Умберто Еко
Пет морални есета (14)

Миграциите на третото хилядолетие

2000-та година наближава. Не ще дискутирам дали новото хилядолетие започва по-скоро в полунощ на 31 декември 1999 г., отколкото в полунощ на 31 декември 2000 г., както биха ни насърчили да мислим математиката и хронологията. В символното поле и математиката, и хронологията са мнения и 2000 г. е със сигурност магическа цифра, от чието очарование е трудно да се изтръгнем след толкова много оповестили чудесата на 2000-та година романи от миналия век.

От друга страна, научихме, че и от хронологична гледна точка компютрите ще навлязат в криза на датирането от 1 януари 2000 г., а не от 1 януари 2001 г. Чувствата ни ще бъдат неосезаеми и заблуждаващи, но компютрите не грешат даже когато сгрешат: и ако сгрешат на 1 януари 2000 г. ще имат право.

За кого е магическа 2000-та година? Очевидно за християнския свят, щом като обозначава две хиляди години от предполагаемото раждане на Христос (дори да знаем, че Христос съвсем не е роден в 0-та година от нашата ера). Не можем да кажем „за западния свят“, защото християнският свят се простира и в източните цивилизации щом към т.нар. западен свят принадлежи Израел, който разглежда нашата регистрационна система като Common Era, в действителност номерира годините по друг начин.

От друга страна, през XVII век протестантът Исак дъо ла Перер открил, че китайските хронологии са много по-древни от еврейските и подхвърлил хипотезата, че първородният грях засяга само потомството на Адам, а не други, родени доста преди това раси. Естествено бил обявен за еретик, но бил той прав или крив от теологична гледна точка, той реагирал на факт, в който днес никой не се съмнява: разните датирания в сила в различни цивилизации отразяват различни теогонии и историографии и християнското датиране е само едно от многото (и бих искал да отбележа, че пресмятането на ab anno Domini не е толкова древно, колкото се вярва, защото още в късното средновековие годините са пресмятани не от раждането на Христос, а от предполагаемото сътворение на света).

Считам, че 2000-та година ще се чества и в Сингапур или в Пекин поради влиянието на европейския модел над други модели. Вероятно всички ще честват идването на 2000-та година, но за повечето народи по земята това ще бъде търговско удобство, а не съкровено убеждение. Ако в Китай е процъфтявала цивилизация преди нашата 0-ва година (и между другото знаем, че преди тази година са процъфтявали други цивилизации от Средиземноморския басейн, само дето сме постигнали съгласие да номерираме годините, в които живели Платон и Аристотел, като „преди Христа“), то какво означава честването на 2000-та година? Означава триумф на модела, който не ще нарека „християнски“ (защото и атеистите ще честват 2000-та година), но във всеки случай на европейския модел, който след като Христофор Колумб „открил“ Америка — а американските индианци казват, че през тези години те са ни открили — станал също и американски модел.

Когато ще честваме 2000-та година, коя година ще бъде за мюсюлманите, за австралийските аборигени, за китайците? Разбира се, това би могло да не ни интересува. 2000-та година си е наша, европоцентрична дата, наша си работа. Но като оставим настрана факта, че европоцентричният модел, изглежда, господства и над американската цивилизация — ала има също американски граждани с африкански, източен, индиански произход, които не се идентифицират с този модел, — имаме ли право ние, европейците, все още да се идентифицираме с европоцентричния модел?

Преди няколко години при създаването на Académie Universelle des Cultures в Париж, събрала артисти и учени от всяка страна на света, бе разпространен устав или харта. И в една от въвеждащите декларации на тази харта, която искаше да дефинира също научните и моралните задължения на тази Académie, бе заявено, че през следващото хилядолетие в Европа ще се присъства на голям „метисаж на културите“.

Ако ходът на събитията не се обърне внезапно (всичко е възможно), ние трябва да се подготвим за факта, че през следващото хилядолетие Европа ще бъде като Ню Йорк или като някои страни от Латинска Америка. В Ню Йорк присъстваме на отричането на понятието melting pot, различни култури съжителстват — от пуерториканците до китайците, от корейците до пакистанците: някои групи са се слели помежду си (като италианците и ирландците, евреите и поляците), други се удържат разделени (в различни квартали, говорейки различни езици и практикувайки различни традиции) и всички се срещат на базата на някои общи закони и общ език на общуване — английския, който всеки говори недостатъчно добре. Моля ви да си спомните, че Ню Йорк, където т.нар. бяло население върви към превръщането си в малцинство, 42% от белите са евреи, а другите 58% са с най-различен произход и WASP (бели, англосаксонци и протестанти) са малцинството между тях (има полски, италиански, испано-американски, ирландски и пр. католици).

В Латинска Америка са се случвали различни феномени според страните: испанските колонизатори се смесвали понякога с индианците, понякога (като в Бразилия) с африканците, понякога се раждали т.нар. креолски езици и населения. Много е трудно, дори разсъждавайки расистки за кръвта, да се каже дали един мексиканец или перуанец има европейски или американо-индиански произход, а да не говорим за ямаец.

Добре де, Европа очаква феномен от този род и никой расист, никой носталгичен реакционер не ще може да му попречи.

Считам, че трябва да се разграничават понятията „имиграция“ и „миграция“. „Имиграция“ има, когато някои индивиди (дори много, но в статистически непредставителна степен спрямо общия произход) се пренасят от една страна в друга (като италианците или ирландците в Америка или турците в Германия днес). Имиграционните феномени могат да бъдат политически контролирани, ограничавани, насърчавани, програмирани или приемани.

Не е така с миграциите. Насилствени или мирни, те са като природните феномени: стават и никой не може да ги контролира. „Миграция“ има, когато цял народ малко по малко се премества от една територия в друга (и не е представително колко остават в изначалната територия, а доколко мигрантите променят коренно културата на територията, в която са мигрирали). Имало е големи миграции от Изток на Запад, в чийто ход народите от Кавказ са изменили културата и биологичната наследственост на родените на място. Имало е миграции на т.нар. варварски народи, нахлули в Римската империя и създали нови кралства и нови култури наречени именно „римо-варварски“ или „римо-германски“. Имало е европейска миграция към американския континент — от една страна, от Източното крайбрежие до Калифорния, а от друга, от Карибските острови и Мексико до предела на Коно Сур. Дори да е била отчасти политически програмирана, говоря за миграция, защото идващите от Европа бели не приели нравите и културата на родените на място, а основали нова цивилизация, към която дори родените на място (оцелелите) се приспособили.

Имало е прекъснати миграции, като онази на народите от арабски произход до Иберийския полуостров. Имало е форми на програмирана и частична, но не по-малко влиятелна, миграция като онази на европейците към Изтока и Юга (откъдето и раждането на т.нар. постколониални нации), където мигрантите въпреки това променили културата на автохтонните населения. Струва ми се, че досега не е правена феноменология на различните типове миграции, но миграциите със сигурност се различават от имиграциите. „Имиграция“ има само когато имигрантите (допуснати според политически решения) приемат в голяма част нравите на страната, в която имигрират, а „миграция“ има, когато мигрантите (които никой не може да арестува на границите) преобразуват коренно културата на територията, в която мигрират.

Днес, след пълен с имигранти XIX век, ние сме изправени пред несигурни феномени. Днес — в климат на голяма подвижност — е много трудно да се каже дали някои феномени са имиграционни или миграционни. Със сигурност има непрестанен поток от Юга към Севера (африканците или пък тези от Близкия изток към Европа), индийците от Индия са нахлули в Африка и островите на Тихия океан, китайците са навсякъде, японците присъстват с индустриалните си и икономически организации дори когато не се преместват масово физически.

Възможно ли е вече да се разграничи имиграцията от миграцията, когато цялата планета става територия на кръстосани премествания? Вярвам, че е възможно: както казах, имиграциите са политически контролируеми, а миграциите не; те са като природните феномени. Докато има имиграция, народите могат да се надяват да държат имигрантите в гето, за да не се смесват с родените на място. Когато има миграция, вече няма гета и метисажът и неконтролируем.

Феномените, с които Европа все още се опитва да се справи като със случаи на имиграция, обаче са случаи на миграция. Третият свят чука на вратата на Европа и влиза в нея, дори Европа да не е съгласна. Проблемът вече не е да се решава (както политиците се преструват, че вярват) дали в Париж са допустими ученички с чадор, или в Рим трябва да бъдат издигнати няколко джамии. Проблемът е, че през следващото хилядолетие (тъй като не съм пророк, не мога да уточня датата) Европа ще бъде многорасов или, ако предпочитате, „цветен“ континент. Ако ви харесва, ще бъде така; и да не ви харесва, пак ще бъде така.

Този сблъсък (или схватка) на културите би могъл да има кървав изход и убеден съм, че в някаква степен ще го има и той ще бъде неотстраним и дълготраен. И все пак расистите би трябвало да бъдат (на теория) изчезваща раса. Съществувал ли е римски патриций, който не успял да понесе, че дори галите, сарматите или евреите като Свети Павел щели да станат cives romani и на императорския трон щяло да е възможно да се изкачи африканец, както накрая се случило? Забравили сме този сразен от историята патриций. Римската цивилизация е била цивилизация на метиси. Расистите ще кажат, че затова се е разпаднала, но затова са били необходими петстотин години — и струва ми се, че дори за нас това е отрязък от време, който ни позволява да правим проекти за бъдещето.