Умберто Еко
Пет морални есета (3)

2. Вечният фашизъм

През 1942 г., на десетгодишна възраст, спечелих първа награда на Ludi Juvemles (конкурс за млади италиански фашисти със свободно участие — с други думи, за всички млади италианци). Бях разработил с реторична виртуозност темата: „Трябва ли да умрем за славата на Мусолини и безсмъртната участ на Италия?“ Отговорът ми бе положителен. Бях будно момче.

После, през 1943 г., открих значението на думата „свобода“. Ще разкажа тази история в края на речта си. В този момент „свобода“ все още не означаваше „освобождение“.

Прекарах две от детските си години между SS, фашисти и партизани, които се стреляха един друг, и се научих да избягвам куршумите. Не бе зле като упражнение.

През април 1945 г. партизаните превзеха Милано. Два дни по-късно дойдоха в малкия град, където живеех. Бе радостен момент. На главния площад се бяха стълпили хора, които пееха и развяваха знамена, призовавайки на висок глас Мимо, партизанския командир на зоната. Бившият старшина на карабинерите Мимо се бе съюзил с привържениците на Бадолио и бе загубил единия си крак в една от първите схватки. Той се показа на балкона на общината, подпрян на две патерици, блед; опита се да успокои тълпата с ръка. Аз бях там и очаквах речта му, като се има предвид, че цялото ми детство беше белязано от големите исторически речи на Мусолини, чиито най-значими пасажи учехме наизуст в училище. Тишина. Мимо говори с дрезгав глас, почти не се чуваше. Каза: „Граждани, приятели. След толкова болезнени жертви… ето ни тук. Слава на падналите за свободата.“ Това бе всичко. И се прибра вътре. Тълпата крещеше, партизаните вдигнаха оръжията си и стреляха във въздуха празнично. Ние, момчетата, се втурнахме да събираме гилзите — ценни предмети за колекциониране, — но бях научил също, че свободата на словото означава свобода на реториката.

Няколко дни след това видях първите американски войници. Бяха афроамериканци. Първият янки, когото срещнах, беше черен, Джоузеф, който ме запозна с чудесата на Дик Трейси и Лил Абнър. Комиксите му бяха цветни и миришеха хубаво.

Един от офицерите (майор или капитан Мъди) гостуваше във вилата на семейството на двама мои съученици. Бях вкъщи в градината, където някои дами бяха обкръжили капитан Мъди и разговаряха на някакъв френски. Капитан Мъди имаше добро висше образование и говореше малко френски. Така че първият ми образ на американските освободители, след толкова бледи лица в черни ризи, бе на образован черен в жълто-зелена униформа, който казваше: „Oui, merci beaucoup Madame, moi aussi j’aime le Champagne…“ За съжаление липсваше шампанското, но от капитан Мъди получих първата си дъвка и започнах да дъвча по цял ден. През нощта слагах остатъка в чаша вода, за да го запазя свеж за следващия ден.

През май чухме, че войната е свършила. Мирът ми даде странно усещане. Беше ми казано, че постоянната война е нормалното положение за един млад италианец. През следващите месеци открих, че Съпротивата беше не само местно, но и европейско явление. Научих нови, възбуждащи думи като „réseau“, „armée secrète“, „Rote Kapelle“, „Варшавско гето“. Видях първите снимки от Холокоста и разбрах значението им, преди да познавам думата. Дадох си сметка от какво бяхме освободени.

В Италия днес някои се питат дали Съпротивата е имала реално военно влияние върху хода на войната. За моето поколение въпросът не е съществен: незабавно разбрахме моралното и психологично значение на Съпротивата. Въпрос на гордост беше да знаем, че ние, европейците, не бяхме чакали освобождението пасивно. Мисля, че и за младите американци, които проливаха кръвната си дан за нашата свобода, беше съществено да знаят, че зад линията имаше европейци, които вече плащаха дълга си.

В Италия днес някой казва, че митът за Съпротивата бил комунистическа лъжа. Вярно е, че комунистите експлоатираха Съпротивата като лична собственост от момента, в който получиха първостепенна роля; но аз помня партизани с разноцветни шалчета.

Прекарвах нощите си, залепен за радиото — затворените прозорци и всеобщият мрак превръщаха малкото пространство около апарата в единственото осветено кътче, — слушайки съобщенията, които Радио Лондон предаваше на партизаните. Бяха същевременно неясни и поетични („Слънцето все още изгрява“, „Розите цъфтят“) и в по-голямата си част бяха „съобщения за Франки“. Някой ми подшушна, че Франки бил шеф на една от най-мощните нелегални групи в Северна Италия, легендарно смел мъж. Франки стана моят герой. Франки (чието истинско име бе Едгардо Сонио) беше монархист, до такава степен антикомунист, че след войната се присъедини към групировки от крайната десница и дори бе обвинен, че е бил съучастник в реакционен държавен преврат. Какво значение има? Сонио все още си остава блян от моето детство. Освобождението бе общо начинание за хора с различен цвят.

В Италия днес някой казва, че освободителната война била трагичен период на разделение и че сега имаме нужда от национално помирение. Споменът за онези ужасни години би трябвало отново да се потисне. Но потискането причинява невроза. Докато помирение означава състрадание и уважение към всички онези, които добросъвестно са водели своята война, да се прости, не означава да се забрави. Мога дори да допусна, че Айхман искрено е вярвал в мисията си, но не ще съумея да кажа: „О’кей, върни се и пак го направи.“ Ние сме тук, за да помним какво се случва и тържествено да заявим, че „те“ не трябва да го правят повече.

Но кои са „те“?

Ако все още мислим за тоталитарните правителства, господствали в Европа преди Втората световна война, то можем спокойно да кажем, че би било трудно да се завърнат в същата форма при различни исторически условия. Ако фашизмът на Мусолини се е основавал върху идеята за харизматичен водач, корпоративизма, утопията за „неизбежната участ на Рим“, империалистическата воля за завоюване на нови земи, върлия национализъм, идеала за цяла една нация строена в черни ризи, отхвърлянето на парламентарната демокрация, антисемитизма, то тогава не ми е трудно да допусна, че роденият от ИСД (Италианското социално движение) Национален съюз е със сигурност дясна партия, но няма много общо със стария фашизъм. Поради същите основания, дори да съм разтревожен от разните филонацистки движения, активни тук и там из Европа, включително в Русия, не мисля, че нацизмът, в изначалната си форма, се появява отново като движение, което увлича цяла нация.

Въпреки това дори политическите режими да могат да бъдат свалени, а идеологиите критикувани и делегитимирани, зад един режим и неговата идеология винаги има начин на мислене и чувстване, серия културни навици, мъглявина от мрачни инстинкти и непроницаеми нагони. Следователно има ли все още друг призрак, който броди из Европа (да не говорим за други части на света)?

Йонеско каза някога, че „само думите са от значение, а останалото е бъбрене“. Езиковите навици често са важни симптоми за неизразени чувства.

Така че оставете ме да попитам защо не само Съпротивата, но и цялата Втора световна война са дефинирани в целия свят като борба срещу фашизма. Ако препрочетете За кого бие камбаната на Хемингуей, ще откриете, че Робърт Джордан идентифицира враговете си с фашистите дори когато мисли за испанските фашисти.

Позволете ми да оставя думата на Франклин Делано Рузвелт. „Победата на американския народ и на съюзниците му ще бъде победа срещу фашизма и задънената улица на представяния от него деспотизъм“ (23 септември 1944 г.).

В годините на Маккарти взелите участие в испанската гражданска война американци били наричани „преждевременни антифашисти“ — с което се подразбира, че сражаването срещу Хитлер през четиридесетте години било морален дълг за всеки добър американец, но твърде ранното сражаване срещу Франко през тридесетте години било подозрително. Защо израз като „Fascist Pig“ бил използван от американските радикали даже за да се посочи неодобряващ онова, което пушат, полицай? Защо не казвали: „Свинята Коголард“, „Фалангистка свиня“, „Усташка свиня“, „Свинята Куизлинг“, „Свинята Анте Павелич“, „Нацистка свиня“?

Mein Kampf е пълният манифест на една политическа програма. Нацизмът имал теория за расизма и арийството, точно понятие за entartete Kunst, „дегенериралото изкуство“, философия на волята за власт и übermensh. Нацизмът бил решително антихристиянски и неоезически по същия начин, по който Диаматът (официалната версия на съветския марксизъм) на Сталин бил ясно материалистичен и атеистичен. Ако под тоталитаризъм се разбира режим, който подчинява всяко индивидуално действие на държавата и нейната идеология, то тогава нацизмът и сталинизмът са били тоталитарни режими.

Фашизмът е бил, разбира се, диктатура, но не е бил съвършено тоталитарен, не толкова поради мекотата му, колкото поради философската слабост на неговата идеология. Противно на онова, което обикновено се мисли, италианският фашизъм нямал своя философия. Подписаната от Мусолини статия за фашизма в Enciclopedia Treccani била написана или основно вдъхновена от Джовани Джентиле, но отразявала къснохегелианското понятие „етическа и абсолютна държава“, което Мусолини никога не реализирал напълно. Мусолини нямал никаква философия: имал само реторика. Той започнал като атеистичен активист, за да подпише после конкордата^[1] с Църквата и да симпатизира на епископите, които благославяли фашистките флагове. Според една правдоподобна легенда в първите си антиклерикални години той поискал веднъж от Бога да го порази с гръм на място, за да докаже своето съществуване. Бог очевидно бил разсеян. През следващите години Мусолини винаги споменавал в речите си Божието име и не се свенял да иска да го наричат „човека на Провидението“. Може да се каже, че италианският фашизъм е бил първата дясна диктатура, господствала в европейска страна, и че всички аналогични движения намерили впоследствие един вид общ архетип в режима на Мусолини. Италианският фашизъм първи създал военна литургия, фолклор и даже начин на обличане — успявайки да има по-голям успех в чужбина от Армани, Бенеттон или Версаче. Едва през тридесетте години фашистките режими се появили в Англия с Моузли и в Латвия, Естония, Литва, Полша, Унгария, Румъния, България, Гърция, Югославия, Испания, Португалия, Норвегия и даже в Латинска Америка, а да не говорим за Германия. Италианският фашизъм успял да убеди много европейски либерални лидери, че новият режим провежда интересни социални реформи, в състояние да предоставят умерено революционна алтернатива на комунистическата заплаха.

Въпреки това историческият приоритет не ми изглежда достатъчно основание, за да обясни защо думата „фашизъм“ е станала синекдоха, наименование pars pro toto за разни тоталитарни движения. Няма нужда да се казва, че фашизмът съдържал в себе си всички елементи на последвалите тоталитаризми, така да се каже, в „квинтесенциално състояние“. Напротив, фашизмът не притежавал никаква квинтесенция, нито една-единствена същност. Фашизмът е бил fuzzy^[2] тоталитаризъм. Фашизмът не бил монолитна идеология, а по-скоро колаж от различни политически и философски идеи, кошер от противоречия. Възможно ли е изобщо да се схване едно тоталитарно движение, успяло да обедини монархията и революцията, кралската войска и личната милиция на Мусолини, отстъпените на Църквата привилегии и величаещо насилието държавно образование, абсолютния контрол и свободния пазар? Фашистката партия се родила, провъзгласявайки своя нов революционен ред, но била финансирана от най-консервативните поземлени собственици, които очаквали контрареволюция. Първоначалният фашизъм бил републикански и просъществувал двадесет години, провъзгласявайки лоялността си към кралското семейство, позволявайки на „дуче“ да върви напред подръка с „крал“, комуто дал дори титлата „император“. Но когато през 1943 г. кралят уволнил Мусолини, два месеца по-късно партията се появила отново с помощта на немците под знамето на „социална“ република, преработвайки старата революционна партитура, обогатена с почти якобински акценти.

Съществувала една-единствена нацистка архитектура и едно-единствено нацистко изкуство. Когато Алберт Шпеер бил нацисткият архитект, нямало място за Мийс ван дер Рохе. По същия начин при Сталин, щом Ламарк имал право, нямало място за Дарвин. Напротив, със сигурност имало архитекти фашисти, но до техните псевдоколизеи се издигали и нови сгради, вдъхновени от модерния рационализъм на Гропиус.

Нямало фашистки Жданов. В Италия имало две важни награди за изкуство: Premio Cremona, контролирана от необразован и фанатичен фашист като Фариначи, който насърчавал пропагандното изкуство (спомням си картините, озаглавени Слушайки по радиото една реч на Дуче или Създадените от фашизма душевни състояния); и Premio Bergamo, спонсорирана от образован и разумно толерантен фашист като Боттаи, който закрилял изкуството за изкуството и новите опити на авангардното изкуство, заклеймени в Германия като порочни и криптокомунистически, противни на единствено допустимия нибелунгски кич.

Националният поет бил Д’Анунцио — денди, който в Германия или Русия би бил изпратен пред взвода за екзекуции. Той бил назначен с ранг Бард на режима заради неговия национализъм и култ към героизма — с добавка на силни дози френско декадентство.

Да вземем футуризма. Той би трябвало да бъде разглеждан като пример за entartete Kunst, така както експресионизма, кубизма, сюрреализма. Но първите италиански футуристи били националисти, поради естетически основания били благосклонни към италианското участие в Първата световна война, възхвалявали бързината, насилието, риска и тези аспекти изглеждали някак си близки на фашисткия култ към младостта. Когато фашизмът се идентифицирал с Римската империя и преоткрил селските традиции, Маринети (провъзгласил един автомобил за по-красив от Победата на Самотраки и поискал да убие даже лунната светлина) бил избран за член на Италианската академия, която се отнасяла с голямо уважение към лунната светлина.

Много от бъдещите партизани и бъдещите интелектуалци от Комунистическата партия били възпитаници на ФУГ — университетската фашистката студентска асоциация, която трябвало да бъде люлката на новата фашистка култура. Тези клубове станали един вид интелектуална люпилня, в която новите идеи кръжали без никакъв реален идеологически контрол не толкова защото партийците били толерантни, колкото защото малцина от тях притежавали интелектуалните инструменти за контрол.

През това двайсетилетие поезията на херметиците представлявала реакция срещу надутия стил на режима: на тези поети било обещано да изработят литературния си протест във вътрешността на абаносовата кула. Усещането на херметиците било точно обратното на фашисткия култ към оптимизма и героизма. Режимът толерирал това проявено, макар и социално незабележимо, несъгласие, защото не обръщал достатъчно внимание на толкова неясен жаргон.

Това не означава, че италианският фашизъм бил толерантен. Грамши бил хвърлен в затвора, където умрял, Маттеотти и братя Росселли били убити, свободният печат премахнат, синдикатите разбити, политическите дисиденти въдворени в далечни острови, законодателната власт станала жалък фалшификат, а изпълнителната (която контролирала съдебната власт, както впрочем и медиите) излъчвала направо новите закони, сред които били също и онези за защитата на расата (формалната италианска подкрепа за Холокоста).

Описаната от мен несвързана картина не се дължеше на толерантността: тя бе пример за политическото и идеологическо разглобяване, но „подредено разглобяване“, структурирано объркване. Фашизмът беше философски разглобен, но от емоционална гледна точка беше здраво стегнат в някои архетипи.

Сега стигаме до втората точка от моята теза. Имало е един-единствен нацизъм и не можем да наречен „нацизъм“ хиперкатолическия фалангизъм на Франко, като се има предвид, че нацизмът е основно езически, политеистичен и антихристиянски, ако ли не, не е нацизъм. Напротив, на фашизъм може да се играе по много начини, без да се променя името на играта. На понятието „фашизъм“ се случва онова, което според Витгенщайн става в понятието „игра“. Една игра може да бъде или да не бъде състезателна, може да интересува едно или повече лица, може да изисква или не някакви особени сръчности, може да възнаграждава или не с пари. Игрите са серии от разни дейности, които показват само някаква „семейна прилика“.

Да предположим, че съществува серия от политически групи. Група 1 се характеризира с аспектите abc, група 2 с bcd и т.н. 2 е подобна на 1, доколкото имат два общи аспекта. 3 е подобна на 2 и 4 е подобна на 3 поради същото основание. Отбележете, че 3 също е подобна на 1 (имат общия аспект с). Най-любопитният случай е даден от 4, очевидно подобна на 3 и 2, но без никаква обща характеристика с 1. Въпреки това поради непрекъснатата серия от намаляващи подобия между 1 и 4, чрез нещо като илюзорен преход, между 1 и 4 остава семеен вид.

Терминът „фашизъм“ подхожда на всичко, защото е възможно от един фашистки режим да се отстранят един или повече аспекти и той все така може да бъде разпознат като фашистки. Премахнете империализма от фашизма и ще имате Франко или Салазар; премахнете колониализма и ще имате балкански фашизъм. Добавете към италианския фашизъм радикален антикапитализъм (който никога не очарова Мусолини) и ще имате Езра Паунд. Добавете към култа към келтската митология мистицизма на Граала (напълно чужд на официалния фашизъм) и ще имате един от най-уважаваните фашистки гуру Юлий Евола. Въпреки това объркване считам, че е възможно да се посочи списък с типични характеристики на онова, което бих искал да нарека „Ур-фашизъм“ или „вечния фашизъм“. Такива характеристики не могат да бъдат включени в система; много от тях взаимно си противоречат и са типични за други форми на деспотизъм или фанатизъм. Но достатъчно е една от тях да присъства, за да пресече фашистката мъглявина.

1. Първата характеристика на един Ур-фашизъм е култът към традицията. Традиционализмът е по-стар от фашизма. Той не само бил типичен за католическата контрареволюционна мисъл след Френската революция, а се родил в късната елинистична ера като реакция срещу класическия гръцки рационализъм. Народите от разни райони на Средиземноморския басейн (всички снизходително приети от Римския Пантеон) започнали да бленуват за откровение, получено в зората на човешката история. Това откровение задълго било скрито под булото на вече забравени езици. То било поверено на египетските йероглифи, на келтските руни, на все още непознатите свещени текстове от азиатските райони.

Тази нова култура трябвало да бъде синкретична. „Синкретизмът“ не е само, както сочат речниците, комбинацията на различни форми на вярвания или практики. Подобна комбинация трябва да толерира противоречията. Всички оригинални послания съдържат кълн мъдрост и когато изглежда, че казват различни или несъвместими неща, то е само защото всички алегорично намекват за някаква първична истина.

Вследствие не може да има напредък на знанието. Истината вече е била оповестена веднъж завинаги и ние можем само да продължим да интерпретираме неясното й послание. Достатъчно е да се разгледа членската маса на всяко фашистко движение, за да се открият основните мислители традиционалисти. Нацистката гноза се подхранва от традиционалистични, синкретични, окултни елементи. Най-важният теоретичен източник на новата италианска десница — Юлий Евола — обърква Граала с Протоколите на Мъдреците от Сион, алхимията със Свещената римска империя. Самият факт, че за да покаже своята умствена отвореност, част от италианската десница наскоро разшири членската си маса, поставяйки заедно Де Местр, Генон и Грамши, е блестящо доказателство за синкретизъм.

Ако сте любопитни, по рафтовете с надпис „New Age“ в американските книжарници ще намерите даже Свети Августин, който не е бил фашист, доколкото знам. Но самото поставяне на Свети Августин и Стоунхендж заедно, това вече е симптом на Ур-фашизъм.

2. Традиционализмът включва отказа от модерността. Както фашистите, така и нацистите обожавали технологията, докато мислителите традиционалисти обикновено отказвали технологията като отрицание на традиционните духовни ценности. Въпреки това, макар че фашизмът се гордеел със своите индустриални успехи, неговата възхвала на модерността била само повърхностният аспект на базирана върху „кръвта“ и „земята“ (Blut and Boden) идеология. Отказът от модерния свят бил прикрит като осъждане на капиталистическия начин на живот, но засягал основно отхвърлянето на духа на 1789 г. (или очевидно на 1776 г.). Просвещението, векът на Разума се разглеждали като начало на модерната поквара. В този смисъл Ур-фашизмът може да бъде дефиниран като „ирационализъм“.

3. Ирационализмът зависи също от култа към действието заради самото действие. Действието е красиво само по себе си и следователно трябва да бъде осъществено преди и без какъвто и да е размисъл. Мисленето е форма на скопяване. Затова културата е подозрителна, доколкото се идентифицира с критичното отношение. От приписаното на Гьобелс заявяване („Щом чуя да се говори за култура, вадя пистолета“) до честата употреба на израза „интелектуални свини“, „дървени философи“, „радикални сноби“, „Университетите са бърлога за комунисти“ подозрението към интелектуалците винаги е било симптом на Ур-фашизма. Официалните фашистки интелектуалци били заети основно с обвинения към модерната култура и либералната интелигенция затова, че изоставили традиционните ценности.

4. Никоя форма на синкретизъм не може да приеме критиката. Критичният дух извършва разграничения, а разграничаването е знак за модерност. В модерната култура научната общност разбира разногласието като инструмент за напредък на познанията. За Ур-фашизма разногласието е предателство.

5. Разногласието е освен това знак за разност. Ур-фашизмът расте и търси съгласие, експлоатирайки естествения страх от различието. Първият призив на едно фашистко или преждевременно фашистко движение е срещу натрапниците. Ур-фашизмът е следователно расистки по дефиниция.

6. Ур-фашизмът блика от индивидуалната или социалната фрустрация, което обяснява защо една от типичните характеристики на историческите фашизми бил призивът към фрустрираните средни класи, неудовлетворени от няколко икономически кризи или политически унижения, уплашени от натиска на нисшестоящите социални групи. В наше време, когато старите „пролетарии“ стават дребна буржоазия (и лумпените се самоизключват от политическата сцена), фашизмът ще намери аудиторията си в това ново мнозинство.

7. Ур-фашизмът казва на лишените от всякаква социална идентичност, че тяхната единствена привилегия е най-общата от всички — да бъдат родени в една и съща страна. Такъв е произходът на „национализма“. При това единствените, които могат да предоставят идентичност на нацията, са враговете. Така в корена на Ур-фашистката психология е натрапливостта към заговора, по възможност международен. Последователите трябва да се чувстват обсадени. Най-лесният начин да се накара един заговор да изплува е позоваването на ксенофобията. Но заговорът трябва да дойде и отвътре: обикновено евреите са най-добрата цел, доколкото представляват предимството да бъдат същевременно вътре и вън. Последният пример за натрапливостта към заговора в Америка е представен от книгата на Пат Робъртсън The New World Order.

8. Последователите трябва да се чувстват унизени от показното богатство и силата на враговете. Когато бях дете ми преподаваха, че англичаните са „народът с петте яденета“: ядяха винаги по-често от бедните, но трезвени италианци. Евреите са богати и си помагат един на друг благодарение на тайна мрежа за взаимопомощ. Последователите трябва въпреки това да бъдат убедени, че могат да сразят врага. Така, благодарение на непрекъснато изместване на реторичния регистър, враговете са същевременно твърде силни и твърде слаби. Фашистите са осъдени да загубят войните си, защото са структурно неспособни да преценят обективно силата на врага.

9. За Ур-фашизма няма борба за живот, а по-скоро „живот за борба“. Тогава пацифизмът е сблъсък с врага; пацифизмът е лош, защото животът е постоянна война. Това все пак носи със себе си комплекса на Армагедон: в момента, когато враговете трябва и могат да бъдат сразени, ще трябва да има крайна битка, вследствие на която движението ще получи контрол над света. Подобно крайно решение включва следващо мирно време, Златен век, който противоречи на принципа на постоянната война. Нито един фашистки лидер не е успял някога да разреши това противоречие.

10. Елитаризмът е типичен аспект на всяка реакционна идеология, доколкото е основно аристократичен. В хода на историята всички аристократични и милитаристични елитаризми са включвали презрението към слабите. Ур-фашизмът не може да мине без проповядване на „народен елитаризъм“. Всеки гражданин принадлежи към най-добрия народ на света, членовете на партията са най-добрите граждани, всеки гражданин може (или би трябвало) да стане член на партията. Но не може да има патриции без плебеи. Лидерът, който добре знае, че властта му не е била възложена, а завоювана със сила, знае също, че силата му се базира върху слабостта на масите, тъй слаби, че да се нуждаят и да заслужават „владетел“. От момента, когато групата е организирана военно-йерархично (според военен модел), всеки подчинен лидер презира подчинените си. Всичко това усилва чувството за масов елитаризъм.

11. В тази перспектива всеки е възпитан да стане герой. Във всяка митология „героят“ е изключително същество, но в Ур-фашистката идеология героизмът е норма. Този култ към героизма е тясно свързан с култа към смъртта: неслучайно девизът на фалангистите бил: „Viva la muerte!“. На нормалните хора се казва, че смъртта е неприятна, но е нужно да се посрещне с достойнство; на вярващите се казва, че е болезнен начин да се постигне свръхестествено щастие. Ур-фашисткият герой обаче се стреми към смъртта, предизвестена като най-доброто възнаграждение за героичен живот. Ур-фашисткият герой е нетърпелив да умре. Следва да се отбележи, че в неговото нетърпение по-често му се удава да кара другите да умират.

12. От момента, когато и постоянната война, и героизмът са трудни за играене игри, Ур-фашизмът прехвърля собствената си воля за власт върху сексуалните въпроси. Това е произходът на монизма (който включва презрение към жените и нетолерантно осъждане на неконформистките сексуални навици от целомъдрието до хомосексуалността). От момента, когато дори сексът е трудна за играене игра, Ур-фашисткият герой играе с оръжията, които са неговият фалически ерзац: неговите игри на война се дължат на постоянна завист към пениса.

13. Ур-фашизмът се базира върху „качествен популизъм“. При една демокрация гражданите се радват на индивидуални права, но гражданската съвкупност се е сдобила с политическо влияние само от количествена гледна точка (следват се решенията на мнозинството). За Ур-фашизма индивидите като индивиди нямат права, а народът е схващан като качество, монолитна цялост, която изразява „общата воля“. От момента, когато никакво количество човешки същества не може да притежава обща воля, лидерът претендира, че е техен изразител. Загубвайки властта си да възлагат, гражданите не действат, а са повикани само Pars pro toto да играят ролята на народа. Така народът е само театрална функция. Като добър пример за качествен популизъм вече не се нуждаем от Пиаца Венеция или стадиона в Нюрнберг. В бъдещето ни се очертава качествен телевизионен или Интернет популизъм, в който емоционалният отговор на избрана група граждани може да бъде представен или приет като „гласа на народа“. Поради качествения му популизъм Ур-фашизмът трябва да се противопостави на „гнилите“ парламентарни управления. Една от първите произнесени от Мусолини в италианския парламент фрази била: „Бих могъл да преобразувам тази глуха и сива аула в бивак за моите кохорти.“ Фактически той незабавно намерил по-добър подслон за кохортите си, но малко след това ликвидирал парламента. Всеки път, когато един политик хвърля съмнение върху легитимността на парламента, защото вече не представя „гласа на народа“, можем да подушим Ур-фашистка миризма.

14. Ур-фашизмът говори „новговора“. „Новговорът“ е измислен от Оруел в 1984 като официалния език на Ангсоца, Английския социализъм, но Ур-фашистки елементи са общи за различни форми на диктатура. Всички доктринални нацистки или фашистки текстове се базират върху бедна лексика и елементарен синтаксис, с цел да ограничат инструментите за сложно и критично разсъждение. Но трябва да бъдем готови да идентифицираме други форми на новговор, дори когато приемат невинната форма на популярно токшоу.

След като посочих възможните архетипи на Ур-фашизма, позволено ми е да завърша. На 27 юли 1943 г. сутринта ми бе казано, че според прочетените по радиото информации фашизмът беше паднал и Мусолини беше арестуван. Майка ми ме изпрати да купя вестник. Отидох до най-близката будка и видях, че имаше вестници, но имената бяха различни. Освен това след бърз поглед на заглавията си дадох сметка, че всеки вестник казваше различни неща. Купих един наслуки и прочетох отпечатаното на първа страница съобщение, подписано от пет или шест политически партии — Християндемократическата партия, Комунистическата партия, Социалистическата партия, Партията на действието, Либералната партия. До този момент бях вярвал, че във всяка страна има само една партия и че в Италия има само Националфашистка партия. Откривах, че в моята страна можеше да има едновременно различни партии. И не само: тъй като бях будно момче, веднага си дадох сметка, че беше невъзможно толкова партии да изникнат за ден. Така разбрах, че вече са съществували като нелегални организации.

Съобщението отбелязваше края на диктатурата и завръщането на свободата: свобода на словото, на печата, на политическото сдружаване. За първи път в живота си четях — Бога ми — думите „свобода“, „диктатура“. По силата на тези нови думи бях се преродил като западен свободен човек.

Трябва да внимаваме смисълът на тези думи все още да не се забравя. Ур-фашизмът все още е около нас, понякога в цивилни дрехи. За нас би било така удобно всеки да се представя на сцената на живота и да казва: „Искам отново да отворя Освиенцим, искам черноризците отново тържествено да маршируват по италианските площади.“ Уви, животът не е тъй лесен. Ур-фашизмът все още може да се завърне в по-невинно облекло. Наш дълг е да го разобличим и да посочим с пръст всяка от новите му форми — всеки ден, във всички части на света. Ще дам отново думата на Рузвелт: „Осмелявам се да кажа, че ако американската демокрация престане да прогресира като жива сила, търсеща ден и нощ как да подобри с мирни средства условията на гражданите ни, в нашата страна ще нарасте силата на фашизма“ (4 ноември 1938г.). Свобода и освобождение са задача, която никога не свършва. Нека нашият девиз бъде: „Не забравяйте.“ Позволете ми да завърша с едно стихотворение на Франко Фортини^[3]:

Sulla spalletta del ponte

Le teste degli impiccati

Nell’acqua della fonte

La bava degli impiccati.

 

Sul lastrico del mercato

Le unghie dei fucilati

Sull’erba secca del prato

I denti dei fucilati.

 

Mordere l’aria mordere i sassi

La nostra carne non è più d’uomini

Mordere l’aria mordere i sassi

Il nostro cuore non è più d’uomini.

 

Ma noi s’è letta negli occhi dei morti

E sulla terra faremo libertà

Ma l’hanno stretta i pungi dei morti

La giustizia che si farà.

(На парапета на моста

главите на обесените

във водата на извора

лигите на обесените

 

на паважа на пазара

ноктите на разстреляните

на сухата полска трева

зъбите на разстреляните

 

хапем въздуха хапем камъните

месото ни вече не е човешко

хапем въздуха хапем камъните

сърцето ни вече не е човешко.

 

Ала прочетохме в очите на мъртвите

че на земята ще настъпи свобода

а в юмруците на мъртвите е стисната

справедливостта, която ще настъпи.)