Умберто Еко
Пет морални есета (2)

1. Да се мисли войната

В тази статия се говори за Войната с главно В, като „гореща“ и воюваща за ясния консенсус на нациите война във формата, която приема в съвременния свят. Тъй като бе предадена в редакцията по времето, когато съюзническите войски влязоха в Кувейт сити, възможно е — ако не бяха сценичните обрати — да бъде прочетена, когато всички счетат, че войната в Залива е постигнала задоволителен, защото е съобразен с целите, поради които е била започната, резултат. В такъв случай говоренето за невъзможността и безполезността на войната би се явило противоречие, защото никой повече не би бил склонен да разглежда като безполезно или невъзможно едно позволило да се постигнат предвидените резултати начинание. Ала размислите, които следват, трябва да бъдат валидни, както и да се развият нещата. Трябва да бъдат валидни дори с още по-голямо основание в случай, че войната позволи да се получат „изгодни“ резултати, именно защото това би могло да убеди всички, че в някои случаи войната е все още разумна възможност. Докато дължимо остава отричането на това.

От началото на войната се чуха или прочетоха разни призиви, които упрекваха „интелектуалците“, че не вземат дължимата позиция по отношение на тази драма. Тъй като говорещото или пишещото така мнозинство гласове обикновено бе представлявано от интелектуалци (в синдикалния смисъл на термина), пита се кой принадлежи към мълчаливото малцинство, от което се искаше речеви акт. Очевидно ставаше дума за онези, които не се бяха произнесли „правилно“, избирайки една от двете страни в играта. Доказателството е, че ден след ден, щом някой се произнасяше противоположно на очакванията на другия, той биваше заклеймяван като интелектуалец предател, било полагащ войната капиталистофил, било пацифист арабофил.

Медийният контрапункт сред мнозинството гласове правеше обвиненията на другия заслужени за всеки. Поддръжниците на неизбежността на конфликта се явяваха като старомодни нашественици; в голямата си част неспособни да се измъкнат от лозунгите и ритуалите на изминалите десетилетия, пацифистите заслужаваха във всеки миг обвинението, че искат капитулирането на едните, за да се възнагради войнствеността на другите. Като ритуал за гонене на духове, подкрепящият конфликта трябваше да направи първите си стъпки, твърдейки колко жестока е войната, а противопоставящият се трябваше да направи първите си стъпки, твърдейки колко е жесток Саддам.

Във всеки един от тези случаи присъствахме, разбира се, на дебат между интелектуалци професионалисти, а не на упражняване на интелектуалната функция. Известно е, че като категория интелектуалците са нещо много мъгляво. Дефинирането на „интелектуалната функция“ обаче е различно. Тя се състои в критичното обособяване на смятаното за задоволителна приблизителност на собственото понятие за истина — и може да бъде развита от когото и да е, дори от маргинал, който размишлява върху собственото си положение и го изразява по някакъв начин, докато писател, който страстно реагира на събитията, без да си наложи отрезвяване на размисъла, може да я предаде.

Затова Витторини казваше, че интелектуалецът не трябва да надува тръбата за революция. Не за да избяга от отговорността на избора (което може да направи като индивид), а защото моментът на действието изисква да се отстранят мъглявостите и двусмислията (и това е незаменимата функция на decision maker във всяка институция), докато интелектуалната функция се състои в изравянето и хвърлянето на светлина върху двусмислията. Първи дълг на интелектуалеца е да критикува собствените си спътници („да се мисли“ означава да се развива ролята на Моралиста). Може да се случи интелектуалецът да избере мълчанието, защото се страхува да предаде онези, с които се идентифицира, мислейки, че отвъд случайните си грешки те преследват в крайна сметка върховното благо за всички. Трагичен избор, с който са пълни историите, за който някой отивал да умре, търсейки смъртта в борба, в която не вярвал, защото мислел, че лоялността не може да се замени с истината. Но лоялността е морална категория, а истината е теоретична категория.

Не че интелектуалната функция е отделена от морала. Морален избор е да се реши упражняването й, както е морален и изборът на хирурга да реши да реже живо месо, за да спаси един живот. Но в момента, в който реже, хирургът не трябва да се вълнува, нито когато реши да затвори, защото не си струва да продължи да оперира. Интелектуалната функция също може да доведе до емоционално непоносими резултати, защото понякога някои проблеми трябва да се решат, като се покаже, че нямат решение. Морален избор е да се изрази собственото заключение — или да се премълчи (надявайки се, че може би е погрешно). Такава е драмата на този, който дори само за момент се натовари със задачата на „чиновник на човечеството“.

Много се иронизира, даже от католическа страна, позицията на папата, който каза, че не трябва да се воюва, моли се и предложи решения на замяна, които се сториха незначителни спрямо сложността на събитията. За да го оправдаят, приятели и врагове заключиха, че бедният човек само си върши работата, защото не би могъл да каже друго. Точно така. Папата (от собствената гледна точка относно истината) упражни интелектуалната функция и каза, че не трябва да се воюва. Папата трябва да казва, че ако искаме докрай да прилагаме на дело Евангелието, трябва да си подадем и другата буза. Но какво да правя, ако някой иска да ме убие? „Оправяй се“ — би трябвало да каже папата — „това си е твоя работа“ — и казуистиката на законната самоотбрана би се намесила после само за да компенсира човешката крехкост, поради която никой не е задължен да упражнява геройски добродетелта. Позицията е толкова безпогрешна, че щом (и когато) папата добави нещо друго, което може да бъде схванато като практическо указание, той изоставя собствената си интелектуална функция и прави политически избори (и това си е негова работа).

Ако е така, следва да се каже, че от четиридесет и пет години насам интелектуалната общност не е премълчавала проблема за войната. Говорила е за него, и то с такова мисионерско усърдие, че е променила радикално начина, по който светът вижда войната. Никога, както в този случай, хората не са чувствали целия ужас и двусмислие на случващото се. С изключение на неколцина побеснели, ничии идеи не бяха черно-бели. Фактът, че войната все пак избухна, е знак, че дискурсът на интелектуалците нямаше пълен успех, не бе достатъчен, не получи достатъчно историческо пространство. Но това е инцидент. Днес светът гледа на войната с различни очи от онези, с които е могъл да я гледа в началото на века, и ако днес някой говори за красотата на войната като за единствена световна хигиена, то той би влязъл не в историята на литературата, а в тази на психиатрията. С войната се случи случилото се с престъплението на честта или закона „око за око“: не че никой вече не ги прилага, а общността ги съди като зло, докато едно време ги е съдела като добро.

Но това биха били все така морални и емоционални реакции (и понякога същият морал може да приеме изключения от забраната да се убива, така както колективната чувствителност може да приеме ужаси и жертви, които оправдават по-голямо благо). Има обаче по-радикален начин да се мисли войната наистина формално, вътрешно свързано, като се размишлява върху нейните условия за възможност, за да се заключи, че не може да се воюва, защото съществуването на общество на мигновената информация и бързия транспорт, на непрекъснатата, съчетана с природата на новите военни технологии, междуконтинентална миграция е направило войната невъзможна и неоснователна. Войната е в противоречие със същите основания, заради които е водена.

Каква бе целта на войната през вековете? Воюваше се, за да се срази противникът, така че да се извлече облага от загубата и така че намеренията ни — да действаме по някакъв начин, за да получим някакъв резултат — да бъдат тактически и стратегически реализирани по такъв начин, че да се направят неосъществими намеренията на противника. За тези цели трябваше да е възможно да се поставят на полето всички разполагаеми сили. Накрая, играта се играеше между нас и противника. Неутралността на другите, фактът, че нашата война не ги безпокои (и че в някаква степен им позволява да извлекат полза от нея), бе необходимото условие за нашата свобода на маневриране. Дори и „абсолютната война“ на Клаузевиц не избягваше тези ограничения.

Едва в нашия век се роди такова понятие за „световна война“, че да може да въвлече дори общество без история като полинезийските племена. С откриването на атомната енергия, телевизията, въздушния транспорт и с раждането на различни форми на мултинационален капитализъм се потвърдиха някои условия за невъзможността на войната.

1. Ядрените оръжия убедиха всички, че един ядрен конфликт не би имал победители, а един-единствен победен: планетата. Но ако на първо време си дадохме сметка, че атомната война е антиекологична, то после се убедихме, че всяка антиекологична война е атомна и че в крайна сметка занапред всяка война може да бъде само антиекологична. Който хвърля атомната бомба (или замърсява морето), обявява война не само на неутралните, но на земята в нейната всеобхватност.

2. Войната вече не е между два отделни фронта. Скандалът с американските журналисти в Багдад е подобен на скандала с доста по-големи измерения на милиони и милиони мюсюлмани иракофили, които живеят в страните от антииракския съюз. В едновремешната война потенциалните врагове живееха интернирани (или бяха избивани), а съотечественик, който говореше от вражеската територия за основанията на противника, биваше обесван в края на войната. Но войната вече не може да бъде фронтална поради самата природа на мултинационалния капитализъм. Въоръжаването на Ирак от западната индустрия не е инцидент. То е в логиката на зрелия капитализъм, който се изплъзва от контрола на отделните държави. Когато американското правителство намира, че телевизионните компании играят играта на врага, то все още вярва, че се намира пред заговор на комунистофилските учени глави; успоредно с това телевизионните компании имат илюзията, че въплъщават героичната фигура на Хъмфри Богарт, който по повод слуха за ротативките казва по телефона на гангстера контрабандист: „Това е пресата, старче, не можеш да я спреш.“ Но в логиката на новинарската индустрия е да продава, по възможност драматични новини. Не че медиите отказват да надуят тръбата за война: те са просто латерна, която изпълнява предварително преписана музика за собствената си роля. Така сега който и да е във войната, има враг в тила, нещо, което никакъв Клаузевиц не би могъл да приеме.

3. Когато и медиите са със запушена уста, новите комуникационни технологии позволяват непрестанни информационни потоци — и дори диктатор не може да ги блокира, защото си служат с минимални технологични инфраструктури, от които дори той не може да се откаже. Този информационен поток осъществява функцията, осъществявана от тайните служби в традиционните войни: той неутрализира всяко изненадващо действие и не е възможна война, в която да не може да се изненада противника. Войната поражда всеобщо разузнаване с врага. Но информацията прави повече, тя непрестанно дава думата на противникът (докато целта на всяка военна политика е да блокира противниковата пропаганда) и деморализира гражданите от отделните страни по отношение на собственото правителство (докато Клаузевиц припомняше, че условие за победата е моралната свързаност на всички сражаващи се). Всяка война от миналото се базираше върху принципа, че вярвайки в справедливостта й, гражданите желаят унищожаването на врага. Сега обаче информацията не само разколебава вярата на гражданите, но и ги прави уязвими пред смъртта на враговете — вече не далечно и смътно събитие, а видима непоносима очевидност.

4. Всичко това взаимодейства с факта, че ако се припомни Фуко, властта вече не е монолитна и единна, тя е разсеяна, раздробена, изградена от непрекъснато натрупване и разваляне на консенсуси. Войната вече не поставя едно срещу друго две отечества. Тя поставя в конкуренция безкрайни власти. Тази игра е изгодна за единични центрове на власт, но за сметка на другите. Ако старата война угояваше търговците на оръжие и тази печалба водеше до преминаване на второ равнище към временното спиране на някои видове търговски обмени, то докато обогатява търговците на оръжие, новата война поставя в криза (и то по целия глобус) въздушнотранспортната, развлекателната и туристическата индустрия, индустрията на същите тези медии (които губят търговската реклама) и изобщо всяка индустрия на излишъка — скелет на системата, на изградения върху автомобила пазар. При новината за война в действие Борсата направи скок напред, но месец по-късно при първите слухове за възможен мир Борсата направи същия скок напред. Никакъв „цинизъм“ в първия случай или добродетел във втория. Борсата регистрира колебанията в играта на властите. Във войната някои икономически власти се намират в конкуренция с други и логиката на техния конфликт надхвърля логиката на националните потенциали. Докато индустрия за държавно потребление (като въоръжаването) има нужда от напрежение, то тази за индивидуално потребление има нужда от щастие. Конфликтът се разиграва икономически.

5. Поради всички тези и други основания войната вече не прилича като едновремешната война на „серийна“ интелективна система, а на „паралелна“ интелективна система. Една серийна интелективна система, използвана например за конструиране на способни да превеждат или да правят изводи от някои информационни данни машини, е настроена от програмиста така, че въз основа на краен брой правила да взема последователни решения според разклонена структура от серия бинарни разчленения. Старата военна стратегия върви в такава посока: ако врагът е придвижил войските си на Изток, тогава трябва да предвидя, че после възнамерява да настъпи на Юг; в такъв случай, следвайки същата логика, аз ще придвижа моите войски в северозападна посока, за да му отрежа изненадващо пътя. Правилата на врага бяха също и наши и всеки можеше да вземе еднократно само едно решение, като при партия шах.

Една паралелна система обаче поверява на единичните клетки на мрежа решението да се подредят в крайна конфигурация според разпределение на тегла, което операторът не може да реши или предвиди предварително, защото мрежата намира правила, които не е получила преди, самоизменя се, за да намери решението, и не прави разграничение между правила и данни. Вярно е, че система от този род (наричана „неоконекционна“ или „с невронни мрежи“) може да се контролира, като се контролира даденият отговор с очаквания отговор и се нагаждат теглата чрез последователни експерименти. Но това изисква (I) операторът да има време, (II) да няма двама конкуриращи се оператори, които да преразпределят теглата по взаимно противоречив начин, и накрая, (III) отделните елементи на мрежата да „разсъждават“ като елементи, а не като оператори, тоест да не вземат решения, които произтичат от направените изводи за поведението на операторите, и най-вече да нямат чужди за логиката на самата мрежа интереси. Докато в една система за разчленяване на властта всеки елемент реагира според собствените си интереси, които не са онези на оператора и нямат нищо общо с автодинамичните тенденции на мрежата. Вследствие, ако — пък било и само като метафора — войната е неоконекционна система, то тя се развива и подрежда независимо от волята на двата съперника. Интересно е как при разпространението на функционирането на една неутрална мрежа Арно Пенциас (Arno Penzias, Come vivere in un mondo High-Tech, Milano, Bompiani, 1989, pp. 107–108) използва военна метафора: „Знаеше се, че единичните неврони стават електрически активни («стрелят»), когато се стимулират чрез фино разклонените input кабели (наречени входящи). В момента на «стрелбата» един неврон излъчва електрични сигнали по серия output кабели (наречени изходящи)… Тъй като «стрелбата» на всеки неутрон зависи от активността на много други, не съществува никакъв прост начин за изчисляване какво и кога трябва да се случи. […] Според особеното разположение на синапсистичните връзки всяка симулация на невронна мрежа от сто неврона дефинира собствената съвкупност от възможни равновесни състояния (за абсолютна възможност от общо хиляда милиарди милиарди милиарди или 1030).“

Ако войната е неоконекционна система, то тя не е вече явление, в което изчислението и намерението на протагонистите има стойност. За умножението на властите в играта тя се разпределя според непредвидими подреждания на тегла. Вследствие е възможно също да свърши и крайното подреждане да бъде подходящо за единия от съперниците, но по линията на принципа, доколкото предизвиква всяко решаващо изчисление, тя е загубена и за двамата. Колкото до нашата метафора, трескавата дейност на операторите за контролиране на мрежата, която получава противоречиви импулси, ще я взриви. Вероятният край на една война е безконтролен. Старата война беше като партия шах, в която не само че всеки можеше да се прицели и да обере колкото е възможно повече фигури на противника, но най-вече да я води (спекулирайки с начина на следване на правилата) към шахмата. Съвременната война обаче е като партия шах, в която и двамата играчи (работейки върху същата мрежа) обират и местят фигури с един и същ цвят (играта не е черно-бяла, а едноцветна). Тя е самоизяждаща се игра.

От друга страна, твърдението, че един конфликт се е оказал изгоден за някого в даден момент, би включвало идентифицирането на изгодата „в даден момент“ с крайната изгода. Но краен момент би имало, ако както искаше Клаузевиц, войната е все още продължение на политиката с други средства (поради което войната би свършила, когато се достигне такова състояние на равновесие, че да позволи връщането към политиката). Но в нашия век следвоенната политика ще бъде винаги и все така продължение (с всякакви средства) на положените от войната предпоставки. Както и да върви войната, тъй като е предизвикала всеобщо преподреждане на тегла, което не може напълно да съответства на волята на съперниците, тя ще се продължи в драматична политическа, икономическа и психологична нестабилност за предстоящите десетилетия, което не би могло да произведе друго освен „войнстваща политика“.

От друга страна, наистина ли някога е ставало другояче? Нима е забранено да се мисли, че Клаузевиц е сгрешил? Историографията препрочита Ватерлоо като схватка между два разума, но Стендал съумя да го прочете като причинност. Решаването, че класическите войни произвеждат рационални резултати — крайно равновесие, — произтича от хегелиански предразсъдък, според който историята има посока, а резултатът от едно опосредстване прави истинни тези и антитези. Няма научно (нито логическо) доказателство, че подреждането в Средиземноморието след Пуническите войни или онова в Европа след Наполеоновите войни трябва да бъде идентифицирано като равновесие. То би могло да бъде идентифицирано като състояние на неравновесие, което не би се потвърдило, ако не беше войната. Фактът, че в продължение на десетина хиляди години човечеството е практикувало войната като решение на неравновесните състояния, не е по-убедителен от факта, че в същия период човечеството е решило да разреши психологичните неравновесия, прибягвайки към алкохола или към субстанции с подобни опустошителни ефекти.

И тук се вмъква аргументът на табуто. Моравия вече бе внушил, че щом като след векове човечеството е решило да изработи табуто за кръвосмешението, защото си дало сметка, че тясната ендогамия давала отрицателни резултати, бихме могли да достигнем до точката, в която човечеството предизвестява инстинктивната нужда да обяви войната за табу. С реализъм му бе отговорено, че едно табу не се „провъзгласява“ за морално или интелектуално решение, а се формира в продължение на хилядолетия в мрачните отстъпления на колективното съзнание (със същите основания, поради които една невронна мрежа би могла сама да постигне накрая ситуация на равновесие). Разбира се, едно табу не се провъзгласява: то се самопровъзгласява. Но времената на растеж са ускорени. За да се забележи, че с бракосъчетаването с майката или сестрата се блокира обменът между групите, са били необходими десетина хиляди години — така както изглежда, много време е било необходимо, преди човечеството да обособи причинно-следственото взаимоотношение между сексуалния акт и бременността. Но за да се забележи, че при война авиокомпаниите спират дейността си, бяха достатъчни две седмици. Така че обявяването на едно табу, което при все това никой няма авторитета да провъзгласи, фиксирайки времето за съзряване, е съвместимо с интелектуалния дълг и със здравия разум.

Провъзгласяването на невъзможността на войната е интелектуален дълг. Дори да няма алтернативно решение. Най-много да се припомни, че нашият век е познал превъзходна алтернатива на войната — „студената“ война. Повод за ужаси, несправедливости, нетърпимост, локални конфликти, разпръснат терор, историята ще трябва да приеме в крайна сметка, че тя е станала много човечно и процентно меко решение, което има даже победители и победени. Но на интелектуалната функция не е присъщо да обявява студени войни.

Онова, което се стори на някои мълчание на интелектуалците за войната, бе може би страхът да се говори за нея, докато все още е гореща, посредством медиите, поради простия факт, че медиите са част от войната и нейните инструменти, така че е опасно да се смятат за неутрална територия. Освен всичко това медиите имат различно време от времето на размисъла. Интелектуалната функция винаги се упражнява предварително (върху онова, което би могло да стане) или със закъснение (върху онова, което е станало); рядко върху онова, което става, поради ритмични основания, защото събитията са винаги по-бързи и притиснати от размисъла върху събитията. Затова Козимо Пиоваско ди Рондо стои по дърветата: не за да се измъкне от интелектуалния дълг да разбере собственото време и да участва в него, а за да го разбере и участва в него по-добре.

И все пак дори когато избере пространства на тактическо мълчание, размисълът върху войната изисква в крайна сметка това мълчание да бъде заявено на висок глас. Със съзнанието за противоречията на провъзгласяване на мълчанието, на убеждаващата власт на едно немощно действие, на факта, че размишляването не освобождава от поемането на индивидуални отговорности. Но първи дълг е да се каже, че войната днес анулира всяка човешка инициатива и даже самата й явна цел (и явната победа на някой) не може да спре занапред самостоятелната игра на заплетените в самата им мрежа тегла. Защото едно тегло „виси като тегло и зависи доколкото виси… и иска също да се спусне, така че следващата точка да надхвърли низостта на онова, което всеки път държи. Теглото никога не може да бъде убедено“ (Микелщетер).

Това спускане не може да бъде оправдано, защото — съгласно правата на вида — е по-лошо от престъпление: то е разхищение.