Умберто Еко
Пет морални есета (5)

Полемиките от шейсетте и седемдесетте години

През шейсетте и седемдесетте години полемиката за естеството и функцията на печата се развива по тези две теми: (I) различие между новина и коментар, и следователно призив към обективност; (II) вестниците са властови инструменти, управлявани от партии или икономически групировки, които нарочно използват криптиран език, доколкото истинската им функция не е да дават новини на гражданите, а да изпращат шифровани съобщения на друга властова групировка, минавайки над главата на читателите. Политическият език се вдъхновява от същите принципи и изразът „успоредни сходимости“ е останал в литературата за масмедиите като символ на този език, едва-едва разбираем в коридорите на Монтечиторио, но непроницаем за домакинята от Вогера.^[1]

Както ще видим, тези две теми са до голяма степен остарели. От една страна, бе проведена обширна полемика за обективността и много от нас поддържаха, че (освен бюлетина за метеорологичната прогноза) не може да съществува наистина обективна новина. Дори разделяйки старателно коментар и новина, самият избор на новината и нейното страниране представляват елемент на скрита преценка. През последните десетилетия нахлу стилът на т.нар. Тематизация, една и съща страница приютява свързани но някакъв начин събития. Ето като пример за тематизация страница 17 на Repubblica от неделя, 22 януари. Четири статии: „Бреша — ражда и умъртвява дъщеричката си“; „Рим — само вкъщи 4-годищно дете играе на перваза, бащата свършва в «Реджина Чели»^[2]; «Рим — в болница могат да раждат дори тези, които не искат да задържат детето»; «Тревизо — разведена майка се отказва да бъде майка». Както виждате, тематизира се рискът от изоставяне на детето. Въпросът, който трябва да си поставим, е: става ли дума за типичен, актуален за този период проблем? Това ли са всички новини за случаи от този род? Ако става дума само за четири случая, то тази работа не би била представителна статистически; но тематизацията издига новината в онова, което юридическата и съвещателната класическа реторика нарича exemplum: един-единствен случай, от който се извлича (или крадешком се внушава извличането на) правило. Ако става дума само за четири случая, то вестникът ни кара да мислим, че са много повече; ако бяха много повече, то вестникът не би ни го казал. Тематизацията не предоставя четири новини: тя изразява силно мнение за детската ситуация, както искал редакторът, който може би късно през нощта я е странирал така, защото не е знаел как да запълни страница 17. С това не казвам, че техниката на тематизацията е погрешна или опасна: казвам само, че ни показва как могат да се изразят мнения, давайки изцяло обективни новини.

Колкото до проблема за криптирания език, бих казал, че нашият печат го изостави, защото се промени и езикът на политиците, които вече не четат от листче пред микрофоните неясни и обработени изречения, а казват apertis verbis, че техният сподвижник е предател, докато другият прославя на висок глас ерективните качества на собствения си възпроизводителен орган. Печатът дори набляга върху достъпен за безформената цялост, която днес се нарича «хората», език, но счита, че хората говорят само с готови изречения. И така, ето (използвам по малко събрани за един месец от моите студенти данни за готови изречения в италианския печат) следния списък с готови изречения от една-единствена статия на Corriere от 11 януари 1995 г.: «Надеждата умира последна», «Гърди срещу гърди», «Дини вещае сълзи и кръв», «Куиринале^[3] е готов за война», «След дъжд качулка», «Паннелла стреля наред», «Времето свършва — няма място за болки в корема», «Правителството ще трябва да измине дълъг път», «Ще сме загубили нашата битка», «Ножът опря до кокала». В Repubblica от 28 декември 1994 г. се оказва, че «Трябва да се спасява всичко наред», «Който много иска, остава с пръст в уста», «Бог да ме пази от приятелите», «Най-лошите валсови стъпки», «Fininvest» излиза отново на бойното поле“, „Кашата е забъркана“, „И светците няма да попречат“, „Труден за изкореняване бурен“, „Вятърът обръща посоката си“, „Телевизията взема лъвския пай и ни оставя само трохите“, „Да се върнем към темата“, „Броят на слушателите спадна катастрофално“, „Загубване нишката на разказваното“, „Отваряне на очите“, „С ухо към пазара“, „Излиза в окаяно състояние“, „Нещо ни яде отвътре“, „Отдаване на военни почести“… Не вестник, а Умотворения. Има защо да се запитаме дали тези клишета са в крайна сметка повече или по-малко прозрачни от „успоредните сходимости“, които поне Червените бригади бяха разбрали какво искат да кажат и всъщност бяха действали впоследствие.

Отбележете, че петдесет процента от тези готови, добри за „хората“ изречения са измислени от вестникарите, а петдесет процента са цитирани из изявления на парламентаристите. Както виждате — за да използваме друго готово изречение, — „обръчът се затяга“, слагаме на огъня дяволски съюз, в който не се знае кои са корумпираните и кои корумпиращите.

Следователно край на стария дебат за обективността и криптирания език. Откриват се нови проблеми. Кои са те и как се раждат?