Умберто Еко
Пет морални есета (9)

Интервюто

Докато зависи от телевизията за своя дневен ред, печатът решава да си съперничи с нея по стил. Най-типичният начин за даване на всяка новина — политическа, литературна, научна — става интервюто. Интервюто е задължително в телевизията, където не може да се говори за някого, без той да се покаже, обаче е инструмент, който печатът винаги е използвал много пестеливо в миналото. Интервюирането означава подаряване на собственото пространство на някого, за да се накара да каже каквото си иска. Помислете само какво се случва, когато един автор публикува книга. Читателят очаква от печата преценка и ориентир и се доверява на мнението на известен критик или на сериозността на главата на вестника. Но днес един вестник се счита за победен, ако не успее да получи преди всичко интервю с този автор. Що е интервю с автора? Фатална самореклама. Много рядко авторът твърди, че е написал долнопробна книга. Обикновено това е скрит шантаж (напомням, че това се случва и в други страни): „Ако не дадеш интервю, няма да ти направим и рецензия“; но често заплатеният с интервюто вестник забравя за рецензията. Във всеки случай читателят е бил ограбен; рекламата е предшествала или заместила критичната преценка и често когато накрая пише, критикът вече обсъжда не книгата, а казаното от автора в разни интервюта.

По-основателно интервюто с един политик би трябвало да бъде жест с известна тежест: то или е измолено от политика, който иска да използва вестника като проводник — и вестникът трябва да прецени дали възнамерява да му даде това пространство, — или е измолено от вестника, който иска да задълбочи някаква позиция на политика. Едно сериозно интервю трябва да отнема много време, а интервюираният (както става в почти целия свят) трябва после да прегледа снетия текст, за да избегне изопачаванията и опроверженията. Днес всекидневниците публикуват по десетина, готови и изконсумирани, интервюта на ден, където интервюираният казва онова, което е казал на другите вестници; но за да се победи конкуренцията, е нужно интервюто в този вестник да бъде по-пикантно от онова в другия. Така че играта е в изтръгването от политика на доволно преувеличено полу-признание, от което ще избухне скандалът.

Нима политикът, все така на сцената на следващия ден, за да опровергае заявеното предишния ден, е жертва на печата? Тогава трябва да го попитаме: „Ама защо се съгласяваш и не усвоиш ефикасната техника на no comment?“. През миналия октомври, когато забрани на своите депутати да говорят с журналисти, стана ясно, че Босси ще избере този път. Губещ избор, защото го подложи на атаките на печата? Печеливш избор, защото му донесе поне два дни присъствие на цели страници по всички всекидневници? Парламентарните журналисти твърдят, че във всеки случай на изявление, последвано от злъчно опровержение, политикът действително е направил това полу-признание именно за да го публикува вестникът и той да може да го опровергае на следващия ден, след като междувременно е пуснал ballon d’essai и е довел до постигане целта на инсинуация или заплаха. След което ще се попита парламентарният хроникьор, жертва на лукавия политик: „Защо се съгласяваш, защо не изискваш да провери и подпише сваления текст?“

Отговорът е прост. В тази игра всеки има какво да спечели и няма какво да загуби. Доколкото играта е развихрена, декларациите следват ден след ден, читателят им губи броя и забравя какво е било казано: за компенсация вестникът вдига шум около новината и политикът извлича предварително определената изгода. Това е pactum sceleris в ущърб на читателя и гражданина. И то така разпространен и приет, че да стане обичай не на „обдаряване“, а на „обговаряне“. Но като всички простъпки в крайна сметка не се възнаграждава: било за печата, било за политика цената е загубата на доверие, непукистката реакция на читателя.

За да се направи по-апетитно интервюто, към него е прибавена, както вече се каза, радикалната подмяна на политическия език, който приемайки способите на дебата и телевизионната разпра, вече не е предпазлив, а живописен и непосредствен. Дълго време се оплаквахме, че италианските политици четяха оскъдни и неясни изявления от листче и се възхищавахме на онези американски политици, които, изглежда, говореха пред микрофоните, без да четат, импровизирайки и даже вмъквайки в речта си свежи остроумия. Добре де, не беше така: по-голямата част от тях бяха посещавали курсове в разни speech centers в техния университет; те следваха и следват правилата на привидно импровизирано, но регулирано до милиметър ораторство; казваха и казват (освен случаите на гаф) записани в достъпни малки наръчници или подготвени през нощта от ghost writers остроумия.

Изтръгнал се от дворцовото ораторство на първата република, политикът от втората наистина импровизира. Говори по-разбираемо, но често неконтролирано. Не е нужно да се казва, че за вестниците, особено ако са решили да се седмичнизират, това е мана. Ще ми простите непочтителното сравнение, но нормален психологичен механизъм в селските кръчми е щом някой на градус каже непредпазливо първо изречение, цялата аудитория да се постарае да го стимулира и да го накара да прекрачи всяка граница. Това е динамиката на провокацията, която се установява в токшоуто, и същата, която се установява във взаимоотношението между хроникьора и политика. Половината от явленията, които днес дефинираме като „отравяне на политическия живот“, произлизат от тази неконтролируема динамика. Разбира се, казах във вихъра, че читателите забравят специфичното изявление; но остава и става обичаен тонът на дебата, убеждението, че всичко е позволено.