Умберто Еко
Пет морални есета (11)

Кой прави сензация сега?

Espresso често се е впускало в епохални кампании, ако си припомним прочутата начална: „Гнила столица — покварена нация.“ Но каква бе техниката на тези кампании? Вкъщи имам само пълното течение на Espresso за 1965 г., което прелиствах онзи ден. От номер 1 до номер 7 статиите са разположени в пространството между политиката и нравите и няма изключителни разкрития. Едва в номер 7 се появява едно разследване на Джаннуцци: „Облагането на Свети Петър“, където Ватикана се обвинява, че за три години не е внесла четиридесет милиарда лири в държавната хазна със съгласието на италианското правителство. Намираме се в периода на Втория Ватикански събор, отново се поставя под въпрос член 7 от Конституцията, темата е парлива. В номер 8 фискалната тема не е подета. В замяна, в статия на Скалфари се говори за Викария на Хочхут, чието представление било спряно от квестурата в Рим. Появява се неподписана статия с разкрития за събора. Без читателят да си даде сметка от пръв поглед, темата за Викария е подета в театралната рубрика на Сандро Де Фео. В номер 9 започва дълъг репортаж на Камилла Чедерна зад кулисите на събора, който продължава до номер 13.

Едва в номер 13, почти два месеца след това, статия на Ливио Дзанетти открива политическия проблем в дискусиите за преразглеждане на конкордата и едва накрая проблемът се свързва с този за предполагаемите ватикански фискални измами. Към темата се връща в номер 14, но без да се вдига шум на първа страница. В номер 15 Църквата е представена със статия на Фалкони за разбунтувалите се свещеници и за новия тогава случай на църквата в Барбиана. Едва в номер 16 уводната статия на първа страница говори за политическата тежест на посещението на Ненни във Ватикана. Ще съумее ли италианската държава да оцени собствените си права? От номер 18 започва ново разследване на тайните на магистратурата.

Очевидно вестникът е имал своя стратегия, знаел е, че не може да вика „Дръжте вълка, дръжте вълка!“ всяка седмица, дозирал е тона, премервал е новината на глътки, оставял е читателите малко по малко да формират собственото си мнение, накарал е политическата класа да усети тежестта на дискретно, но постоянно наблюдение, давайки да се разбере, че при случай би могъл да се върне към разкритото.

Би ли могъл един седмичник да се държи днес по същия начин? Не: (I) поради тиража и графичното си оформление тогавашният Espresso се обръща към управляваща класа; днес читателите му са се увеличили поне пет пъти; той вече не може да следва техниката на тънкото, постепенно и градиращо подмятане; (II) днес първоначалната сензация би била подета и разширена от останалия печат и другите медии и за да може да подеме темата, седмичникът би трябвало незабавно да вдигне мерника, да намери по-взривяващи новини с цената на надуването на недостатъчно проверени данни; (III) в политическия свят и в появяванията му по телевизията темата вече е достигнала равнището на разпрата; обектът на новината ще бъде вече не фактът, че има заподозрян във фискална измама или пък проблем около конкордата, а разпалилата се по този проблем живописна схватка — и седмичникът би говорил само за това как другите вестници или телевизията подхождат към въпроса; (IV) накрая, сред елементите на преобразуване на печата, не можем да не разгледаме новото отношение на магистратурата. Печатът се намесваше там, където политическите сили мълчаха, а магистратурата не виждаше. След „Чисти ръце“ магистратурата достигна такава интензивност на разобличаване на всички равнища, че за печата остана доста малко за разкриване. Той може само да повтаря (или предшества в трескава надпревара за разкритие) тръгналите от Съдебната палата разобличения или да промени играта и разобличи магистратурата, но дори и там теглен на буксир от телевизията. Играта на страните тогава започва да се гърчи. И гърченето й я изпразва от всякакъв ефект или пък произвежда като единствен допълнителен ефект отравянето на политическата борба.

Докато едно време вестникът трябвало да изпраща собствени шпиони по коридорите на римските палати, за да изтръгне някакво предпазливо признание от лицата, които знаели, днес трябва за всеки случай да се пази от някой, който, без да е молен, предоставя апетитни досиета и ако не провери достоверността им, става заблуждаващ разпространител и губи доверие. Трябва да се играе в защита, да се отбиват ударите, които идват отвън. Пикорелли (който играеше по средата на събитията, политическия свят, службите и журналистиката) победи Арриго Бенедетти, който мислеше за журналистиката като за четвърта самостоятелна власт.

Не че другаде нещата са различни — наскоро Франция се оплака, че надпреварата за сензация на всяка цена е нарушила най-ревностно пазената интимност на президента на републиката. Едно сравнение между Никсън и Клинтън ни казва какви са последиците на тази надпревара за сензация.

Никога преди разследването на Washington Post за Уотъргейт не е имало други, освен политически, атаки към президентството и неговата почтеност. Ако разгледаме гафа сам по себе си, Никсън можеше лесно да се измъкне, обвинявайки твърде усърдни сътрудници. Но той направи грешката да тръгне с лъжа. В този момент журналистическата кампания съсредоточи всичко върху факта, че президентът на Съединените щати е излъгал, и в крайна сметка Никсън падна не защото бе косвено виновен в злоупотреба, а защото бе уличен в лъжа. Следователно изборът бе точен, пунктуален, премерен и именно затова ефикасен. Онова, което прави изключително по-слабата и разединена кампания срещу Клинтън, е, че вече всеки ден се появява сензация и за да я има, на Клинтън и Хилари без колебание се приписват всякакви прегрешения: от спекулациите с недвижими имоти до храненето на котката с държавни пари. Прекалено много. Общественото мнение не е смутено, а остава дълбоко скептично. И тук крайният резултат е отравянето на политическата борба: един лидер може да бъде заменен само ако успеят да го вкарат в затвора.