натоварено.

— Както е тръгнало, всичко ще свърши, докато дойдете.

Рап тъкмо стигна първото стъпало и чу шум, който идваше отдолу.

— Какво искаш да кажеш? — попита Коулман.

Той не отговори. Двама мъже изскочиха на стълбите от долния етаж. Единият от тях говореше високо на руски. Беше този, който напъха пачката в джоба на стареца. Точно от това се страхуваше Рап. Газич вече беше убил един от тях и сега примамваше двамата в капана.

— Какво става? — попита Коулман.

Мич изчака двамата да слязат по-надолу и прошепна:

— Мисля, че попаднахме на недоволен клиент.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Ще ти обясня, като дойдеш. — Рап тръгна надолу. — Ако дотогава съм жив.

— По-бавно, Мич. Нищо не ти разбирам.

— Кажи на Брукс да се обади на Маркъс и той да обясни кой е Декас. Кажи му също, че типовете на снимките са руснаци. — Стигна до следващата площадка.

— Ти къде си?

Той надникна през пролуката между перилата — двамата бяха един етаж по-надолу.

— В момента съм в хотела и следвам двама руски идиоти, на които скоро ще им видят сметката.

— Изчакай ни.

Мъжете влетяха във фоайето на хотела.

— Мога и сам да се грижа за себе си, не мислиш ли? — Рап взе останалото разстояние по две стъпала наведнъж, след като беше останал сам и нямаше опасност да го чуят.

— Не ме разбра правилно. Без подкрепление си и не знаеш какво може да те чака там. Не бих го нарекъл разумно решение от тактическа гледна точка.

Мич се изсмя.

— Ама вие „тюлените“ сте такива пъзльовци.

— Не ми се прави на мъжкар точно сега. Изчакай още няколко минути.

Когато Рап стъпи на първия етаж, чу как Коулман извика на Брукс да натисне педала до дупка. Набрал инерция, бутна вратата и се озова във фоайето.

— Само две минути, а? — примоли се Коулман.

— Съжалявам, но ще изпусна влака. Трябва да се погрижа тези идиоти да не се избият един друг.

Той тръгна спокойно из фоайето, за да не привлече внимание. Не беше трудно поради факта, че всички зяпаха двамата бабаити, които тъкмо излизаха през въртящата се врата.

— Само стой на линия — каза Рап. — Ще те имам предвид.

Усмихна се на пиколото. Отвън пред хотела единият руснак беше спрял по средата на улицата и се опитваше да накара приятеля си в паркираната кола да погледне към тях. Другият руснак вече беше пресякъл на отсрещната страна и му крещеше да върви с него. Рап продължи да излага на Коулман ситуацията, докато чакаше да пресече. Двамата руснаци си пробиха грубо път през чакащите за заведението хора. Рап мина вляво и пресече между редица от паркирани скутери, като избягна чакащите от опашката. Докато всички клиенти бяха още под впечатлението от грубостта на двамата невъзпитани мъже, той прескочи избелялото и провиснало кадифено въже, което отделяше кафенето от останалата част на тротоара. Внимателно тръгна между масите и наведе глава, за да не си извади очите в разпънатите чадъри.

Погледна към входа на заведението, дали старецът не е там, но собственикът не се виждаше никъде. Събитията щяха да се развият по два начина. Единият добър, другият лош. Рап още не знаеше как да подходи, но имаше представа как би протекла схватката. Руснаците вече влизаха през вратата на ресторанта. Той видя как се заизкачваха по стълбите вдясно от входа. Предпазливо се промъкна вътре, но не ги последва. Да тръгне без подготовка по стълбите, означаваше да поеме сериозен риск да бъде застрелян, което най-вероятно щеше да се случи с тези двамата. Отпред старецът разговаряше с клиентите на една от масите, но беше очевидно, че вниманието му беше насочено другаде — той непрекъснато поглеждаше към стълбите. Рап се обърна наляво. Между бара и предния прозорец-витрина имаше две маси. Барът беше дълъг поне десет метра и заемаше около една трета от ресторанта. Отзад в дъното и вдясно от него имаше още маси. Клиентите се тълпяха край бара и всеки от тях имаше чаша в едната ръка и цигара в другата. Беше доста шумно. Стените бяха с мазилка, подът беше покрит с плочки. Масите, както и част от облицовката бяха от дърво. Доста твърди повърхности. Рап се усмихна, извини се на хората и взе да си проправя път през тълпата, като непрекъснато следеше обстановката в огледалото зад бара. Над и под огледалото бяха закачени два рафта с бутилки алкохол, но в него той можеше да наблюдава едновременно стареца и стълбите. Рап не чу никакъв шум, но забеляза как огледалото и бутилките се разтресоха за миг. Секунда след това течността в бутилките отново затанцува. Рап въздъхна. Вече имаше един мъртъв, а може би и двама.

С лявата ръка машинално натисна бутона за включване на хронометъра на часовника си. Следващо поред беше дишането. То автоматично се настрои на равномерен, почти хипнотичен ритъм. Рап беше сигурен, че кратките трусове бяха резултат от падането на двамата руснаци на пода, след като бяха улучени от Газич. Дали босненецът вече не се катереше по покрива, за да избяга? Едва ли. Начинът, по който беше застанал до колата, след като застреля първия си преследвач, говореше за това, че е прекалено хладнокръвен и спокоен, за да си плюе на петите. А пък трябваше да се има предвид и полицията. Ако оставеше труповете на пода, рано или късно щяха да дойдат ченгета с много въпроси за изясняване. По-скоро щеше да остане и да почисти.

Някой горе още беше жив. В интерес на истината можеше да са и тримата, но на Рап му се искаше да е Газич. Той беше човекът, стоял на улицата в Джорджтаун в онзи ден. Някой го беше наел да извърши пъкленото дело и сега се опитваше да го ликвидира. Мич се нуждаеше от тази информация и с крайна предпазливост едва ли щеше да я получи. В живота съществува един израз: затишие след буря. Във войната това е спадът на напрежението след битката. Някои го наричат спад на адреналина. Елитните воини редовно и методично тренират за този момент, за да са в състояние да препрограмират организма си и да преодолеят този емоционален спад. Чрез непрекъснати повторения и упражнения им се внушава, че в тези минути трябва да сменят празните пълнители, да почистят оръжието си и да се подготвят за следващата битка. Газич не беше елитен воин. Той беше снайперист и наемен убиец. В момента със сигурност го вълнуваха други неща.

Рап реши да се качи. Стига толкова чакане и наблюдаване отстрани. Единственият проблем беше колко още да изчака. Поне минута. За този кратък отрязък от време адреналинът у босненеца щеше да спадне.

Старецът се раздвижи. Рап не го изпускаше от очи. Излезе отпред пред ресторанта. Едната от сервитьорките понечи да го попита нещо, но той махна с ръка и се насочи право към стълбите. Рап погледна часовника си и започна да се отдалечава от бара. Прикри с ръка устата и носа си и примижа, сякаш щеше да кихне. Вместо това обаче незабелязано съобщи по микрофона: „Отивам в офиса му.“

Стъпалата бяха покрити с балатум. Бели и черни квадрати с черни гумени кантове по ръбовете на всяко стъпало. Отляво и отдясно квадратите бяха в добро състояние, но в средата бяха толкова износени и изтъркани, че вече беше започнал да се вижда долният слой на балатума. Рап се усмихна на две жени, които стояха в подножието на стълбите. Хвана любезно за рамото едната и се промъкна между тях. Продължи да се движи вдясно. Така вдигаше по-малко шум и оставаше незабелязан, докато не излезеше на площадката. Бързо се изкачи до първата площадка.

Предположения — най-често всичко се свеждаше до тях. Професионалните прогнози, основаващи на реалния боен опит, даваха голямо предимство в подобни ситуации. Рап си представи какво се случва горе, докато внимателно стъпваше по стълбите. Старецът беше висок около метър и шейсет и пет и тежеше близо сто килограма. На всичкото отгоре, докато вървеше, тежестта на тялото му падаше предимно на дясната страна. Краката му сигурно бяха в окаяно състояние от стоенето по цял ден и носенето на товари от по двайсетина килограма. До следващите стъпала сърцето и дробовете му със сигурност щяха да изнемогват. И като се добавеше стресът от ситуацията, докато стигнеше третия етаж, хазяинът щеше да е в прединфарктно състояние.

До първата площадка нямаше проблеми. Рап продължи към втория етаж, като се притискаше към стената. Последното, което искаше, беше някой да го види и да започне да му крещи да се върне. Спря и се ослуша. Долу се чуваха лека музика и тихи разговори. Горе царяха мрак и тишина. Извади пистолета от джоба. Мушката и мерникът бяха белязани с три фосфоресциращи точки от тритий. Рап вдигна пистолета и го доближи до лицето си, с насочен към тавана заглушител. Мирисът на метал и машинно масло създаваха у него приятно и успокояващо чувство. Трябваше да предвиди още нещо. В момента пистолетът му беше зареден с деветмилиметрови патрони с куршуми с кух връх „Федерал Хидрашок“. Тези боеприпаси бяха с дозвукова скорост и почти безшумни. Идеални за дискретни задачи. Но имаха един съществен недостатък. Дозвуковият куршум имаше осемдесет процента по-ниска начална скорост от свръхзвуковия му събрат. За проникване през бронирана защита не можеше изобщо да се говори. Куршумът можеше да бъде спрян дори от тънко кожено яке, ако мишената се намираше на десет метра. Този тип патрони не бяха подходящи за огнестрелна схватка. Проблемът със свръхзвуковите куршуми пък беше, че те се отличаваха със своята шумност и издаваха характерен и доста силен пукот, когато задминеха звуковата бариера. Рап погледна надолу и си спомни, че около бара беше доста шумно. Няколко секунди той мислено претегли на едната везна скоростта и възпиращата сила и безшумността на другата. В крайна сметка като аргумент натежа скоростта.

Рап премести пистолета в лявата ръка, извади пълнителя и го прибра в предния си джоб. После обърна оръжието така, че дръжката опря в гърдите му. Хвана с лявата ръка цевта и с десния палец натисна бутона за освобождаване от рамата. Издърпа затвора, докато студеният патрон не падна в дланта му. В същото време с десния палец отново заключи затвора. Патрона пъхна на същото място, а от левия си джоб извади нов пълнител. Извади първия свръхзвуков патрон от него и го стисна със зъби. После тихо пъхна пълнителя и провери с длан дали е заключен добре. Пистолетът отново премина в лявата ръка. Внимателно извади патрона от устата си и с насочена към пода цев, го пъхна през отвора за екстракция в цевта. Все едно, че зареждаш торпедо в тръбата за изстрелване. С дясната ръка леко върна цевта напред, докато се чу леко изщракване и затворът се заключи отново.

Това тук не беше Холивуд. Истинските стрелци носеха оръжието си винаги в готовност за стрелба. Което означаваше с патрон в цевта. Без никакви гангстерски измишльотини за издърпване на затвора в последния момент. Подобни действия само забавяха стрелеца и вдигаха излишен шум. Единствената алтернатива на извършения от Рап сложен процес беше способът „меко плъзгане“. При него първо се вкарваше пълнителят и после с бавно и контролирано движение цевта се плъзгаше напред в изходното положение. Проблемът тук обаче беше, че имаше риск патронът да не влезе добре в цевта, което беше последното нещо, особено ако стрелецът имаше намерение пръв да открие стрелба.

Рап стисна дръжката с две ръце и насочи оръжието напред. Продължи с дясната си страна напред, с идеално разпределена върху тялото си тежест, с плавни стъпки като на боксьор лека категория. Започна да взима стъпалата по две наведнъж. Когато стигна площадката между втория и третия етаж, чу гласове. Слаба светлина осветяваше стената над него. Предположи, че идва от офиса на Газич. Вгледа се в стената, за да се опита да различи сенките. Такива обаче нямаше. Това означаваше, че никой не стоеше в коридора. Напрегна слуха си. Гласовете бяха приглушени и едва се чуваха. Май че говореха на гръцки.

Внезапно тишината на третия етаж беше нарушена от ужасен писък. Рап инстинктивно отстъпи назад. Тялото му се напрегна, мускулите му се свиха като бойна пружина, готова да изскочи и да удари всеки миг. След писъка някой рязко изрече нещо. Езикът, на който разговаряха, беше гръцки. След това се чу тежко дишане и руски говор. Ясно какво се беше случило. Рап се приведе ниско и се изкачи, за да огледа площадката. Първото, което забеляза, беше затворената врата на офиса, второто — мъртвия мъж на пода.