Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (52)

50.
Правителството в изгнание

Изтощеният пратеник седеше в ъгъла на залата на Съвета, наметнат с одеяло, отпиваше от димящата чаша със супа и слушаше. Мократа му козина все още стърчеше на сплъстени кичури от плуването в ледената вода, което го беше довело до целта на опасното му пътуване.

„Цяло чудо е, че изобщо е успял да стигне дотук — си помисли Меган Онийгъл. — Всички шпиони и разузнавателни групи, които пратихме на брега, изчезнаха, макар да бяха съоръжени с най-качествена екипировка. Но този малък шим стигна до нас на мъничък сал, направен от отсечени дървета и с платна от домотъкан брезент. И носи съобщение от сина ми.“

„Съобщение от Робърт — помисли си тя в почуда. — Той е жив. Свободен е. Помага в предвождането на армия.“ Не знаеше дали да ликува, или да потрепери от тази мисъл.

Трябваше да се гордее с това, естествено. В момента Робърт може би беше единственият свободен човек на повърхността на Гарт.

„Възможно е в него да има повече от баща му, отколкото ми се иска да видя.“

Сам Тенас беше пилот на космически кораб, който спираше на Гарт на всеки пет години — един от тримата космонавти, съпрузи на Меган. Всеки от тях прекарваше у дома само по няколко месеца — почти никога по едно и също време — и после отново отлиташе. Други жени може би нямаше да успеят да се справят с такава ситуация, но това, което уреждаше космонавтите, отговаряше на нуждите й на политик и работеща жена. От тримата единствено Сам Тенас я беше дарил с дете.

„И аз никога не съм искала синът ми да бъде герой — разбра тя. — Бях толкова критична към него и предполагам, че всъщност изобщо не съм искала да стане като Сам.“

Ако Робърт не се беше оказал толкова изобретателен, сега можеше да е в безопасност — интерниран на островите с останалата част от човешкото население, и да се занимава с хобито си на плейбой заедно с приятелите си — вместо да се занимава с отчаяна, безполезна битка срещу всемогъщ враг.

„Е — сама се успокои тя, — писмото му навярно преувеличава.“

Удивеното мърморене на правителството в изгнание се усилваше. Обсъждаха съобщението, отпечатано върху дървесна кора със самоделно мастило.

— Кучи синове! — изруга полковник Милчамп. — Значи затова винаги са знаели къде сме и какво се готвим да правим, още преди да сме започнали! Оптични нишки!

— Обяснете, полковник — каза Меган.

— Те ги засичат! Всяка жица, телефонен кабел, комуникационна тръба… почти всички видове електроника на планетата! Всички те са настроени да резонират на вероятностен сектор, който проклетите птички могат да приемат… — Полковник Милчамп се задъха от гняв.

Озадачението на Меган сигурно се беше изписало на лицето й.

— Навярно аз мога да ви обясня, госпожо координатор — каза Джон Кайли, висок мъж с бледото лице на човек, прекарал целия си живот в космоса. Мирновременната професия на Кайли беше капитан на вътрешносистемен цивилен товарен кораб. Търговският му съд бе взел участие в безполезната космическа битка — един от малкото оцелели, ако това беше правилната дума. Победена, разбита, накрая предала се на обстрелващите я губруански бойни планетоиди по комуникационния си лазер, развалината на „Есперанца“ стигна до Порт Хеления, само защото врагът беше зает да укрепва положението си в системата Гимелай. Нейният капитан сега изпълняваше ролята на съветник на Меган по военнокосмическите въпроси.

Кайли беше смаян.

— Госпожо координатор, помните ли онази отлична сделка, която сключихме, ъъ, преди двайсет години, за комуникационна електроника и фотонна фабрика? Съвършена миниатюрна автоматична фабрика — отлична за малък колониален свят като нашия.

Меган кимна.

— Е, един от основните й продукти са оптични нишки. Някои твърдяха, че сделката с квакуанците просто е прекалено изгодна, за да е честна. Но кой можеше да си представи, че имат наум нещо такова? Толкова напред в бъдещето? Просто за всеки случай, ако някой ден поискат да…

— Квакуанците! Те са клиенти на…

— На губруанците — кимна Кайли. — Проклетите птички сигурно още тогава са си мислили, че някой ден може да се случи нещо такова.

Меган си спомни онова, на което се беше опитал да я научи Ютакалтинг — че пътищата на галактиките са дълги и търпеливи като планетите и орбитите им.

Майор Пратахулторн, нисък, мускулест офицер от земянитската морска пехота, се размърда. Той и неговото малко подразделение бяха единствените професионални войници, останали след космическата битка и безпомощния жест на предизвикателство на космодрума в Порт Хеления. Милчамп и Кайли имаха чинове на запасни офицери.

— Това е извънредно важно, госпожо координатор — каза Пратахулторн. — Оптичните нишки, произведени в онази фабрика, се използват в почти всички военни и цивилни съоръжения, направени на тази планета. Подсилват конструкцията на почти всяка сграда. Можем ли да сме сигурни в откритията на сина ви?

— Съобщението е подписано и от тимбримката Атаклена — отбеляза лейтенант Лидия Маккю и сви устни. — Това е друг източник на достоверност.

— При цялото ми уважение, Лидия — отвърна майор Пратахулторн, — тимбримката е още дете.

— Тя е дъщеря на посланик Ютакалтинг! — изръмжа Кайли. — Пък и шимите специалисти са й помогнали да извърши експериментите.

Пратахулторн поклати глава.

— В такъв случай не разполагаме с наистина квалифицирани свидетели.

Неколцина от съветниците ахнаха. Единственият член на Съвета неошимпанзе, доктор Сюзин Бениршк, се изчерви и сведе поглед към масата. Но Пратахулторн, изглежда, дори не разбра, че е казал нещо обидно. Майорът не беше прочут с тактичността си. „А освен това е и морски пехотинец“ — напомни си Меган. Корпусът беше елитната земянитска бойна сила, почти без делфини и шими. Освен това морските пехотинци набираха предимно мъже — тоест бяха последна крепост на старовремския сексизъм.

— И все пак трябва да се съгласите, майоре, че сценарият е правдоподобен. Той би обяснил нашите неуспехи и пълния провал да установим контакт и с островите, и с континента — каза Кайли.

— Правдоподобен, да — кимна майор Пратахулторн. — И все пак би трябвало да проведем наши собствени разследвания, преди да започнем да действаме според него.

Полковник Милчамп удари по масата с длан и възкликна:

— Така или иначе, каква е ползата да чакаме?

— Какво искате да кажете, полковник? — намръщи се Меган.

— Искам да кажа, каква е ползата от силите ни тук долу? — изръмжа Милчамп. — Всички бавно ще полудеем. Междувременно, точно в този момент, самата Земя може би се сражава за живота си!

— В междузвездното пространство не съществува такова нещо като „точно този момент“ — отбеляза командир Кайли. — Едновременността е мит. Концепцията е вкоренена в англическия и в други земни езици, но…

— О, връщаме се към метафизиката! — изръмжа Милчамп. — Въпросът е, че можем да нанесем щети на враговете на Земята! — Той вдигна трите листа от дървесна кора. — Благодарение на партизаните ние знаем къде губруанците са разположили много от по-важните си наземни бази. Независимо с какви проклети, заети от Библиотеката трикове са гримирали перушината си, те не могат да ни попречат да стоварим светлинните си ракети върху тях!

— Но…

— Разполагаме с три, добре скрити. Не използвахме такива ракети в космическата битка и губруанците не могат да знаят за съществуването им. Щом се предполага, че ракетите са добри срещу тандуанците, дяволите да вземат седемкамерните им сърца, сигурно ще свършат работа и срещу наземните цели на губруанците!

— И каква ще е ползата от това? — меко попита лейтенант Маккю.

— Ще цапардосаме няколко губруански човки! Посланик Ютакалтинг ни каза, че в галактическата война са важни символите. В момента те могат да се преструват, че изобщо не сме им оказали съпротива. Но един символичен удар, удар, който ще им нанесе щети, ще съобщи на целите Пет галактики, че не можем да бъдем изтикани така лесно!

Меган Онийгъл стисна с два пръста горната част на носа си, замижа и заговори:

— Но вие помните, че Ютакалтинг ни съветваше и да сме търпеливи — поклати глава Меган. — Моля, седнете. Всички. Решена съм да не хвърляме силите си само заради един жест, не и докато не разбера, че това е единственото, което ни остава. Запомнете, почти всички хора на планетата са заложници на островите и техният живот зависи от дозите губруанска противоотрова. А на континента има шими, оставени съвсем сами.

Тя не прибави последното основание за отказа си да утвърди жеста. Човеците бяха пословично неопитни в играта на галактическа педантичност. Един удар за чест можеше да се провали и вместо това да даде на врага извинение за още по-големи ужаси.

Каква ирония! Ако Ютакалтинг беше прав, един малък земен кораб, на средата на пътя от петте галактики дотук, бе ускорил началото на кризата.

Земянитите имаха склонност сами да си създават трудности. И винаги бяха притежавали тази дарба.

Пратеникът на Робърт се приближи до масата, все още загърнат в одеялото. Тъмнокафявите му очи бяха тревожни.

— Госпожо, трябва да ви предам и нещо лично.

Отстъпиха настрани и шимът продължи:

— Капитан Онийгъл ми каза да ви предам, че е важно тимбримката Атаклена да има законен почетен статус на патрон по отношение на нашите шими.

— Умно — каза Меган. — Ще гласуваме и ще ви съобщим.

Но малкият шим поклати глава.

— Не, госпожо. Не можем да чакаме. Тъй че… поръчаха ми да ви кажа, че капитан Онийгъл и тимбримката Атаклена сключиха… брачен договор.

Меган се изправи, бавно се обърна към стената и опря глава на студения камък. „Проклето момче!“ — проклинаше част от нея.

„Това е било единственото, което са можели да сторят“ — отвръщаше друга част.

„Значи вече съм свекърва“ — прибави най-ироничният глас.

От този съюз нямаше да има внуци. Не това беше целта на междувидовите бракове. Но имаше други последици.

Зад нея Съветът продължаваше да спори. Отново и отново прехвърляха възможностите и сухо обсъждаха, както правеха вече от месеци.

„О, защо Ютакалтинг не стигна дотук! — помисли си Меган. — Имаме нужда от неговия опит, от ироничната му мъдрост и чувството му за хумор. Може би той щеше да е в състояние да ми обясни нещата, които карат една майка да изпитва такава загуба.“

Да, тимбримският посланик й липсваше. Липсваше й повече от който и да е от тримата й съпрузи и дори повече, Господ да й прости, отколкото й липсваше собственият й странен син.