Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Uplift War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
jorio (2009)
Разпознаване и корекция
marvel (2011)

Издание:

Дейвид Брин. Войната на Ъплифта

Избрана световна фантастика, №31

Художник: Петър Христов — „Megachrom“

Американска. Първо издание

Формат: 84/108/32. Страници: 512

ИК „Бард“, 1996

История

  1. — Добавяне

60.
Ютакалтинг

Тенанинът беше упорит. Изглежда, нямаше никакъв начин да стигне до него.

Коулт бе почти стереотип, карикатура на расата си — твърдоглав, открит, честен до глупост и толкова доверчив, че това му качество заплашваше наистина да вбеси Ютакалтинг. Глифът тийв’нус не беше в състояние да изрази объркването на тимбрима. През последните няколко дни в пипалцата на короната му бе започнало да се оформя нещо по-силно — нещо люто и напомнящо за човешка метафора.

Ютакалтинг разбра, че започва да му „писва“.

Какво още трябваше, за да събуди подозренията на Коулт? Ютакалтинг се чудеше дали да не се престори, че говори насън, и да промълви ужасни загатвания и изповеди. Дали това щеше да предизвика съмнения под дебелия череп на тенанина? Или може би да се откаже от тънките хитрости и да кара направо?

Индивидите в един вид могат да са най-различни — Ютакалтинг знаеше това. А Коулт беше аномалия, дори за тенанин. Навярно никога нямаше да му дойде наум да шпионира своя тимбримски спътник. Ютакалтинг изобщо не разбираше как Коулт е успял да стигне толкова далеч в дипломатическото поприще.

За щастие, по-тъмните страни на тенанинската природа също не бяха прекалено развити в него. Членовете на фракцията на Коулт, изглежда, не бяха толкова самодоволно лицемерни или напълно убедени в собствената си правота, колкото онези, които в момента определяха клановата им политика. Толкова по-жалко, че един страничен ефект от номера на Ютакалтинг, ако изобщо успееше, щеше да отслаби още повече влиянието на това умерено крило.

Жалко. Но за да дойде на власт групата на Коулт, така или иначе щеше да е необходимо чудо.

Намираха се в ниската хълмиста равнина под южните склонове на планината Мулун. Изтощената екосистема в равнината постепенно даваше път на донякъде не толкова монотонна гледка — шубраци и ерозирали червеникави тераси.

Ютакалтинг продължаваше да се води по синьото мъждукане на хоризонта — толкова слабо, че очите му едва го различаваха. Знаеше със сигурност, че зрителният апарат на Коулт не е в състояние да забележи каквото и да е проблясване. Така и беше планирано.

Уверено следвайки пресекливата светлинка, Ютакалтинг вървеше напред и внимателно търсеше издайническите следи. Всеки път, когато откриеше някоя, изтриваше отпечатъците в праха, незабелязано хвърляше настрани каменни оръдия, тайно си водеше бележки и бързо ги скриваше, когато колегата му беглец се появеше иззад завоя.

Досега всеки друг вече сигурно би кипял от любопитство. Но не и Коулт. Не, не и Коулт.

Тази сутрин например пътят им ги отведе до края на мочурлива равнина, все още влажна от скорошните есенни дъждове. Там, съвсем очевидно пресичайки пътя им, имаше следа на не повече от няколко часа, явно оставена от нещо, което се движеше на два крака и се подпираше на кокалчетата на едната си ръка. Но Коулт просто прекрачи следата, като душеше въздуха с огромните си дихателни процепи, и отбеляза с кънтящия си глас колко свеж бил денят!

Ютакалтинг се утеши, че тази част от замисъла му така или иначе винаги бе била с дългосрочна насоченост.

Той се зачуди за другата половина от номера си. Беше ясно, че губруанците се бяха хванали на въдицата му. Но до каква степен? Колко неприятности и средства щеше да им струва това? И по-важно от гледна точка на един галактически дипломат — доколко бяха посрамени?

Ако губруанците се бяха оказали толкова глупави и бавни, колкото Коулт…

„Не, на губруанциге може да се разчита — успокои се Ютакалтинг. — Губруанците поне са доста опитни в лукавството и лицемерието.“ Това ги правеше по-лесни врагове, отколкото тенанините.

Той засенчи очи и се загледа в отиващото си утро. Въздухът ставаше топъл. Коулт крачеше на няколко метра отзад, като тътнеше тих маршов напев. Ютакалтинг се зачуди. „Щом нашите народи са официално във война, защо за Коулт е толкова трудно да забележи, че очевидно крия нещо от него?“

— Хммм — изсумтя едрият тенанин. — Колега, защо спряхме?

Думите бяха на англически. Наскоро бяха започнали една игра — всеки ден говореха на различен език, за да се упражняват. Ютакалтинг посочи към небето.

— Почти е пладне, Коулт. Гимелай започва да освирепява. По-добре да се махнем от слънцето.

Ципестият гребен на Коулт се размаха.

— Да се махнем от слънцето ли? Но ние не сме на… А! Аха. Ха. Ха. Вълконска езикова конструкция. Много забавно. Да, Ютакалтинг. Когато Гимелай стигне зенита си, наистина сякаш се печем върху него. Хайде да намерим заслон.

На върха на хълма недалеч от тях растеше малка група храстовидни дървета. Този път Коулт тръгна пръв, като размахваше тоягата, за да разчиства пътя си сред високата трева.

Вече си бяха създали навик. Коулт вършеше тежката работа по изкопаването на удобна дупка до все още хладните земни пластове, а чевръстите ръце на Ютакалтинг завързваха пелерината на Коулт като слънчобран. После се отпускаха върху раниците и чакаха да отмине пладне.

Докато Ютакалтинг подремваше, Коулт вкарваше данни в преносимия си инфокладенец. Той събираше клонки, горски плодове, парченца кал, стриваше ги между пръстите си и поднасяше праха към обонятелните си цепки, преди да изследва веществото с малък комплект уреди, спасени от разбилата се яхта.

Старанието на тенанина дразнеше Ютакалтинг още повече, защото сериозните екологични изследвания на Коулт пропускаха всяка следа, която той беше хвърлял по пътя си. „Навярно това е защото ги хвърлям към него“ — помисли си Ютакалтинг. Тенанинът беше систематично същество. Може би светогледът му му пречеше да види онова, което не се вписваше в системата, разкривана от грижливите му проучвания.

Интересна мисъл. Короната на Ютакалтинг внезапно оформи глиф на оценена изненада. Подходът на тенанина може и да не беше толкова голяма пречка, колкото му се бе струвало. Беше решил, че глупостта прави Коулт непроницаем за подправените му следи, но…

„Но в края на краищата следите наистина са лъжливи. Моят съучастник там в храстите оставя загатвания, които аз да «открия» и «скрия». Възможно ли е това, че Коулт не им обръща внимание, да се дължи на факта, че опърничавият му светоглед всъщност е по-висш? В действителност се оказва, че е почти невъзможно да бъде заблуден!“

Истина или не, това беше интересна идея. Сиртуну се дръпна и се опита да се издигне нагоре, но короната на Ютакалтинг остана отпусната, прекалено ленива, за да подтикне глифа.

Вместо това мислите му се понесоха към Атаклена.

Знаеше, че дъщеря му е още жива. Опитът да научи нещо повече щеше да бъде засечен от пси-устройствата на врага. И все пак бе доловил нещо — трептящи едва доловими тонове в нахакиери-равнищата на усещането, — което му подсказваше, че ще научи много неща за Атаклена, ако изобщо някога отново се срещнат на този свят.

„Има си граници за напътствията на един родител — като че ли му прошепна някакъв тих глас, докато се унасяше в полудрямка. — Освен това съдбата на детето принадлежи на самото дете.“

„Ами непознатите, които са влезли в живота й?“ — попита Ютакалтинг блестящата фигура на отдавна починалата си съпруга, чиято сянка като че ли кръжеше пред него, зад затворените му клепачи.

„Съпруже, какво искаш да знаеш за тях? Те също ще я дооформят. И тя тях. Но нашето собствено време изтича.“

Лицето й беше толкова ясно… Това беше сън, какъвто се знаеше, че имат човеците, но рядко срещан сред тимбримите. Беше образен и значението се предаваше не с глифове, а с думи.

„Не разбираш ли? — попита тя в съня. — Ние сме оформени. Ние се променяме. Но каквито сме били някога, такива си оставаме завинаги.“

Ютакалтинг се размърда. Образът на жена му потрепна, после изчезна във вълнички люлееща се светлина. В пространството, където беше стояла, кръжеше сюлфф-та — глифът, означаващ радостта от все още нерешена загадка.

Той въздъхна, седна и разтърка очи.

Поради някаква причина Ютакалтинг си помисли, че ярката дневна светлина може да разпръсне глифа. Но сюлфф-та вече бе нещо повече от обикновен сън. Без каквото и да било желание от страна на тимбрима глифът се издигна и бавно се отдалечи от него към спътника му, едрия тенанин.

Коулт седеше с гръб към Ютакалтинг, все още погълнат от проучванията си, и изобщо не разбра, когато сюлфф-та се промени… фино се превърна в сюлфф-куонн. Той бавно се настани над гребена на Коулт, спусна се, намести се и изчезна. Ютакалтинг зяпна удивен, когато Коулт изсумтя и вдигна очи. Дихателните процепи на тенанина захриптяха, той остави уредите си настрани, обърна се и го погледна.

— Тук има нещо много странно, колега. Нещо, което не мога да обясня.

Ютакалтинг навлажни устните си преди да отговори.

— Какво те тревожи, почитаеми посланико?

Гласът на Коулт беше нисък като тътен.

— Изглежда, тук има някакво същество… което неотдавна се е хранило сред тези храсти. Виждам следи от него вече от няколко дни, Ютакалтинг. То е голямо… прекалено голямо за гартско същество.

Ютакалтинг все още продължаваше да привиква с идеята, че сюлфф-куонн е проникнал там, където толкова по-фини и по-мощни глифове се бяха провалили.

— Наистина ли? От значение ли е това?

Коулт замълча, сякаш не беше сигурен какво повече да каже. Накрая въздъхна.

— Приятелю мой, това е извънредно странно. Но трябва да ти кажа, че след холокоста на буруралите тук не би трябвало да има животно, способно да достигне толкова високо в тези храсти. Пък и начинът му на хранене е твърде необикновен.

— Необикновен в какво?

Гребенът на Коулт се наду с кратки размахвания, издаващи объркване.

— Моля те да не ми се смееш, колега.

— Да се смея на теб? Никога! — излъга Ютакалтинг.

— Тогава ще ти кажа. Вече съм убеден, че това същество има ръце, Ютакалтинг. Сигурен съм в това.

— Хм — само коментира тимбримът.

Гласът на колегата му затътна още по-силно.

— Тук има някаква мистерия, Ютакалтинг. На Гарт става нещо много странно.

Ютакалтинг потисна короната си. Най-сетне разбра защо именно сюлфф-куонн — глифът на очакване на изпълнен номер — е проникнал там, където никой друг не беше успял.

„Шегата беше насочена към мен!“

Ютакалтинг погледна отвъд слънчобрана им, натам, където яркият следобед беше започнал да се обагря от облаците, събрали се над планината.

Неговият съучастник бе оставял „следи“ в продължение на седмици, откакто тимбримската яхта се беше разбила на точно определеното от самия Ютакалтинг място, в края на мочурищата далеч на югоизток от планините. Малкият Йо-Йо — недоразвитият шим, който дори не бе в състояние да говори, освен с ръце — се движеше точно пред тях, гол като животно, оставяше очевидни отпечатъци от стъпки, дялаше каменни оръдия, които да хвърля по пътя им, и от време на време поддържаше връзка с Ютакалтинг чрез синия Стражеви глобус.

Всичко това беше част от сложен план, който неминуемо трябваше да доведе тенанина до заключението, че на Гарт съществува предразумен живот. Но Коулт не бе забелязал нито една от следите! Нито едно от специално замислените загатвания!

Не, онова, което Коулт най-сетне бе забелязал, беше самият Йо-Йо… не лъжливите, а истинските следи, които оставяше дребният шим.

Ютакалтинг разбра, че сюлфф-куонн беше съвсем прав. Шегата, насочена към самия него, наистина бе забавна.

Стори му се, че почти чува гласа на Матиклуана. „Никога не знаеш…“ — като че ли казваше тя.

— Удивително — рече той на тенанина. — Просто удивително.