Умберто Еко
Пет морални есета (12)

Какво да се прави?

На печата остават два пътя, за да се измъкне от тези противоречия — и двата еднакво трудни, защото дори практикувалите ги досега чуждестранни вестници трябва да се преобразуват по някакъв начин, за да се приспособят към новите времена.

Първият е „пътят на Фиджи“. През 1990 г. прекарах почти месец на островите Фиджи, а миналата година почти месец на Карибите. На островчетата, където бях, можех да чета само местния всекидневник: осем или дванадесет страници, предимно реклами на ресторанти и новини с местен характер. Въпреки че бях на Фиджи при избухването на кризата в Залива и на Карибите при дискутирането на декрета Бионди в Италия, бях в течение на всички съществени факти. Тези бедни вестници, работещи само със съобщения на агенциите, успяваха да дадат в няколко реда най-важните новини от предишния ден. От разстояние разбирах, че онова, за което този вестник не говори, не беше чак толкова важно.

Следването на пътя на Фуджи от един вестник включва естествено ужасен спад на продажбите. Той би станал бюлетин за елит като онзи, който чете бюлетините за валутните курсове: защото за да се разбере тежестта на една дадена в същината й новина, е необходимо обучено око. Това би било обаче злочестина за политическия живот, който би загубил критичната функция на печата. Повърхностните политици биха могли да си помислят, че в този момент телевизията би им била достатъчна: но телевизията като всяка форма на спектакъл изхабява. Фанфани просъществува по-дълго от Нилла Пицци. Една политическа класа израства и съзрява дори чрез широкообхватно, спокойно и премислено съпоставяне, което само взаимоотношението с печата може да даде. И политическата класа е първата, която ще загуби всичко (изтръгвайки само незначителни краткосрочни изгоди: малобройни, проклети и незабавни) от напълно седмичнизиран и равнен по телевизията всекидневен печат.

Другият път би бил дефинираният от мене като път на „разширеното внимание“: всекидневникът отказва да стане развлекателен седмичник и става строга и достоверна мина за новини за всичко, което става по света; не ще говори само за извършения вчера в страна от Третия свят държавен преврат, а ще посвещава на събитията в тази страна непрекъснато внимание, дори когато предстоящите факти са в инкубационен период, успявайки да обясни на читателя защо (поради какви икономически или политически и дори национални интереси) трябва да се внимава в това, което става там. Но този тип всекидневен печат изисква продължително образоване на читателя; днес в Италия, преди да успее да образова собствените си читатели, един всекидневник би ги загубил. Даже New York Times, при все че има образовани читатели и действа в Ню Йорк при практически монополен режим, вече намира, че цветният и по-лек US Today му отнема читатели.

Но би могло да се случи друго. С развитието на телематиката и интерактивната телевизия скоро всеки от нас би могъл да си състави и дори да си отпечата вкъщи с помощта на дистанционното управление собствения си съществен вестник, избирайки сред огромен брой източници. Биха могли да умрат всекидневниците — но не и вестникарските издатели, които биха продавали информация на намалени цени. Но направеният вкъщи вестник би могъл да каже само това, от което потребителят вече се интересува, и би го отчуждил от поток от информации, преценки, тревоги, които биха могли да изискват вниманието му; той би го лишил от възможността да събере, прелиствайки останалата част от вестника, неочакваната или нежелана новина. Бихме имали елит от свръхосведомени потребители, които знаят къде и кога да търсят новините, и маса информационен субпролетариат, доволен да узнае, че в околността се е родило двуглаво теле, нехаейки за останалия свят. Това вече се случва с американските вестници, които не се публикуват в Ню Йорк, Сан Франциско, Лос Анджелис, Вашингтон и Бостън.

И този случай би бил злочестина за политиците, принудени да се прекланят само пред телевизията: тогава би имало режим на плебисцитна република, където избирателите биха реагирали само на моментната емоция предаване по предаване, час по час. На някой би могло да се стори, че това е идеална ситуация: но в такъв случай не единичният политик, а самите групи и движения биха имали краткия живот на манекенка.

Вярно, че бъдещето на Интернет остава открито и политици като Ал Гор го разбраха навреме. Информацията се разпространява по безброй самостоятелни канали, системата е без център и неконтролируема, всеки дискутира с другите и не само реагира емоционално на проучването в реално време, но предъвква дори задълбочени съобщения, които открива малко по малко, завързва взаимоотношения и дискусиите отвъд парламентарната диалектика или поовехтялата журналистическа полемика.

Но поне задълго: (I) телематичните мрежи ще останат инструмент за окултурен и млад елит, а не за икономката католичка, не за маргинала, към когото се обръща Комунистическото обновление, не за призовавания от СДП пенсионер, не за буржоазната госпожа, изявена привърженичка на Полюсът на свободата. Плашейки ви, аз се шегувам, но има и нещо вярно: телематичната мрежа засега може да даде властта не на вас и на вашите традиционни избиратели, а на моите студенти, които установяват привилегирован мост с юпитата от Уолстрийт; (II) не е казано, че тези мрежи могат да останат без център, да се изплъзнат от всякакъв контрол отгоре; вече сме в ситуация на задръстване, утре един Голям брат би могъл да контролира каналите за достъп и тогава освен дискусии за равнопоставеността…; (III) огромната позволена от тези мрежи информация би могла да доведе до цензура поради излишък. Неделният New York Times наистина съдържа all the news that’s fit to print (всичко, което си струва да се отпечата), ала не се различава много от Правда от времето на Сталин, защото — предвид невъзможността да се прочете всичко за седем дни — като че ли новините, които дава, са цензурирани. Информационният излишък води било до случайни критерии за свиване, било до внимателни подбори, отново позволени само на високо образован елит.

Как да завърша? Аз считам, че печатът, в традиционния смисъл на всекидневника и седмичника от хартия, който се купува доброволно от будката, все още има основна функция, и то не само за гражданския растеж в една страна, но и за нашето удовлетворение и удоволствието от придобития от няколко века навик да смятаме заедно с Хегел четенето на вестници за сутрешната молитва на модерния човек.

Но така както вървят днес нещата, италианският печат изявява на собствените си колони съзнаваната от него неудовлетвореност, без да знае как да я преодолее. Тъй като, както видяхме, алтернативите са трудни за изпробване, необходимо е да започне дълго преобразуване; на което политическият свят не може да остане чужд. От печата не може да се иска да отстрани изцяло процеса на седмичнизиране поради основания, които видяхме. Но не може и да се насърчава да записва кулоарните клюки или зашеметяващо изтичане на информация. Защото рискът от колапс е общ.

Като начало, на политика често му се случва да изпрати на вестниците статия, която се появява под рубриката „Получаваме и охотно публикуваме“. Добре де, това е начин да даде принос към размисъла и да поеме отговорност за собствените си изявления. Нека политикът изисква да му се предоставя всяко интервю и да подписва снетия текст. Той по-рядко ще се появява по вестниците, но всеки път, щом се появи, ще бъде взет на сериозно. От това ще извлекат изгода и вестниците, които не ще бъдат осъждани да записват само гневните изблици между две кафета. А как ще запълни печатът тези празнини? Може би търсейки други новини в останалия свят, а не в малкото каре между Монтечиторио^[1] и Палаццо Мадама^[2] — което не интересува милиарди души. Ала има милиарди души, от които би трябвало да се интересуваме и за които печатът трябва да говори повече не само защото хиляди наши съграждани строят нещо с тях, но и защото от техния растеж или от тяхната криза зависи бъдещето на нашето общество.

Това е приканване както печатът така и политическият свят да гледат повече към света и по-малко в огледалото.