Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Uplift War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
jorio (2009)
Разпознаване и корекция
marvel (2011)

Издание:

Дейвид Брин. Войната на Ъплифта

Избрана световна фантастика, №31

Художник: Петър Христов — „Megachrom“

Американска. Първо издание

Формат: 84/108/32. Страници: 512

ИК „Бард“, 1996

История

  1. — Добавяне

10.
Робърт

Робърт се събуди два часа преди зазоряване от някакво странно усещане.

Хвърли поглед към Атаклена, която лежеше в спалния си чувал. Кафявият й тимбримски гребен беше разперен. Сребристите пипалца на короната й изящно се развяваха над главата й.

Тя въздъхна и заговори много тихо — няколко къси фрази на бързия, високосричков тимбримски диалект на галактически седем.

Сигурно беше долавял отраженията от нейните сънища!

Той премигна. За миг му се беше сторило, че над пипалцата й има нещо. Приличаше на… на…

Намръщи се и поклати глава. Изобщо не приличаше на нищо. Самият опит да го сравни с нещо като че ли накара нещото да изчезне.

Атаклена въздъхна и се обърна. Короната й се отпусна.

Робърт се измъкна от чувала, обу ботушите си и излезе на склона на хълма. Пред очите му се простираше западната планинска верига и северните равнини отдясно, а точно под него — надипленото море на мрачните гори. Дърветата изпълваха въздуха с влажен, тежък аромат.

Робърт седна, облегна се на един камък и се замисли.

Идилична интерлюдия в планината Мулун в компанията на извънземна красавица. Нямаше как да забрави, че не би трябвало да е тук. Би трябвало да е с колегите си от университета — със своята част на милицията — и да посреща трудностите наред с тях.

Това обаче нямаше да стане. За пореден път кариерата на майка му се беше намесила в собствения му живот.

„Навярно ако се бях сблъсквал с повече беди през живота си, щях да съм по-добре подготвен за това, което ме очаква. По-способен да приема разочарованието.“

Причината не беше само във факта, че е син на планетарния координатор. През цялото си детство бе забелязвал, че някак си му върви във всичко. Дори през юношеството, когато повечето момчета несръчно и притеснено напипваха пътя си към сексуалността, той се бе радвал на удоволствия и на популярността си сред другия пол.

Майка му — и пътуващият му сред звездите баща също — винаги беше подчертавала, че трябва да наблюдава взаимоотношенията на връстниците си, а не просто да оставя нещата да се случват и да ги приема като даденост. И наистина, той започна да забелязва, че във всяка възрастова група има по неколцина като него — за които, като за него, беше някак си по-лесно да пораснат.

От друга срана, беше глупаво да предполага, че изпитанията закаляват мъжете и автоматично ги правят по-мъдри. Той познаваше мнозина, които бяха глупави, арогантни и подли, въпреки претърпените страдания.

И все пак…

Подобно на мнозина, той завиждаше на красивите, гъвкави и независими тимбрими. Макар и млада според галактическите стандарти раса, те бяха стари и изпълнени с галактическа мъдрост в сравнение с хората. Човечеството беше открило уравновесеността, мира и менталната наука само поколение преди Контакта и все още имаше достатъчно недъзи, върху които да поработи. В сравнение с него тимбримите, изглежда, отлично познаваха самите себе си.

Робърт бързо вдигна поглед — сред звездите за миг проблесна ярка точица. Последваха още две, сетне и трета.

Фигурата беше прекалено правилна, за да е случайна… двайсетградусови интервали над екватора, от Сфинкса чак до Ватмана, където червената планета Тлууна сияеше сред пояса на древния герой.

„Знача най-после започна.“ Унищожаването на синхронната сателитна мрежа се очакваше, но наистина беше страшничко да го наблюдаваш. Разбира се, това означаваше, че самото капане няма да се забави.

Беше му тежко. Надяваше се, че не са загинали много от приятелите му — човеци и шими.

Сега обаче имаше едно задължение и трябваше да го свърши, докато Атаклена спеше. Колкото можеше по-тихо, Робърт се върна при раниците, извади радиоприемника и започна да го разглобява в мрака.

Почти беше приключил, когато ново внезапно проблясване го накара да вдигне поглед. Един болид пръсна пламъци сред блестящото звездно поле — нещо бързо навлизаше и изгаряше в атмосферата.

Огнената следа се стопи зад веригата хълмове на не повече от двайсет километра. А може би много по-близо.

— Бог да ви пази — прошепна той на воините, чийто кораб беше паднал.

Не се страхуваше, че може по погрешка да благослови врагове — ясно беше коя страна има нужда от помощ тази нощ.