Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Uplift War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
jorio (2009)
Разпознаване и корекция
marvel (2011)

Издание:

Дейвид Брин. Войната на Ъплифта

Избрана световна фантастика, №31

Художник: Петър Христов — „Megachrom“

Американска. Първо издание

Формат: 84/108/32. Страници: 512

ИК „Бард“, 1996

История

  1. — Добавяне

29.
Робърт

Дълбоко под земята нямаше начин да усеща естествения ход на времето. И все пак, когато се събуди, знаеше, че е късно. Адски късно.

Атаклена трябваше да се е върнала преди часове.

Все още беше слаб, иначе щеше да преодолее възраженията на Майка и доктор Суу и сам да се качи горе, за да потърси закъснялата нападателна група. И без това на двамата шими учени едва не им се наложи да използват сила, за да го спрат. А и треската продължаваше да го безпокои от време на време.

Изправи се и тръгна да обикаля убежището. Скоро откри двама шими, които работеха под перлената светлина на спасения компютър. Робърт седна зад тях и започна да им помага да нахвърлят военна тактическа програма за една машина, която изобщо не беше предназначена за някакви по-сериозни битки от шахматните.

Някой остави кана със сок. Изпи я. Друг му донесе сандвич. Изяде го.

По някое време в подземната зала отекна вик. По ниските дървени мостчета закънтяха припрени стъпки. Долетяха гласове, по-скоро възбудени, отколкото уплашени.

Нещо като че ли го погали, точно над ушите. Не се беше упражнявал много след инцидента, но сега почувства как в залата повява познато усещане. И в душата му изгря надежда.

Иззад завоя се появи бъбреща тълпа фигури — дрипави, мръсни неошимпанзета, преметнали през рамо оръжия. Някои бяха превързани. В мига, в който видя Атаклена, буцата в гърлото му изчезна.

Също толкова бързо обаче го обзе нова тревога. Тимбримското момиче явно използваше гийрова трансформация. Той усети изтощението й. Лицето й беше изпито.

Нещо повече — Робърт разбра, че тя все още усилено работи. Короната й беше изправена. Шимите, изглежда, не забелязваха това — жадно бяха наобиколили ликуващите нападатели за новини. Но той виждаше, че Атаклена е дълбоко съсредоточена в оформянето на това им настроение. То беше прекалено слабо, прекалено непостоянно, за да продължава без нейна помощ.

— Робърт! — Очите й се раздалечиха. — Не трябва ли да си в леглото? Треската ти свърши едва вчера.

— Добре съм. Но…

— Радвам се, че поне вече можеш да ставаш.

Няколко шими забързаха към примитивния лазарет с носилки, на които лежаха две бинтовани фигури.

— Трябва да говоря с теб, Атаклена — каза Робърт.

За миг му се стори, че тя кенира неясна форма над развените пипалца на короната си.

Завърналите се воини се нахвърлиха върху храната и водата и започнаха да се хвалят пред жадните си за новини приятели. Само Бенджамин, с ръчно зашита лейтентска нашивка на ръкава, сериозно стоеше до Атаклена. Тя кимна.

— Добре, Робърт. Хайде да намерим някое тихо място.

 

 

— Получили сте ритник по задника — безизразно каза Робърт. — Познах ли?

Шим Бенджамин трепна, но не възрази, а само посочи някаква точка върху разпънатата карта и каза:

— Ударихме ги тук, в Йенчинг Кап. Това е четвъртият ни набег, затова си мислехме, че знаем какво да очакваме.

— Четвъртият ли? — обърна се Робърт към Атаклена. — И откога продължава всичко това?

— От около седмица, Робърт. Но сега за пръв път се опитахме да им нанесем действителни щети.

— И?

Бенджамин, изглежда, беше неуязвим за настроенията на Атаклена. Навярно го бе направила, защото имаше нужда поне от един помощник с трезва преценка. Или може би просто беше прекалено умен.

— Всъщност те ни нанесоха щети — облещи се той и дообясни: — Разделихме се на групи. Госпожица Атаклена настояваше. Точно това ни спаси.

— Каква беше целта ви?

— Малък патрул. Два леки гравитотанка и няколко открити наземни коли.

Робърт се загледа в картата. Един път навлизаше в първата верига на планината. Според това, което му бяха разказвали, врагът рядко идваше над Сайнд. Изглежда, просто се задоволяваха да контролират космоса, Архипелага и тясната ивица селища по брега около Порт Хеления.

В края на краищата, защо трябваше да се занимават със затънтените райони? Бяха събрали под надзор почти всички човеци. Гарт беше техен.

Очевидно първите три набега на въстаниците бяха тренировки — неколцина новодошли шими, работили в милицията, се бяха опитали да научат неопитните си събратя как да се промъкват и да се бият под горските сенки. На четвъртия път обаче се бяха почувствали готови да влязат в пряк допир с врага.

— Още отначало те като че ли знаеха, че сме там — продължи Бенджамин. — Проследихме ги, докато патрулираха, като се криехме сред дърветата и ги държахме под око, както по-рано. После…

— После сте нападнали патрула.

Бенджамин кимна.

— Подозирахме, че знаят, че сме там. Но трябваше да се убедим. Генералът разработи план…

Робърт премигна, после кимна. Все още не беше свикнал с новата почетна титла на Атаклена. Озадачението му нарастваше с всяка дума на Бенджамин.

Засадата била организирана така, че пет отделни групи да стрелят по патрула с минимален риск.

Но пък и без особена възможност да му причинят големи щети, отбеляза Бенджамин. Въстаниците били или прекалено нависоко, или прекалено далеч, за да стрелят точно. Какво ли можеха да му направят с ловни пушки и разтърсващи гранати?

Една малка губруанска наземна кола била унищожена още в началото. Друга била леко повредена преди изстрелите на танковете да принудят всички групи да отстъпят. От крайбрежието бързо пристигнало въздушно прикритие и въстаниците едва успели да избягат. Нападението завършило за по-малко от петнайсет минути. Отстъплението и заобиколният път за скриване на следите им отнели много повече време.

— Губруанците не се заблудиха, нали? — попита Робърт.

Бенджамин поклати глава.

— Те като че ли винаги могат да ни открият. Чудо е, че изобщо успяхме да ги ударим, а още по-голямо — че се измъкнахме.

Робърт пак се взря в картата и се замисли за позициите, които бяха заели въстаниците. Проследи огневите линии и пътищата за отстъпление. Накрая каза:

— Подозрението ви е било основателно.

Очите на Атаклена леко се сближиха и отново се раздалечиха — тимбримското свиване на рамене.

— Не мислех, че още при първия сблъсък трябва да приближаваме прекалено много.

Робърт кимна. Наистина, ако бяха избрани по-близки, „по-добри“ места за засада, малцина от шимите щяха да успеят да се върнат живи.

Планът беше добър.

Не, не беше добър. Беше идеален. Той не бе замислен да нанесе щети на врага, а да внуши увереност в душите на въстаниците. Отрядите бяха разпръснати, така че всички да могат да стрелят срещу патрула с минимален риск. Шимите се бяха върнали горди, но най-важното беше, че изобщо се бяха върнали.

И въпреки това губруанците ги бяха засегнали сериозно. Робърт усещаше колко изтощена е Атаклена, отчасти от усилието й да поддържа „победното“ настроение.

Почувства допир по коляното си и хвана ръката й. Дългите й изящни пръсти стиснаха силно дланта му и той долови тройния й пулс.

Очите им се срещнаха.

— Днес превърнахме евентуалната загуба в малък успех — каза Бенджамин. — Но докато врагът винаги знае къде сме, не виждам какво повече можем да правим, освен да си играем на гоненица. И даже тази игра сигурно ще ни струва повече, отколкото сме в състояние да си позволим.