Уилям Шекспир
Крал Лир ^[0] (18)

Първа сцена

 

ЕДГАР

Все пак е по-добре презиран явно,

отколкото ласкан и пак презиран.

Най-ниско падналият страх не знае

и винаги е пълен със надежди.

Щастливецът предчувства само зло

в промяната — нещастникът от нея

очаква само радост. Затова

добре дошъл, о, невеществен вихър!

Тоз, който е отвян от теб най-долу,

не се бои, че нещо ще му вземеш!

Какво е туй? Баща ми? И то воден

от някакъв бедняк? О, свят! О, свят!

Ако не те намразвахме за твойте

превратности, човек не би се давал

на старостта!

 

СТАРЕЦЪТ

        Добри ми господарю,

изполичар съм ваш и на баща ви,

кажи-речи, осемдесет години…

 

ГЛОСТЪР

Отивай си, приятелю! Отивай!

За мен от твойта помощ няма полза,

а ти от нея може да пострадаш.

 

СТАРЕЦЪТ

Но как ще се оправяте из пътя!

 

ГЛОСТЪР

Аз нямам път — защо са ми очи?

Препънах се, когато виждах. Често

се случва, качествата да ни глезят,

а слабостите ни да се окажат

от полза нам. О, скъпи синко Едгар,

пострадал от излъган бащин гняв,

да доживея с пръсти да те видя,

ще кажа, че прогледал съм!

 

СТАРЕЦЪТ

                        Ти кой си?

 

ЕДГАР (настрани)

О, небеса! Човече, не възкликвай:

„От туй по-страшно няма!“ Ето на,

че имало!

 

СТАРЕЦЪТ

        Един безумен Том!

 

ЕДГАР (настрани)

И може би ще има и по-лошо!

Дорде човек способен е да каже:

„Най-долу съм“, не е най-долу още!

 

СТАРЕЦЪТ

Хей, де си тръгнал?

 

ГЛОСТЪР

                Просяк ли е?

 

СТАРЕЦЪТ

                                Да,

и просяк, и безумец.

 

ГЛОСТЪР

                За да проси,

би трябвало да има малко ум.

Нощес във бурята един такъв

нещастник ме накара да си кажа:

„Човек е червей!“ и дори ми спомни

за моя син, макар да бях тогава

аз негов враг. Не знаех много нещо.

Каквото са мухите за децата,

това сме хората за боговете —

убиват ни, когато им е скучно,

за развлечение.

 

ЕДГАР

                Какво да правя?

Да се шегувам със скръбта, за мене

ще бъде тежко, както и за него!

Все пак ще трябва… Бог помози, старче!

 

ГЛОСТЪР

Не е ли голият?

 

СТАРЕЦЪТ

                Да, той е, сър.

 

ГЛОСТЪР

Тогаз върви си! Само, ако искаш,

заради бившия си господар

върни се вкъщи и донес тук нещо

да облечем тоз клетник! Ще ни стигнеш

на миля-две по пътя за към Довър.

Ще го помоля да ме води той.

 

СТАРЕЦЪТ

Кой? Лудият?

 

ГЛОСТЪР

                Това е болестта

на времето ни: луди водят слепи.

Стори, каквото казах ти или

каквото искаш — само тук не стой!

 

СТАРЕЦЪТ

Ще донеса най-новата си дреха,

каквото ще да става!

 

ГЛОСТЪР

                Ей, бедняко!

 

ЕДГАР

На Том му е студено! Дъ-дъ-дъ!…

Не мога повече да се преструвам!

 

ГЛОСТЪР

Ела насам, ела!

 

ЕДГАР (настрани)

                И все пак трябва!…

Покой над твойте кървави очи!

 

ГЛОСТЪР

За Довър пътя знаеш ли го, а?

 

ЕДГАР

Отвсякъде знам — оттук и оттам, през дол и овраг, за кон и пешак! Бедният Том си е загубил ума от уплах. Да те пази небето от Нечистия, благи човече! В Том са влезли пет беса наведнъж: Обидикът^[38] — той е на сладострастието; Хопданс — на немотата; Маху — на кражбата; Модо — на убийството; Флибъртиджибет — на преструвките и превземките… само че той после се всели в камериерките и компаньонките. Да те пази небето, господарю!

 

ГЛОСТЪР

Дръж таз кесия, клетнико, когото

съдбата е направила способен

да носи всичко! Моята беда

е щастие за теб. Така небето

да прави винаги, та оня, който

закона му посвоему извърта

и тънещ в похот и разкош, не знае

какво беда е, тъй като не я е

изпитвал сам, да я изпита скоро

и лишното да се разпредели,

за да запълни нуждата на всеки…

Ти бил ли си във Довър?

 

ЕДГАР

                        Бил съм.

 

ГЛОСТЪР

                                Има

край този град висока канара,

надвесена страхотно над морето.

До крайния й ръб ме заведи

и твойта нищета ще облекча

с добра награда. А оттам нататък

водач не ми е нужен.

 

ЕДГАР

Дай ръка!

Том бедничкият ще те води, старче.